Когато оцеляването е под въпрос, а единственото ти оръжие е доброто възпитание

Романът „Гости отдалеч“ на американския писател и сценарист Джоф Родки започва без предисловия и дълги уводи. Още с първото изречение буквално ни запраща на Марс, в единствената колония, приютила последните оцелели хора.

Това, от което винаги сме се страхували, се е случило. Преди една година Земята е станала напълно необитаема заради ядрена война. Около две хиляди и триста души успяват да оцелеят и да се преселят в набързо оборудваната бежанска колония на Марс, докато решат какво да правят, за да съхранят човешкия вид. Една година по-късно обаче планове все още няма, а май и бъдеще няма. Оцеляването е под все по-голям въпрос. Запасите от храна, дрехи, въздух, гориво и всичко останало са на привършване. Провалят се няколко смели идеи за колонизиране на други планети. И тъкмо когато нещата изглеждат безнадеждни и се надигат първите бунтове, Управителният съвет успява да осъществи контакт с правителството на планетата Чом, където условията са напълно сходни със земните. Проблемът е, че Чом се намира на двайсет земни години път от Марс. Според Лан Мифуне проблем е и външният вид на повечето чомляни, които приличат на гигантски комари, но това си е лично негово мнение.

Лан е само на десет, но бързо се е пригодил към новите условия за живот и дори намира вдъхновение с няколко приятелчета да прави развлекателни видеа за повдигане на духа. Сестра му Айла обаче не се справя толкова добре. Вече цяла година, което технически е само половин марсианска година, тя не успява да се примири с преждевременния край на блестящата си певческа кариера на Земята. Родителите им от своя страна не могат много-много да помогнат – достатъчно заети са с осигуряване на оцеляването на хората. Майка им Амора Персо е в Управителния съвет на марсианската колония, докато баща им Калил Мифуне работи в отдел „Храни“. Опитва се да намери нови начини за осигуряване на хранителни продукти преди последните хора да са умрели от глад, но изнамира само отвратителната Манджа, заради която като нищо може да пострада. С други думи, нещата като цяло не вървят добре. Никак даже не вървят.

Ето защо предложението на чомското правителство хората да се заселят на тяхната планета идва като отговор на всички въпроси, страхове и молитви. Хората нямат какво да губят, така че набързо приготвят кораба си и се насочват към Чом, след което заспиват. Така де, подлагат се на биосуспендиране, за да спестят малкото си запаси.

Двайсет години по-късно…

Двайсет години по-късно земният кораб вече е в околочомска орбита. Хората започват да се събуждат от десетилетното суспендиране, само за да разберат, че междувременно нещата много са се променили. На Чом има ново консервативно правителство и то вече не желае хора на своята планета. Местните раси от четири мистериозно са станали три, но никой не обяснява как и защо. И са убедени, че човеците са опасен, силно емоционален, т.е. примитивен вид, който носи само неприятности. Все пак са унищожили собствената си планета, нали?... Е, може би не точно тези, които сега молят за убежище, но други като тях…

За доброто на всички земляните трябва да се махат от Чом. Е, да, на практика това означава, че ще загинат, защото нямат ресурси да отидат никъде другаде, но пък журците, ороро и криките нямат никакви причини да съжаляват за решението си. Добре де, най-вече журците нямат причини, и тъй като те са мнозинство, пък и са дошли на Чом първи… Местните си искат своята мирна планета, в която емоциите са нещо лошо и признак за лошо възпитание, защото създават „мирис“, а „всички са съгласни“, че мирисът е нещо много неприлично и деструктивно.

Само че хората са отишли твърде далеч и нямат път назад.

Разбира се, следват преговори, молби, увещания и всичко, което официалната дипломация позволява и дори изисква. Плюс някои дребни хватки от неофициалната. В резултат човечеството получава един последен шанс. Едно човешко семейство ще бъде временно настанено на Чом, за да докаже с поведението си, че хората могат да са миролюбиви и любезни и няма да унищожат и тази планета, било то с ядрен взрив или с масова емоция, породена от музика например. И от това семейство зависи съдбата на всички оцелели.

Е, познайте кое е въпросното семейство, което трябва да избегне предварително заложения от цяло едно правителство провал, при това без нито за миг да спира с любезностите и безупречното възпитание!

