Аз бях DJ - 20 години след ХХ век

 

На 18-ти август в библиотеката си имахме мероприятие № Първо, откакто китайската гад ни налази в опит да побърка и без това изперкалия свят. Идеята и надеждата е това същото мероприятие да разпука ледовете и някак си нещата да тръгнат накъм чудо, да повлече крак, да ни докара и други подобни, да отприщи потока, щото… Не знам защо всъщност, освен защото май си струва. Абе не може един скапан вирус made in China да се окаже чак пък толкова зловещо качествен, че да съсипе цяла планета, бе! Made in China е, за Бога!

Тази книга е малко почти лична история. История, която сме преживели ние, децата на 80-те във Видин.

Не, бе. Не съм издала книга засега. Подчертавам: засега! Ама съм от Видин, който – макар и поставен на колене в последните години – според мен е една от основните чакри на света, а това е достатъчно основателна причина да се гордея с всеки, който пише за НЕГО.

За „Аз бях DJ – двадесет години след ХХ век” на Васко Громков ми е думата.

Във Видин Васко е епоха. Може и да не сте чували за тази епоха все още, но със сигурност ще чуете. Ще чуете от онези, които се формирахме като хора под ритъма, който той задаваше преди години в Младежкия дом, в стария „Телеграф”, по радиото, в интернет. Е, на някои не им подейства, разбира се. Както казват, за всеки влак си има пътници, но на тоя влак навремето много народ се качихме и много от нас все още не сме слезли.

Аз май нямам много спомени от онова време. Разбирайте го от преди 1994-та, когато завърших и 17-годишна надъхана пикла (отчаяно влюбена в Слаш, Джеймс Хетфийлд, Стивън Тейлър и въобще в половината метъл-небосклон) се оказах студентка на 350 км от родителското тяло и от всякакъв контрол съответно. Предполагам, че не е имало какво толкова да помня на 17, което не пречи да ми липсва. Странно е, ама повечето ми спомени са от периода `97-`98-ма, когато вече бях нагазила яко в калта – не във Видин, а във Велико Търново. (Друга история, иска много алкохол. Не знам дали някога ще посмея да разкажа в подробности.) И все пак си беше като завръщане вкъщи, в едно изкушаващо уютно минало. Във времето на Младежкия дом, на „Венецианския склад”, глада, амбицията, първите епични битки с чалгаризирането на всички нива, усещането за малко за губене, но много за покоряване. Абе за младост. Нищо, че претендирам все още да съм на „вечните 17” – личната карта твърди много страшни неща.

Случвало ли ви се е да отворите стар албум? Същото е. Изведнъж започвате да си спомняте твърде много. И не сте сигурни дали ви харесва. Иска ви се да го хлопнете, да го метнете под канапето и да забравите, защото е болезнено и безсмислено да си спомняте какви сте искали да бъдете. Вместо това обаче отново сте на 17 или там някъде, отново сте влюбени в живота, а някъде наоколо звучи задъхващ, бесен ритъм, който ви се иска да запечатате на генетично ниво, да го предадете на деца и внуци, а с него – и себе си.

Видин официално се сдоби с още едно парче от историята си. Парче, което децата ни няма да научат в училище, но ще научат от нас. Поне моите, де. Засега деликатно „обработвам почвата” с NIRVANA, BAD WOLVES и Майкъл Джексън, наред със знайни и незнайни евъргрийни, пък ще стигнем и до момента, в който ще научат как мама се е прибрала по копринени чорапи в 5:30 сутринта след абитуриентския си бал, с обувките в ръка, защото е танцувала колкото никога през цялата останала част от живота си, а няма как да оцелееш на 10-сантиметрови токчета след цяла нощ на дансинга. Особено ако не си голям фен на танците като мен всъщност.

Само за сведение: от тогава съм танцувала 4 пъти, само блус и то защото нямаше начин да откажа. На 43 съм! А обувките от бала още си ги пазя и почти ми стават.

Не съм сигурна защо, но си мисля, че доста народ дължим нещо DJ-ите от 90-те години, които ни осигуриха подходящото музикално оформлание за любови и раздели, за купони и трагедии (лични, но с вселенски мащаби, разбира се – когато си на 16, всичко е с размерите на Армагедон) и въобще за изграждане на човешки облик. Защото наред с литературата, музиката е другата ръка на Господ, с която той изглажда неравностите, оформя характерите, от неориентирани тийнейджъри създава хора. Донякъде тези момчета имаха по-голяма власт над нас от родителите ни, което си е страшно като се замислиш.

Все едно, станахме хора. Добри хора! И заслугата не е само наша, ами и на човекът зад пулта. Защото не е все едно дали ще стартираш в живота на Сашка Васева и Кондьо или на WHITESNAKE и GOTTHARD например.

Контролният изстрел на Анелия Гешева

„Контролен изстрел”. Смущаващо заглавие може би, подходящо за екшън-трилър… или за книга, в която ще откриете цяла колекция оголени нерви. Своите оголени нерви, до които всяко докосване е с интензитета на контролен изстрел в челото.

