Пожелай си нещо

Луси Харт не е героиня, която ще спаси света. Та тя дори себе си сякаш не успява да спаси след провалената си връзка със самовлюбения писател Шон Париш. Въпреки това не се страхува да мечтае, пожелавайки си да спаси едно дете. А да спасяваш някого, когато самият ти имаш нужда от спасяване, си е трудна работа. Може би дори невъзможна, ако се вярва на околните, които един след друг ѝ повтарят, че няма шанс.

Когато обаче ексцентричният писател Джак Мастърсън – човекът, чиито детски книжки за Острова на часовника са спасили някога детството на Луси – обявява странно състезание, надеждата внезапно изгрява. Едно необичайно състезание на истинския Остров на часовника може би е отговора на всички молби на Луси, защото тя помни, че желанията се сбъдват само на смелите деца, които се осмеляват да се изправят срещу страховете си. Само трябва да реши няколко загадки преди другите участници. А Луси знае, че най-опасни не са загадките – най-опасни са желанията. Днес тя трябва да е по-смела отвсякога в името на детето, което обича с цялото си сърце.

Представете си, че Роалд Дал, Фредрик Бакман и Питър Пан се срещат на един остров, решават да си организират литературно състезание, а междувременно да поговорят за самотата, семейството и надеждата. Би се получило нещо много близко до романа „Пожелай си нещо“ на писателката Мег Шейфър.

Разказвайки за Острова на часовника и неговия загадъчен, малко шантав създател, Мег Шейфър умело балансира между приказното и болезнено реалното. Под пластовете магия се крият теми като изоставянето, приемното родителство, вината, травмата и онова отчаяно човешко желание някой най-сетне да ти каже: „Можеш да го направиш. Вярвам в теб.“

Романът не разказва за хора, които не се страхуват, а за хора, които вършат нужните неща, докато ги е страх. За възрастни, които носят белезите от детството си като невидим товар и въпреки това продължават да обичат, да се надяват, да вярват. Защото понякога смелостта няма нищо общо с липсата на страх – понякога е просто решението да направиш още една крачка, въпреки него.

Разбира се, старият Джак Мастърсън е просто очарователен. От онзи тип литературни вълшебници, които биха накарали и Уили Уонка да си води бележки. Ексцентричен, странен, понякога досаден, понякога мъдър, той е от героите, които непрекъснато те карат да се чудиш дали са гении, луди… или просто хора, които отказват да пораснат докрай. И разполагат с достатъчно пари, за да могат да си го позволят. Вероятно от всичко по малко.

Ако сте от читателите, които държат на безупречната логика и юридическата достоверност във всяка ситуация, вероятно ще повдигнете вежди на няколко места. Но това е все едно да се сърдите на „Алиса в Страната на чудесата“, че не спазва законите на логиката. Има истории, в които логиката е в пълната липса на такава. „Пожелай си нещо“ също не държи да бъде реалистична. Тя иска да е приказка за възрастни, които все още вярват в чудеса. И в Островът на часовника.

Може би най-красивото послание на „Пожелай си нещо“ е, че историите никога не са просто измислица. Те са спасителни въжета, хвърлени към хора, които понякога дори не подозират, че се давят. Една книга, особено пък детска, няма да плати сметките ви (е, освен ако не сте Джоан Роулинг предполагам), няма да поправи счупеното детство, няма да върне изгубените хора… Но понякога има силата да направи нещо не по-малко важно – да вдъхне сили да дочакате утрото.

Книгата на Мег Шейфър е за всички, които някога са намирали убежище между кориците на книгите. За търсачите на чудеса и вярващите в приказките. За не съвсем порасналите възрастни, които се чудят дали не трябва да се срамуват от това, което са. Ами не, не трябва да се срамуват.

„Пожелай си нещо“ не е роман, който ще ви научи как да сбъдвате желанията си, но ще ви напомни защо никога не трябва да спирате да си ги пожелавате. А това понякога е много по-важно. И ако след последната страница ви се прииска да си пожелаете нещо… не казвайте, че не сте били предупредени! Съществува огромен риск след като прочетете „Пожелай си нещо“, известно време да се оглеждате за необичайно големи часовници, загадъчни писатели, гарван, който се мисли за принц, и за чудеса, които изглеждат като нещо съвсем обикновено.

Справихме се, хлапе

Понякога най-смелите хора са онези, които цял живот са се страхували.

