Тихата вяра в ангели

През 1939 г. Европа вече стремглаво върви към нова война, но в малкото градче Огъста Фолс някъде в американския щат Джорджия, място все още съвземащо се от Голямата депресия, друг вид зло буди повече тревоги. Единайсетгодишният Джоузеф Воон намира първото ангелско перо в живота си в деня, в който баща му умира. Седмици по-късно едно момиче на неговата възраст е бутално нападнато и убито, но по-страшното е, че това се оказва само първото от дълга поредица подобни престъпления. Все още никой не знае, че кошмарът ще продължи цели десетилетия, преобръщайки живота не само на семействата, изгубили децата си, но и на мнозина техни приятели.

Поради причина, която не може да обясни дори на себе си, един от най-засегнатите се оказва именно Джоузеф. Знае единствено, че по някакъв начин вината за смъртта на всички тези деца може би е и негова. Не е ли задължение на тези като него да пазят по-малките, по-уязвимите и слабите?... А може би просто му е по-трудно да се справи с всичко това, докато все още се опитва да свикне с  мисълта, че баща му е мъртъв, а той е видял стъпките на Смъртта в калта, когато е минала през дома им. След като прибира баща му, Смъртта започва да се връща в Огъста Фолс отново и отново, а Джоузеф няма представа как да я спре. Никой не може, колкото и бдителни да са жителите на малката селска общност.

Романът „Тихата вяра в ангели“ на английския писател Р. Дж. Елъри разказва историята едно твърде бързо възмъжаващо момче, обременено с неспокойния ум на творец и със съдбата на герой от старогръцка трагедия. В Огъста Фолс Джоузеф не намира себе си и сякаш единствената, която вижда какво се случва в мислите му, е госпожица Александра Уебър – неговата учителка, която първа го насърчава да започне да пише. Всички останали са заети с оцеляването си и с тревогите около Втората световна война. Джоузеф трябва сам да се справи с пораженията от поредицата трагедии, които го връхлитат, сякаш поемайки вината и заради останалите.

Докато се бори със собствените си кошмари, момчето решава да организира няколко свои приятели с идеята да пазят момичетата в града и да помогнат за залавянето на убиеца. А междувременно светът гори и пожарът стига до Америка, дори до Огъста Фолс, когато поредната жертва на неуловимия сериен убиец се оказва еврейско момиче. Цялото натрупано напрежение и едва стаявани предразсъдъци избиват на повърхността, за да покажат колко лесно е хората от любящи съседи и приятели да се превърнат в озверяла тълпа, жадна за линч на всяка цена, без съд и присъда. Да си различен се оказва смъртоносно.

Р. Дж. Елъри има таланта да прикрива най-шокиращите моменти от историята в текста така, че читателят да се натъкне на тях уж случайно, за да усети ужаса на героите сякаш самият той е един от тях. И ако в началото на романа дългото бяло перо, което Джоузеф намира на вратата си, дава повод за вяра в съществуването на ангели, то в края му вече няма съмнение, че белите пера са предвестници на смъртта.

Да опишем „Тихата вяра в ангели“ като трилър за сериен убиец би означавало драстично да изкривим перспективата и в крайна сметка да променим естеството на романа. „Тихата вяра в ангели“ е история за живота на един човек, белязан от Смъртта, който в продължение на десетилетия губи себе си, докато търси отговори за смъртта на всички онези момичета около себе си. Джоузеф Воон търси утеха и спасение в писането, защото хората се оказват твърде непостоянен фактор в живота му – отиват си или умират. Но дали писането е достатъчно, за да го измъкне от тъмните облаци, в които живее обгърнат от дете? И дали Смъртта най-накрая няма да му покаже поне едно от лицата си? Това на серийния убиец на малки момичета.