Сега е моментът за едно предупреждение: Ако се съмнявате в богатството на общата си култура, по-добре си осигурете достъп до GOOGLE преди да седнете да четете „Контролен изстрел”! За да се справите с тази иначе измамно тъничка на вид книга, трябва да знаете много неща. Както се казва, трябва да сте отлично подготвени – като за мокра поръчка.

Коя е  Одет… или сестра ѝ? Вярвам, че няма нужда да питам за Обломски, Вронски и Ана. Кои въобще са тези хора?

Какво е фортепиано, глисандо, каденца и стакато? Ами мазурка? За Дебюси и Чайковски сте чували. Ами за Лотрек?

Къде се намира улица „Лафит” и какво общо има с Дега? А кой изобщо е Дега и какво общо има с балерините?

Що е то Синдром на Стендал и какво го лекува?

Ами условен рефлекс какво е и защо неизменно върви с името Павлов?

И въпрос с повишена трудност: Кой е доктор Гаше и защо продава обици, по една от чифт, край гробището в Овер-сюр-Уаз?

Знаете ли какво е представлявал Свещеният отряд на Тива? Признавам си, аз разбрах точно покрай опитите си да настигна мисълта на Анелия. Какво пък? Не е проблем да не знаеш – проблем е, ако незнанието не те тревожи поне мъничко.

За правилото ан-пасан няма да питам. Ако все пак го знаете, още по-добре.

А знаете ли цената на едно „не”?... Или какво всъщност е щастието? А какъв вкус има любовта?...

И още много други неща трябва да знаете, за да прочетете тази книга без проблем. Да, бедната обща култура би била голяма спънка тук, няма какво да се лъжем. Това не е за всеки и вероятно никога не е било, дори преди да се появи на бял свят, на бял лист.

Знаете ли всъщност какво е контролен изстрел? Това е онзи последен куршум, който наемните убийци пускат в челото на жертвата си, за да са сигурни, че работата им е свършена. В този ред на мисли тази книга всъщност не е един контролен изстрел – тя е поредица от такива. Тя е канонада. Картечен откос право в незнанието, в НЕкултурата, в НЕжеланието за очовечаване.

Не знам дали са стихове. Или есета. Или къси разкази. Или просто музикални етюди без звук, но в думи. Защото в „Контролен изстрел” има ужасно много музика. Но не е музика за маса. Това е музика за рокля с гол гръб, за обувки с висок, тънък като игла ток, за скъпа цигара и чаша марков алкохол. Това е музика за салон, за зала и полумрак, не за блясък и шумна тълпа. Музика за професионалисти и естети, не за лаици. Музика за малка черна рокля. В най-лошия случай – поне музика за джаз-клуб, което пак е висока летва. Твърде висока за мнозина.

Това е колекция от чудати, дълбоко докосващи парчета. Парчета дали от музика, дали от текст – кой както ги усети. Парчета, които всеки може да открие за себе си и да си ги препише в тефтерчето, защото знае, че са написани за него. Може да допише нещо към тях, да ги промени малко, за да станат още по-лични, да ги изпрати на някого в опит да сподели част от себе си. Тези парчета не те докосват, а те карат да искаш ти да ги докоснеш, да ги копираш, да ги направиш съвсем лични. Да ги поканиш на чаша вино да послушате Чайковски.

А иначе са кратки – да. Но пък са тежки, трудни за понасяне на моменти. Наситени. Твърде много смисъл в твърде малко думи. Това е изкуство, разбира се. Много трудно е да вземеш късче реалност и да я превърнеш в изкуство само с няколко думи. Но за разлика от изкуството, което иска само богата емоционална палитра у своя читател, това изкуство иска и богата обща култура. Дали е твърде високо изискване? Да. Това е разликата между културата и изкуството, доколкото такава изобщо съществува.

В „Контролен изстрел” се давиш в метафори. Метафори, които въстават срещу битовизма, срещу пошлостта и посредствеността, срещу евтината имитация на култура, срещу симулирането на ерудиция. Не си ли истински вътре в нещата, няма да се справиш с тази книга. Но пък опиташ ли, предизвикателството увлича. Увлича те това желание да разбереш, да направиш и този скок, и следващия… Скок отвъд това, което си допускал, че знаеш. Докато четеш „Контролен изстрел”, се появява едно измамно чувство, че е много лесно да пишеш така – трябва само да си искрен. Искрен до кости. Само че ако опиташ…

Всъщност опитайте! Ще разберете, че не е никак лесно да звучи лесно, да застанеш пред огледалото и пред себе си и да си честен. Честен до смъкване на кожата. До кости. До страх и до изнемога. Не е лесно да пишеш онова, което другите искат да кажат, но не могат или се страхуват.

