Мечо Пух като идеалния баща

На 35 години Елън Франк е напълно отегчена от бляскавата си работа като директор на рекламата в „Карън Липс Ню Йорк“ – една от най-успешните модни къщи в Манхатън. Милиони хора мечтаят да общуват ежедневно с богатите и известните, а Елън го прави и това не ѝ носи нищо, освен още повече умора. Единственото, което иска вече две години и половина, е да роди дете. Около нея сякаш всички вече са родили или им предстои да го направят в най-скоро време. Дори самата Карън Липс е бременна за втори път. Тя – жената, която сякаш мисли, диша и живее само за работата си. Само дето Елън е неомъжена, а приятелят ѝ, бившият писател и настоящ преподавател Малкълм, ясно е заявил от самото начало, че няма никакво намерение да става баща. Има си своите демони, с които очевидно дори не желае да се бори.

Напълно отчаяна и самотна, Елън някак неусетно стига до извода, че или трябва да отвлече Чушлето – собствената си племенница, ако иска дете, или възможно най-скоро да намери мъж, подходящ за баща. Последното все по-ясно се очертава като по-трудния вариант. Явно в живота ѝ няма нито един подходящ… освен може би Мечо Пух. Или евентуално Мечокът Барни. Проблемът е повече от очевиден. Как една жена би могла да зачене от Мечо Пух? А отговорът? С много желание, добро планиране и малко професионална помощ.

Романът „Моят любовник Мечо Пух“ на американската писателка Лора Зигман ни намига още със заглавието си. Намига като стара съученичка, с която не сте се виждали от гимназията, където на всичкото отгоре не сте се харесвали особено много. Сега обаче, след двайсет години, изведнъж откривате, че имате твърде много общи неща – предимно провалени любови, нарастващи страхове и увеличаващ се списък с тревоги. Например и двете обичате понякога да лъжете, че сте майки на племенниците си, защото ви се иска поне за малко наистина да е така. И двете сте затънали в поредица от неудачни връзки с неподходящи мъже. И двете като че ли отдавна сте спрели да търсите идеалния мъж и съпруг и вече сте свели търсенето до идеалния баща. До Мечо Пух тоест поради очевидната липса на по-читави кандидати.

„Моят любовник Мечо Пух“ на пръв поглед е типичната нюйоркска история за богата жена, решила, че ѝ е писнало от независимост и има нужда от малко реални проблеми в живота. Но при по-дълбоко вглеждане изплуват наистина важни теми, все по-актуални в съвремието ни, които отдавна не се отнасят само до Ню Йорк и Америка. Какво прави толкова трудно намирането на партньори за модерната градска жена, за която материалното благополучие не е цел, а вече отметнато постижение? Защо много мъже сякаш се страхуват от обвързване, особено пък с жена, която очевидно няма отчаяна нужда от тях, а просто иска да обича и да бъде обичана? Кое е по-трудно – да намериш мъж, готов да стане баща, или да приемеш, че единствения ти вариант е осъзнато да решиш да станеш самотна майка? Доколко майчинството все още е обвързано с брака?

И ето че все пак „Моят любовник Мечо Пух“ може би ще се окаже не чак толкова типична нюйоркска история. Някогашните 30-годишни героини от дамските романи тип „Искам да си намеря мъж“ изглежда вече са пораснали и вече са минали на следващия етап, в който искат да имат деца. Със или без мъж до себе си. Защото да останеш без мъж става някак по-поносимо, ако разполагаш с поне едно Чушле, което да обичаш безусловно, независимо колко шум вдига, докато се тръшка на пода за поредната глупост.

Лора Зигман е писателка и журналист на свободна практика. През 1998 г. от печат излиза първият ѝ роман, който в България бива преведен под заглавието „Мъжът като рогат добитък“. През 2001 г. е екранизиран като романтичната комедия „Някой като теб“ с Ашли Джъд и Хю Джакмън в главните роли. „Моят любовник Мечо Пух“ е втория ѝ роман. Може би не толкова успешен, колкото първия, но все така забавен и измамно лек, той успява под формата на приятелски, топъл хумор да засегне поредната порция изключително сериозни теми, вълнуващи съвременния човек. Способността на Лора Зигман да съчетава сложните емоции и ситуации, произтичащи от любовта към друг човек, с хумора и малките житейски неудачи, е точната комбинация, която да накара човек не просто да се замисли, а наистина да усети съпричастност. Тя не съди героите си, а ги наблюдава отблизо, с всички техни слабости, с всички смешни оправдания, с всичките им нервни сривове и пристъпи на отчаян оптимизъм. И някъде между редовете неусетно намираме едно странно успокояващо послание: Изобщо не е необходимо да си безупречна, за да си достойна да се бориш за мечтите си!