Макар и замислен като забавен, романът „Гости отдалеч“ всъщност засяга доста важни теми като фалшивите новини, използвани за контрол на населението, имиграцията, расизма, цензурата, социалната революция и стойността на изкуството. Много неща за размисъл, нали? Но и много причини да се позабавлявате с приключенията на Лан, още повече, че именно забавленията могат да се окажат решението на всички проблеми около оцеляването на човешкия вид.

Кандидат за парламента

Познатият ни от романа „Денят на Северозапада“ вицепремиер на държава Чавдар Чавдаров вече не е вицепремиер. Изпаднал в немилост, той е напуснал партията на всемогъщия Богдан Бацев и е създал своя. Обичайна практика при подобни трудни политически разводи. Амбициите му, разбира се, са да натрие носа на доскорошния си благодетел, като вкара свои хора в парламента на следващите избори. Но да събереш своя армия сред морето от верни на Богдан Бацев местни управници е мисия почти невъзможна. И някак си така се получава, че единственият шанс на Чавдаров е в затънтения Български Северозапад и в лицето на неугледния кмет Величко Тасев.

Неугледен, но с амбиции.

Романът „Кандидат за парламента“ на д-р Йордан Иванов ни връща в малкия крайдунавски град, където само преди година учителят Росен Росенов за едната бройка да събори държавата с идеите си за една театрална пиеса. Даскал Росен вече го няма, но пък другите, волно или неволно замесени в някогашния злополучен референдум за независимост на Северозапада, все още са тук и си влачат последствията. А този път са замесени в подготовката на предстоящите парламентарни избори.

Заради гафа с глупавия референдум Величко Тасев, подобно на Чавдаров, е е станал персона нон грата, така че не се надява на втори мандат. И ето ти го Чавдар Чавдаров като по поръчка, в събиране на хора за проекта си. Ето възможност за Тасев. Отлична възможност при това! Всеки може да стане кмет, нали? Друго би било обаче, ако успее да се добере до депутатско място. Защо не и до това на председател на парламента някой ден… или дори премиер на страната. Да видим дали тогава и певицата Кавърдъкова няма най накрая да си спомни какво му обещава от години, че и да го изпълни. Величко Тасев е истински политик и умее да мечтае на едро.

Бившият вицепремиер от своя страна е наясно, че си е поставил повече от невъзможна задача. Има нужда от библейско чудо, за да успее да се върне там, откъдето са го изритали най-позорно. Тоест има нужда от Тасев като за начало, а Тасев от своя страна очевидно има нужда от добър PR. С други думи от хлъзгава невестулка като бившия журналист Теодор Стилияну, който за бутилка марково уиски би продал и майка си.

„Амазонката“ Елена Филчева, вечния политически и личен опонент на Богдан Бацев, също крои големи планове за бъдещето – своето и на партията. Явно обаче е позабравила как стават нещата, взела се е твърде насериозно и се налага някой да ѝ припомни благодарение на кого е там, където е. Например бившата Държавна сигурност, която изобщо не е толкова бивша все още.

Не се смятат за бивши и някогашните нейни предани кадри Намигола и Треперко, макар и вече навъртели по деветдесет и повече години. Как ще са бивши като Генералът все още има за тях задачи. За Държавна сигурност никой не е бивш, защото врагът никога не спи, нали? Е, вече нямат възможност както в доброто старо време да бият печати върху бедрата на момичетата с твърде къси поли. Вместо това сега трябва да се справят с един сигнал за бомба в залата, в която ще се провежда предизборния дебат между кандидатите за депутати от различните партии. Величко Тасев пък трябва да се справи с вечно бягащата му певица Кавърдъкова, която някак си все намира начин да не си изпълни предизборните обещания. Теодор Стилияну трябва да се справи с невъзможната задача да вкара Тасев в парламента, а журналистката Вики – в леглото си и въобще не е сигурен кое от двете е по-трудната задача. И така нататък. Казано иначе, всички са ужасно заети с преследването на предизборните си цели, молейки се лудият Бончо да не реши да пее песни за тях по улиците на града.

