Убийства в Шведската академия

Всичко започва по класическия начин – с убийство в сърцето на Стокхолм, а жертвата е постоянния секретар на Шведската академия, връчваща ежегодните нобелови награди за литература. Когато е открит с куршум в челото, нещата изглеждат като обикновено престъпление. Само че то не е такова, защото на 14 май 2012 г. някой предпочита да използва револвер с черен барут и методи, по-подходящи за XIX век, отколкото за съвременен Стокхолм, за да раздаде справедливостта, в която вярва очевидно до смърт. И това очевидно не е случайно.

Както се очаква, скоро става ясно, че тази жертва е само първата от поредица прецизно планирани удари срещу членовете на институцията, определяща носителите на престижното отличие. Преди полицията да влезе в следите на престъпника, още четирима от членовете ѝ са убити със същото оръжие.

Истерията в обществото и медиите, разбира се, е пълна и изправя разследващите до стената още преди да са успели да хванат каквато и да било свястна следа. А да гониш хладнокръвен убиец, подготвял се години наред за голямата си цел, докато цялата държава наднича през рамото ти и сякаш всички прожектори са насочени към теб, е повече от изнервящо.

В центъра на разследването не съвсем по свое желание се оказва Клаудия Родригес – една от може би най-приятните изненади в романа „Убийства в Шведската академия“ на писателя Мартин Олчак.

Шведска гражданка, но не и шведка по произход, Клаудия е далеч от образа на мрачния, самоунищожаващ се по всевъзможни начини скандинавски следовател. За сметка на това е умна, упорита и по-дръзка, отколкото някои от висшестоящите са в състояние да преглътнат. Да, тя също носи собствените си рани, но все още не позволява те да започнат да я определят. И именно през нейния поглед читателят успява да навлезе в свят, в който литературата не е просто фон, а едно от главните действащи лица и причина за не една смърт. Защото – оказва се – литературата може да бъде повод за смайващи престъпления.

Клаудия бързо осъзнава, че този път може би има нужда от помощ и то не от колегите си, а от истински познавач на книгите и историята им. Някой, който може да проследи нишки, водещи поне сто години назад във времето, към хора, които вече почти никой не помни. Никой, освен убиецът. С други думи Клаудия има нужда от Лео Дорфман. Тя все още не знае, че Лео вероятно също има нужда от нея. Животът понякога се оказва най-непредвидимия от всички писатели.

Романът „Убийства в Шведската академия“ има някои особености, които вероятно ще се харесат на едни и ще препънат други читатели. Любителите на бързия екшън например може да намерят литературните препратки и историческите отклонения за маловажни и да се изкушат да ги прескочат. Но за читателите, които обичат разкази за книги, архиви, ръкописи и загадки, свързани с писатели и литературни общества, именно тези препратки ще бъдат най-голямото достойнство на историята.

За разлика от наложилата се в последните години тенденция в скандинавското криминале, „Убийства в Шведската академия“ е роман, който разчита повече на идеи, загадки и атмосфера, отколкото на шокиращо насилие. Това е история за тайни, които хората пазят в продължение на десетилетия, за силата на литературата и за въпроса дали всяка истина непременно трябва да бъде разкрита. Също и за Стокхолм като атмосфера, а той определено притежава красота, която е трудно да не усетиш дори само по описанието му. Старият град, архивите, скритите помещения, забравените документи и усещането, че зад всяка врата може да се крие още една тайна, напомнят едновременно за класическите криминалета на Агата Кристи, за шеметните трилъри на Дан Браун и за литературните лабиринти на Карлос Руис Сафон.

Мартин Олчак е шведски журналист, сценарист и писател, автор на криминални романи и на детска литература. Първият му роман е публикуван през 2000 г., като в родната му Швеция неговите детски книги се радват на голям успех. Автор е и на много истории и сценарии за детски телевизионни сериали и игрални филми. През 2013 г. е публикуван и първият му трилър, а именно „Убийства в Шведската академия“.

Седем стъпки до Сатаната

Понякога от върховете, за които мечтаем, ни делят не километри, а само няколко стъпки. Уж нищо и никакви стъпки, но изискват усилия, каквито малцина са в състояние да направят, и решения, които не всеки е готов да вземе без да влезе в смъртоносна битка със собствената си съвест. С колко от себе си си готов да се разделиш, за да направиш тези стъпки? Колко компромиси си в състояние да преживееш?