Актьорът Антъни Хопкинс е от хората, които сякаш няма нужда да повишават глас или да демонстрират величие, да бъдат представяни, за да бъдат забелязани. Достатъчно е да присъства, за да изпълни пространството около себе си със смисъл. Достатъчно е да погледне някого, за да остави следа.

Оказва се обаче, че зад този поглед през цялото време е стояло едно уплашено, може би малко бавно, леко непохватно хлапе, което дори собственият му баща смята за тъпо. И точно то десетилетия по-късно разказва за живота си в автобиографичната книга „Справихме се, хлапе“.

Тя е за него. Не за спечелилия две награди „Оскар“ актьор. Не за Ханибал Лектър, крал Лир, президента Никсън, папата, художника или сприхавия дементен старец, в които Антъни Хопкинс се е превъплъщавал на театралната сцена или пред камерата, а за онова момче от Уелс, в което дори собствения му баща не вярваше. За момчето, което безброй пъти чуваше, че е разочарование, че е напълно безполезно и няма бъдеще. Че ще стигне някъде само с автобуса. Момчето, което не успяваше да обясни, че се чувства изгубено, защото е попаднало в свят, написан на непонятен за него език.

Само че… Хей! „Справихме се, хлапе“, казва вече 87-годишното момче на своето девет-десетгодишно аз. От което сякаш и двамата са изненадани.

Като актьор, но и като човек Хопкинс никога не се опитва да изглежда герой. Дори напротив. Признава, че винаги са го привличали злодеите в сценариите. Когато играе поредния такъв, винаги се опитва да покаже човечността зад образа на чудовището, вярвайки, че няма по-страховито нещо от осъзнаването, че чудовищата не са много по-различни от нас. Че не сме толкова далеч от мрака, колкото ни се иска, а Ханибал Лектър и Кларис Старлинг са смущаващо подобни един на друг, на по-малко от крачка един от друг. Крачка към чудовището, която човек може да направи дори по невнимание.

Наред с това обаче, разказва без оправдания за алкохолизма си. За провалените си бракове. За единствената роля, с която не успява да се справи толкова добре, колкото му се иска – тази на баща на единствената си дъщеря. Изминава отново пътя към световната слава, но този път като страничен наблюдател.

И колкото повече разказът напредва, толкова по-ясно става, че най-тежката му битка сякаш никога не е била с Холивуд. Била е със самия Антъни Хопкинс и онова вътре в него. С депресията, гнева, самотата, безчувствеността, доброволната изолация. С неговия, както сам го нарича, тъп идиотизъм. С невъзможността да преодолееш желанието за една най-обикновена прегръдка, защото си син на баща си, а той – на своя. Цяло едно поколение от мъже, учени, че прегръдките са проява на слабост. А мъжете от Уелс може да са всякакви, но не са слабаци. Те не говорят за чувства, не плачат и не се прегръщат дори когато погребват децата си.

„Справихме се, хлапе“ не е поредният холивудски мемоар. В книгата няма безкрайни списъци с известни имена. Всъщност дори най-известните минават през нея някак незабележимо, деликатно, без ореоли и аплодисменти. Лорънс Оливие, Ричард Бъртън, Алфред Хичкок, Оливър Стоун, Джоди Фостър, Хелена Бонъм-Картър, Ема Томпсън… Всички тук са просто хора, пресекли пътя на едно хлапе, опитващо се да докаже на баща си, че все пак може да постигне нещо в тоя живот.

Всъщност книгата не разказва за кариерата на един велик актьор, а за цената, която човек плаща, докато стигне до върха. В същото време това е история, която носи облекчение не само на онзи, който я е написал, но и на всеки който ще я прочете. Облекчението да разбереш, че дори човек, когото светът смята за легенда, никога не е спирал да се съмнява в себе си. Че талантът не отменя страховете и не заличава травмите. Че славата не лекува самотата – всъщност понякога я засилва. Че успехът не изтрива детството. Но също така и облекчението от осъзнаването на факта, че нито една от тези рани не е длъжна да има последната дума.

В края на книгата читателят остава с чувството, че Антъни Хопкинс не е написал мемоари, за да разкаже за величието си. Написал ги е, за да каже на едно уплашено момче, че въпреки всички грешки, всички провали, всички изгубени години, в крайна сметка се е справило. Двамата заедно са се справили. Защото то все още чака и има нужда от това уверение.

