Обаче не стана точно така

Общо взето, съществуват два вида хора. Едните са с ясен план за живота си от самото начало. Другите са разбрали, че няма смисъл от планове, защото каквито и планове да си правиш, животът най-вероятно отдавна ти е спретнал съвсем друг.

Е, романът „Обаче не стана точно така“ на писателката Ели Лозанова е за тези – вторите. Той ни разказва историята на една жена, която цял живот търси себе си в другите. Тоест разказва я самата жена. А това е една наистина потресаваща, но красива история. Добре де, може и да не е красива, но Филомена ще ви я разкаже красиво, защото е искрено убедена, че никой не заслужава да му разказват грозни истории. И задължително ще е потресаваща. При нея други няма.

И тук е моментът да уточним нещо важно. Когато Филомена говори, тя всъщност не просто разказва. Тя интерпретира, украсява, омекотява, понякога преувеличава, а понякога подозрително омаловажава. С други думи, прави това, което всички ние правим, когато се опитваме да подредим собствения си живот така, че да може изобщо да бъде разказан някога. Защото, нека си признаем, ако животът ни бъде предаден едно към едно, без редакция, без монтаж и поне малко чувство за хумор, той би звучал... меко казано, странно на моменти. Страшно в други моменти. Непоносимо може би.

Главната героиня с малко стряскащото, особено за немскоговорящите ѝ колеги и пациенти, а понякога и за нея самата, име Филомена Хаджистратоникова е от онези жени, които, ако ги погледнеш отстрани, ще си кажеш: „Какво пък толкова може да ѝ има?“ На тази жена всичко ѝ е по план. Тя е със стабилна професия и впечатляващо образование, уверена, успяла, устата, със съмнителен в точността си морален компас, но с общо взето непоклатими ценности… От онези, на които животът просто им се получава.

Само че… не става точно така. Не и при нея. И това „не стана точно така“ не е еднократно. Не е една грешка, един избор или една връзка. Това е начин на живот. Разновидност на съдбата, ако щете.

Не, при Филомена нещата не се провалят драматично, с гръм и трясък. Е, може би веднъж или два пъти… През останалото време обаче те просто постоянно леко се разминават. Съвсем леко, колкото да не са съвсем това, което е очаквала, искала или на което се е надявала. Но след определен брой такива леки разминавания се оказва, че тя е на места, с хора и в моменти, в които не си е представяла, че може да се озове.

Филомена или Мона, известна още като доктор Психо, е на 50. Възрастта, в която вече имаш достатъчно опит, предимно горчив, за да знаеш как наистина трябва да се живее, и достатъчно ум, за да схванеш, че както и да го разбираш живота, тая работа няма да стане както си я мислиш. Тя не взема съдбовни решения на всяка страница, не изнася монолози за смисъла на живота. Всъщност въобще не е убедена, че разбира какво се иска, за да е щастлива. Затова през повечето време просто продължава и това се оказва напълно достатъчно. Минала е през връзки, държави, професии, възходи и падения, през различни свои версии, нито една от които не е била окончателна. Достатъчно е наясно със света и времето, в което живее, за да разпознава ботовете в социалните мрежи и да не може да се прехласне по кей-поп айдълите в ТикТок. А последното нещо, което може да твърди за себе си, е, че е какъвто и да било модел за подражание.

Въпреки това тя наистина много иска да бъде постоянна и поносима, а животът ѝ да е дълъг, изпълнен с любов, семеен уют и добри приятели. Иска… обаче не става точно така. Мъжете ѝ някак все я напускат или поне тези, които тя не иска да напусне. При това го правят по възможно най-предателския начин, като в повечето случаи умират. Любовта се държи като доста условно понятие с твърде много неизвестни, а колкото до семейния уют… Оказва се, че нито една от трите ѝ дипломи, в това число и тази по психология, не е достатъчна, за да помогне да го намери. Тук вече хуморът започва да върши тежката работа. Не защото ситуацията е смешна – тя даже си е почти трагична, – а защото без него няма как да бъде понесена. Както е открил Оскар Уайлд, „човечеството се взема твърде насериозно. Това е първородният грях на света.“ А Филомена си има достатъчно други грехове за плащане, за да добави и този към списъка.