Изследователят Джеймс Киркхайм получава възможност, достъпна за малцина – да направи само седем стъпки, за да достигне до върхове, за които дори не предполага, че е мечтал. Седем стъпки до абсолютната власт. Седем стъпки до пълната свобода. Но не съвсем, защото тези стъпки си имат цена. Дяволът, както се казва, е в подробностите, а в случая на Джеймс се оказва, че дяволът може би е съвсем истински. И сякаш го е пожелал в свитата си.

Още в първите страници на романа „Седем стъпки до Сатаната“ писателят Абрахам Мерит хвърля героя си в ситуация, която е едновременно абсурдна и плашеща. Опитният пътешественик и изследовател Джеймс е преживял какви ли не изпитания по време на експедициите си, преследван е от всякакви врагове, но за пръв път не може да се отърве от усещането, че е наблюдаван без да има и най-бегла представа от кого и защо. А когато се появява човек, който изглежда точно като него, движи се като него и е способен да заеме мястото му пред света, вече е сигурен, че не е само усещане. Тогава започва кошмарът.

Започва сложна игра на идентичности, манипулации и психологически капани. Ще повярва ли някой, че Джеймс е жертва на заговор, или преследвачите му ще успеят да убедят всички, че той просто полудява? И каква всъщност е целта на тази демонична игра? Някой има нужда от нея и то точно с Джеймс Киркхайм насреща. Въпросът е дали примката около врата на Джеймс е затягана от невидима човешка ръка или от свръхестествено същество, завладяло душите на мнозина други преди да пожелае неговата.

Абрахам Мерит обаче не разчита единствено на действието, за да създаде усещане за преследвачи зад гърба на героя си. Той умело работи с един от най-големите мегаполиси в света като декор, превръщайки го почти в готическа сцена. Неговият Ню Йорк в началото на историята е едновременно реален и призрачен, истински лабиринт, в който се оказва удивително лесно да изгубиш контрол над собствената си съдба. Също толкова лесно се оказва за читателя да повярва, че зад видимата реалност съществува друга, скрита сцена, на която се разиграва истинският спектакъл, а продуцент и режисьор е самият Сатана. Сатаната, който се оказва далеч не просто библейски образ на злото, а символ на изкушението, на властта и на човешкото желание да контролира света и хората около себе си. Сатаната в човешки образ. Онзи, който те познава по-добре от теб самия и нищо не е в състояние да го спре да използва това познание, за да те подчини и да те превърне в себе си.

В романа „Седем стъпки до Сатаната“ многократно се поставя въпросът какво би станало, ако един изключителен ум получи възможността да подрежда живота на другите като шахматни фигурки върху игрална дъска. Докъде би стигнал в убедеността в собствената си правота и всемогъщество? Къде е границата между гениалността и тиранията? Ами любовта? Може ли тя все пак да се окаже по-силна дори от гениалността на Сатаната? И колко в крайна сметка струват онези последни седем стъпки до престола му?

Седем стъпки като метафора за човешката алчност, амбиция и готовност да рискуваш всичко заради обещанието за власт или богатство. Седем стъпки, на пръв поглед изкушаващо лесни. Не и за Джеймс Киркхайм обаче, който, макар и обсебен от възможността да ги направи, трябва да изчака резултата от битката между собствените си разум и страст. Има и такива хора, които избират да обърнат гръб на върховете си.

Надживявайки с много епохата, в която е създаден, романът „Седем стъпки до Сатаната“ остава не просто приключенски роман, а една история за идентичността, за манипулацията, за изкушението от властта и за способността на човека да съхрани себе си, когато целият свят се опитва да го убеди, че е някой друг. Именно затова актуалността на романа не намалява. Предлагайки един наистина динамичен сюжет, той дава и повод за размисъл над идеята, че най-опасните капани може би невинаги са онези, които ни застрашават физически. Понякога далеч по-опасният капан е онзи, който кара човек да се усъмни в собствената си реалност.