В жанрово отношение романът „Кандидат за парламента“ на ломския доктор Йордан Иванов стъпва по онзи тънък ръб, където сатирата среща пародията, но читателят така и не успява да реши къде точно да го причисли. И героите, и събитията ни се струват твърде познати, за да са съвсем измислени. А най-силното оръжие на историята не е сюжетния обрат, макар че и там има с какво да изненада, а безкомпромисната точност, с която се подреждат дребните „нормалности“ на голямото безобразие. Как се коват коалиции не от идеи, а от страхове и лични интереси, според това кой на кого е човек, кой на кого дължи услуги, пари или нещо друго, кой колко скелета е скрил в гардероба си и кой знае за тях. И през цялото време смехът далеч не е мек, защото не те напуска усещането, че всъщност въобще не е смешно, понеже е болезнено вярно.

В крайна сметка „Кандидат за парламента“ наистина е сатира, но целта му не е да разсмее, а да дръпне завесата и да остави читателя сам да се бори с неудобните въпроси, крили се зад нея досега. И ако накрая все още се смеем на героите от този роман… може би трябва да се запитаме: Сигурни ли сме, че те не се смеят на нас от години?

Мечо Пух като идеалния баща

На 35 години Елън Франк е напълно отегчена от бляскавата си работа като директор на рекламата в „Карън Липс Ню Йорк“ – една от най-успешните модни къщи в Манхатън. Милиони хора мечтаят да общуват ежедневно с богатите и известните, а Елън го прави и това не ѝ носи нищо, освен още повече умора. Единственото, което иска вече две години и половина, е да роди дете. Около нея сякаш всички вече са родили или им предстои да го направят в най-скоро време. Дори самата Карън Липс е бременна за втори път. Тя – жената, която сякаш мисли, диша и живее само за работата си. Само дето Елън е неомъжена, а приятелят ѝ, бившият писател и настоящ преподавател Малкълм, ясно е заявил от самото начало, че няма никакво намерение да става баща. Има си своите демони, с които очевидно дори не желае да се бори.

Напълно отчаяна и самотна, Елън някак неусетно стига до извода, че или трябва да отвлече Чушлето – собствената си племенница, ако иска дете, или възможно най-скоро да намери мъж, подходящ за баща. Последното все по-ясно се очертава като по-трудния вариант. Явно в живота ѝ няма нито един подходящ… освен може би Мечо Пух. Или евентуално Мечокът Барни. Проблемът е повече от очевиден. Как една жена би могла да зачене от Мечо Пух? А отговорът? С много желание, добро планиране и малко професионална помощ.

Романът „Моят любовник Мечо Пух“ на американската писателка Лора Зигман ни намига още със заглавието си. Намига като стара съученичка, с която не сте се виждали от гимназията, където на всичкото отгоре не сте се харесвали особено много. Сега обаче, след двайсет години, изведнъж откривате, че имате твърде много общи неща – предимно провалени любови, нарастващи страхове и увеличаващ се списък с тревоги. Например и двете обичате понякога да лъжете, че сте майки на племенниците си, защото ви се иска поне за малко наистина да е така. И двете сте затънали в поредица от неудачни връзки с неподходящи мъже. И двете като че ли отдавна сте спрели да търсите идеалния мъж и съпруг и вече сте свели търсенето до идеалния баща. До Мечо Пух тоест поради очевидната липса на по-читави кандидати.

„Моят любовник Мечо Пух“ на пръв поглед е типичната нюйоркска история за богата жена, решила, че ѝ е писнало от независимост и има нужда от малко реални проблеми в живота. Но при по-дълбоко вглеждане изплуват наистина важни теми, все по-актуални в съвремието ни, които отдавна не се отнасят само до Ню Йорк и Америка. Какво прави толкова трудно намирането на партньори за модерната градска жена, за която материалното благополучие не е цел, а вече отметнато постижение? Защо много мъже сякаш се страхуват от обвързване, особено пък с жена, която очевидно няма отчаяна нужда от тях, а просто иска да обича и да бъде обичана? Кое е по-трудно – да намериш мъж, готов да стане баща, или да приемеш, че единствения ти вариант е осъзнато да решиш да станеш самотна майка? Доколко майчинството все още е обвързано с брака?

И ето че все пак „Моят любовник Мечо Пух“ може би ще се окаже не чак толкова типична нюйоркска история. Някогашните 30-годишни героини от дамските романи тип „Искам да си намеря мъж“ изглежда вече са пораснали и вече са минали на следващия етап, в който искат да имат деца. Със или без мъж до себе си. Защото да останеш без мъж става някак по-поносимо, ако разполагаш с поне едно Чушле, което да обичаш безусловно, независимо колко шум вдига, докато се тръшка на пода за поредната глупост.

