Разкази от фризьорския салон

Фризьорският салон не е място, където да минеш набързо за една освежаваща подстрижка, а кръстопът на човешки съдби. А докато ножиците щракат, шампоанът се разпенва и хората чакат реда си, героите от сборника „Разкази от фризьорския салон“ на италианската писателка, журналист и преподавател по творческо писане Елвира Семинара носят със себе си своите страхове, мечти, самота, вина и малки надежди.

Тук преобразяването никога не е само външно. Смяната на прическата, цвета или дължината на косата често е опит да се промени нещо много по-дълбоко, да се заличи предишна версия на човека, да бъде започнат нов живот или поне да се създаде илюзията, че това е възможно. После всички по един или друг начин разбират, че огледалото показва новия образ, но не може да скрие онова, което героите носят в себе си. И именно в това напрежение между външното и вътрешното се раждат много от най-силните моменти в книгата.

Една жена разбира, че никак не е лесно да се събудиш в някоя къснооктомврийска сутрин и да откриеш, че доскоро съвсем обикновените ти кафяви очи са станали виолетови. И просто нямаш друг избор, освен да отрежеш косата си съвсем късо и да я боядисаш в червено, за да довършиш промяната.

Момичето на мивката пък започва да вижда повече, отколкото би искало, докато мие косите на клиентите. Докосването до чуждата глава се превръща в нежелан достъп до чуждия живот, а една съвсем рутинна процедура започва да носи тежестта на знание, което никой не е поискал.

Една монахиня прави последната си спирка именно във фризьорския салон с надеждата, че когато после заспи във влака, никой няма да я разтърси и да извика, за да я събуди. Защото тя е само една току-що родена монахиня и все още е уплашена.

Уплашена е и емигрантката от Шри Ланка, която отчаяно иска да стане блондинка. И желанието ѝ звучи почти комично, докато не си дадеш сметка, че това е копнежът да изглеждаш като човек, който принадлежи на мястото, където се е озовал. Да промениш себе си дотолкова, че чуждият свят най-сетне да престане да те разпознава като чужд. Но дали ти ще започнеш да виждаш себе си по различен начин? Това никоя фризьорка по света не може да обещае.

А някъде отвън един не по-малко уплашен мъж се чуди кое е по-ужасяващо – мисълта, че жена му му изневерява, или новината, че реколтата от босилек в Италия е застрашена. Нима някой може да си представи спагети без босилек в соса?! И защо изобщо трябва да съобщават подобни ужасяващи новини по радиото, докато навън вали, а ти си сам като куче, на всичкото отгоре заклещен в колата си на някакъв паркинг?! Просто е твърде жестоко.

Разказите в сборника са самостоятелни, но общото пространство, повтарящите се мотиви и усещането, че някои герои биха могли да се разминат на прага на една и съща врата, ги превръщат в части от един по-голям свят. „Разкази от фризьорския салон“ не е роман с последователен сюжет, но постепенно създава чувството за общност – странна, временна и съвсем неволна. Хората идват по различни причини, сядат на различни столове и си тръгват с различни прически, но макар и за кратко споделят едно и също пространство на очакване и уязвимост. Защото – да си го признаем – с мокра коса никой не изглежда добре, но пък всеки е уязвим.

„Разкази от фризьорския салон“ не е книга за фризьорството, нито леко дамско четиво. Тя е разказ за онези кратки мигове, в които хората свалят защитата си, дори без да го осъзнават. За моментите, когато едно отражение в огледалото, един случаен разговор или едно мълчание могат да кажат повече от дълга изповед. За желанието да бъдем видени по начина, по който сами се виждаме. За малките преобразявания, от които очакваме прекалено много. За опита да скрием страха и самотата си зад нов цвят на косата, зад решителна подстрижка, шега или разговор за времето. И за неизбежния миг, в който проумяваме, че можем да променим отражението, но не и всичко, което стои пред огледалото.

Това е сборник за читатели, които обичат литературата на нюансите, а не на сензациите. За хора, които вярват, че в живота няма малки истории, а само такива, които никой досега не е погледнал достатъчно внимателно. И не на последно място, това е книга за хората, които осъзнават, че понякога е по-добре човек да си замълчи и да отгърне нова страница. Или най-добре просто да смени станцията на радиото.