„Тихата вяра в ангели“ не е просто криминален роман, а история за завръщането и необходимостта от него. История за това, че колкото и да бягаме от проблемите, те винаги ще успяват да ни настигнат, където и да отидем, и единственият начин да се справим с тях, е като просто спрем да бягаме. Това в крайна сметка води Джоузеф през цяла Америка – от забутаната Джорджия до Ню Йорк и обратно, през поредица от лични и световни трагедии, през затвора, несправедливостта, предателствата и неочакваните приятелства, за да го изправи най-накрая пред онзи, който е белязал целия му съзнателен живот с необяснимото си зло.

Роджър Джон Елъри е английски писател на съвременни и исторически трилъри и криминални романи, певец, китарист и запален привърженик на буккросинга – практиката да се оставят книги на обществени места, където да бъдат намерени и прочетени. Започва да опитва да пише още през 1987 г, завършвайки около 20 ръкописа, но заради отказите на издателствата да публикуват каквото и да е, се отказва за дълъг период от време. Връща се към тази си страст едва през 2001 г.  и две години по-късно от печат излиза първият му роман „Свещеникът“. Романът веднага е номиниран за наградата „Стоманеният кинжал на Иън Флеминг“ за най-добър трилър на Асоциацията на британските писатели на криминални романи. Следват „Призрачно сърце“, „Тиха вендета“ и „Град на лъжи“. „Тихата вяра в ангели“ излиза през 2007 г.

Йелоуфейс

Книгоиздаването е кървав спорт. Джун Хейуърд отдавна се е убедила в това, още повече, че точно тя е една от жертвите на този бизнес. Дебютният ѝ роман „Под чинара“ е пълен провал. Дори изданието с меки корици вече е спряно от печат поради липса на интерес, а тя е принудена да оцелява с несигурна преподавателска дейност. Почти се е примирила с мисълта, че никога няма да бъде писателката, която винаги се е виждала в мечтите си. Примирила се е с мисълта, че една обикновена бяла писателка не представлява интерес за книгоиздаването за сметка на авторите с по-екзотичен произход и цвят на кожата.

Нейната някогашна състудентка Атина Лиу обаче е на върха. Дали защото е китайка, дали заради безспорния си талант, дще преди да напише първия си роман, тя е забелязана от най-големите в бранша и от тогава неизменно е в светлините на издателските и читателски прожектори. Атина е талантлива, красива и богата, със сложна семейна история, а късметът ѝ сякаш работи само в една посока – нагоре. До нощта, в която тя умира в ръцете на Джун при повече от нелеп битов инцидент.

Романът „Йелоуфейс" на американската писателка Ребека Куанг отваря широко вратите към кухнята в книгоиздателския бизнес, поставяйки на масата куп бодливи въпроси за интелектуалната собственост, расизма и расовото многообразие, кенсъл културата, професионалната завист, кражбите на идеи и ръкописи и не на последно място все по-важната роля, която заемат социалните мрежи в този бранш. „Йелоуфейс“ показва истинското лице на съвременното книгоиздаване, неписаните правила в създаването и унищожаването на автори и бестселъри, хищническата природа на рекламата и безмилостното унищожаване на таланти в името на моментния финансов интерес и модните течения. Поставя и винаги актуалния въпрос за плагиатството и къде точно минава границата. Кога заемането на нечия чужда идея се превръща в кражба? А когато идеята не е била чак толкова изпипана, но ти си я превърнал в бижу, чия е заслугата за успеха? Кой всъщност решава кой автор да се превърне в явление и кой да бъде захвърлен в забвение и доколко талантът има значение за това, ако не се вместваме в модните тенденции?

Когато Атина Лиу умира, Джун би трябвало да е срината. Та тя е най-добрата приятелка на голямата литературна звезда. Първата, на която преди години Атина звъни, когато подписва първия си договор. Първата, на което споделя и сега за току-що сключения договор с Netflix. Единствената от предишния им живот, която Атина необяснимо отказва да забрави.

Би трябвало да е срината… но не е. Липсата на емоция всъщност е онова, с което Джун трябва да се справи, докато светът свиква с мисълта, че обещаващата млада американка от китайски произход вече я няма. Или може би не. Има още нещо. Нещо, което Джун малко по малко осъзнава. Същата онази нощ, в която Атина умира, тя си тръгва от апартамента ѝ с облекчение вместо с тъга… но и с един недовършен ръкопис. Последният роман на Атина Лиу, за който не знае никой, освен тя.