Лора Зигман е писателка и журналист на свободна практика. През 1998 г. от печат излиза първият ѝ роман, който в България бива преведен под заглавието „Мъжът като рогат добитък“. През 2001 г. е екранизиран като романтичната комедия „Някой като теб“ с Ашли Джъд и Хю Джакмън в главните роли. „Моят любовник Мечо Пух“ е втория ѝ роман. Може би не толкова успешен, колкото първия, но все така забавен и измамно лек, той успява под формата на приятелски, топъл хумор да засегне поредната порция изключително сериозни теми, вълнуващи съвременния човек. Способността на Лора Зигман да съчетава сложните емоции и ситуации, произтичащи от любовта към друг човек, с хумора и малките житейски неудачи, е точната комбинация, която да накара човек не просто да се замисли, а наистина да усети съпричастност. Тя не съди героите си, а ги наблюдава отблизо, с всички техни слабости, с всички смешни оправдания, с всичките им нервни сривове и пристъпи на отчаян оптимизъм. И някъде между редовете неусетно намираме едно странно успокояващо послание: Изобщо не е необходимо да си безупречна, за да си достойна да се бориш за мечтите си!

Чудовищата никога не спят

Детектив Еверт Гренс не е в най-добрата си форма и това няма почти нищо общо с възрастта му. На шейсет и пет години никой не очаква от него да е като на двайсет, но състоянието му започва да безпокои колегите и началниците му. През последните тридесет години Еверт Гренс сякаш пропада малко по малко всеки ден. Докато един ден пред гроба на жена си не се запознава с Йени.

Йени е там, за да припомни на дъщеря си, че не е сама и не е забравена. Само че Нейното Малко Момиче никога не е било в гробището. Ковчегът е празен. Четиригодишната Алва е изчезнала от паркинг в Стокхолм преди три години, в същия ден, в който от един хипермаркет е отвлечена и Линеа – друго четиригодишно момиченце. Разследванията и в двата случая приключват без резултат, без виновни, без отговори за семействата.

Романът „Спи спокойно“ на шведския писател Андерс Руслунд е труден за описание. Мрачен и обезпокоителен би било твърде слабо казано. Лесен за понасяне би било лъжа, особено когато човек си даде сметка, че макар и измислен, сюжетът говори за неща, които се случват и в реалността. Че някъде наоколо съществуват истински чудовища. Неразпознаваеми, неспособни на разкаяние, но за сметка на това способни на немислимо зло. Това е майсторски разказана история за спускане в най-черния мрак. Там, където никой не иска да надниква, защото е извън всякаква нормалност.

За да разберат как да свържат двете момичета, Еверт Гренс и бившият агент под прикритие Пийт Хофман трябва да се спуснат до най-тъмните и нечисти кътчета на човешкия ум, за да поведат най-трудната, мръсна и опасна битка досега.

Когато става дума за криминални сюжети, включващи деца, отвлечени от улицата, няма как да очакваме приказен финал. „Спи спокойно“ е роман, обличащ в думи най-големите родителски страхове, което го прави труден за четене. Има обаче хора като Еверт Гренс, които нямат избор – налага се не просто да слушат и четат подобни истории, а да потъват в тях до дъно, за да въздадат поне малко справедливост, доколкото такава изобщо е възможна.

Както може да се предположи, това, което Гренс ще разкрие, го отвежда далеч отвъд границите, които си е мислел, че може да премине. Далеч отвъд всичко, което е виждал и чувал за четиридесет години работа в полицията. Този път случаят е изпълнен с напрежение и емоции за старото ченге. Емоции, на които не е допускал, че все още е способен. За полицая никога не бива да е лично, нали? Но понякога няма друг начин.

Андерс Руслунд е от авторите с непоклатим морален кодекс. Въпреки ужасите, пред които изправя своите герои и читателите си, той успява да опише фактите по съчувствен начин, без никаква сензационност, без да търси скандалност и шок. И все пак историята от романа „Спи спокойно“ ще ви разгневи. Може дори да ви отврати. Ще накара пулсът ви да ускори до задъхано гневно стакато в моментите, в които изглежда, че чудовищата могат да се измъкнат или дори да спечелят.