Мехмед, червената бандана и снежинката

Някъде във Вашингтон един 50-годишен босненски имигрант получава сърдечен удар, а с него и прозрението, че може би достатъчно дълго е отлагал някои срещи и разговори. Да ги проведе вече изглежда по-лесно, отколкото да открие книжарница ЛИБЪРЕЙШЪН БУКС например, която навремето са търсили безуспешно със сина му Харун.

Имигрантът е босненецът Семездин Мехмединович. За лекарите в кардиологията – Мехмед. Но макар и босненец по документи, той разполага с доказателство, че е много повече. Според генетичния му тест във вените му тече 20% средиземноморска кръв, 4% финска, 2% западноевропейска и 2% кавказка, поради което той на шега обича да се представя понякога като викинг, а на своята спътница в живота от време на време казва с поверителен тон: „Аз, душо моя, съм един стар римлянин“.

„Мехмед, червената бандана и снежинката“ формално е роман, но всъщност е нещо доста трудно за определяне. Това е по-скоро своеобразен дневник на съществуването, в който личната биография постепенно се превръща в биография на поколение хора, изгубили родина, език и сигурност.

„Винаги, на всеки континент съм от застрашеното малцинство“, споделя Мехмединович. „За европейците – мюсюлманин. За азиатците – европеец. За американците… Тук на няколко пъти са ми казвали: Go back to Russia! – е тава е най-слабият упрек към моята идентичност.“

Мехмединович не води разказа линейно, а просто започва да размишлява на глас, когато една болнична стая във Вашингтон неусетно започва да се превръща в Сараево. В неговото съзнание пустинята на американския Югозапад съжителства със спомените за обсадата на босненската столица, а един случаен разговор се оказва достатъчен да отвори забравена врата към десетилетия, които никога не са преставали да болят.

Трите части на романа носят имената от заглавието, но не бива да се възприемат като отделни истории, а като трите лица на една и съща тема – какво остава от човека, когато започне да губи опорните точки на собствената си самоличност. В първата част дори собственото име се оказва неочаквано крехко и податливо на промяна. Във втората един обикновен път през американската пустиня постепенно се превръща в разговор между поколения, в които войната присъства не толкова в самите събития, колкото чрез следите, които е оставила в мълчанието помежду им. Третата част пък е толкова човешка, че е трудно да бъде коментирана без да се наруши силата на преживяването, което Семездин Мехмединович е оставил на читателя сам да открие.

Ако нещо липсва в „Мехмед, червената бандана и снежинката“, то това е патос. Мехмединович никога не настоява и не очаква да бъде съжаляван. Дори когато пише за болестта си, за изгнанието, войната или страха от забравата, той избира спокойния тон на човек, който просто наблюдава живота с търпелива честност. И именно заради тази сдържаност читателят почти не си дава сметка как големите трагедии идват не с гръмки думи, а с дребни жестове, с кратки изречения или дори с паузите между тях.

Особено впечатляващ е начинът, по който Семездин Мехмединович говори за паметта не като архив за факти, а като последно убежище на идентичността- Забравата не е медицински проблем или естествен резултат от възрастта, а постепенно придобива почти философски измерения. Ако престанем да помним, кои сме всъщност? И кой ще продължи да помни вместо нас?

„Мехмед, червената бандана и снежинката“ не е роман, който се чете заради интригата. В него интрига няма. Това е история за любовта, която оцелява след войната, след преселението на другия край на света, след болестта и дори след пропукването на паметта. Романът не разказва какво се случва с човека, а какво остава от него, когато всичко останало започне да се разпада.

Но това не е книга за войната, нито за болестта. Не е дори книга за изгнанието. Това е книга за близостта, която понякога се оказва единственото място, където паметта все още може да живее.

Семездин Мехмединович е босненски писател и журналист, който през 1996 г. след края на обсадата на Сараево емигрира в САЩ и остава да живее във Вашингтон над 20 години. Днес отново е в родния си град. Пише жанрово неопределени текстове, избягвайки чистите форми, тъй като страни от политическата концепция за чиста идентичност. Книгата му „Мехмед, червената бандана и снежинката“ е избран от критиката за най-добър роман на 2018 г. на територията на Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватия и Черна гора.

Кажи ми три неща

Около две години след смъртта на майка си Джеси Холмс е изправена пред ново изпитание. Принудена е да напусне родния си Чикаго, за да се премести в безумно горещия Лос Анжелис, където баща ѝ е намерил нова любов. Всъщност баща ѝ не просто се е влюбил – той вече е женен за богатата вдовица Рейчъл, която е като излязла от някое класическо холивудско клише. Джеси няма думата. Все още само на шестнайсет години, тя е принудена да започне живота си отначало в дом, в който се чувства като гост.