С други думи тя не се опитва да бъде важна – твърде заета е да се опитва да прави важни неподходящите хора, с които битието я сблъсква – и вероятно точно затова накрая самата тя става такава. Ако не за други, то поне за онези, с които е делила детството си – брат ѝ Кало и сестра ѝ Аги. Но и това не се получава лесно, не се заблуждавайте. Някой някога беше казал, че приятелите са извинението на Бог заради роднините, които ти е дал. В случая на Мона обаче извинение няма, колкото и да е убедена, че такова ѝ се дължи, защото да дели една кръв с тези двама темерути е всичко друго, но не и лесна работа.

„Обаче не стана точно така“ е история на пръв поглед за разминаванията, житейските избори и въобще за онова усещане, че, ако не винаги, то често си на една крачка от правилния живот. На една крачка, но не и съвсем там. Както и самата Филомена отдавна е разбрала, съдбата обича иронията.

На втори поглед е история за осъзнаването и приемането, че правилен живот всъщност няма, но това обикновено го осъзнаваш след доста крушения, на възраст, в която вече не ти е жизнено важно да го знаеш. И тогава идва голямото облекчение. Когато спреш да гониш идеята за „правилен живот“ и просто започнеш да живееш онзи, който така или иначе ти се е паднал.

А за да ни помогне малко, романът „Обаче не стана точно така“ разказва история, която сякаш ни намига, напомняйки: „Спокойно, бе, хора! Тук всъщност никой не знае какво прави.“ И си е точно така. Никой няма представа какво да прави със себе си. Просто някои го правят с повече стил. А историята на Мона сякаш ни дава позволение и ние като нея да не сме съвсем наред. Да не знаем. Да не стигаме непременно и винаги там, за където сме тръгнали. Но най-вече да не правим от това голяма драма, защото съдбата и без това ни осигурява достатъчно такива.

Мъртвешка тишина

През 2149 г. някъде на ръба на Слънчевата система и на прага на непознатия Космос малък екип от петима души е напът да приключи рутинната няколкомесечна поддръжка на съоръжения, разположени в това забравено от хората и боговете място. Остават им броени часове преди да поемат към домовете си, когато мистериозен сигнал за бедствие по стара и неизползвана от години честота прави плановете им на пух и прах.

Безкрайният мрак е изплюл една легенда обратно в реалността и Клер Ковалик  трябва да реши дали петимата обитатели на ЛИНА да се отзоват на призива за помощ. Проблемът е, че ако нещо се обърка, в околния безкрай няма кой да спаси тях. Космосът не прощава никакви грешки.

Романът „Мъртвешка тишина“ на американската писателка С. А. Барнс е един чудесен многопластов научнофантастичен хорър, макар въобще да не е сигурно дали ужасът извира от случващото се с Клер и екипа ѝ или от начина, по който в крайна сметка петимата са използвани от онези, които вероятно знаят повече, отколкото са склонни да признаят. Налага се да открият по възможно най-трудния начин истината за случилото се с луксозния космически лайнер „Аврора“, изчезнал мистериозно преди двайсет години заедно с всичките си бляскави обитатели.

Е, да. Междувременно се налага и да оцелеят някак в един предполагаемо мъртъв космически кораб.

Веднъж успели да стъпят на борда на „Аврора“ обаче, петимата почти веднага попадат в кошмар, какъвто не са си въобразявали, че е възможен. Защото се оказва, че тишината там може би е жива. В мастиления мрак на мъртвите замръзнали коридори нещо наднича от най-тъмните ъгълчета, на ръба на видимото. Двайсет години по-късно то все още е тук и чака.

Докато се опитват да стигнат но мостика на „Аврора“, за да потърсят черната кутия и да разнищят загадката, петимата започват малко по малко да проумяват, че някакво зловещо присъствие вече е започнало да трови умовете им. Това, което започва като вълнуваща възможност за бързо забогатяване, плашещо бързо се превръща в борба на живот и смърт срещу противник, когото никой не вижда.