Андерс Руслунд е сред най-награждаваните и аплодирани от критиката скандинавски автори на криминални романи. Започва да пише на 15-годишна възраст. След дипломирането си работи различни временни работи, в това число в консервна фабрика в Израел, птицеферма в Нова Зеландия и като сервитьор в щата Колорадо в САЩ. По-късно е разследващ репортер, разследващ журналист и главен редактор в различни телевизии. За тази си дейност получава и редица отличия преди през 2005 г. окончателно да се посвети на писането.

Дори и като писател обаче той не може да се откаже от социалните и криминални теми, докато в свободното си време работи като служител по пробация. Именно покрай тази си дейност се запознава с Бьорг Хелстрьом – друг шведски автор на трилъри и криминални романи, с когото започват да пишат заедно.

Първият трилър от поредицата за инспектор Еверт Гренс, озаглавен „Звярът“, излиза от печат през 2004 г. Романът печели наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски криминален роман през 2005 г., а през 2012 г. е екранизиран. „Спи спокойно“ е десетата история от поредицата за инспектор Еверт Гренс, започната в съавторство в Бьорг Хелстрьом и продължена след смъртта му от Андерс Руслунд.

Хипотезата на злото

Лъвицата, която убива малките на зебрата, за да нахрани своите малки, добра ли е или зла? Ако на земята съществуваше само един-единствен човек, дали той щеше да е добър или лош? Съществува ли необходимо зло? Възможно ли е да правиш зло, за да сътвориш добро, или правейки добро, всъщност да създаваш зло?...

Пред тези въпроси се изправя агент Мила Васкес от отдела за издирване на изчезнали хора, в романа „Хипотезата на злото“ на италианския писател Донато Каризи.

Историята се впуска дълбоко в мрака, за да ни покаже какво се случва понякога с онези, които изчезват безследно. Мила Васкес е от хората, които ежедневно се срещат с лицата им. Те я гледат от снимките по стените в Лимбо – отделът за издирване на изчезнали хора, а нейната мисия е да направи така, че никой от тях да не бъде забравен. И ако утре снимките някак изчезнат, следите от изчезналите пак ще останат, но по кожата ѝ.

„Хипотезата на злото“ е продължение „Шепнещият“ – първия роман на Донато Каризи. Агент Мила Васкес вече седем години се бори с онова дълбоко зло, което се завръща отново и отново, за да почука на вратата ѝ.

„Защото от мрака идвам, и в мрака трябва да се връщам понякога.“

А Мила е пристрастена към мрака, към ръба и към непрогледното отвъд него. За нея е невъзможно да забрави онези, които са изчезнали, сякаш разтваряйки се във въздуха, но се бои от отговора на въпроса какво ще стане, ако някой от тях някога се завърне. Какво ще стане, ако мракът започне да връща жертвите си?...

Може би затова от години отказва да участва в разследвания на тежки престъпления като убийства. Когато обаче на спешния телефон позвънява десетгодишният Джес Белман, Мила няма избор – налага се да се върне в мрака. Защото се оказва, че един от изчезналите се е завърнал, за да се превърне в масов убиец. А после още един. И още един. И никой не разбира как и защо. Никой не може дори да предположи какво е в състояние да превърне един невзрачен счетоводител, един бивш агент или една изтерзана от домашно насилие домакиня в убийци, още по-малко пък след като години наред са били безследно изчезнали.

Никой, освен може би едно отритнато от всички ченге с опетнена репутация.

Саймън Бериш е полицай с когото никой от колегите му не иска да бъде свързван. Никой не желае да работи с него, но се налага, защото дори отритнат, Саймън си остава човек, пред когото и най-коравите престъпници искат да говорят. Нещо в него действа на хората като серум на истината. Може би защото познава до основи антропологията и знае основния постулат в Хипотезата на злото. Може да го обясни дори на Мила, която всеки ден се сблъсква със злото без да може да го определи.