Само че да започнеш отначало никога не е лесно, особено пък на шестнайсет.

На пръв поглед романът „Кажи ми три неща“ на писателката Джули Бъксбаум е типичната тийнейджърска история за проблемите на подрастващите в съвременното консуматорско общество. За училищния тормоз, първите влюбвания, първите несигурни стъпки в света на възрастните, когато все още се страхуваме да пуснем ръката на детството.

„Кажи ми три неща“ обаче е много повече. Той е история за хората, които са изгубили някого и се чувстват виновни, че животът им продължава. За това колко е трудно да приемеш, че новото не означава непременно предателство към старото.

Да, също и за това, че понякога се влюбваш в някого още преди да си го видял. Ей така, на риск, пък каквото ще да става! И за това няма възраст, но на шестнайсет си е като игра на руска рулетка.

В Лос Анжелис Джеси не намира нищо познато. Ами че там дори храната е различна! Вместо нейните любими сладкиши и въглехидрати например, наоколо сякаш всички се хранят единствено със салати, смутита и чуждо самочувствие. Новото ѝ частно училище е свят на привилегировани богаташки наследници, свикнали да получават от живота всичко наготово. Нещо повече – те са убедени, че го заслужават. Всички сякаш са абонирани за доживотен успех, блясък и щастие под лъчите на калифорнийското слънце. Джеси сякаш по подразбиране няма никакъв шанс.

Именно тогава в електронната ѝ поща се появява Някой Никойски. Той е забелязал Джеси и проблемите ѝ и иска да ѝ помогне да се ориентира в училищната джунгла. Има само едно условие – да не разкрива самоличността си. И Джеси решава да поеме риска да се довери на непознатия. Колко по-зле може да стане!

Чатовете между двамата много бързо се превръщат в единственото тихо пристанище за нея след поредната битка за оцеляване в гимназията. Всъщност именно съобщенията, които си разменят, разказват голяма част от историята. Може би не съвсем оригинален похват, но в „Кажи ми три неща“ той наистина работи по най-добрия възможен начин.

Наред със съмненията около преместването и необходимостта да свиква с едно напълно ново и всъщност доста враждебно място, Джеси все пак през цялото време има един неизменен спътник. Скръбта. Скръбта остава с нея като постоянна точка на размисъл, болка и растеж и това не е случайно. В бележка в края на книгата авторката на романа признава, че всичко е много лично за нея, защото самата тя е изгубила майка си на 14-годишна възраст. Вероятно това е и причината скръбта в романа „Кажи ми три неща“ – на Джеси, на баща ѝ и на новата ѝ мащеха и доведен брат – да е описана така последователно и правдоподобно.

В този смисъл, „Кажи ми три неща“ е роман и за различните лица на същата тази скръб. Джеси страда шумно в мислите си, но рядко показва болката си на другите. Баща ѝ също се опитва да продължи напред, стискайки зъби и борейки се сам със себе си. Новата му съпруга Рейчъл предпочита да подрежда живота си така, сякаш редът може да предпази всички от нова загуба. Тео – доведеният брат на Джеси – е надянал маската на остроумен шоумен, а малко странният Итън, около когото човек не може да бъде сигурен в нищо, е избрал просто да се затвори в себе си.

Но, както често става в живота за щастие, в комплект с мъката, я има и връзката с другите. Може би въпреки нея, а може би понякога и именно заради нея. Освен за тъгата и празнотата след загубата на близък човек, романът „Кажи ми три неща“ разказва и историята на едно момиче, което се бори да намери място, на което да принадлежи. Отново! Не само защото животът в Лос Анжелис е драстично различен от този в Чикаго. Джеси е изгубила не само дома си. Заедно с майка си и единствения дом, който е имала до този момент, тя е изгубила всичко познато. Изгубила е вай-добрата си приятелка, съучениците си, познатата среда, ежедневните си навици и малките неща, които доскоро са ѝ давали сигурност.

Време е Джеси да разбере, че домът далеч не е само мястото, където си роден, нито къщата, в която си израснал. Понякога домът е там, където са се събрали хора, изгубили нещо също като теб и все пак останали заедно. И готови да те приемат.