Чудовищата никога не спят

Детектив Еверт Гренс не е в най-добрата си форма и това няма почти нищо общо с възрастта му. На шейсет и пет години никой не очаква от него да е като на двайсет, но състоянието му започва да безпокои колегите и началниците му. През последните тридесет години Еверт Гренс сякаш пропада малко по малко всеки ден. Докато един пред гроба на жена си не се запознава с Йени.

Йени е там, за да припомни на дъщеря си, че не е сама и не е забравена. Само че Нейното Малко Момиче никога не е било в гробището. Ковчегът е празен. Четиригодишната Алва е изчезнала от паркинг в Стокхолм преди три години, в същия ден, в който от един хипермаркет е отвлечена и Линеа – друго четиригодишно момиченце. Разследванията и в двата случая приключват без резултат, без виновни, без отговори за семействата.

Романът „Спи спокойно“ на шведския писател Андерс Руслунд е труден за описание. Мрачен и обезпокоителен би било твърде слабо казано. Лесен за понасяне би било лъжа, особено когато човек си даде сметка, че макар и измислен, сюжетът говори за неща, които се случват и в реалността. Че някъде наоколо съществуват истински чудовища. Неразпознаваеми, неспособни на разкаяние, но за сметка на това способни на немислимо зло. Това е майсторски разказана история за спускане в най-черния мрак. Там, където никой не иска да надниква, защото е извън всякаква нормалност.

За да разберат как да свържат двете момичета, Еверт Гренс и бившият агент под прикритие Пийт Хофман трябва да се спуснат до най-тъмните и нечисти кътчета на човешкия ум, за да поведат най-трудната, мръсна и опасна битка досега.

Когато става дума за криминални сюжети, включващи деца, отвлечени от улицата, няма как да очакваме приказен финал. „Спи спокойно“ е роман, обличащ в думи най-големите родителски страхове, което го прави труден за понасяне. Има обаче хора като Еверт Гренс, които нямат избор – налага се не просто да слушат и четат подобни истории, а да потъват в тях до дъно, за да въздадат поне малко справедливост, доколкото такава изобщо е възможна.

Както може да се предположи, това, което Гренс ще разкрие, го отвежда далеч отвъд границите, които си е мислел, че може да премине. Далеч отвъд всичко, което е виждал и чувал за четиридесет години работа в полицията. Този път случаят е изпълнен с напрежение и емоции за старото ченге. Емоции, на които не е допускал, че се още е способен. За полицая никога не бива да е лично, нали? Но понякога няма друг начин.

Андерс Руслунд е от авторите с непоклатим морален кодекс. Въпреки ужасите, пред които изправя своите герои и читателите си, той успява да опише фактите по съчувствен начин, без никаква сензационност, без да търси скандалност и шок. И все пак историята от романа „Спи спокойно“ ще ви разгневи. Може дори да ви отврати. Ще накара пулсът ви да ускори до задъхано гневно стакато в моментите, в които изглежда, че чудовищата могат да се измъкнат или дори да спечелят.

Андерс Руслунд е сред най-награждаваните и аплодирани от критиката скандинавски автори на криминални романи. Започва да пише на 15-годишна възраст. След дипломирането си работи различни временни работи, в това число в консервна фабрика в Израел, птицеферма в Нова Зеландия и като сервитьор в щата Колорадо в САЩ. По-късно е разследващ репортер, разследващ журналист и главен редактор в различни телевизии. За тази си дейност получава и редица отличия преди през 2005 г. окончателно да се посвети на писането.

Дори и като писател обаче той не може да се откаже от социалните и криминални теми, докато в свободното си време работи като служител по пробация. Именно покрай тази си дейност се запознава с Бьорг Хелстрьом – друг шведски автор на трилъри и криминални романи, с когото започват да пишат заедно.