„Доброто за някои съвпада със злото за други, но и обратното е валидно.“

И понякога всичко започва с един въпрос:

„Би ли ти харесало да започнеш нов живот?“

Нима всички не мечтаем за това поне от време навреме? Но има хора, които не просто мечтаят, а го правят. За някои от тях вратата към бленувания нов живот изглежда е била в стая 317 на хотел „Амбрус“. Прекрачвайки през нея, те са се превърнали в част от Армията от сенки, които сега започват да се завръщат, сякаш призовани от неуловим демон. Изглежда са тук, за да сътворят добро, сеейки зло. За тях Хипотезата на злото е религия, а големият въпрос пред Мила и Саймън е кой е проповедникът.

Донато Каризи е италиански журналист, драматург, сценарист, режисьор и писател в жанровете трилър, криминален роман и драма. Започва да пише пиеси на 19-годишна възраст, следва право, а после специализира криминология и поведенчески науки. Първият му роман от поредицата за Мила Васкес – „Шепнещият“ – излиза от печат през 2009 г. Романът бързо се превръща в бестселър и печели италианската награда на книжарите „Банкарела“ за най-добра книга на годината, награда за трилър на френските читатели и др. В момента вече е преведен в почти тридесет държави в света.

Мистерията на къщата с часовника

Лятото на 1948 година е и десетгодишният Луис Барнавелт току-що е останал кръгъл сирак. Ето защо в една топла и ветровита вечер той пристига с автобус в градчето Ню Зебъди, за да се запознае с малко смахнатия си чичо Джонатан, с когото му предстои да живее от днес нататък.

Сюжетът на романа „Мистерията на къщата с часовника“ на американския писател Джон Белеърс сякаш не бърза за никъде. В него обаче има всичко, необходимо за един успешен детски готически роман. Магьосници и вещици, некромантия и машина на Страшния съд, добри и лоши герои и мотиви. И едно най-обикновено момче, способно да обърка плановете дори на най-могъщите и хитрите.

Луис няма конкретни очаквания при пристигането си в Ню Зебъди, но, както може да се очаква, за сметка на това има всички възможни притеснения и страхове. Разбира се, в момента те са свързани предимно с непознатия чичо, за когото Луис само е чувал, че е нещо като черната овца на фамилията, а донякъде и с факта, че след три седмици му предстои да започне учебната година в напълно ново училище.

Първата част от притесненията обаче отпадат още на гарата. Чичо Джонатан се оказва мил и гостоприемен. Също така се оказва и магьосник, като че ли пристрастен към часовници от всякакъв вид и калибър. Един часовник обаче не просто го привлича, а направо го е обсебил. Онзи, който не спира да тиктака в стените на „Барнавелтс Фоли“, къщата на Главната улица №100, купена от Джонатан наскоро след смъртта на предишните собственици. Джонатан знае, че зловещите съпрузи Айзък и Селена Изард може и да са мъртви, но са оставили след себе си нещо, което да довърши пъклените им планове, дори когато тях вече ги няма.

И ако чичо Джонатан е меко казано странен, то неговата най-близка приятелка и вече съседка госпожа Флорънс Зимърман е не по-малко особена и могъща вещица. Също така и прекрасна кулинарка, която с удоволствие приготвя всякакви вкусотии.

Колкото и могъщи магьосници да са обаче, двамата няма как да предвидят и предотвратят белите, които едно десетгодишно момче може да забърка, докато се опитва да впечатли друго такова в желанието си да го има за приятел. А белите в къща като тази на чичо Джонатан могат като нищо да доведат до края на света. Въпрос на време е кой пръв ще стигне да мистериозния часовник – последната и най-велика тайна на стария злодей Айзък Изард.

Когато пишеш страшни книги за деца, границата е много тънка. Твърде лесно е книгата или да се получи не достатъчно страшна, или да се окаже твърде страшна. „Мистерията на къщата с часовника“ обаче намира идеалния баланс, като просто разказва една страховита история през погледа на детето, попаднало в нея.

Като всяка книга, писана преди всичко за деца, пък била тя и страшна, „Мистерията на къщата с часовника“ също има своите уроци, които да предаде. Например че странното и нестандартното въобще не е задължително да е лошо или скандално. Или че ако се налага да вървите срещу себе си, за да спечелите нечие благоразположение, има голяма вероятност човекът, чието благоразположение търсите, въобще да не заслужава усилията ви. И не на последно място, не се забърквайте с магия, която не познавате, или когато не сте много сигурни какво правите. Не го правете дори на игра!