И ако и ние като Джеси и Някой Никойски трябва да кажем три неща за романа, то нека са следните:

1)           Това е роман за любовта, която понякога започва преди първия поглед. Например от първото съобщение в чата.

2)           Това е роман за скръбта, която не изчезва, но с времето престава да заема цялото пространство.

3)           Това е роман за надеждата, че дори когато животът ни принуди да започнем отначало, някъде по пътя можем отново да намерим своите хора.

Моят любовен август

Мия Гронева е само на четиринадесет години, когато по свое желание предприема най-голямото пътуване в живота си – това до ръба на живота. Мия, която може би всеки от нас познава, защото тя е просто едно момиче като всички останали. Умно, чувствително, ранимо и самотно по свой начин, който възрастните сякаш често не забелязват. Вероятно защото тя принадлежи към поколение, което на пръв поглед има достъп до целия свят, но истината е, че все по-трудно намира смисъл в него. Поколение, което живее сред хиляди виртуални гласове, но понякога остава съвсем само със собствените си страхове в реалността и няма представа как да говори за тях, още по-малко пък с кого.

Романът „Моят любовен август“ на обичаната българска писателка Неда Антонова, позната със своя афинитет към историческия епос, на пръв поглед прави рязък завой в жанровете, обещавайки на читателите си този път история за лято и първа любов. Обещава онзи август, който всеки от нас носи някъде в себе си, независимо дали е на четиринадесет или на четиридесет години. Само че Неда Антонова не е от писателите, които обичат да се плъзгат по повърхността на нещата. Тя използва любовта и лятото не като крайна цел, а като врата към далеч по-големите въпроси за самотата, за приятелството и за онзи трагичен избор, който все по-често правят някои млади хора, неспособни да се справят с предизвикателствата на един нов вид самота.

За учителката Цвета Дражева проблемният VII „б“ клас, който ѝ се е паднало да води тази година, е предизвикателство, не само защото това е класът, докарал колежката по физика до психиатрията. Тя обаче не е от вчера в професията и умее да обуздава стихиите, които тези едва стъпили в пубертета хлапета, представляват, защото знае, че със стихиите човек всъщност не бива да се бори. Може само да ги следва, докато се укротят след като са се влюбили и разлюбили поне веднъж, след като са се сблъскали за първи път с живота, който им се е паднал, и са разбрали, че него не могат да го върнат и заменят в магазина, само защото не им стои добре или им е тесен. Налага се да го живеят.

За някои обаче тази мисъл в някакъв момент става твърде непосилна.

Според Националния център по обществено здраве и анализи, в България средно по едно дете на ден прави опит за самоубийство, като 5% от тези опити завършват с трагичен край. За причините, които подтикват едно дете да посегне на живота си обаче, почти не се говори извън професионалните среди, ако не се броят слуховете и теориите, които мълвата неизменно ражда. Точно от тази стряскаща статистика тръгва Неда Антонова, за да създаде една трогателна и емоционална история за младостта, порастването, разочарованията и уроците, научавани само от собствените грешки.

Тя подхожда към темата деликатно, без назидание и без евтини морални уроци. Вместо да издава готови присъди, ни позволява да влезем в мислите на Мия и да видим света през нейните очи – тези на четиринадесетгодишно момиче с неравномерна походка, объркано до степен да превърне обикновените си ученически тревоги в истинска бездна.  Позволява ни да разберем как понякога една привидно малка болка може да стане огромна, когато човек няма с кого да я сподели, докато дори най-близките ти хора като че ли не забелязват нищо. Напомня, че зад всяко мълчаливо дете може да се крие цяла буря и че понякога една навреме протегната ръка е достатъчна, за да превърне края на нечия история в начало.

А къде точно се къса нишката между родителите и децата?

„Моят любовен август“ се опитва да даде поне някои от възможните отговори.

„Моят любовен август“ не демонизира младите хора. Не съди „младото поколение“ от името на „старите“ и „опитните“. Не ги представя като изгубени, не ги обвинява за грешките им и не ги разглежда отвисоко. Напротив. Напомня ни, че тези грешки са не просто нормални, а задължителни. Всички сме ги правили и нашите деца също трябва да ги направят. Разбира младежите и се опитва да помогне и на нас да започнем да ги разбираме. Да си спомним какво е да си на четиринадесет, натоварен с очакванията на възрастните, а всъщност все още дете. Да се чувстваш като изгубен на непозната гара и да не знаеш кой влак да хванеш за вкъщи. Да се опитваш да бъдеш зрял и разбиращ, почти възрастен, когато все още ти се иска да играеш с кучето на двора и баща ти все така да те щипва сутрин по връхчето на носа, докато ти казва „Обичам те!“.