Вероятно затова романът продължава да се чете и днес. Абрахам Мерит, американски журналист и писател, се оказва далеч по-модерен, отколкото предполага времето в което твори. Новаторските му идеи и похвати в писането, за съжаление, стават очевидни за широката публика едва след смъртта му през 1943 г. За сметка на това обаче днес той заслужено е сред майсторите на хоръра редом с Робърт Хауърд и Хауърд Лъвкрафт.

Касичката на живота

„Казвам се Кимон Иванов, българин, четвърт румънец, а името ми е гръцко.“

В това изречение сякаш се съдържа цялата пъстрота, която присъства в дебютния роман на Кимон Иванов – „Касичка“. Усещането е за човек, едновременно свързан с родното и с големия свят.

Кимон Иванов е родом от Видин, макар от години да преподава финанси в Маастрихтския университет. Освен като преподавател в Нидерландия, е работил и в Люксембург като одитор на инвестиционни фондове – свят на числа, капитали и икономически механизми, които ясно оставят следа и в романа му.

Точно затова „Касичка“ е толкова интересен. Защото зад цялата тази икономическа и академична биография стои човек, който очевидно много внимателно наблюдава хората, обществото, отношенията помежду ни и онези малки морални избори, които всъщност изграждат живота.

В „Касичка“ всъщност има много теми – за парите, успеха, образованието, емиграцията, чувството за липса и за принадлежност. Все актуални и болезнени за съвременното общество.  Теми, по които мненията винаги са диаметрално противоположни. Но най-важното е, че романът не гледа отвисоко на хората. Напротив – в него има съчувствие към човешките слабости и много искрена вяра, че човекът струва повече от това, което има в джоба си.

Да, „Касичка“ е роман, който на пръв поглед говори за пари, труд, емиграция, образование и социална справедливост, но всъщност през цялото време сякаш разказва за човешката мяра. За онова усилие да останеш човек в свят, който непрекъснато те убеждава, че стойността ти се измерва с продуктивност, доход, успех, статус и способност да оцеляваш сред „големите риби“. Това е книга, която задава въпроси, спори със себе си, колебае се, връща се назад, противопоставя гледни точки, давайки ти не готови отговори, а точните теми, по които да намериш сам своите приоритети, обяснения и може би извинения.

В центъра ѝ стои Пламен – учител по география с трудно минало, но със силно развито чувство за отговорност към децата, към знанието и към смисъла на образованието. Самият той е минал целия път от сиропиталищата в България до света, който като дете е гледал и мечтал само чрез географските карти.

Но сиропиталището не е просто драматичен начин Пламен и останалите герои да печелят читателските симпатии лесно и наготово. Романът не използва миналото като евтин сантиментален ресурс, а като морална основа, от която израстват техните различни житейски философии. Пламен, Искра и Филип са свързани от обща рана, но не се превръщат в еднакви хора. Всеки от тях носи различен отговор на въпроса как човек трябва да живее. Пламен вярва в образованието и безкористната грижа. Искра вярва в науката, прогреса и дисциплината на човешкото тяло и воля. Филип мисли през числата, през сигурността, през натрупването и финансовата логика. Хора с различни вътрешни системи, произлезли от една и съща липса. И няма правилен или грешен начин.

Една от най-силните морални опори в книгата обаче е фигурата на стария наставник дядо Ян – носител на почти библейски тип мъдрост, която се опитва да предаде на децата на техния език. Неговите разговори с „Даскала“, както той нарича Пламен, поставят големите въпроси.

Какво значи да даваш? Какво значи да помагаш? Кога парите стават „мръсни“? Кога трудът е служене и кога се превръща в сделка? Може ли доброто да не е само резултат, а и принцип? Имаме ли избор колко и какво изобщо да пускаме в личната си касичка и чия всъщност е ръката, която тайно граби от нея онова, което ние си мислим, че можем да запазим?

Заглавието „Касичка“ работи на няколко нива. От една страна, касичката е образ на натрупването – пари, сигурност, очаквания, бъдеще. От друга страна, романът постепенно показва, че човек често влага в тази въображаема касичка не само пари, а здраве, време, любов, отношения, мечти и дори собствената си човечност. А най-страшното е, че няма гаранция какво ще намери вътре накрая. Това превръща историята в размисъл не срещу парите сами по себе си, а срещу подмяната на живота с очакването някога да започнем да живеем.