Сюжетът на романа се развива паралелно в две времеви линии.

В едната Клер трябва да си спомни какво се е случило с екипа ѝ на борда на „Аврора“ и защо само тя се е спасила. Дали наистина е убила собствения си екип в пристъп на лудост? Или заради плячката?... Какво всъщност се е случило с Кейн, Лурдес, Волер и Нисус в онзи луксозен ковчег преди спасителните екипи на „Верукс“ да се натъкнат на капсулата, в която откриват само безчувствената Клер? За втори път в живота си тя е единствената оцеляла. Този път обаче няма никаква представа как и защо е успяла, но по-лошото е, че въобще не е сигурна, че иска да си спомня. Не отново.

В другата нишка ЛИНА тепърва успява да се скачи със загадъчния, привидно мъртъв  лайнер, за да сложи началото на безумието, в което реалност и лудост стават едно цяло. И само онези, които познават живота и в двете измерения на ума, може би имат някакви, макар и минимални шансове за оцеляване. Тези като Клер например, които познават призраците отблизо.

В лицето на Клер Ковалик С. А. Барнс е създалa една наистина завладяваща главна героиня. Ненадеждните разказвачи като Клер винаги са били интригуващ начин да бъде задържан читателския интерес. С. А. Барнс разкрива парче по парче потресаващата ѝ предистория, превръщайки тази ненадеждност в причина читателят да ѝ симпатизира все повече. Тя е дълбоко травмирана от събития, разиграли се когато е едва единайсетгодишна и в резултат на които губи майка си. Дали сега случилото се в аванпоста „Ферис“ не се повтаря? Преследвана от призраците на миналото – буквално и преносно, – можем ли днес да вярваме на всичко, което Клер вижда? И дали „Аврора“ е толкова безжизнена, колкото изглежда, или Клер не е единствената, пред която мъртвите оживяват?

С. А. Барнс е един от псевдонимите, под които работи американската писателка Стейси Кейд, известна още и като Стейси Клемщайн. Стейси е дъщеря на свещеник и учителка по музика. Добива популярност най-вече като автор, пишещ космически хоръри, разиграващи се сред клаустрофобични обстановки на фона на психологически ужас. Преди да реши да се занимава  писане, тя работи като корпоративен копирайтър, а днес е библиотекарка в гимназия в щата Илинойс и твърди, че живее с повече книги и кучета, отколкото е препоръчително, както и с много търпеливия си съпруг.

Децата на дивите гъски... от Северозапада

Има книги, които разказват лесно смилаеми истории – красиви, вдъхновяващи, лесни за преживяване. Истории за авантюри, любов, успехи и задължително с хепиенд.

Има обаче и такива, които просто разказват живота.

Без сантиментални отклонения, без щадене, без пудра и грим, без край, камо ли пък щастлив, но пък със смях и сълзи, без свян и преструвки. Разказват за тихия инат да живееш въпреки и напук, точно когато е най-трудно. А понякога е трудно от люлката до гроба. Живот на контра, при това в място, което не познава лесното и не щади никого – в Северозапада на България, по брега на Дунава.

В Северозапада по правило няма лесно.

Има обаче едно трудно обяснимо достойнство в упадъка. Една странна гордост в нямането. Гордост без очевидна причина, но с почти необясним мащаб.

Има любов в калта на казармите, с вкус на печен щавляк и на торта с крем патисерѝ, с дъх на барут и люта ракия.

Има усещане за познатост, натрапчиво като мирис на нафта, който се впива в гърлото и в кожата ти като паразит, за да не те пусна дълго след като и последната чепка грозде е умряла заедно с цял един човешки род.

Сборникът с разкази „Децата на дивите гъски“ на ломския журналист, поет и писател Любомир Йорданов е от втория тип книги. В него Северозападът не е просто място на картата, а сурова съдба. Той е герой, наравно с приносителите си. Стъргалка, през която не всеки е годен да мине, но мине ли, доказал се е.

Пред кого?

А има ли значение?