В крайна сметка това е роман, който ни учи, че животът невинаги е лесен, но винаги си струва да бъде изживян. И че освен да учим децата си как „трябва“ да живеят, жизненоважно е да чуем и нещата, които те имат да ни казват. Защото понякога един спасен живот не започва с геройство. Започва с разговор, прегръдка и едно навреме казано: „До теб съм.“

И мъртвите да погребат своите мъртъвци

Романът „И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ на Михалис Албатис е от книгите, които трудно можеш да преразкажеш. Не защото в тях не се случва нищо, а защото истинската история се разиграва някъде между редовете и думите, в спомените, в премълчаното. В онова, което героите носят в себе си дълго след като животът уж е продължил.

Историята, която Михалис Албатис разказва, ни отвежда на остров Крит, в Гърция, белязана от исторически сътресения, войни, разделения и рани, които времето не е успяло да заличи. Още от първите страници обаче става ясно, че това не е исторически роман в традиционния смисъл на думата. Историята тук не е фон и миналото не е останало зад гърба на хората. То живее редом с тях, сяда на масата им, събужда ги нощем, говори чрез мълчанията им. А единствената връзка между световете се оказва 15-годишният Фанурис Нидеракис.

До този момент Фанурис не си е и помислял, че животът му може да се стече по различен начин от този на предците му и на съселяните му. Живот познат и утъпкан като стар коларски път, където просто трябва да следваш коловозите, за да не обърнеш колата. Но ето че умира старият чичо Краснойóргис и на погребението му Фанурис за всеобщо изумление разбира, че смъртта изглежда не е краят. Нещо от човека остава да живее след тялото. И говори. А той е единственият, който чува гласовете на мъртвите.

Но наред с неговата способност да чува покойниците, не по-малко интересно и плашещо е онова, което те имат да казват на живите, когато почувстват скъсването на връзката с телата си. Защото – оказва се – мъртвите също имат какво да погребат преди да си тръгнат окончателно.

Надушил доходоносна възможност, чичо Сифис Американеца, пословичен комарджия, женкар и хаймана, моментално взема момчето под крилото си и убеждава семейството да му дадат шанс. Двамата напускат селото, тръгвайки на странна обиколка из Крит от погребение на погребение, продавайки на живите възможността за последен път да разменят няколко думи с мъртвите си близки. На теория, благородно начинание. На практика се оказва, че живите май твърде често не са готови да чуят посмъртните откровения и признания на покойните. Защото, освобождавайки се от телата си, те сякаш се освобождават и от необходимостта да спазват приличие, да лъжат и лицемерничат. А ежедневието на живите е изтъкано от преструвки, лъжи и лицемерие. Понякога дори скръбта.

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ не е роман, който държи в напрежение с непрекъснати обрати или динамично действие. За сметка на това поставя важни въпроси за паметта, вината, прошката и способността на хората да живеят със своите мъртви. За вкопчването във вярата и фанатичния отказ за дадеш шанс на нищо различно, ново или непознато. За отчаянието, което хората често успяват да понесат единствено благодарение на надеждата, че отвъд съществува някакъв смисъл. Също и за дарбата, която изглежда винаги и независимо от природата ѝ, се превръща и в нещо като проклятие.

Силата на сюжета не е в чудото, че мъртвите говорят, а в реакцията на живите, когато ги чуят. Защото повечето хора всъщност не търсят истината – те търсят утеха. Искат да чуят онова, което им липсва и което ще им помогне да продължат напред.

В книгата границите между живите и мъртвите се размиват и заглавието не е просто библейска препратка или литературна провокация. То е ключ към разбирането на цялата книга, защото тя задава болезнения въпрос какво се случва с едно общество, когато мъртвите не получат покой, а живите не намерят сили да се разделят с тях. Какво става, когато любовта се превърне в бреме, а забравата е невъзможна?

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ не е роман за смъртта. Напротив. Това е роман за живота под тежестта на смъртта. За хората, които продължават напред, докато носят със себе си онези, които отдавна ги няма, и за необходимостта всеки от нас да се заслушва поне от време навреме в гласовете на своите призраци.