Знаете ли, че според някои психолози хората, успели сами да натрупат материално богатство, са много по-малко склонни към емпатия по отношение на бедните, отколкото наследниците на големи състояния? Самостоятелно забогателия човек, онзи, който сам е успял да се измъкне от нямането и да стигне до някакъв добър стандарт на живот, е много по-склонен да вярва, че всичко това всъщност не е толкова трудно. Щом той го е направил, значи всеки би трябвало да може и да го направи. Че е въпрос изцяло на желание да се измъкнеш от бедността, не толкова на шанс. И поради тази именно причина такива хора много по-често сякаш напълно забравят откъде са тръгнали и какво им е струвал пътят. Нарича се травма от бедността.

Е, Пламен не е успял да изгуби способността си да е емпатичен, макар да е имал тази възможност вероятно безброй пъти. Точно затова „Касичка“ не е толкова роман за стойността на парите, колкото за стойността на човека. Въпреки академичната и международната си кариера, Кимон Иванов не пише високомерно или студено, не се опитва да ни убеди, че успехът е просто въпрос на достатъчно старание и точните, правилни решения. Напротив. Романът му е много чувствителен към теми като бедността, образованието, достойнството, емиграцията и цената на успеха. Вероятно именно защото авторът познава и двата свята – и света на финансовите модели, и света на обикновения човек, който просто се опитва да остане добър.

Така че „Касичка“ наистина е роман, който се чете не само заради историята, а заради въпросите, които поставя. А най-важният от тях може би е: какво всъщност пускаме в собствената си касичка и какво губим, докато я пълним?

Христина. Дочакано утро

Няма да ви питам помните ли „Божана“. И романа, и героинята със сигурност ги помните. Онази Божана, която трябваше да пораства заедно с младата България в края на XIX век. Във време на промени да се учи да бъде свободна без да губи онези граници, които само един истински свободен човек може да си наложи. Божана, която трябваше да преведе семейството си към новото без да къса нишките със старото. Без да забравя корените си, тя трябваше да се научи да живее в една нова, непозната още България.

Е, Божана порасна. Омъжи се. И роди Христина.

Ред е на новата брънка във веригата на рода да поеме своята част от тежестта, да направи своите избори и да понесе своя дълг. При това трябва да го направи във време бурно, непостоянно и непредвидимо. Време е да се върнем отново назад, сред прахоляка, болката и надеждата на едно отминало, но незабравимо българско утро. Утро, което отчаяно има нужда от своите герои.

Романът „Христина. Дочакано утро“ на писателката Анна Авиил проследява съвсем нова част от семейната сага, започнала в „Божана“, но и съвсем нова част от историята на България, Балканите и света. Светът е на прага на ХХ век, а новата българска столица София е в очакване на много новости. Електричеството, трамваите, новините от запад и изток, решения на твърде много нива, които ще определят бъдещето и на града, и на държавата. А там на юг мракът все още покрива огромна част от изконни български земи. Санстефанска България е незабравимо и непрежалимо минало, разкъсана на парчета от Берлинския договор. Одрин, Солун и Кавала са откъснати. Тракия и Македония все още чакат свободата си, докато хората бягат от тях към вече независимите територии. Турция се бори със зъби и нокти да запази онова, което е успяла да задържи до момента, Сърбия и Румъния преследват своите си териториални амбиции, а Големите сили редят съдбите на милиони подобно на пешки по шахматна дъска. И в този кипящ казан личните съдби сякаш нямат значение, хората нямат право на слабости.

Нещо обаче си е останало същото и това е вярата. Вярата, крепила българския народ векове наред под чуждото подтисничество и дала му силата в крайна сметка да го отхвърли. Вярата, че бъдеще има и свобода в него също. Вярата, че дори когато историята се пише с кръв, продължението все пак може да включва надежда.

На този фон израства Христина, която отказва да остане просто страничен наблюдател на страданието около себе си. Поемайки своята част от борбите за България, Христина от обикновен човек неусетно се превръща в избор. Тя става онзи мъж или онази жена, които не могат да отвърнат поглед от болката, не се крият зад удобството на сигурния живот и вярват, че дори в разрухата на войната има начин да останеш преди всичко човек. Онези хора, чиято сила не е в героичните жестове, а в тихата решимост да останат именно хора в моментите, в които целия свят губи човешкото си лице.