Доказал се е сред самотата, понякога доброволно наложена, сред гърмежите на ловците из блатата, под парцаливите юргани на зимните крайдунавски мъгли, точно под крякането на летящите патици. Сред аромата на пържоли от лама, когато се налага, сред ледохода и кучешкия студ на зимите или в зноя на лета, горещи като проклятия. Там, където все още, с малко късмет, можеш да срещнеш последния войник бай Иван, останал вече близо век без да знае защо. Но трябва да има причина, нали? Трябва да има причина да останеш след всички.

„Децата на дивите гъски“ не бива да се чете бързо. Може, но не бива. Трябва да се преживява на паузи, на малки дози от по няколко страници, с връщане назад, с време за всяка история. Защото те носят много повече, отколкото казват – точно като хората, които ги населяват. Сурови, трудни и непасващи, ръбати и чепати, неподлежащи на никаква категоризация. Хора, които живеят на ръба, а често и отвъд него. На ръба на промяна, решение, признание, любов или умиране. Натурални продукти на Българския Северозапад. Сурова земя, раждаща сурови хора, които всеки ден губят по нещо и някого, крепят на плещите си един разпадащ се свят, но не търсят съжаление. А да се оплакват? Абсурд!

Любомир Йорданов не се опитва да завършва разказите си по начин, който да удовлетворява естествената потребност на читателя от задължителния щастлив край. Понякога ги оставя отворени, почти неудобни като камъче в обувката. Всеки сам да ги довърши както иска и може. Но в тази неудобност има честност, а честността е рядка форма на литература. Само живот такъв, какъвто е.

И уроци. Като например да не се вземаме твърде насериозно, защото „Космодрума“ е нашето общо неотменимо бъдеще! Рано или късно всички кацаме във вечността, където няма никакво значение колко богат си бил, колко далеч си стигнал, колко скъпи коли си карал и колко пари си оставил в банката. Има значение обаче дали си плакал заедно с лозите, дали си гонил моруните по Дунава нощем и колко дълго си имал сила и кураж да се бориш с бурените, които онази неуловима лисица всяка нощ влачи в двора ти.

Накрая остава само онова осъзнаване, че може би най-голямата сила всъщност не е да устоиш на времето, а просто да продължиш, въпреки него. Или с него, ако ти стигат силите, и с всичко, което успее да ти стовари на раменете. Без да се оплакваш. То и без това почти не е останало на кого. Винаги можеш да го направиш обаче пред себе си и пред онези, чиито гени носиш. Те ще те разберат.

Камий, моето вдъхновение

През 2013 г. в навечерието на Коледа опустошителна и може би неглижирана от парижките лекари опустошителна треска убива 16-годишната Камий, единствената дъщеря на актрисата Софи Дол. Четири дни по-късно Софи започва да пише. Пише, за да запази дъщеря си жива. За да я помни. Да съхрани моментите на съучастие, споровете, пристъпите на смях или гняв, песните с пълно гърло между 19 и 20 часà, тропането на токчета на горния етаж, синьото на очите… Софи Дол пише, за да остане силна, но и да може да прекара поне още малко време в компанията на изгубеното си дете. За да спре вълните от „лоши мисли“ за всички онези неща, които няма да ѝ се случат. Няма да ИМ се случат. И на двете.

Романът „Камий, моето вдъхновение“ обаче е далеч от това, да се превръща в излияние на една скърбяща майка или в мемориал на дъщеря ѝ. Той всъщност е история за съпротивата срещу непоносимото, в която думите са стратегия за оцеляване. За писането като утеха, като спасение, като единственият начин да не полудееш от скръб и може би да спреш да блъскаш главата си в стените на банята. Да спреш да пиеш, да палиш свещи навсякъде вкъщи, да започнеш да дишаш отново.

„Камий, моето вдъхновение“ не търси съчувствие и не се опитва да извлече емоционален ефект от самата трагедия. Не разчита на патоса на загубата, нито на състраданието по подразбиране, което подобна история неизменно предизвиква. Вместо това Софи Дол разказва с почти непоносима честност, без да украсява мъката и без да я превръща в литературна поза. Нещо повече – тя дори намира сили да се шегува в опит да позабавлява своята Камий с глупостите на възрастните, останали след нея.