Може би затова тази книга не е за Антъни Хопкинс. Не е просто разказ за живота на един великолепен актьор, записал името си в историята на киното и театъра със златни букви. Тя е разказ за всеки от нас. Защото всеки носи някъде дълбоко в себе си едно хлапе, което чака някой най-после да му каже: „Справихме се.“

Брюксел, разголен

Ако съдим по заглавието, би следвало да очакваме, че „Брюксел, разголен“ от Ирина Папанчева е роман за един съвременен град. Когато го прочетем обаче, става ясно, че това всъщност е роман за хората, които се опитват да намерят място в града, а Брюксел е само декор. Организъм, който приема едни, отблъсква други и пази следите им дълго след като самите те са си тръгнали.

Ирина Папанчева избира необичайна структура за книгата си. Дванайсет взаимно преплетени истории, разказани от различни гледни точки, всяка свързана с конкретен квартал и неговата атмосфера. Дванайсет истории, разказани от деветима души! Постепенно читателят започва да разбира, че героите всъщност непрекъснато се разминават, докосват се, променят се един друг, понякога без дори да го осъзнават, докато наоколо животът се случва с всичките си предизвикателства. Ковид-19, атентати, миграционният натиск, дълбоката политика, любовта и раздялата, спомените и травмите…

В центъра на тази мрежа от истории и съдби стои Ирис – една българка, пристигнала като стажант в Европейския парламент с мисълта, че Брюксел е скучен административен център, но е и мястото, на което винаги е искала да принадлежи, дори и с цената на собственото си семейство. Именно нейното пребиваване там се превръща в нишката, свързваща всички останали съдби през следващите няколко години, помагайки сякаш и на Брюксел да се разкрие като бляскав и красив, безкомпромисно привлекателен и самоуверен град, заслужаващ да го заобичаш.

В „Брюксел, разголен“ своята част от историята разказват хора от различни държави, религии, професии и социални слоеве. Бежанци, чиновници, художници, компаньонки, второ поколение имигранти, момичета, които се борят със семейните си традиции и религиозните догми, самотни хора, търсещи близост, и такива, които се страхуват от нея повече от всичко. Точно като в живота, в „Брюксел, разголен“ няма главни и второстепенни герои – всеки е главен герой в собствената си история. Всеки получава достатъчно пространство, за да бъде разбран, а не за да послужи просто като сюжетен инструмент.

Една от силните черти на романа е начинът, по който големите исторически събития не изместват личните. Разширяването на Европейския съюз, Лисабонският договор, бежанската криза, терористичните атаки, Брекзит, ковид-19… Всичко това присъства, но не като урок по история, а като фон, който променя живота на обикновените хора. Така романът успява да покаже как политиката винаги се случва първо в нечий дом, в нечия връзка, в нечий страх или надежда.

Ирина Папанчева пише с впечатляващо познаване на Брюксел, което е обяснимо, предвид факта, че тя от години живее там, занимавайки се със застъпничество. Не просто споменава улици, площади и квартали, а им вдъхва характер, миризма, уникалност. След няколко глави читателят започва да усеща, че Скарбек, Моленбек, Матонге, Етербек или Марол не са просто адреси, а различни светове със собствен ритъм, мирис и памет. След „Брюксел, разголен“, ако някога човек попадне в неофициалната столица на Европа, вероятно несъзнателно ще започне да търси местата, през които вече е „минавал“ като читател.

Но ако все пак става дума за разголване, то все пак не е на самия град. Романът на Ирина Папанчева разголва неговите хора и показва колко самотен може да бъде човек дори сред милионно множество. Показва колко лесно можеш да живееш години наред до някого без никога да го опознаеш и как понякога един случаен разговор, една среща или едно дребно решение променят нечий живот по напълно непредвидим начин.

„Брюксел, разголен“ не е роман с главоломен сюжет и с шеметни обрати. Това е книга, която печели читателите си със своята човечност, със способността си да събере десетки различни гласове и да ги превърне в един общ разказ за принадлежността, самотата, любовта и следите, които оставяме един в друг. И когато затворим последната страница, усещането не е за поредния прочетен роман, бил той и за Брюксел. Усещането е, че поне за малко, наистина сме живели там. Запомнил ни е. А ние сме го видели малко по-разголен.