В „Контролен изстрел” има много материал за размисъл. Ако в един от стиховете… (Наричам ги „стихове”, само защото изглеждат като такива, но всеки сам ще прецени дали това определение е подходящо.)… виждате баба Серафима с нейните плешиви котки, в другия ще срещнете едно младо момиче с прекрасни пръсти, което реже лук. В трети ще срещнете граф Обломски, а в четвъртия ще си купите обица от доктор Гаше. Ще се запознаете с продавачката в траурния магазин, която си е купила оранжеви гащи, с мъжа, на когото всички жени заминават, ще идеш на среща на випуска. Ще разбереш защо двама души могат да не си говорят. В тези стихове има много музика, както казах, много вино и водка, много пластове емоция. Много цигарен дим и сбогуване. Има и много разголване. Има много проблеми и решения. И любовни, и човешки, и чисто социални. Има хумор, ирония и самоирония, има може би едва доловима доза гняв, но пък искрен и неподправен, прям.

Анелия винаги е правила впечатление с една неподправена смесица от младост и опит, импулсивност и обиграна неподправеност. Тя умее да пише. И това не е просто умение да звучиш красиво и актуално, а умение да казваш нещата така, както другите могат само да ги усетят. Дали може да кажем, че тя е говорител на човешките емоции? Разбира се. Тя просто умее да изложи на показ не толкова себе си, колкото другите. Да покаже, че ни познава и не ѝ е особено трудно да ни прозре, да ни посочи слабостите, да изкара на преден план тайните ни страхове, желания, копнежи… Защото да – тя наистина умее да пише добре.

За да пишеш добре, трябва да не те е страх от разголването. Не просто да разголиш себе си, а от разголването по принцип – своето и чуждото. Да разголиш човешките слабости, страховете, надеждите, желанията… Да разголиш човека такъв, какъвто е, когато е сам със себе си. Да се превърнеш в огледало, което не се страхува от озъбената истина, от раните, от сенките. Когато нощем не можеш да заспиш, да осъзнаваш, че не е случайно – нещо чака да бъде написано. Нещо, което напира, и ще ти разкървави пръстите от необходимост да излезе върху листа. Бръмчи някъде в ума ти, някъде отвъд умората, някъде отвъд нуждата от сън. Гъделичка миглите ти. Бори се с умората ти като Яков с Ангела.

Да прочетеш Анелия Гешева не е просто удоволствие, а тест. Тест по човечност, по нормалност, по слабост и сила. Тя ни сервира една голяма порция сурова реалност, в която няма място за фалшиви мисли и дребни тревоги. „Контролен изстрел” е едно пътуване през времето и литературата, през познанието и еволюцията. Не биологичната еволюция, а емоционалната. Това е търсене – откровено и лишено от ограничения. Търсене на усещания, на емоция, на култура и разбиране, ако щете. Търсене на съмишленици и съучастници, на подобни по култура и отношение към изкуството и човешкото.

Страниците на тази книга звучат така, все едно са писани с мастило от кръв, но с аромат на старо вино и с цвета на „Слънчогледите” на Ван Гог. Няма да ви харесат. Не всички. И не е важно кои от тях ще ви харесат, а кои няма да ви харесат. Кои ще ви подразнят, кои ще ви накарат да подскочите и да хлопнете книгата, след което ще излезете на терасата, за да запалите цигара, докато ви мине. В тази книга Анелия не просто пише – тя оставя белези. Тя те обърква, предизвиква те, дразни те. Кара те да правиш признания, които не са лесни, но пък са искрени. Признания, които буква по буква, дума по дума те пробиват, проникват в теб и от теб. Карат те да се чувстваш поставен на колене, но не като пред меча на палач, а като пред църковен олтар, където нямаш право и не смееш да лъжеш.

Ако „Контролен изстрел” те остави безразличен, значи има проблем и той не е в книгата. В нея има достатъчно, за да те вдигне, да те зашемети, да те вбеси, да те разнежи, да те озъби и просълзи, да те ядоса и помири. Да те удари в земята. Това не са шедьоври. Това са шамари, написани с хъс и живот. Това са късчета първична, неполирана истина, необработена, може би некрасива, но ценна. Именно защото е такава – недокосната и необработена. Непригодена за удобство. Тя цялата книга не е удобна, макар вътре да откриваш обезпокоителна част от себе си. Или точно затова. Някак смущаващо е да осъзнаеш, че не си чак такава енигма и някой те е прозрял отдавна от най-светлите до най-тъмните ти нюанси.

И за да не влизам в някаква досадна тавтология, искам просто да завърша с едно мъничко парче от „Контролен изстрел”, което може би – само може би – казва всичко в една задушаващо кратка форма:

… Не ме познавате.

Не ме и предполагате.

И думите ми не разбирате,

но се надявате,

че значат нещо хубаво

(ах, колко мило неразбиране!)…

Дали контролният изстрел е улучил целта?

Разбира се. Контролният изстрел затова е контролен – защото винаги е право в целта.