В този смисъл романът не е просто разказ за смъртта на едно момиче и нечие дете. Той е разказ за отсъствието, което нахлува отвсякъде след подобно нещо. За празното пространство, което остава не само в една стая, в един дом, но и във всяка мисъл, във всеки жест, във всяко бъдеще. Камий вече я няма, но по някакъв начин продължава да присъства във всичко. В навиците, в спомените, в часовете от дена, в звуците, в предметите, в онези дребни подробности, които изведнъж се оказват най-ценните доказателства, че някой е бил тук, имало го е, а сега е оставил липса, способна да убива.

Софи отказва да превърне изгубената си дъщеря в абстракция. Камий не е просто починалото ѝ дете, не е символ на загубата, а остава жива, конкретна, със своя темперамент, със своя глас, със своето присъствие. Със сините си очи и русите коси. Софи не пише само за смъртта на Камий, а и за нейния живот – за характера ѝ, за отношенията между майка и дъщеря, за близостта им, за конфликтите, за ритуалите, които са споделяли. Не канонизира дъщеря си, а я съхранява.

Може би най-силната страна на романа „Камий, моето вдъхновение“ е, че той въобще не цели да предлага утешителни отговори. Това не е история за примирение, още по-малко пък за някакво красиво, възвишено, дори артистично приемане на съдбата. Напротив – в него има гняв, безсилие, ужас, вина, разпад. Има от онзи суров вид скръб, която не проста наранява, а разрушава представите за ред, справедливост и смисъл. Има го осъзнаването, че светът може да продължи да съществува, дори когато за теб самия той вече е свършил.

„Камий, моето вдъхновение“ е по-малко от сто и петдесет страници, но е от книгите, които не можеш просто да прочетеш набързо. След нея човек дълго не може да се върне към обичайния си ритъм, защото нещо продължава да отеква като сподавен вик. Като нечий отказ да се примири със смъртта. Може би защото всеки разпознава ужаса от мисълта, че любовта не е гаранция за спасение, че близостта не може да спре катастрофата и че понякога животът просто отнема най-скъпото. Без обяснения. Без извинения.

Софи Дол е актриса и писателка, родена през 1965 г. в Белфор, Франция. Тя завършва образованието си със специалност пиано и пеене, а сценичният ѝ път започва в училищен театър, след което продължава с работа в театъра, с танци и със собствена сценична компания. През 2015 г. публикува първата си книга „Камий, моето вдъхновение“. Книгата ѝ печели голямо внимание в литературните среди, а по-късно тя утвърждава мястото си като писател и с втори роман, който печели Наградата за литература на Европейския съюз през 2019 г.

Когато първата любов те предаде, следващите са безсилни

Клиничният психолог д-р Юки Макабе получава повече от интересно предложение, когато с нея се свързва издател. Идеята е да напише книга за текущ съдебен процес, в който 22-годишната студентка Канна Хиджириама е обвинена в убийството на собствения си баща – известен художник и уважаван университетски преподавател. Случайно или не, служебен защитник на обвиняемата е Кашо Ано – бивш състудент на Юки и брат на нейния съпруг.

Именно странната, „твърде красива, за да е убийца“, Канна Хиджириама и тайните ѝ, скрити дълбоко не само от околните, но сякаш и от самата нея, стоят в основата на романа „Първа любов“ на японската писателка Рио Шимамото.

Това е книга, която на пръв поглед може да бъде възприета като съдебен трилър, но всъщност психологическата ѝ дълбочина е много по-съществена от криминалната интрига. В нея престъплението не е центърът, а последицата, а истинският интерес е насочен към онова, което го предшества – към натрупванията, травмите, липсите и изкривяванията, започнали много по-рано.