Първият трилър от поредицата за инспектор Еверт Гренс, озаглавен „Звярът“, излиза от печат през 2004 г. Романът печели наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски криминален роман през 2005 г., а през 2012 г. е екранизиран. „Спи спокойно“ е десетата история от поредицата за инспектор Еверт Гренс, започната в съавторство в Бьорг Хелстрьом и продължена след смъртта му от Андерс Руслунд.

Хипотезата на злото

Лъвицата, която убива малките на зебрата, за да нахрани своите малки, добра ли е или зла? Ако на земята съществуваше само един-единствен човек, дали той щеше да е добър или лош? Съществува ли необходимо зло? Възможно ли е да правиш зло, за да сътвориш добро, или правейки добро, всъщност да създаваш зло?...

Пред тези въпроси се изправя агент Мила Васкес от отдела за издирване на изчезнали хора, в романа „Хипотезата на злото“ на италианския писател Донато Каризи.

Историята се впуска дълбоко в мрака, за да ни покаже какво се случва понякога с онези, които изчезват безследно. Мила Васкес е от хората, които ежедневно се срещат с лицата им. Те я гледат от снимките по стените в Лимбо – отделът за издирване на изчезнали хора, а нейната мисия е да направи така, че никой от тях да не бъде забравен. И ако утре снимките някак изчезнат, следите от изчезналите пак ще останат, но по кожата ѝ.

„Хипотезата на злото“ е продължение „Шепнещият“ – първия роман на Донато Каризи. Агент Мила Васкес вече седем години се бори с онова дълбоко зло, което се завръща отново и отново, за да почука на вратата ѝ.

„Защото от мрака идвам, и в мрака трябва да се връщам понякога.“

А Мила е пристрастена към мрака, към ръба и към непрогледното отвъд него. За нея е невъзможно да забрави онези, които са изчезнали, сякаш разтваряйки се във въздуха, но се бои от отговора на въпроса какво ще стане, ако някой от тях някога се завърне. Какво ще стане, ако мракът започне да връща жертвите си?...

Може би затова от години отказва да участва в разследвания на тежки престъпления като убийства. Когато обаче на спешния телефон позвънява десетгодишният Джес Белман, Мила няма избор – налага се да се върне в мрака. Защото се оказва, че един от изчезналите се е завърнал, за да се превърне в масов убиец. А после още един. И още един. И никой не разбира как и защо. Никой не може дори да предположи какво е в състояние да превърне един невзрачен счетоводител, един бивш агент или една изтерзана от домашно насилие домакиня в убийци, още по-малко пък след като години наред са били безследно изчезнали.

Никой, освен може би едно отритнато от всички ченге с опетнена репутация.

Саймън Бериш е полицай с когото никой от колегите му не иска да бъде свързван. Никой не желае да работи с него, но се налага, защото дори отритнат, Саймън си остава човек, пред когото и най-коравите престъпници искат да говорят. Нещо в него действа на хората като серум на истината. Може би защото познава до основи антропологията и знае основния постулат в Хипотезата на злото. Може да го обясни дори на Мила, която всеки ден се сблъсква със злото без да може да го определи.

„Доброто за някои съвпада със злото за други, но и обратното е валидно.“

И понякога всичко започва с един въпрос:

„Би ли ти харесало да започнеш нов живот?“

Нима всички не мечтаем за това поне от време навреме? Но има хора, които не просто мечтаят, а го правят. За някои от тях вратата към бленувания нов живот изглежда е била в стая 317 на хотел „Амбрус“. Прекрачвайки през нея, те са се превърнали в част от Армията от сенки, които сега започват да се завръщат, сякаш призовани от неуловим демон. Изглежда са тук, за да сътворят добро, сеейки зло. За тях Хипотезата на злото е религия, а големият въпрос пред Мила и Саймън е кой е проповедникът.