И ето че сега Джун има възможност да направи това, за което е мечтала от години – да заеме мястото на Атина. Да бъде литературното явление, което винаги е знаела, че може да е, ако не бяха тези като Атина. За целта само трябва да превърне грубата чернова на последния роман на мъртвата си „приятелка“ в съвършен диамант и да го направи свой. Нещо, което Джун успява да стори някак изненадващо бързо и още по-изненадващо успешно. Само няколко месеца след смъртта на Атина Лиу  на световния литературен небосклон избухва звездата на Джунипър Сонг.

А после идва призракът на Атина с цяла армия свои поддръжници и сякаш започва да търси отмъщение.

„Йелоуфейс“ е роман за всички онези, които не могат да разберат защо, въпреки че се раздават максимално, винаги някой друг изживява техните мечти, при това без да прави особено усилие. Джун може и да не е от най-симпатичните герои. Може и да е ненадежден разказвач, защото е естествено през цялото време да прави всичко възможно да защити изборите и действията си. Джун обаче е твърде подобна на всеки от нас, за да се преструваме, че не я разбираме и харесваме, или за да твърдим категорично, че никога не бихме взели нейните решения, не бихме направили и оправдали нейните грешки. Всички познаваме завистта на Джун, всички сме я изпитвали в определен момент. Всички познаваме и страховете ѝ. И всички мечтаем като нея да бъдем забелязани и оценени.

Ребека Куанг е американска писателка от китайски произход, творяща в жанровете научна фантастика, фентъзи, трилър и исторически роман. Родена в Гуанджоу, Китай, Ребека е едва четиригодишна, когато семейството ѝ емигрира в САЩ, така че тя израства в Далас, Тексас. Дебютният ѝ роман, китайското военно фентъзи „Войната на маковете“, излиза от печат през 2018 г. и печели наградата „Крауфорд“ за дебют. Той и вторият ѝ роман „Републиката на дракона“ попадат в списъка на 100-те най-добри фантастични книги на всички времена на списание „Тайм“, а после поредицата е приета и за екранизация. „Йелоуфейс“ обаче е различен. Той е сатиричен поглед върху т.нар. расово многообразие в издателската индустрия, който „Тайм“ включва в списъка си със 100-те задължителни за четене книги за 2023 г., независимо от противоречивите отзиви на литературната критика, които получава.

Най-прекрасното престъпление на годината

Коледните и новогодишни празници отминаха преди доста седмици, но това не е причина човек да не посегне към някоя книга, чието действие се развива по това вълшебно време. Малко коледен дух никога не е излишен.

Не и за Маги Чейс обаче. За нея трите най-омразни неща на света са Коледа, купон и Итън Уайът, но най-вече последния. А ето че като за край на най-отвратителната година в живота си ги получава накуп по време на коледното парти на издателство „Килхейвън букс“, за което тя от няколко години пише супер успешни мистерии, а Итън своите не по-малко успешни трилъри. Не стига, че е изгубила съпруга си, най-добрата си приятелка, дома си, парите си, самоуважението си, ами сега се налага да понесе и това!

А после става дори по-зле. Двамата с Итън се озовават на борда на един и същи частен самолет, напът за Великобритания, където ще прекарат предстоящата Коледа в компанията на напълно непознат, но очевидно могъщ почитател на книгите им, когото издателят им много държи да уважат.

С други думи коледно-романтичната мистерия „Най-прекрасното престъпление на годината“ на американската писателка Али Картър не започва много празнично, още по-малко пък романтично. Но определено започва с мистерия. А когато се оказва, че тайнственият домакин е самата Елинор Ашли, легендарна авторка на криминални романи, по-известна като Херцогинята на Смъртта, Маги е готова да изтърпи дори Итън Уайът. Всъщност на фона на странната компания, събрана за празниците в приказното имение „Мисълтоу Манър“, Итън започва да изглежда дори приятен. Значи вярно било, че по Коледа ставали чудеса.