Една от основните теми в романа „Христина“ е тази за милосърдието. По време на Балканската и последвалата я Междусъюзническа война Христина най-сетне открива себе си, постъпвайки в лазарета на Нейно Величество Елеонора Българска. Под куршумите, в калта и кръвта, тя поема отговорност, каквато мнозина далеч по-възрастни не биха могли. И устоява под тежестта ѝ със същото достойнство, с което и майка ѝ преди години е поела своята. Защото лесно е, когато трябва да останеш верен на себе си и на хората, които обичаш, но безкрайно по-трудна е да останеш верен на хора, които никога не си виждал и едва ли някога ще видиш отново. Лесно е да си майка на собствените си деца. То е естествен порив на природата. Но да поемеш в ръцете си бъдещето на чуждите и то във време, в което собственото ти оцеляване е под въпрос, е нищо по-малко от героизъм.

А междувременно трябва да намериш в себе си и място за любовта към родината, която не винаги е лесна за обичане може би, особено когато имаш избор и можеш просто да си тръгнеш.

„Христина. Дочакано утро“ говори спокойно, без излишен патос за любовта към родината, която в последните години се превърна в трудна и трънлива тема. В „Христина“ родолюбието не е боен ринг за кандидати за политическа слава, а е действие. Войната е всичко друго, но не и романтичен фон. Напротив! Четейки „Христина“, няма начин да не усетите умората, страха, безсилието на обикновените хора, имали лошия късмет да се окажат пионки в една твърде жестока игра на войничета. Ще усетите обаче и онази странна, необяснима, но отказваща да умре надежда, съществуваща противно на всякаква логика точно когато всичко около теб се срива, а най-близките ти приятели падат покосени от куршуми, които не са предназначени за тях.

Но понеже това е и история за една жена, няма как да не е и мъничко любовна. Не от онези, булевардните, с които убиваме време обаче, а история за любов, която оцелява и спасява. Любов, която не отменя болката, а я прави поносима.

И докато светът се променя със скоростта на полудяла въртележка от събития, само младият бор пред някогашния дом на Божана остава единствена опорна точка на сигурността. Единствена връзка с онези, които са били и са си отишли, но не съвсем. Мястото където всичко е започнало и всичко трябва да свърши. Но спокойно! Не сега. Не с Христина. Някога може би. А дотогава той ще е тук, за да напомня, че когато всичко се променя, корените остават.

Обаче не стана точно така

Общо взето, съществуват два вида хора. Едните са с ясен план за живота си от самото начало. Другите са разбрали, че няма смисъл от планове, защото каквито и планове да си правиш, животът най-вероятно отдавна ти е спретнал съвсем друг.

Е, романът „Обаче не стана точно така“ на писателката Ели Лозанова е за тези – вторите. Той ни разказва историята на една жена, която цял живот търси себе си в другите. Тоест разказва я самата жена. А това е една наистина потресаваща, но красива история. Добре де, може и да не е красива, но Филомена ще ви я разкаже красиво, защото е искрено убедена, че никой не заслужава да му разказват грозни истории. И задължително ще е потресаваща. При нея други няма.

И тук е моментът да уточним нещо важно. Когато Филомена говори, тя всъщност не просто разказва. Тя интерпретира, украсява, омекотява, понякога преувеличава, а понякога подозрително омаловажава. С други думи, прави това, което всички ние правим, когато се опитваме да подредим собствения си живот така, че да може изобщо да бъде разказан някога. Защото, нека си признаем, ако животът ни бъде предаден едно към едно, без редакция, без монтаж и поне малко чувство за хумор, той би звучал... меко казано, странно на моменти. Страшно в други моменти. Непоносимо може би.

Главната героиня с малко стряскащото, особено за немскоговорящите ѝ колеги и пациенти, а понякога и за нея самата, име Филомена Хаджистратоникова е от онези жени, които, ако ги погледнеш отстрани, ще си кажеш: „Какво пък толкова може да ѝ има?“ На тази жена всичко ѝ е по план. Тя е със стабилна професия и впечатляващо образование, уверена, успяла, устата, със съмнителен в точността си морален компас, но с общо взето непоклатими ценности… От онези, на които животът просто им се получава.