Донато Каризи е италиански журналист, драматург, сценарист, режисьор и писател в жанровете трилър, криминален роман и драма. Започва да пише пиеси на 19-годишна възраст, следва право, а после специализира криминология и поведенчески науки. Първият му роман от поредицата за Мила Васкес – „Шепнещият“ – излиза от печат през 2009 г. Романът бързо се превръща в бестселър и печели италианската награда на книжарите „Банкарела“ за най-добра книга на годината, награда за трилър на френските читатели и др. В момента вече е преведен в почти тридесет държави в света.

Мистерията на къщата с часовника

Лятото на 1948 година е и десетгодишният Луис Барнавелт току-що е останал кръгъл сирак. Ето защо в една топла и ветровита вечер той пристига с автобус в градчето Ню Зебъди, за да се запознае с малко смахнатия си чичо Джонатан, с когото му предстои да живее от днес нататък.

Сюжетът на романа „Мистерията на къщата с часовника“ на американския писател Джон Белеърс сякаш не бърза за никъде. В него обаче има всичко, необходимо за един успешен детски готически роман. Магьосници и вещици, некромантия и машина на Страшния съд, добри и лоши герои и мотиви. И едно най-обикновено момче, способно да обърка плановете дори на най-могъщите и хитрите.

Луис няма конкретни очаквания при пристигането си в Ню Зебъди, но, както може да се очаква, за сметка на това има всички възможни притеснения и страхове. Разбира се, в момента те са свързани предимно с непознатия чичо, за когото Луис само е чувал, че е нещо като черната овца на фамилията, а донякъде и с факта, че след три седмици му предстои да започне учебната година в напълно ново училище.

Първата част от притесненията обаче отпадат още на гарата. Чичо Джонатан се оказва мил и гостоприемен. Също така се оказва и магьосник, като че ли пристрастен към часовници от всякакъв вид и калибър. Един часовник обаче не просто го привлича, а направо го е обсебил. Онзи, който не спира да тиктака в стените на „Барнавелтс Фоли“, къщата на Главната улица №100, купена от Джонатан наскоро след смъртта на предишните собственици. Джонатан знае, че зловещите съпрузи Айзък и Селена Изард може и да са мъртви, но са оставили след себе си нещо, което да довърши пъклените им планове, дори когато тях вече ги няма.

И ако чичо Джонатан е меко казано странен, то неговата най-близка приятелка и вече съседка госпожа Флорънс Зимърман е не по-малко особена и могъща вещица. Също така и прекрасна кулинарка, която с удоволствие приготвя всякакви вкусотии.

Колкото и могъщи магьосници да са обаче, двамата няма как да предвидят и предотвратят белите, които едно десетгодишно момче може да забърка, докато се опитва да впечатли друго такова в желанието си да го има за приятел. А белите в къща като тази на чичо Джонатан могат като нищо да доведат до края на света. Въпрос на време е кой пръв ще стигне да мистериозния часовник – последната и най-велика тайна на стария злодей Айзък Изард.

Когато пишеш страшни книги за деца, границата е много тънка. Твърде лесно е книгата или да се получи не достатъчно страшна, или да се окаже твърде страшна. „Мистерията на къщата с часовника“ обаче намира идеалния баланс, като просто разказва една страховита история през погледа на детето, попаднало в нея.

Като всяка книга, писана преди всичко за деца, пък била тя и страшна, „Мистерията на къщата с часовника“ също има своите уроци, които да предаде. Например че странното и нестандартното въобще не е задължително да е лошо или скандално. Или че ако се налага да вървите срещу себе си, за да спечелите нечие благоразположение, има голяма вероятност човекът, чието благоразположение търсите, въобще да не заслужава усилията ви. И не на последно място, не се забърквайте с магия, която не познавате, или когато не сте много сигурни какво правите. Не го правете дори на игра!

Роден през 1938 година, Джон Белеърс е американски писател, известен най-вече с готическите си криминални романи за деца, в които главни герои са Луис Барнавелт, Роуз Рита Потингер, Джони Диксън и Антъни Мандей. Към момента на смъртта му през 1991 г. книгите му са продадени в повече от пет и половина милиона копия по света.

През 2018 г. „Мистерията на къщата с часовника“ се превръща и във филм с участието на Джак Блек в ролята на Джонатан и Кейт Уинслет в ролята на Флорънс Зимърман.

Освен детски книги, Джон Белеърс пише и за възрастни. Първата му такава книга е сборникът с разкази „Света Фиджета и други пародии“, осмиваща обредите и ритуалите на католицизма от времето на Втория ватикански събор.