Непознатият в спасителната лодка

„Когато го извадихме от водата, по него нямаше дори драскотина.“

Това е първото изречение в бележника, в който Бенджи започва да записва мислите си малко след потъването на супер луксозната яхта „Галактика“ някъде на 80 километра от бреговете на Кабо Верде. От „Голямата идея“ на милиардера Джейсън Ламбърт остава само един спасителен сал и десетима оцелели. А после отнякъде се появява единайсетият оцелял, който поради някаква причина твърди, че е Бог.

Романът „Непознатият в спасителната лодка“ от американския журналист, музикант, водещ и писател Мич Албом на практика започва два пъти. Веднъж точно след експлозията, унищожила „Галактика“, и втори път година по-късно, когато инспектор Джарти Льофлор получава сведение, че един от спасителните салове на мистериозно потъналата яхта е открит на брега на остров Монсерат. На три хиляди километра от мястото, на което се предполага, че е потънала яхтата. В лодката няма живи хора. Има само въпроси и бележникът на Бенджи – единственият свидетел, способен да разкаже какво всъщност се е случило.

Двете сюжетни линии вървят паралелно, описвайки едновременно събитията в лодката в дните след потъването на „Галактика“ и тези година по-късно на остров Монсерат. Защото оказва се, че на острова живеят хора, които също имат нужда от своето спасение, от рестарт и нова причина да повярват в непознатия Бог от спасителната лодка.

Мич Албом е автор, известен с философския си подход към писането, а специално романът му „Непознатият в спасителната лодка“ е истинска религиозна притча в съвременна обстановка. Но ако очаквате тежък богословски роман, спокойно – няма нищо такова. Това е преди всичко история за хората, изгубили вярата си. В същото време е и история за онова, което остава от нас, когато изчезнат удобствата, парите, социалния статус и увереността, че държим живота си под контрол.

Спасителната лодка е удивително прост декор, но същевременно е и затворена лаборатория за човешката природа. Там няма къде да избягаш нито от бурята, нито от глада, нито от собствените си страхове и вини. Всеки от оцелелите носи със себе си различен житейски опит, различна представа за справедливостта и съответно различен начин да се справя с отчаянието. Някои се вкопчват в логиката. Други във властта. Трети във вярата. А един човек упорито твърди, че е Бог и че може да им помогне, ако всички заедно го поискат, но с това само поставя началото на поредица от случки и разговори, които постепенно се превръщат в сърцето на романа. Лесно ли е да повярваш в Бог, ако той яде, пие вода и спи също като теб? Ако кърви и кожата му може да изгори от слънцето? Да повярваш без доказателства?...

Вероятно най-силното качество на Мич Албом като автор е, че не се опитва да убеждава читателя в какво трябва да вярва. Не проповядва, не доказва, не размахва пръст. Вместо това задава въпроси. Ако Бог е пред нас, ще го познаем ли? Или ще го отхвърлим като невъзможен, само защото не изглежда така, както сме си го представяли? Какво всъщност означава чудо? И възможно ли е човек да повярва едва когато вече няма никакъв избор?

Вероятно най-ценното на „Непознатият в спасителната лодка“ е именно това – че независимо дали човек е вярващ, атеист или някъде по средата, в края на романа неизбежно започва да си задава въпроси. Може би не толкова за Бог, колкото за себе си.

В този ред на мисли, романът може и да има две начални точки, но крайните му могат да са толкова, колкото читатели ще посегнат към него. Защото има книги, които приключват с последната страница, но има и такива, които започват истински едва след нея. Такива, които просто разказват някоя интересна история, но и такива, които неусетно променят начина, по който гледаме на собствената си история. „Непознатият в спасителната лодка“ е от вторите. След последната ѝ страница животът сякаш продължава по същия начин. Но някъде дълбоко в теб вече се е настанила една простичка мисъл: ами ако понякога чудесата не идват, за да нарушат законите на логиката и света, а просто за да ни накарат да погледнем на същия този свят по различен начин?

Разкази от фризьорския салон

Фризьорският салон не е място, където да минеш набързо за една освежаваща подстрижка, а кръстопът на човешки съдби. А докато ножиците щракат, шампоанът се разпенва и хората чакат реда си, героите от сборника „Разкази от фризьорския салон“ на италианската писателка, журналист и преподавател по творческо писане Елвира Семинара носят със себе си своите страхове, мечти, самота, вина и малки надежди.