Както подсказва заглавието, една от големите теми на романа е любовта. Не в романтичния ѝ, а в първичния ѝ смисъл. Любовта като грижа, приемане, сигурност и внимание, които детето трябва да получи, за да израсне емоционално здраво. „Първа любов“ говори именно за тази любов, когато я има, но още повече когато липсва, когато е деформирана, подменена с контрол, насилие, студенина или мълчание. Първите любови обикновено се случват именно в детството, в периода, в който личността тепърва се изгражда, ценностите все още са неясни и неукрепнали, а усещането за собствената стойност се оформя болезнено и несигурно.

В романа на Рио Шимамото семейството и по-точно връзките между родители и деца играят централна роля. Това не е разказ за едно убийство, а изследване как точно се стига до него. Рио Шимамото се вглежда в механизмите на емоционалното оцеляване, в раните, които човек носи незабележимо, и в начина, по който една пречупена или напълно разбита вътрешност може дълго да остава невидима за света. Тъкмо в това е може би най-голямата сила на романа. Не да шокира със сюжетни обрати, а да покаже как понякога най-страшното не е самото престъпление, а историята, която го е направила възможно.

„Първа любов“ отказва лесните обяснения и отговори. Канна не е представена еднозначно нито като жертва, нито като чудовище. Рио Шимамото не я оправдава, но и не я осъжда прибързано. Вместо това я разглежда като човек, формиран от средата, травмите и социалните очаквания, които постепенно са разрушили естествените ѝ ориентири. И не предлага нито един удобен морален отговор.

„Първа любов“ е и роман за японското общество като цяло, за неговите норми, за тишината, с която се прикриват неудобните истини, за предразсъдъците и обществените роли, от които трудно се излиза. В опита си да стигне до истината за мотивите на Канна, Юки Макабе хвърля светлина върху насилието, върху живота на жените в Япония, върху семейните и социалните модели, които често остават скрити зад фасадата на приличието. Романът внушава, че в общество, където срамът често е по-силен от съчувствието, а мълчанието по-приемливо от признанието, травмите не просто се задълбочават, а дори започват да изглеждат нормални. И в крайна сметка се получава една история за това колко разрушителни могат да бъдат семейните тайни и за невидимите механизми, чрез които обществото често произвежда самотни, наранени и изгубени хора, а после се ужасява от последствията.

Рио Шимамото е носителка на награда „Гунзо“ за млади писатели, на наградите „Нома“ и „Наоки“, а нейни произведения вече са адаптирани и за филми. Дебютира в литературата през 2001 г. с разказа си „Силует“, докато все още е ученичка в гимназията, а през 2002 г. новелата ѝ „Малко по малко“ печели наградата „Нома“ и е номинирана за наградата „Агутагава“. Това превръща Рио Шимамото в най-младият автор печелил „Нома“. През 2005 г. романът „Разказ“ излиза от печат и се превръща в бестселър в Япония. Това позволява на Рио Шимамото най-сетне да напусне работа и да се посвети изцяло на писането.

Фермата на писателите

Няма по-неприятни хора от писателите.

До този извод са стигнали и журналистите, отразяващи културните новини и събития, и екипът на едно напълно ново телевизионно риалити шоу, подготвяно в пълна тайна с идеята да разбие всички рекорди в рейтингите до момента. И те не просто знаят, че родния писателски елит е една от най-дразнещите групи интелектуалци, но са решени да го докажат и покажат на всички, затваряйки за една седмица в малка селска къща седем от най-популярните имена в литературата на съвременна България. Самата отправна точка вече е достатъчно силна, за да подскаже, че няма да има никаква милост към суетата и позата. Седмина писатели и поети, всеки намерил или все още търсещ своята ниша, своята читателска армия, своя публичен образ, всеки със своите тайни надежди и амбиции за признание и слава.

Иво Сиромахов събира в романа си „Фермата на писателите“ седем от най-ярките представители на днешната българска литература с идеята да покаже на света истинските им лица, отвъд грижливо режисираните роли, които играят.