Отрова

Аманда и малката ѝ дъщеря Нина са на почивка в провинцията, дълбоко в аржентинските пампаси. Наели са къща в малко селце, където почти веднага срещат съседката Карла и нейния син Давид. Давид, когото собствената му майка смята за чудовище.

Сред соевите полета и летния зной сякаш нищо лошо не може да се случи. Не и без да го предвидиш, ако си достатъчно добре организиран според Аманда. Тя няма да допусне грешката на Карла, заради която Давид днес е… такъв, какъвто е.

Тя обаче няма и как да знае, че лошото отдавна е тук. От десетилетия се е просмукало в земята, във водата и въздуха, в телата на хората. И сякаш най-много обича децата. Аманда все още е твърде самоуверена, за да чуе или види предупрежденията. Вярва, че ако се стои нащрек и се постарае достатъчно, може да изпревари всяка опасност и да я елиминира или избегне.

В романа „Отрова“ на аржентинската писателка Саманта Швеблин сякаш всичко е пропито с отрова. Токсичността е на всички нива. В майчинството на Аманда, която не може и не желае да скъса „нишката на спасителното разстояние“, на която държи вързана дъщеря си. В майчинството и на Карла, която отглежда „тялото на Давид“, убедена, че духът на сина ѝ е някъде другаде по нейна вина. В аржентинската провинция, която безмилостно унищожава телата и умовете на децата, живеещи близо до безкрайните соеви полета. Токсичността е и в онзи вътрешен диалог, който Аманда през цялото време води с Давид в опит да открие как и защо се появяват „червейчетата“, да разбере какво се крие в онова негово непрестанно „Това не е важно!“. Кое е важно в крайна сметка?

До голяма степен „Отрова“ всъщност е история за майчинството, написана, за да ни увери, че „спасителното разстояние“ е всеобща родителска илюзия, с която успокояваме тревожните си умове. Тя залага на един изпитан метод в историите на ужасите – идиличното убежище, което скоро се превръща в кошмар, неподвластен на човешкия контрол.

Аманда е всяка една майка, която рано или късно разбира, че „спасително разстояние“ между нея и детето ѝ не съществува. По един или друг начин животът успява да скъса нишката и това, че си достатъчно близо, за да стигнеш до басейна, ако детето ти падне в него, не означава, че си достатъчно близо, за да го опазиш от отровата в земята, върху която то си играе например.

А после с цялата си непоносимост се стоварва въпросът кое е по-страшно всъщност – да изгубиш детето си физически или да изгубиш душата му? Защото Карла също е всяка една майка, изпълнена с чувство за вина, че не е успяла да опази детето си от всичко. Че само за миг е отклонила поглед от него и този миг е бил достатъчен опасността да го връхлети.

Свръхконтролът и родителската вина – два аспекта на майчинството, които са до болка познати на всички ни. Но и реалността в някои съвсем истински места по света, където използването на пестициди и в момента е причина за раждането на деца с ужасяващи малформации и увреждания. Деца, за които семействата нямат представа как да се грижат, ако изобщо оцелеят. Пампасите, някога най-плодородната част от Аржентина, в „Отрова“ са описани като сухи земи, където соята зловещо царува, унищожавайки онези, които я отглеждат.

Саманта Швеблин е виртуозен разказвач, наистина умела в използването на мълчание, отклонения и неясноти, за да нагнети усещане за надвиснал неизбежен кошмар. Нейните герои разказват дори без да говорят, доверявайки се напълно на интелигентността на читателя, а финалът остава напълно отворен. Читателят е свободен сам да избере как да допише историята в ума си и как в крайна сметка да възприеме вече написаното. Дали като реален сюжет или като предсмъртни халюцинации.

Родената в Аржентина писателка днес живее в Германия. Носител е на редица литературни награди, а книгите ѝ са преведени на над 40 езика. Романът „Отрова“ също е адаптиран за филм през 2021 г. и е заснет под режисурата на номинираната за Оскар Клаудия Льоса. През 2017 г. той е номиниран и за международната награда „Ман-Букър“. През същата година печели наградата „Шърли Джаксън“ за най-добър психотрилър, а Саманта Швеблин е включена от сп. „Гранта“ в списъка на 22 най-добри млади испаноезични писатели.