Както може да се очаква, изолираното старо имение още същата вечер се оказва в хватката на смъртоносна снежна буря, която смайващо бързо го откъсва от света. А на сутринта Елинор Ашли е изчезнала, само три дни преди Коледа, единственият мост към имението се е срутил, а телефоните не работят.

Най-известният писател на криминални романи в света току-що е изчезнал от здраво заключена стая. Без връзка със света, без интернет, а после и без електричество, Маги и Итън са принудени да намерят начин да оцелеят, докато се опитват да разнищят мистерията. Дали Херцогинята на Смъртта е в опасност? Или пък това е някакъв тест? Дали има нещо общо с тайните, които всеки от гостите ѝ ревниво крие?

Но какво би била една истинска мистерия, пък била тя и коледно-романтична, без тайнствен убиец, дебнещ неизвестно кого и защо иззад ъгъла? И ето че двамата доскорошни съперници трябва много бързо да се научат как да работят като съюзници, ако не искат някой от тях да умре, докато търсят Елинор Ашли из абсурдно огромното имение. Всъщност като че ли я търси основно Маги. Тя е решена да открие на всяка цена какво се е случило със старата лейди и кой се е опитвал от седмици да я убие, а Итън на свой ред е решен да ѝ помогне в търсенето или поне да я опази жива. Ако междувременно успее да спечели и сърцето ѝ, Коледата може все пак да се окаже по-хубава от очакваното. Очевидно и на двамата им предстои много работа, докато всички останали сякаш преследват някакви свои си цели и пет пари не дават какво се е случило с чепатата им домакиня.

Али Картър е псевдоним, зад който се крие писателката Сара Лий Фоглеман – авторка на тийнейджърски романи и такива за възрастни. Тя избира това име, за да се различават книгите, които ще подписва с него, от останалите ѝ произведения. А причината да избере именно фамилията Картър е, че искала книгите ѝ да стоят по рафтовете в библиотеките и книжарниците близо до тези на нейната колега Дженифър Крузи.

Преди да започне да се занимава с писане обаче, тя завършва специалност „Аграрна икономика“. Пише в свободното си време, но много бързо успява да се наложи като автор и в крайна сметка започва да се занимава професионално с това. Едни от най-известните ѝ романи за тийнейджъри са поредиците „Момичетата Галахър“ и „Обществото на обирджиите“.

НЕидеалните половинки

Представете си, че ви се отдаде възможност да прекарате по един ден с всеки потенциален партньор, минал някога през живота ви, за да видите как биха се развили нещата помежду ви!

Лена Ланкастър е 35-годишна претенциозна работохоличка. Неомъжена, защото така е било планирано. Тя винаги е имала план, независимо дали става дума за работата ѝ като финансов експерт или за връзките ѝ. Последният мъж в живота ѝ Кевин, както може да се очаква, е точно това, което е търсила, или поне това, което вярва, че трябва да търси. С него Лена е успяла да отметне почти всички точки от списъка си. Той е красив, успял, умен, макар и малко сухар, материално осигурен, и на този етап не иска деца. Двамата сякаш гледат в една и съща посока. Единственото дразнещо нещо е страстта му към катеренето по разни планини, но Лена е склонна да се примири с тази му особеност, надявайки се с времето тя да отшуми. След две години заедно очевидно (поне според нея) е ред да бъде отметната още една точка от списъка, а именно – предложението.

Резервацията в шикозен френски ресторант идва тъкмо навреме и точно по план. Животът е такъв, какъвто си го направиш, нали? При едно добро планиране не би следвало да се очакват изненади, още по-малко пък неприятни. Всичко е въпрос на добра организация. А Лена я бива в организацията. Тази вечер би трябвало да се случи. Кевин трябва да поиска ръката ѝ!

Трябва, но… не го прави. Вместо годежен пръстен Лена получава… билети за концерт на COLDPLAY.