Шепнещият

Понякога злото не крещи. Не оставя кървави послания по стените и не се появява с лице, което да разпознаеш отдалече. Понякога то просто шепне, тровейки умовете на всички около себе си, превръщайки ги в… себе си. Недоловимо. Неуловимо.

Романът „Шепнещият“ на Донато Каризи започва точно така – с усещането, че има нещо дълбоко сбъркано в света, но никой не може да определи какво точно. А после идва откриването на едно злокобно гробище без тела, но скрило шест детски ръце насред нищото, и читателят разбира, че държи в ръцете си не просто криминален трилър, а история за най-тъмните и задръстени с мръсотия кътчета от човешката душа.

Специалистът по издирването на изчезнали деца Мила Васкес е привлечена като сътрудник в случая заради опита си. Новите ѝ колеги обаче няма откъде да знаят колко дълбок всъщност е този опит и че той далеч не се изчерпва само с обучението и практиката ѝ като полицай. Наранявана, затворена в себе си до задушаване, понякога трудна за понасяне, Мила е човек, който живее между световете на намерените и изгубените. Нейната работа не е само професия, а истинско обсебване, и може би точно това я прави толкова убедителна. Защото в търсене на изчезналите, Мила е готова да стигне много по-надълбоко в мрака от всеки друг.

Защото идвам от мрака. И в мрака трябва да се връщам понякога.

Но Мила не е единствената, която е познала мрака.

Криминологът Горан Гавила сякаш разбира престъпниците по-добре, отколкото разбира обикновените хора. А всъщност има ли обикновени хора?... Престъпниците толкова ли са различни от жертвите си?... Съществува ли изобщо начин да останеш незасегнат или действително у всеки от нас дебне по един убиец, готов да се развилнее при точните обстоятелства?

Мила и Горан поне на теория са най-подготвените, за да проникнат в ума на злото. Времето обаче не е на тяхна страна, а изглежда този път си имат работа с разум, с какъвто не са се сблъсквали никога преди. Разум, предвидил със свръхестествена точност стъпките им далеч преди да бъдат направени. Ако някой те познава толкова добре, че може да предвиди как ще реагираш, какво ще кажеш и дори какво ще си помислиш месеци преди да го направиш, усещането, че си обречен на провал е в състояние да те смаже. Нима можеш да изненадаш дори себе си, надявайки се по този начин да изненадаш и злото?...

Но истинският главен герой в романа не е нито Горан, нито Мила. Главният герой в „Шепнещият“ е злото. Злото не като абстрактно понятие, а като присъствие. „Шепнещият“ всъщност е роман за манипулацията. За влиянието. За магията на внушението. За онзи тих глас, който понякога успява да накара хората да извършват неща, които не са вярвали, че са способни да направят.

Донато Каризи от началото до самия край на историята си играе с очакванията на читателя. Играе с представите за виновност, невинност, жертва и извършител. Подлага на съмнение. В момента, в който си въобразиш че разбираш накъде върви историята, се появява нова подробност, която променя цялата картина, докато накрая всички парчета от пъзела застанат на мястото си, макар и не по начина, който читателят е очаквал.

Като криминолог по образование, италианският писател Донато Каризи поднася една смразяваща история за разследване, което не е просто поредица от улики и разпити, а внимателно проникване в начина, по който мисли и съществува злото. Вместо да се концентрира единствено върху въпроса „Кой е извършителят?“, авторът задава далеч по-неудобния въпрос: „Как се ражда чудовището и дали е чак толкова различно от нас самите?“ А отговорът се съдържа в начина, по който човек започва да гледа на другите след края на романа. Едно е гарантирано – усещането за сигурност не е същото, а злото може би вече далеч не е толкова чуждо. То няма предупредителни знаци, по които да бъде разпознато.

Понякога то просто шепне.

Дъждовният човек

Ингер, съпругата на пенсионирания театрален режисьор Ингмар Карлсон е мъртва. Сега той е останал съвсем сам с розите в градината си в една малко общност някъде в Швеция. Но тази година дори в Швеция сушата е опустошителна. Не е валяло от месеци. Фермерите бият тревога, политиците са в паника, съседите се дебнат един друг за нарушители на забраната за поливане, а цветята внезапно се оказват застрашени. Цветята на Ингер! Единственото, останало от нея.