Един бивш доносник от ДС, който между другото е и поет, един тежък алкохолик, една посредствена, но амбициозна провинциална поетеса, един бивш журналист, удобно възседнал вълната от невежество, неизменно вървяща ръка за ръка с вярването в безумни конспиративни теории, една патетична до фанатизъм писателка на българщината, един политкоректен нагаждач и не на последно място една уморена от живота журналистка, специализирала се в хваленето или унижаването на творци в зависимост от това на кое политическо течение симпатизират…

Още в избора на тези типажи личи колко внимателно е подбран сблъсъкът между различни форми на суета, зависимости и претенции за значимост. Седем от най-популярните имена се оказват под един покрив и дори под един юрган, само за да докажат на себе си и на света, че у нас и интелектуалците са такива преди всичко според собствените си претенции, отколкото по действителни заслуги.

Разбира се, че читателите веднага ще решат, че разпознават повечето или дори всички герои в действителни хора. Разбира се, ще са в грешка донякъде, защото целта на романа очевидно не е да осмее конкретни хора от реалността, а невъзможността да се изплува над злободневието, над професионалната и творческа завист, над амбицията на посредствеността, над позьорството. Тъкмо това прави книгата далеч по-силна от обикновен литературен шарж с лесно разпознаваеми мишени. Водещи са иронията, гротеската и социалното разголване. На моменти образите са нарочно типизирани и преувеличени, но точно в това е целта. Романът не иска да бъде деликатен, а да удари право в слабите места на една среда, която много обича да се взема насериозно.

„Фермата на писателите“ е едновременно забавен и доста хаплив роман. Със сигурност се чете леко, макар че зад смешното прозира една нелицеприятна, дори смущаваща истина за хората, претендиращи да са днешния духовен елит. Хуморът тук не е самоцел, а средство, чрез което грозното и смешното започват да си приличат до неудобна степен. Това всъщност е книга за суетата, посредствеността, амбицията и смешната трагика на онези, които искат да бъдат велики на всяка цена. И точно затова си струва да бъде прочетена. Тя е и книга за нашето общество изобщо – за позата, за желанието да бъдеш забелязан, за фалшивия блясък и за това колко често хората се вкопчват във външното признание, вместо в истинската стойност.

Романът „Фермата на писателите“ обаче далеч не е просто сатира на литературния свят. Да, героите са писатели, поети, журналисти и хора от културната сцена, но всъщност историята е и за българския манталитет като цяло. За позата, за болната амбиция, за фалшивия блясък, за подменените ценности, за желанието да изглеждаш значим вместо да бъдеш стойностен. Също и за желанието да сриваш авторитетите и да омаловажаваш чуждия успех обаче. В този смисъл книгата говори не само за литературата, а за една много по-широка и болезнено позната обществена среда. Ето защо романът може да бъде интересен и на хората, които не следят литературния живот отблизо, не са наясно с теченията в съвременната нашенска литература и с подводните камъни и борбите кой пръв ще яхне поредната вълнà.

В крайна сметка „Фермата на писателите“ не оставя особено място за илюзии нито за героите си, нито за средата, от която идват, нито за обществото, което ги произвежда и търпи. Това е роман, който без много церемонии смъква маските и показва колко лесно шумът се бърка със стойност. Тъкмо затова книгата звучи едновременно смешно и неприятно вярно – защото не осмива просто едни писатели, а цял механизъм на фалшив престиж и самозабрава.

Приключенията на отец Константин

В църквата на отец Константин не е скучно. Ту Хемингуей ще намине, ту виното за причестяване ще се окаже малинов ликьор, ту любовно писмо в рими от неизвестен обожател ще се появи от нищото, колкото да смути зажаднялото за близост сърце на Цеца Господарска. Даже чудеса стават от време на време. Веднъж пред очите на цялото множество стария свещоносец бай Пешо жив светия ще стане ей така, докато си дремва по време на служба, друг път кварталния пияница Кольо Боксьора почти ще откаже пиенето. Даже от време на време сакатите прохождат, точно като в Библията. Вярно, за да избягат с писъци прохождат, ама прохождат.