За пръв път в живота си е изправена пред ситуация, която не е предвидила и не може да контролира. Въпреки че е направила всичко както трябва, връзката ѝ се разпада и то пред очите на пълен с клиенти ресторант! Как е възможно?! А възможно ли е цялата тази история с Кевин да е била един много грешно структуриран план? Нима може да е бъркала от самото начало?

Въпреки мелодраматичното начало, романът „Неидеалните половинки“ на Сара Джио всъщност е наистина забавна, дори абсурдна история, в която една твърде организирана жена получава уникалната възможност в рамките на десет дни да опита десет различни версии на живота си с десет различни съпрузи. Да опита десет различни плана за собствената си съдба.

Разстроена от неочакваното и напълно непланирано развитие на нещата с Кевин, Лена заминава у дома – на остров Бейнбридж край Сиатъл, при Роузи, лелята, която я е отгледала като своя дъщеря след смъртта на майка ѝ. Роузи, която вижда и знае повече, отколкото казва, и винаги има отговорите, които ти трябват, дори и когато мълчи. Но на остров Бейнбридж Лена вместо отговори, намира нови и напълно неподозирани възможности. Е, всъщност първо намира бутилка вино, а после и ключа от къщата за гости на Роузи. Заспивайки с куп въпроси и съмнения в собствените си житейски приоритети и избори, на следващата сутрин тя се събужда… в Париж, до съпруг, за когото никога не се е омъжвала.

Време е Лена да опита всички онези варианти на живота си, които не са се случили, но е можело да се случат, ако в различни моменти беше взела различни решения. И да открие, че може би плановете ѝ от самото начало са включвали напълно погрешно формулирани точки. Че към любовта не можеш да подхождаш като към бизнес-проект. И ако в началото на романа Лена е трудна за харесване педантична перфекционистка, то в края му читателят с изненада установява, че вече наистина ѝ симпатизира и се надява тя най-накрая да открие щастието такова, каквото не си го е представяла в нито един от предишните си планове.

„Неидеалните половинки“ е отговорът на всички онези въпроси за пропуснатите възможности, които всички си задаваме. Ами ако бях избрала друго? Ако бях приела поканата на онзи сладкодумен, макар и малко мазен французин? Или бях направила опит все пак да открия ирландското момчето от влака в Шотландия? А ако бях останала с ученическата си любов? Или със симпатичния фермер от онзи базар преди няколко години? Или с онзи капитан на туристическа яхта? Ако аз бях заговорила онзи красавец в бара, а не най-добрата ми приятелка?...

Лена Ланкастър получава отговори на всички тези въпроси, за да ни накара да се замислим за собствените си пропуснати възможности. Дали наистина са били възможности или просто ни се е разминало по-леко, отколкото можем да си представим?

Сара Джио е американски журналист и автор на романи в жанровете исторически и съвременен любовен роман. Първият ѝ роман „Теменужки през март“ излиза от печат през 2011 г., като в него действието също се развива на остров Бейнбридж и третира темата за раздялата и преодоляването ѝ. Той моментално се превръща в бестселър от списъка на „Ню Йорк Таймс“ и прави авторката си известна. Днес книгите ѝ са преведени на повече от 25 езика.

Кой пише обратите в сюжета на живота ни?

Почитателите на книгите в България я познават като Чарли Уайлд. Тя е поетеса и писател, минималист, създател на абонаментната книжна кутия Charly Wilde. Всъщност се казва Ралица Генчева, а „Обрат в сюжета“ е дебютния ѝ роман.

Още с първите си страници романът заявява повече от сериозна амбиция: да бъде едновременно динамичен трилър и разказ за самото писане. За границата между измислица и реалност, за авторството и за контрола върху собствената история. За това какво се случва, когато собствените ти книги започнат да стават реалност. А всъщност не са ли? Могат ли книгите да подлудят своите създатели писателите?