Тук преобразяването никога не е само външно. Смяната на прическата, цвета или дължината на косата често е опит да се промени нещо много по-дълбоко, да се заличи предишна версия на човека, да бъде започнат нов живот или поне да се създаде илюзията, че това е възможно. После всички по един или друг начин разбират, че огледалото показва новия образ, но не може да скрие онова, което героите носят в себе си. И именно в това напрежение между външното и вътрешното се раждат много от най-силните моменти в книгата.

Една жена разбира, че никак не е лесно да се събудиш в някоя къснооктомврийска сутрин и да откриеш, че доскоро съвсем обикновените ти кафяви очи са станали виолетови. И просто нямаш друг избор, освен да отрежеш косата си съвсем късо и да я боядисаш в червено, за да довършиш промяната.

Момичето на мивката пък започва да вижда повече, отколкото би искало, докато мие косите на клиентите. Докосването до чуждата глава се превръща в нежелан достъп до чуждия живот, а една съвсем рутинна процедура започва да носи тежестта на знание, което никой не е поискал.

Една монахиня прави последната си спирка именно във фризьорския салон с надеждата, че когато после заспи във влака, никой няма да я разтърси и да извика, за да я събуди. Защото тя е само една току-що родена монахиня и все още е уплашена.

Уплашена е и емигрантката от Шри Ланка, която отчаяно иска да стане блондинка. И желанието ѝ звучи почти комично, докато не си дадеш сметка, че това е копнежът да изглеждаш като човек, който принадлежи на мястото, където се е озовал. Да промениш себе си дотолкова, че чуждият свят най-сетне да престане да те разпознава като чужд. Но дали ти ще започнеш да виждаш себе си по различен начин? Това никоя фризьорка по света не може да обещае.

А някъде отвън един не по-малко уплашен мъж се чуди кое е по-ужасяващо – мисълта, че жена му му изневерява, или новината, че реколтата от босилек в Италия е застрашена. Нима някой може да си представи спагети без босилек в соса?! И защо изобщо трябва да съобщават подобни ужасяващи новини по радиото, докато навън вали, а ти си сам като куче, на всичкото отгоре заклещен в колата си на някакъв паркинг?! Просто е твърде жестоко.

Разказите в сборника са самостоятелни, но общото пространство, повтарящите се мотиви и усещането, че някои герои биха могли да се разминат на прага на една и съща врата, ги превръщат в части от един по-голям свят. „Разкази от фризьорския салон“ не е роман с последователен сюжет, но постепенно създава чувството за общност – странна, временна и съвсем неволна. Хората идват по различни причини, сядат на различни столове и си тръгват с различни прически, но макар и за кратко споделят едно и също пространство на очакване и уязвимост. Защото – да си го признаем – с мокра коса никой не изглежда добре, но пък всеки е уязвим.

„Разкази от фризьорския салон“ не е книга за фризьорството, нито леко дамско четиво. Тя е разказ за онези кратки мигове, в които хората свалят защитата си, дори без да го осъзнават. За моментите, когато едно отражение в огледалото, един случаен разговор или едно мълчание могат да кажат повече от дълга изповед. За желанието да бъдем видени по начина, по който сами се виждаме. За малките преобразявания, от които очакваме прекалено много. За опита да скрием страха и самотата си зад нов цвят на косата, зад решителна подстрижка, шега или разговор за времето. И за неизбежния миг, в който проумяваме, че можем да променим отражението, но не и всичко, което стои пред огледалото.

Това е сборник за читатели, които обичат литературата на нюансите, а не на сензациите. За хора, които вярват, че в живота няма малки истории, а само такива, които никой досега не е погледнал достатъчно внимателно. И не на последно място, това е книга за хората, които осъзнават, че понякога е по-добре човек да си замълчи и да отгърне нова страница. Или най-добре просто да смени станцията на радиото.

Мехмед, червената бандана и снежинката

Някъде във Вашингтон един 50-годишен босненски имигрант получава сърдечен удар, а с него и прозрението, че може би достатъчно дълго е отлагал някои срещи и разговори. Да ги проведе вече изглежда по-лесно, отколкото да открие книжарница ЛИБЪРЕЙШЪН БУКС например, която навремето са търсили безуспешно със сина му Харун.