Само че… не става точно така. Не и при нея. И това „не стана точно така“ не е еднократно. Не е една грешка, един избор или една връзка. Това е начин на живот. Разновидност на съдбата, ако щете.

Не, при Филомена нещата не се провалят драматично, с гръм и трясък. Е, може би веднъж или два пъти… През останалото време обаче те просто постоянно леко се разминават. Съвсем леко, колкото да не са съвсем това, което е очаквала, искала или на което се е надявала. Но след определен брой такива леки разминавания се оказва, че тя е на места, с хора и в моменти, в които не си е представяла, че може да се озове.

Филомена или Мона, известна още като доктор Психо, е на 50. Възрастта, в която вече имаш достатъчно опит, предимно горчив, за да знаеш как наистина трябва да се живее, и достатъчно ум, за да схванеш, че както и да го разбираш живота, тая работа няма да стане както си я мислиш. Тя не взема съдбовни решения на всяка страница, не изнася монолози за смисъла на живота. Всъщност въобще не е убедена, че разбира какво се иска, за да е щастлива. Затова през повечето време просто продължава и това се оказва напълно достатъчно. Минала е през връзки, държави, професии, възходи и падения, през различни свои версии, нито една от които не е била окончателна. Достатъчно е наясно със света и времето, в което живее, за да разпознава ботовете в социалните мрежи и да не може да се прехласне по кей-поп айдълите в ТикТок. А последното нещо, което може да твърди за себе си, е, че е какъвто и да било модел за подражание.

Въпреки това тя наистина много иска да бъде постоянна и поносима, а животът ѝ да е дълъг, изпълнен с любов, семеен уют и добри приятели. Иска… обаче не става точно така. Мъжете ѝ някак все я напускат или поне тези, които тя не иска да напусне. При това го правят по възможно най-предателския начин, като в повечето случаи умират. Любовта се държи като доста условно понятие с твърде много неизвестни, а колкото до семейния уют… Оказва се, че нито една от трите ѝ дипломи, в това число и тази по психология, не е достатъчна, за да помогне да го намери. Тук вече хуморът започва да върши тежката работа. Не защото ситуацията е смешна – тя даже си е почти трагична, – а защото без него няма как да бъде понесена. Както е открил Оскар Уайлд, „човечеството се взема твърде насериозно. Това е първородният грях на света.“ А Филомена си има достатъчно други грехове за плащане, за да добави и този към списъка.

С други думи тя не се опитва да бъде важна – твърде заета е да се опитва да прави важни неподходящите хора, с които битието я сблъсква – и вероятно точно затова накрая самата тя става такава. Ако не за други, то поне за онези, с които е делила детството си – брат ѝ Кало и сестра ѝ Аги. Но и това не се получава лесно, не се заблуждавайте. Някой някога беше казал, че приятелите са извинението на Бог заради роднините, които ти е дал. В случая на Мона обаче извинение няма, колкото и да е убедена, че такова ѝ се дължи, защото да дели една кръв с тези двама темерути е всичко друго, но не и лесна работа.

„Обаче не стана точно така“ е история на пръв поглед за разминаванията, житейските избори и въобще за онова усещане, че, ако не винаги, то често си на една крачка от правилния живот. На една крачка, но не и съвсем там. Както и самата Филомена отдавна е разбрала, съдбата обича иронията.

На втори поглед е история за осъзнаването и приемането, че правилен живот всъщност няма, но това обикновено го осъзнаваш след доста крушения, на възраст, в която вече не ти е жизнено важно да го знаеш. И тогава идва голямото облекчение. Когато спреш да гониш идеята за „правилен живот“ и просто започнеш да живееш онзи, който така или иначе ти се е паднал.

А за да ни помогне малко, романът „Обаче не стана точно така“ разказва история, която сякаш ни намига, напомняйки: „Спокойно, бе, хора! Тук всъщност никой не знае какво прави.“ И си е точно така. Никой няма представа какво да прави със себе си. Просто някои го правят с повече стил. А историята на Мона сякаш ни дава позволение и ние като нея да не сме съвсем наред. Да не знаем. Да не стигаме непременно и винаги там, за където сме тръгнали. Но най-вече да не правим от това голяма драма, защото съдбата и без това ни осигурява достатъчно такива.