Въобще в храма „Свето Възнесение Господне“ може и да е тихо през повечето време, но определено не е скучно. Животът си върви, смъртта също, както си му е редът, защото ей тоя малък храм всъщност е като умален модел на света, а в света е така откакто го има. И отец Константин, когато не скърби по невярната си съпруга – оная никаквица, дето го заряза, за да ходи да печели долари в Щатите – с божията помощ успява неизменно да държи под контрол и живите, и мъртвите, и нормалните, и лудите, и младите, и старите. Вярно, че отецът си е малко зле с нервите, освен в неделя по литургия, когато се оживява, но кварталът си го разбира и му прощава. Нали си е тяхното отче и центъра, около който се гради и върти малкия свят на тези хора.

Сборникът с разкази „Приключенията на отец Константин“ на пловдивчанката Мира Папо отваря портите на малкия църковен храм, колкото да покаже, че независимо от всичко и всички, църквата никога не е спирала да бъде неразделна част от живота на хората, макар и далеч не по начина, по който биха искали големите отци със скъпи одежди и няколко реда ланци с кръстове по вратовете. Или по правилно би било да кажем, че вярата никога не е спирала да присъства. Защото без вяра никой църква не би била храм, нали?

Както и да си представяте живота на един свещеник, този на отец Константин не сте си го представяли. То сигурно и той не си го е представял така, когато навремето си е избирал поприще, но животът няма връщане назад. И ако в служебните му задължения влизат неща като да води литургии, да изповядва и да опрощава грехове, да опява мъртвите и да кръщава и венчава живите, то в човешките нещата са далеч по-неясни.

Сега… да го питате, и самият отец няма да може да каже към кои задължения, например, да причисли необходимостта да намери булка на Лъчката от Стряма преди този да му е прогонил и последните енориаши от църквата… но не се оплаква. Възникне ли подобна необходимост, отецът се заема с нея със същата отдаденост, с която се заема и с неделните литургии. То освен Лъчката, и на кварталната врачка маг Антонио май няма да му навреди да се ожени, та да се кротне, ако питате отеца, ама нейсе. Някои хора и Господ трудно би ги вкарал в правия път.

За късмет или не, отецът никога не е сам, макар жена му да го е зарязала най-долно. Точно като в сватбената клетва, в добро и в лошо, в болест и в здраве, покрай него винаги са неговите верни помощници – певицата баба Станка, винаги готова да си оправи гласа с деликатна глътка анасонлийка, та да може да държи исото, клисарката леля Ренате, баба Вангелица и старата мома Цеца Господарска, а покрай тях и целия квартал. Всички готови да са му опора, дори ако се налага да ходят с него за риба, та да не умрат от глад, докато владиката се сети да прати пари за църквата, или да прогонят Чупка Стойкова, когато стане твърде нахална.

Омъжена за свещеник, Мира Папо вероятно неслучайно избира именно църква за сцена на разказите си. Самата тя, макар и учител по образование, е църковна певица и клисар по призвание.

Изключително чувствен и талантлив автор, но и тънък познавач на човешката душа, Мира Папо има дарбата да вади на показ именно човешкото, но не за да го заклейми или осмее, а за да покаже, че в него поначало няма нищо страшно или осъдително. Че да си самотен, стар или уплашен, да си малко или повече чалнат, да не си съвършен не е грях, нито пък е чак толкова лошо, ако от време на време си пийваш или ако ти харесва многострадалната Елена да ти прави масажи. ,Даже точно баба Станка ще ти каже, че само пчелата и мухата са безгрешни, а с масажи понякога много далеч се стига.

„Приключенията на отец Константин“ не е първият сборник с разкази, който Мира Папо издава. Автор е на 12 книги, в които твърди, че е цялата ѝ същност. Сред тях са „Наркоман по лекарско предписание“, „Докато смъртта ни събере“, „Пловдивски потайности“, „Петте спирки на сърцето“, „Отец Константин се бори с дявола“ и други, а общото между тях е, че всички те са парчета от един съвсем завършен свят на границата между фантазията и реалността, между шегата и тъгата, където обаче хората неизменно успяват да останат добри, напук на политически системи и световен ред, напук на бедността и неволите, напук на старостта, болестите и самотата си. Добрите хора се познават в трудното.