Имигрантът е босненецът Семездин Мехмединович. За лекарите в кардиологията – Мехмед. Но макар и босненец по документи, той разполага с доказателство, че е много повече. Според генетичния му тест във вените му тече 20% средиземноморска кръв, 4% финска, 2% западноевропейска и 2% кавказка, поради което той на шега обича да се представя понякога като викинг, а на своята спътница в живота от време на време казва с поверителен тон: „Аз, душо моя, съм един стар римлянин“.

„Мехмед, червената бандана и снежинката“ формално е роман, но всъщност е нещо доста трудно за определяне. Това е по-скоро своеобразен дневник на съществуването, в който личната биография постепенно се превръща в биография на поколение хора, изгубили родина, език и сигурност.

„Винаги, на всеки континент съм от застрашеното малцинство“, споделя Мехмединович. „За европейците – мюсюлманин. За азиатците – европеец. За американците… Тук на няколко пъти са ми казвали: Go back to Russia! – е тава е най-слабият упрек към моята идентичност.“

Мехмединович не води разказа линейно, а просто започва да размишлява на глас, когато една болнична стая във Вашингтон неусетно започва да се превръща в Сараево. В неговото съзнание пустинята на американския Югозапад съжителства със спомените за обсадата на босненската столица, а един случаен разговор се оказва достатъчен да отвори забравена врата към десетилетия, които никога не са преставали да болят.

Трите части на романа носят имената от заглавието, но не бива да се възприемат като отделни истории, а като трите лица на една и съща тема – какво остава от човека, когато започне да губи опорните точки на собствената си самоличност. В първата част дори собственото име се оказва неочаквано крехко и податливо на промяна. Във втората един обикновен път през американската пустиня постепенно се превръща в разговор между поколения, в които войната присъства не толкова в самите събития, колкото чрез следите, които е оставила в мълчанието помежду им. Третата част пък е толкова човешка, че е трудно да бъде коментирана без да се наруши силата на преживяването, което Семездин Мехмединович е оставил на читателя сам да открие.

Ако нещо липсва в „Мехмед, червената бандана и снежинката“, то това е патос. Мехмединович никога не настоява и не очаква да бъде съжаляван. Дори когато пише за болестта си, за изгнанието, войната или страха от забравата, той избира спокойния тон на човек, който просто наблюдава живота с търпелива честност. И именно заради тази сдържаност читателят почти не си дава сметка как големите трагедии идват не с гръмки думи, а с дребни жестове, с кратки изречения или дори с паузите между тях.

Особено впечатляващ е начинът, по който Семездин Мехмединович говори за паметта не като архив за факти, а като последно убежище на идентичността- Забравата не е медицински проблем или естествен резултат от възрастта, а постепенно придобива почти философски измерения. Ако престанем да помним, кои сме всъщност? И кой ще продължи да помни вместо нас?

„Мехмед, червената бандана и снежинката“ не е роман, който се чете заради интригата. В него интрига няма. Това е история за любовта, която оцелява след войната, след преселението на другия край на света, след болестта и дори след пропукването на паметта. Романът не разказва какво се случва с човека, а какво остава от него, когато всичко останало започне да се разпада.

Но това не е книга за войната, нито за болестта. Не е дори книга за изгнанието. Това е книга за близостта, която понякога се оказва единственото място, където паметта все още може да живее.

Семездин Мехмединович е босненски писател и журналист, който през 1996 г. след края на обсадата на Сараево емигрира в САЩ и остава да живее във Вашингтон над 20 години. Днес отново е в родния си град. Пише жанрово неопределени текстове, избягвайки чистите форми, тъй като страни от политическата концепция за чиста идентичност. Книгата му „Мехмед, червената бандана и снежинката“ е избран от критиката за най-добър роман на 2018 г. на територията на Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватия и Черна гора.

Кажи ми три неща

Около две години след смъртта на майка си Джеси Холмс е изправена пред ново изпитание. Принудена е да напусне родния си Чикаго, за да се премести в безумно горещия Лос Анжелис, където баща ѝ е намерил нова любов. Всъщност баща ѝ не просто се е влюбил – той вече е женен за богатата вдовица Рейчъл, която е като излязла от някое класическо холивудско клише. Джеси няма думата. Все още само на шестнайсет години, тя е принудена да започне живота си отначало в дом, в който се чувства като гост.

Само че да започнеш отначало никога не е лесно, особено пък на шестнайсет.

