В църквата на отец Константин не е скучно. Ту Хемингуей ще
намине, ту виното за причестяване ще се окаже малинов ликьор, ту любовно писмо
в рими от неизвестен обожател ще се появи от нищото, колкото да смути зажаднялото
за близост сърце на Цеца Господарска. Даже чудеса стават от време на време.
Веднъж пред очите на цялото множество стария свещоносец бай Пешо жив светия ще
стане ей така, докато си дремва по време на служба, друг път кварталния пияница
Кольо Боксьора почти ще откаже пиенето. Даже от време на време сакатите
прохождат, точно като в Библията. Вярно, за да избягат с писъци прохождат, ама
прохождат.
Въобще в храма „Свето Възнесение Господне“ може и да е тихо
през повечето време, но определено не е скучно. Животът си върви, смъртта също,
както си му е редът, защото ей тоя малък храм всъщност е като умален модел на
света, а в света е така откакто го има. И отец Константин, когато не скърби по
невярната си съпруга – оная никаквица, дето го заряза, за да ходи да печели
долари в Щатите – с божията помощ успява неизменно да държи под контрол и живите,
и мъртвите, и нормалните, и лудите, и младите, и старите. Вярно, че отецът си е
малко зле с нервите, освен в неделя по литургия, когато се оживява, но
кварталът си го разбира и му прощава. Нали си е тяхното отче и центъра, около
който се гради и върти малкия свят на тези хора.
Сборникът с разкази „Приключенията на отец Константин“ на пловдивчанката
Мира Папо отваря портите на малкия църковен храм, колкото да покаже, че
независимо от всичко и всички, църквата никога не е спирала да бъде неразделна
част от живота на хората, макар и далеч не по начина, по който биха искали
големите отци със скъпи одежди и няколко реда ланци с кръстове по вратовете.
Или по правилно би било да кажем, че вярата никога не е спирала да присъства.
Защото без вяра никой църква не би била храм, нали?
Както и да си представяте живота на един свещеник, този на
отец Константин не сте си го представяли. То сигурно и той не си го е представял
така, когато навремето си е избирал поприще, но животът няма връщане назад. И
ако в служебните му задължения влизат неща като да води литургии, да изповядва
и да опрощава грехове, да опява мъртвите и да кръщава и венчава живите, то в
човешките нещата са далеч по-неясни.
Сега… да го питате, и самият отец няма да може да каже към
кои задължения, например, да причисли необходимостта да намери булка на Лъчката
от Стряма преди този да му е прогонил и последните енориаши от църквата… но
не се оплаква. Възникне ли подобна необходимост, отецът се заема с нея със
същата отдаденост, с която се заема и с неделните литургии. То освен Лъчката, и
на кварталната врачка маг Антонио май няма да му навреди да се ожени, та да се
кротне, ако питате отеца, ама нейсе. Някои хора и Господ трудно би ги вкарал в
правия път.
За късмет или не, отецът никога не е сам, макар жена му да
го е зарязала най-долно. Точно като в сватбената клетва, в добро и в лошо, в
болест и в здраве, покрай него винаги са неговите верни помощници – певицата
баба Станка, винаги готова да си оправи гласа с деликатна глътка анасонлийка,
та да може да държи исото, клисарката леля Ренате, баба Вангелица и старата
мома Цеца Господарска, а покрай тях и целия квартал. Всички готови да са му
опора, дори ако се налага да ходят с него за риба, та да не умрат от глад,
докато владиката се сети да прати пари за църквата, или да прогонят Чупка Стойкова,
когато стане твърде нахална.
Омъжена за свещеник, Мира Папо вероятно неслучайно избира именно
църква за сцена на разказите си. Самата тя, макар и учител по образование, е
църковна певица и клисар по призвание.
Изключително чувствен и талантлив автор, но и тънък познавач
на човешката душа, Мира Папо има дарбата да вади на показ именно човешкото, но
не за да го заклейми или осмее, а за да покаже, че в него поначало няма нищо страшно
или осъдително. Че да си самотен, стар или уплашен, да си малко или повече
чалнат, да не си съвършен не е грях, нито пък е чак толкова лошо, ако от време
на време си пийваш или ако ти харесва многострадалната Елена да ти прави масажи.
,Даже точно баба Станка ще ти каже, че само пчелата и мухата са безгрешни, а с
масажи понякога много далеч се стига.
„Приключенията на отец Константин“ не е първият сборник с
разкази, който Мира Папо издава. Автор е на 12 книги, в които твърди, че е
цялата ѝ същност. Сред тях са „Наркоман
по лекарско предписание“, „Докато смъртта ни събере“, „Пловдивски потайности“, „Петте
спирки на сърцето“, „Отец Константин се бори с дявола“ и други, а общото между
тях е, че всички те са парчета от един съвсем завършен свят на границата между
фантазията и реалността, между шегата и тъгата, където обаче хората неизменно
успяват да останат добри, напук на политически системи и световен ред, напук на
бедността и неволите, напук на старостта, болестите и самотата си. Добрите хора
се познават в трудното.