Мъртвешка тишина

През 2149 г. някъде на ръба на Слънчевата система и на прага на непознатия Космос малък екип от петима души е напът да приключи рутинната няколкомесечна поддръжка на съоръжения, разположени в това забравено от хората и боговете място. Остават им броени часове преди да поемат към домовете си, когато мистериозен сигнал за бедствие по стара и неизползвана от години честота прави плановете им на пух и прах.

Безкрайният мрак е изплюл една легенда обратно в реалността и Клер Ковалик  трябва да реши дали петимата обитатели на ЛИНА да се отзоват на призива за помощ. Проблемът е, че ако нещо се обърка, в околния безкрай няма кой да спаси тях. Космосът не прощава никакви грешки.

Романът „Мъртвешка тишина“ на американската писателка С. А. Барнс е един чудесен многопластов научнофантастичен хорър, макар въобще да не е сигурно дали ужасът извира от случващото се с Клер и екипа ѝ или от начина, по който в крайна сметка петимата са използвани от онези, които вероятно знаят повече, отколкото са склонни да признаят. Налага се да открият по възможно най-трудния начин истината за случилото се с луксозния космически лайнер „Аврора“, изчезнал мистериозно преди двайсет години заедно с всичките си бляскави обитатели.

Е, да. Междувременно се налага и да оцелеят някак в един предполагаемо мъртъв космически кораб.

Веднъж успели да стъпят на борда на „Аврора“ обаче, петимата почти веднага попадат в кошмар, какъвто не са си въобразявали, че е възможен. Защото се оказва, че тишината там може би е жива. В мастиления мрак на мъртвите замръзнали коридори нещо наднича от най-тъмните ъгълчета, на ръба на видимото. Двайсет години по-късно то все още е тук и чака.

Докато се опитват да стигнат но мостика на „Аврора“, за да потърсят черната кутия и да разнищят загадката, петимата започват малко по малко да проумяват, че някакво зловещо присъствие вече е започнало да трови умовете им. Това, което започва като вълнуваща възможност за бързо забогатяване, плашещо бързо се превръща в борба на живот и смърт срещу противник, когото никой не вижда.

Сюжетът на романа се развива паралелно в две времеви линии.

В едната Клер трябва да си спомни какво се е случило с екипа ѝ на борда на „Аврора“ и защо само тя се е спасила. Дали наистина е убила собствения си екип в пристъп на лудост? Или заради плячката?... Какво всъщност се е случило с Кейн, Лурдес, Волер и Нисус в онзи луксозен ковчег преди спасителните екипи на „Верукс“ да се натъкнат на капсулата, в която откриват само безчувствената Клер? За втори път в живота си тя е единствената оцеляла. Този път обаче няма никаква представа как и защо е успяла, но по-лошото е, че въобще не е сигурна, че иска да си спомня. Не отново.

В другата нишка ЛИНА тепърва успява да се скачи със загадъчния, привидно мъртъв  лайнер, за да сложи началото на безумието, в което реалност и лудост стават едно цяло. И само онези, които познават живота и в двете измерения на ума, може би имат някакви, макар и минимални шансове за оцеляване. Тези като Клер например, които познават призраците отблизо.

В лицето на Клер Ковалик С. А. Барнс е създалa една наистина завладяваща главна героиня. Ненадеждните разказвачи като Клер винаги са били интригуващ начин да бъде задържан читателския интерес. С. А. Барнс разкрива парче по парче потресаващата ѝ предистория, превръщайки тази ненадеждност в причина читателят да ѝ симпатизира все повече. Тя е дълбоко травмирана от събития, разиграли се когато е едва единайсетгодишна и в резултат на които губи майка си. Дали сега случилото се в аванпоста „Ферис“ не се повтаря? Преследвана от призраците на миналото – буквално и преносно, – можем ли днес да вярваме на всичко, което Клер вижда? И дали „Аврора“ е толкова безжизнена, колкото изглежда, или Клер не е единствената, пред която мъртвите оживяват?

С. А. Барнс е един от псевдонимите, под които работи американската писателка Стейси Кейд, известна още и като Стейси Клемщайн. Стейси е дъщеря на свещеник и учителка по музика. Добива популярност най-вече като автор, пишещ космически хоръри, разиграващи се сред клаустрофобични обстановки на фона на психологически ужас. Преди да реши да се занимава  писане, тя работи като корпоративен копирайтър, а днес е библиотекарка в гимназия в щата Илинойс и твърди, че живее с повече книги и кучета, отколкото е препоръчително, както и с много търпеливия си съпруг.