Някъде отвъд морето магическите създания вече не искат да се крият

Помните ли Лин Бейкър? Инспекторът от Службата за контрол на магическата младеж, който отиде на остров Марсий, носейки олицетворението на злото под формата на котката Калиопа. Идеята беше да провери какво се случва в сиропиталището, ръководено от смущаващо очарователния Артър Парнас. Е, ако сте прочели романа „Къщата в лазурното море“ на американския автор Т. Дж. Клун, знаете, че Лин и Калиопа така и не напуснаха острова. Магията на Артър Парнас и шестте деца, настанени в къщата му, се оказа далеч по-могъща, отколкото Лин Бейкър бе очаквал, и точно толкова могъща, колкото не се беше надявал и в най-щурите си мечти.

Ако ви е било трудно да се разделите с тези очарователни хлапета и техните закрилници, ето че имаме възможност да надникнем отново в техния островен дом. Романът „Някъде отвъд морето“ отново ни кани на гости на пъстрото семейство, за да ни покаже как се развиват нещата него след опита на ужасяващата Служба за контрол на магическата младеж да го разпръсне.

То все още е тук, готово да заеме мястото си в един свят, който продължава да се страхува от различното и непонятното. А  какво по-различно и непонятно от градински гном, нимфа, померан-превръщач, двукрако драконче, някакво неопределимо зелено желе и един седемгодишен Антихрист за разкош? Да не забравяме и последния феникс! И ако все още не е достатъчно пъстро, защо да не добавим и едно объркано подрастващо йети, копнеещо за голямата театрална сцена? Чуден коктейл от опасни същества, способни да докарат Края на света дори без да искат или поне в това са убедени мнозина.

Светът може все още да се страхува и да отказва да приеме тези създания с доверие, но селцето Марсий вече не се бои. То се е превърнало в остров на спокойствието, където магическите създания могат най-накрая да поемат глътка въздух спокойно, да се разходят по улиците и просто да бъдат щастливи без да се налага да се крият. Въпреки това някъде там, извън пределите му, борбата тепърва започва. Службата за контрол на магическите създания въобще не е готова да се откаже от властта и привилегиите си, особено някои нейни представители. Например министърът на образованието Жанин Раудър – жена с големи амбиции и никакви скрупули. По нейна заповед един прекрасен ден в сиропиталището на острова за пореден път пристига инспектор.

Госпожица Хариет Марбълмоу е решена да не допуска грешките на предишните си колеги и да изпълни до последния детайл нарежданията, с които е изпратена – официалните и не толкова официалните, даже преди всичко тези, последните. Макар да не е магическо създание, с което много се гордее, тя все пак притежава една особено дразнеща сила – не се страхува. Което, разбира се, далеч не означава, че е в състояние да излезе на глава с малка банда професионални пакостници, един от които е самият Луцифер. А този път Луси има всички причини да е пакостлив – трябва да защити братята и сестрите си! По възможност без да предизвиква Апокалипсис, защото той наистина много държи все пак да си остане добро дете, каквото вече се е убедил, че може да бъде. Това обаче не изключва възможността да обзаведе госпожица Марбълмоу с един разкошен мустак например, който да я научи занапред да не обижда брадите на момичетата гномове.

В „Някъде отвъд морето“ Т. Дж. Клун обръща поглед встрани от Лин Бейкър, чиято история вече е разказана, за да насочи вниманието към Артър Парнас. Фениксът, когото системата се е опитала да смаже, но вместо това го е превърнала в символ на надежда за хилядите като него и в неудобен противник за хора като Жанин Раудър. Артър Парнас е успял да си създаде прекрасно настояще върху пепелта на тежкото си минало. Избрал е да не се предава, когато е имал пълното право да го направи, да превърне някогашния си затвор в уютен дом за други осиротели деца, какъвто някога е бил самият той. Борбата за семейството му обаче едва започва, а от нейния изход, оказва се, зависи съдбата на всички магически създания, потискани, мачкани и унижавани откакто се помнят. Разбира се, че правителството няма да се даде без съпротива. Никой не пуска властта просто така!