Ингмар Карлсон е от хората, които сякаш правят всичко възможно да не се харесват на никого. Той е намусен, затворен и дава всичко от себе си, за да е ясно, че намира хората за досадно неудобство. Особено съседите си. А откакто е изгубил своята Ингер, животът му се е свил до няколко малки ритуала, сред които най-важният е грижата за нейните цветя. Розите, за които въобще не го е било грижа доскоро, а сега са напът да умрат в непоносимата жега. И все пак оказва се, че спасение има. Вярно, обрасло в коприва и храсталаци, охранявано от цели рояци комари, доста ръждясало и от години напълно забравено, но с малко упоритост Ингмар успява да стигне до него.

Романът „Дъждовният човек“ на шведския писател Юнас Карлсон е история, в която няма и следа от така популярните напоследък скандинавски криминалета, пълни със сняг и ужас. За сметка на това има всички белези на скандинавския светоглед, пречупен през погледа на едно сърдито старче, неспособно да се примири със собствените си житейски разочарования. А всъщност в основата на романа стоят скръбта, остаряването и самотата. Необходимостта да останеш сам със себе си, когато най-много имаш нужда от близост, и да признаеш, че може би си имал твърде грешни приоритети в живота досега.

Бившият режисьор Ингмар отдавна е приключил с театъра, но не достатъчно отдавна, за да спре да усеща липсата му. Или може би липсата на възможностите, които си е мислел, че има, а така и не е успял да използва. Все едно! Театърът е минало, което няма да се върне. Може би така дори е по-добре. Въпреки това на Ингмар наистина му се струва несправедливо, че в току-що излязлата от печат автобиография на онзи лицемер Клас Булин няма нито дума за него и за постановките му. Няма нито дума дори за скандала с „Аниара“, което е добре, но е някак си и малко обидно… И дори това нямаше да е толкова зле, ако поне Ингер беше тук, но ето, че и нея вече я няма.

Сякаш всички са предпочели да забравят за него. Изведнъж озовал се сам насред есента на старостта, на Ингмар са му останали са само розите и проклетата болка в коляното. Но ако скоро не завали, розите също няма да оцелеят, а това вече би било непоносимо, така че той решава да направи нещо по въпроса. Решава да наруши забраната за поливане. А после разбира, че в живота може би все пак има и магия, когато се оказва, че чрез един ръждясал стар кран в двора си внезапно е придобил силата да контролира дъжда.

„Дъждовният човек“ е история за един човек, който до такава степен е избутан в ъгъла на живота, че нещо просто трябва да се случи, ако иска да оцелее. Има нужда от чудо и го получава по възможно най-неочаквания и необясним начин. Въпреки това, романът нито за миг не се интересува истински от въпроса как точно работи чудото, как се случва магията. Юнас Карлсон изобщо не си прави труда да обяснява защо и дали наистина старият ръждясал кран е способен да предизвиква дъжд. Не предлага научни теории, не търси рационални обяснения и не превръща случващото се в мистерия, която трябва да бъде разгадана на всяка цена. Деликатно ни насочва към идеята, че в тази история истинската загадка не е дъждът, а хората. Точно както и Ингмар предпочита просто да повярва, вместо да потъва в безсмислени въпроси и догадки.

Юнас Карлсон е известен с умението си да вкарва елемент на необяснимо чудо в иначе напълно реалистичен свят, а в „Дъждовният човек“ този похват работи наистина прекрасно, без нито за миг обаче да превръща романа във фентъзи. „Дъждовният човек“ си остава дълбоко човешка история, в която щипката магия е само инструмент за разкриване на характерите. Остава си история за сушата в човешките души и за хората, които са пресъхнали отвътре, нуждаещи се от дъжд много повече от градините си. Точно както старият особняк Ингмар има нужда от дъжд, за да надмогне скръбта по съпругата си и да намери отново път към сина си например.

Е, да. Ако междувременно успее да накара и истинския дъжд да дойде, за да спаси розите в градината си, какво повече би могъл да иска?...

Свен Берт Юнас Карлсон е шведски актьор, сценарист, драматург и писател, носител на две награди „Гулдбаге“ за най-добра главна роля като актьор и на три награди „Лудвиг Нурдстрьом“ като автор на романи и сборници с разкази.

В литературата дебютира през 2017 г. Когато решава да опита да бъде писател, той вече е утвърден актьор. С тънкия си усет за тишината, която придава смисъл на диалога, и с уникалната си способност да долавя емоциите и настроенията, Юнас Карлсон днес е смятан и за един от най-добрите скандинавски автори на проза.