Успешната писателка Виктория се оттегля в затворен комплекс край София, в полите на планината, където рутината от спорт, работа по нов ръкопис, и тишината ѝ дава усещане за безопасност след развода. Развод, който не е искала, но гордостта ѝ отново е взела превес. Безопасността обаче се оказва временна. Зловещи епизоди от новия ѝ ръкопис започват да намират отражение в реалния живот, точно когато Виктория открива, че първият ѝ публикуван роман, станал хит само преди месеци, всъщност не е книгата, която тя е предала за издаване. В него някак си са намерили място цели пасажи, които Виктория е сигурна, че не е писала.

И светът на Виктория, точно според клишето, започва да се срива като кула от карти. Изведнъж сякаш никой около нея не е човекът, за когото тя го е мислела. Един по един приятели и колеги започват да я предават, докато някъде наоколо един странен непознат сякаш малко по малко започва да намира път към сърцето ѝ. Но дали и той не е тук, само за да я нарани?

„Обрат в сюжета“ работи на принципа на постепенното затягане на примката. Точно както работи т.нар. гаслайтинг. Да манипулираш някого толкова дълго и така изкусно, че в крайна сметка той да започне да се съмнява в себе си, да изгуби самочувствие, да не е сигурен в собствените си емоции и ум и в крайна сметка да развие зависимост от своя манипулатор. Подмяна на реалността в действие.

Една от най-силните страни на романа всъщност е именно главната героиня. Тя е писателка. Така през нейните очи всяко събитие получава своя втори прочит. Дали е изправена пред реална опасност или наистина си въобразява? Дали предателите са тези, които тя подозира? Всъщност дали Виктория е жертва на някого от обкръжението си или на собствените си неспокойни демони? Кой как и защо подрежда събитията около нея така, чеда я накара да се съмнява във всички и всичко? И не на последно място, как е възможно собствената ти книга да бъде подменена без да разбереш?

„Обрат в сюжета“ далеч не е поредния дамски роман. Той всъщност засяга дълбоко въпросите за мечтите и за това доколко са „наши“. Засяга и въпросите за любовта и връзките, за приятелството и доверието. И за границите в тях и кога тези иначе жизнено необходими човешки емоции могат да станат нездравословни, дори опасни.

Ако сте от читателите, които харесват психотрилъри с ограничена среда, криминална интрига с препратки към писането и книгите, „Обрат в сюжета“ може да се окаже една от вашите истории. Ако обичате романи като пъзели, в които парчетата едно по едно се подреждат и напасват, понякога се пренареждат, само за да разкрият накрая картина, която не сте допускали, че ще видите, „Обрат в сюжета“ вероятно ще ви хареса.

Когато оцеляването е под въпрос, а единственото ти оръжие е доброто възпитание

Романът „Гости отдалеч“ на американския писател и сценарист Джоф Родки започва без предисловия и дълги уводи. Още с първото изречение буквално ни запраща на Марс, в единствената колония, приютила последните оцелели хора.

Това, от което винаги сме се страхували, се е случило. Преди една година Земята е станала напълно необитаема заради ядрена война. Около две хиляди и триста души успяват да оцелеят и да се преселят в набързо оборудваната бежанска колония на Марс, докато решат какво да правят, за да съхранят човешкия вид. Една година по-късно обаче планове все още няма, а май и бъдеще няма. Оцеляването е под все по-голям въпрос. Запасите от храна, дрехи, въздух, гориво и всичко останало са на привършване. Провалят се няколко смели идеи за колонизиране на други планети. И тъкмо когато нещата изглеждат безнадеждни и се надигат първите бунтове, Управителният съвет успява да осъществи контакт с правителството на планетата Чом, където условията са напълно сходни със земните. Проблемът е, че Чом се намира на двайсет земни години път от Марс. Според Лан Мифуне проблем е и външният вид на повечето чомляни, които приличат на гигантски комари, но това си е лично негово мнение.