Забавна, искрена и пълна с вълшебства по всички правила на градското фентъзи, „Някъде отвъд морето“ е наистина очарователна и вдъхновяваща история, в която магията се смесва с емоции от реалния живот, а приказните герои за пореден път се сблъскват с проблеми, с които ежедневно се борят съвсем реални хора. Светът все още чака да бъде победен. С любов. С омраза вече е ясно, че няма как да се получи.

Дневниците на Странника

Когато Ела Елфик е намерена убита в собствения си дом, мистерията е пълна. Единственото, което може би води към убиеца, е бележка със странен цитат от Шекспир, намерена до тялото:

„Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук!“

Дали има нещо общо с предмета, по който е преподавала Ела?... Всъщност кой би искал да убие учителка по английски език, която изглежда като кукла Барби и сякаш живее, за да кара хората да я обичат? Дори Клеър Касиди – най-близката приятелка на Ела, няма обяснение.

Самата Клеър живее в Западен Съсекс с любимото си куче Хърбърт и с 15-годишната си дъщеря Джорджия, опитвайки се да изгради наново живота и на двете им след развода с бащата на Джорджия. Къща срещу призрачна изоставена фабрика може би не е най-подходящото място за това, но Клеър наистина се е постарала да превърне мястото в уютен и спокоен дом за себе си и за дъщеря си. И то е точно такова… докато някой не убива горката Ела.

Двете преподават английски език в гимназията „Талгарт“, като Клеър в същото време работи и върху своя книга за човека, построил сградата, в която се помещава гимназията днес – чудат викториански писател на име Р. М. Холанд, оставил след себе си един особено зловещ готически разказ, озаглавен „Странникът“. Мистериозната фигурата на Р. М. Холанд, чието творчество е от изключителна важност за Клеър, заема една от централните роли в романа. Какво кара човек като него да напише нещо толкова смразяващо като онзи разказ?...

Романът „Дневниците на Странника“ от британската писателка Ели Грифитс е история, притежаваща цялата атмосфера и тръпка на готическия роман, докато действието се развива в съвременна обстановка. И един класически детектив за разкош. Е, може би не твърде класически.

Харбиндер Каур е всичко друго, освен класически детектив. Тя е дребничка, но свирепа, решена да си извоюва място в суровия свят на полицейските служители, докато в същото време се бори с предразсъдъците към произхода си. Убийството на Ела Елфик е първия ѝ сериозен случай и тя трябва да действа по правилата, ако иска да се докаже. Както става ясно, трябва и в точните моменти да се преструва на по-невежа, отколкото е, за да успее да проникне в тайните на едно капсулирано снобско общество от преподаватели, които много държат училището да остане извън светлините на полицейските хроники, дори и на цената на куп лъжи и премълчани истини. А училището има прекалено много мръсни тайни, както се оказва, и е много вероятно именно някоя от тях да е струвала живота на Ела Елфик.

Въпреки че романът започва от гледната точка на Клеър, Ели Грифитс скоро променя гласовете, давайки възможност на сержант Каур и на тийнейджърката Джорджия да споделят своя поглед върху случващото се. Въпреки това „Дневниците на Странника“ си остава преди всичко история за книги и интроверти. Интроверти, каквито всички копнеем да бъдем понякога, когато светът ни дойде в повече.

Майсторски размивайки границите между реалността и измислицата, Ели Грифитс създава една изключителна мистерия, едновременно ода на готическата литература и ефектен съспенс. Резултатът е вълнуващо и в същото време смразяващо криминале, от което побиват тръпки. Не трябва много – само точните цитати на точните места. Човешкият ум ще свърши останалото. Може би точно там се крият демоните от опразнения шекспиров пъкъл.

Името Ели Грифитс е творчески псевдоним на британската писателка Доменика де Роса. Под това име тя издава три отделни криминални поредици с главни герои сержант Харбиндер Каур, съдебния антрополог Рут Галоуей, детектив Едгар Стивънс и Макс Мефисто. Самата Ели Грифитс изучава английски език в Кралския колеж в Лондон и дълги години работи в издателския бизнес.

През 2020 г. печели наградата „Едгар Алън По“ за най-добър роман именно с „Дневниците на Странника“.