Децата на дивите гъски... от Северозапада

Има книги, които разказват лесно смилаеми истории – красиви, вдъхновяващи, лесни за преживяване. Истории за авантюри, любов, успехи и задължително с хепиенд.

Има обаче и такива, които просто разказват живота.

Без сантиментални отклонения, без щадене, без пудра и грим, без край, камо ли пък щастлив, но пък със смях и сълзи, без свян и преструвки. Разказват за тихия инат да живееш въпреки и напук, точно когато е най-трудно. А понякога е трудно от люлката до гроба. Живот на контра, при това в място, което не познава лесното и не щади никого – в Северозапада на България, по брега на Дунава.

В Северозапада по правило няма лесно.

Има обаче едно трудно обяснимо достойнство в упадъка. Една странна гордост в нямането. Гордост без очевидна причина, но с почти необясним мащаб.

Има любов в калта на казармите, с вкус на печен щавляк и на торта с крем патисерѝ, с дъх на барут и люта ракия.

Има усещане за познатост, натрапчиво като мирис на нафта, който се впива в гърлото и в кожата ти като паразит, за да не те пусна дълго след като и последната чепка грозде е умряла заедно с цял един човешки род.

Сборникът с разкази „Децата на дивите гъски“ на ломския журналист, поет и писател Любомир Йорданов е от втория тип книги. В него Северозападът не е просто място на картата, а сурова съдба. Той е герой, наравно с приносителите си. Стъргалка, през която не всеки е годен да мине, но мине ли, доказал се е.

Пред кого?

А има ли значение?

Доказал се е сред самотата, понякога доброволно наложена, сред гърмежите на ловците из блатата, под парцаливите юргани на зимните крайдунавски мъгли, точно под крякането на летящите патици. Сред аромата на пържоли от лама, когато се налага, сред ледохода и кучешкия студ на зимите или в зноя на лета, горещи като проклятия. Там, където все още, с малко късмет, можеш да срещнеш последния войник бай Иван, останал вече близо век без да знае защо. Но трябва да има причина, нали? Трябва да има причина да останеш след всички.

„Децата на дивите гъски“ не бива да се чете бързо. Може, но не бива. Трябва да се преживява на паузи, на малки дози от по няколко страници, с връщане назад, с време за всяка история. Защото те носят много повече, отколкото казват – точно като хората, които ги населяват. Сурови, трудни и непасващи, ръбати и чепати, неподлежащи на никаква категоризация. Хора, които живеят на ръба, а често и отвъд него. На ръба на промяна, решение, признание, любов или умиране. Натурални продукти на Българския Северозапад. Сурова земя, раждаща сурови хора, които всеки ден губят по нещо и някого, крепят на плещите си един разпадащ се свят, но не търсят съжаление. А да се оплакват? Абсурд!

Любомир Йорданов не се опитва да завършва разказите си по начин, който да удовлетворява естествената потребност на читателя от задължителния щастлив край. Понякога ги оставя отворени, почти неудобни като камъче в обувката. Всеки сам да ги довърши както иска и може. Но в тази неудобност има честност, а честността е рядка форма на литература. Само живот такъв, какъвто е.

И уроци. Като например да не се вземаме твърде насериозно, защото „Космодрума“ е нашето общо неотменимо бъдеще! Рано или късно всички кацаме във вечността, където няма никакво значение колко богат си бил, колко далеч си стигнал, колко скъпи коли си карал и колко пари си оставил в банката. Има значение обаче дали си плакал заедно с лозите, дали си гонил моруните по Дунава нощем и колко дълго си имал сила и кураж да се бориш с бурените, които онази неуловима лисица всяка нощ влачи в двора ти.

Накрая остава само онова осъзнаване, че може би най-голямата сила всъщност не е да устоиш на времето, а просто да продължиш, въпреки него. Или с него, ако ти стигат силите, и с всичко, което успее да ти стовари на раменете. Без да се оплакваш. То и без това почти не е останало на кого. Винаги можеш да го направиш обаче пред себе си и пред онези, чиито гени носиш. Те ще те разберат.