Лан е само на десет, но бързо се е пригодил към новите условия за живот и дори намира вдъхновение с няколко приятелчета да прави развлекателни видеа за повдигане на духа. Сестра му Айла обаче не се справя толкова добре. Вече цяла година, което технически е само половин марсианска година, тя не успява да се примири с преждевременния край на блестящата си певческа кариера на Земята. Родителите им от своя страна не могат много-много да помогнат – достатъчно заети са с осигуряване на оцеляването на хората. Майка им Амора Персо е в Управителния съвет на марсианската колония, докато баща им Калил Мифуне работи в отдел „Храни“. Опитва се да намери нови начини за осигуряване на хранителни продукти преди последните хора да са умрели от глад, но изнамира само отвратителната Манджа, заради която като нищо може да пострада. С други думи, нещата като цяло не вървят добре. Никак даже не вървят.

Ето защо предложението на чомското правителство хората да се заселят на тяхната планета идва като отговор на всички въпроси, страхове и молитви. Хората нямат какво да губят, така че набързо приготвят кораба си и се насочват към Чом, след което заспиват. Така де, подлагат се на биосуспендиране, за да спестят малкото си запаси.

Двайсет години по-късно…

Двайсет години по-късно земният кораб вече е в околочомска орбита. Хората започват да се събуждат от десетилетното суспендиране, само за да разберат, че междувременно нещата много са се променили. На Чом има ново консервативно правителство и то вече не желае хора на своята планета. Местните раси от четири мистериозно са станали три, но никой не обяснява как и защо. И са убедени, че човеците са опасен, силно емоционален, т.е. примитивен вид, който носи само неприятности. Все пак са унищожили собствената си планета, нали?... Е, може би не точно тези, които сега молят за убежище, но други като тях…

За доброто на всички земляните трябва да се махат от Чом. Е, да, на практика това означава, че ще загинат, защото нямат ресурси да отидат никъде другаде, но пък журците, ороро и криките нямат никакви причини да съжаляват за решението си. Добре де, най-вече журците нямат причини, и тъй като те са мнозинство, пък и са дошли на Чом първи… Местните си искат своята мирна планета, в която емоциите са нещо лошо и признак за лошо възпитание, защото създават „мирис“, а „всички са съгласни“, че мирисът е нещо много неприлично и деструктивно.

Само че хората са отишли твърде далеч и нямат път назад.

Разбира се, следват преговори, молби, увещания и всичко, което официалната дипломация позволява и дори изисква. Плюс някои дребни хватки от неофициалната. В резултат човечеството получава един последен шанс. Едно човешко семейство ще бъде временно настанено на Чом, за да докаже с поведението си, че хората могат да са миролюбиви и любезни и няма да унищожат и тази планета, било то с ядрен взрив или с масова емоция, породена от музика например. И от това семейство зависи съдбата на всички оцелели.

Е, познайте кое е въпросното семейство, което трябва да избегне предварително заложения от цяло едно правителство провал, при това без нито за миг да спира с любезностите и безупречното възпитание!

Макар и замислен като забавен, романът „Гости отдалеч“ всъщност засяга доста важни теми като фалшивите новини, използвани за контрол на населението, имиграцията, расизма, цензурата, социалната революция и стойността на изкуството. Много неща за размисъл, нали? Но и много причини да се позабавлявате с приключенията на Лан, още повече, че именно забавленията могат да се окажат решението на всички проблеми около оцеляването на човешкия вид.

Кандидат за парламента

Познатият ни от романа „Денят на Северозапада“ вицепремиер на държавата Чавдар Чавдаров вече не е вицепремиер. Изпаднал в немилост, той е напуснал партията на всемогъщия Богдан Бацев и е създал своя. Обичайна практика при подобни трудни политически разводи. Амбициите му, разбира се, са да натрие носа на доскорошния си благодетел, като вкара свои хора в парламента на следващите избори. Но да събереш своя армия сред морето от верни на Богдан Бацев местни управници е мисия почти невъзможна. И някак си така се получава, че единственият шанс на Чавдаров е в затънтения Български Северозапад и в лицето на неугледния кмет Величко Тасев.

Неугледен, но с амбиции.