На пръв поглед романът „Кажи ми три неща“ на писателката Джули Бъксбаум е типичната тийнейджърска история за проблемите на подрастващите в съвременното консуматорско общество. За училищния тормоз, първите влюбвания, първите несигурни стъпки в света на възрастните, когато все още се страхуваме да пуснем ръката на детството.

„Кажи ми три неща“ обаче е много повече. Той е история за хората, които са изгубили някого и се чувстват виновни, че животът им продължава. За това колко е трудно да приемеш, че новото не означава непременно предателство към старото.

Да, също и за това, че понякога се влюбваш в някого още преди да си го видял. Ей така, на риск, пък каквото ще да става! И за това няма възраст, но на шестнайсет си е като игра на руска рулетка.

В Лос Анжелис Джеси не намира нищо познато. Ами че там дори храната е различна! Вместо нейните любими сладкиши и въглехидрати например, наоколо сякаш всички се хранят единствено със салати, смутита и чуждо самочувствие. Новото ѝ частно училище е свят на привилегировани богаташки наследници, свикнали да получават от живота всичко наготово. Нещо повече – те са убедени, че го заслужават. Всички сякаш са абонирани за доживотен успех, блясък и щастие под лъчите на калифорнийското слънце. Джеси сякаш по подразбиране няма никакъв шанс.

Именно тогава в електронната ѝ поща се появява Някой Никойски. Той е забелязал Джеси и проблемите ѝ и иска да ѝ помогне да се ориентира в училищната джунгла. Има само едно условие – да не разкрива самоличността си. И Джеси решава да поеме риска да се довери на непознатия. Колко по-зле може да стане!

Чатовете между двамата много бързо се превръщат в единственото тихо пристанище за нея след поредната битка за оцеляване в гимназията. Всъщност именно съобщенията, които си разменят, разказват голяма част от историята. Може би не съвсем оригинален похват, но в „Кажи ми три неща“ той наистина работи по най-добрия възможен начин.

Наред със съмненията около преместването и необходимостта да свиква с едно напълно ново и всъщност доста враждебно място, Джеси все пак през цялото време има един неизменен спътник. Скръбта. Скръбта остава с нея като постоянна точка на размисъл, болка и растеж и това не е случайно. В бележка в края на книгата авторката на романа признава, че всичко е много лично за нея, защото самата тя е изгубила майка си на 14-годишна възраст. Вероятно това е и причината скръбта в романа „Кажи ми три неща“ – на Джеси, на баща ѝ и на новата ѝ мащеха и доведен брат – да е описана така последователно и правдоподобно.

В този смисъл, „Кажи ми три неща“ е роман и за различните лица на същата тази скръб. Джеси страда шумно в мислите си, но рядко показва болката си на другите. Баща ѝ също се опитва да продължи напред, стискайки зъби и борейки се сам със себе си. Новата му съпруга Рейчъл предпочита да подрежда живота си така, сякаш редът може да предпази всички от нова загуба. Тео – доведеният брат на Джеси – е надянал маската на остроумен шоумен, а малко странният Итън, около когото човек не може да бъде сигурен в нищо, е избрал просто да се затвори в себе си.

Но, както често става в живота за щастие, в комплект с мъката, я има и връзката с другите. Може би въпреки нея, а може би понякога и именно заради нея. Освен за тъгата и празнотата след загубата на близък човек, романът „Кажи ми три неща“ разказва и историята на едно момиче, което се бори да намери място, на което да принадлежи. Отново! Не само защото животът в Лос Анжелис е драстично различен от този в Чикаго. Джеси е изгубила не само дома си. Заедно с майка си и единствения дом, който е имала до този момент, тя е изгубила всичко познато. Изгубила е вай-добрата си приятелка, съучениците си, познатата среда, ежедневните си навици и малките неща, които доскоро са ѝ давали сигурност.

Време е Джеси да разбере, че домът далеч не е само мястото, където си роден, нито къщата, в която си израснал. Понякога домът е там, където са се събрали хора, изгубили нещо също като теб и все пак останали заедно. И готови да те приемат.

И ако и ние като Джеси и Някой Никойски трябва да кажем три неща за романа, то нека са следните:

1)           Това е роман за любовта, която понякога започва преди първия поглед. Например от първото съобщение в чата.

2)           Това е роман за скръбта, която не изчезва, но с времето престава да заема цялото пространство.

3)           Това е роман за надеждата, че дори когато животът ни принуди да започнем отначало, някъде по пътя можем отново да намерим своите хора.