Романът „Кандидат за парламента“ на д-р Йордан Иванов ни връща в малкия крайдунавски град, където само преди година учителят Росен Росенов за едната бройка да събори държавата с идеите си за една театрална пиеса. Даскал Росен вече го няма, но пък другите, волно или неволно замесени в някогашния злополучен референдум за независимост на Северозапада, все още са тук и си влачат последствията. А този път са замесени в подготовката на предстоящите парламентарни избори.

Заради гафа с глупавия референдум Величко Тасев, подобно на Чавдаров, е е станал персона нон грата, така че не се надява на втори мандат. И ето ти го Чавдар Чавдаров като по поръчка, в събиране на хора за проекта си. Ето възможност за Тасев. Отлична възможност при това! Всеки може да стане кмет, нали? Друго би било обаче, ако успее да се добере до депутатско място. Защо не и до това на председател на парламента някой ден… или дори премиер на страната. Да видим дали тогава и певицата Кавърдъкова няма най-накрая да си спомни какво му обещава от години, че и да го изпълни. Величко Тасев е истински политик и умее да мечтае на едро.

Бившият вицепремиер от своя страна е наясно, че си е поставил повече от невъзможна задача. Има нужда от библейско чудо, за да успее да се върне там, откъдето са го изритали най-позорно. Тоест има нужда от Тасев като за начало, а Тасев от своя страна очевидно има нужда от добър PR. С други думи от хлъзгава невестулка като бившия журналист Теодор Стилияну, който за бутилка марково уиски би продал и майка си.

„Амазонката“ Елена Филчева, вечния политически и личен опонент на Богдан Бацев, също крои големи планове за бъдещето – своето и на партията. Явно обаче е позабравила как стават нещата, взела се е твърде насериозно и се налага някой да ѝ припомни благодарение на кого е там, където е. Например бившата Държавна сигурност, която изобщо не е толкова бивша все още.

Не се смятат за бивши и някогашните нейни предани кадри Намигола и Треперко, макар и вече навъртели по деветдесет и повече години. Как ще са бивши като Генералът все още има за тях задачи. За Държавна сигурност никой не е бивш, защото врагът никога не спи, нали? Е, вече нямат възможност както в доброто старо време да бият печати върху бедрата на момичетата с твърде къси поли. Вместо това сега трябва да се справят с един сигнал за бомба в залата, в която ще се провежда предизборния дебат между кандидатите за депутати от различните партии. Величко Тасев пък трябва да се справи с вечно бягащата му певица Кавърдъкова, която някак си все намира начин да не си изпълни предизборните обещания. Теодор Стилияну трябва да се справи с невъзможната задача да вкара Тасев в парламента, а журналистката Вики – в леглото си и въобще не е сигурен кое от двете е по-трудната задача. И така нататък. Казано иначе, всички са ужасно заети с преследването на предизборните си цели, молейки се лудият Бончо да не реши да пее песни за тях по улиците на града.

В жанрово отношение романът „Кандидат за парламента“ на ломския доктор Йордан Иванов стъпва по онзи тънък ръб, където сатирата среща пародията, но читателят така и не успява да реши къде точно да го причисли. И героите, и събитията ни се струват твърде познати, за да са съвсем измислени. А най-силното оръжие на историята не е сюжетния обрат, макар че и там има с какво да изненада, а безкомпромисната точност, с която се подреждат дребните „нормалности“ на голямото безобразие. Как се коват коалиции не от идеи, а от страхове и лични интереси, според това кой на кого е човек, кой на кого дължи услуги, пари или нещо друго, кой колко скелета е скрил в гардероба си и кой знае за тях. И през цялото време смехът далеч не е мек, защото не те напуска усещането, че всъщност въобще не е смешно, понеже е болезнено вярно.

В крайна сметка „Кандидат за парламента“ наистина е сатира, но целта му не е да разсмее, а да дръпне завесата и да остави читателя сам да се бори с неудобните въпроси, крили се зад нея досега. И ако накрая все още се смеем на героите от този роман… може би трябва да се запитаме: Сигурни ли сме, че те не се смеят на нас от години?