Роден през 1938 година, Джон Белеърс е американски писател, известен най-вече с готическите си криминални романи за деца, в които главни герои са Луис Барнавелт, Роуз Рита Потингер, Джони Диксън и Антъни Мандей. Към момента на смъртта му през 1991 г. книгите му са продадени в повече от пет и половина милиона копия по света.

През 2018 г. „Мистерията на къщата с часовника“ се превръща и във филм с участието на Джак Блек в ролята на Джонатан и Кейт Уинслет в ролята на Флорънс Зимърман.

Освен детски книги, Джон Белеърс пише и за възрастни. Първата му такава книга е сборникът с разкази „Света Фиджета и други пародии“, осмиваща обредите и ритуалите на католицизма от времето на Втория ватикански събор.

Отрова

Аманда и малката ѝ дъщеря Нина са на почивка в провинцията, дълбоко в аржентинските пампаси. Наели са къща в малко селце, където почти веднага срещат съседката Карла и нейния син Давид. Давид, когото собствената му майка смята за чудовище.

Сред соевите полета и летния зной сякаш нищо лошо не може да се случи. Не и без да го предвидиш, ако си достатъчно добре организиран според Аманда. Тя няма да допусне грешката на Карла, заради която Давид днес е… такъв, какъвто е.

Тя обаче няма и как да знае, че лошото отдавна е тук. От десетилетия се е просмукало в земята, във водата и въздуха, в телата на хората. И сякаш най-много обича децата. Аманда все още е твърде самоуверена, за да чуе или види предупрежденията. Вярва, че ако се стои нащрек и се постарае достатъчно, може да изпревари всяка опасност и да я елиминира или избегне.

В романа „Отрова“ на аржентинската писателка Саманта Швеблин сякаш всичко е пропито с отрова. Токсичността е на всички нива. В майчинството на Аманда, която не може и не желае да скъса „нишката на спасителното разстояние“, на която държи вързана дъщеря си. В майчинството и на Карла, която отглежда „тялото на Давид“, убедена, че духът на сина ѝ е някъде другаде по нейна вина. В аржентинската провинция, която безмилостно унищожава телата и умовете на децата, живеещи близо до безкрайните соеви полета. Токсичността е и в онзи вътрешен диалог, който Аманда през цялото време води с Давид в опит да открие как и защо се появяват „червейчетата“, да разбере какво се крие в онова негово непрестанно „Това не е важно!“. Кое е важно в крайна сметка?

До голяма степен „Отрова“ всъщност е история за майчинството, написана, за да ни увери, че „спасителното разстояние“ е всеобща родителска илюзия, с която успокояваме тревожните си умове. Тя залага на един изпитан метод в историите на ужасите – идиличното убежище, което скоро се превръща в кошмар, неподвластен на човешкия контрол.

Аманда е всяка една майка, която рано или късно разбира, че „спасително разстояние“ между нея и детето ѝ не съществува. По един или друг начин животът успява да скъса нишката и това, че си достатъчно близо, за да стигнеш до басейна, ако детето ти падне в него, не означава, че си достатъчно близо, за да го опазиш от отровата в земята, върху която то си играе например.

А после с цялата си непоносимост се стоварва въпросът кое е по-страшно всъщност – да изгубиш детето си физически или да изгубиш душата му? Защото Карла също е всяка една майка, изпълнена с чувство за вина, че не е успяла да опази детето си от всичко. Че само за миг е отклонила поглед от него и този миг е бил достатъчен опасността да го връхлети.

Свръхконтролът и родителската вина – два аспекта на майчинството, които са до болка познати на всички ни. Но и реалността в някои съвсем истински места по света, където използването на пестициди и в момента е причина за раждането на деца с ужасяващи малформации и увреждания. Деца, за които семействата нямат представа как да се грижат, ако изобщо оцелеят. Пампасите, някога най-плодородната част от Аржентина, в „Отрова“ са описани като сухи земи, където соята зловещо царува, унищожавайки онези, които я отглеждат.

Саманта Швеблин е виртуозен разказвач, наистина умела в използването на мълчание, отклонения и неясноти, за да нагнети усещане за надвиснал неизбежен кошмар. Нейните герои разказват дори без да говорят, доверявайки се напълно на интелигентността на читателя, а финалът остава напълно отворен. Читателят е свободен сам да избере как да допише историята в ума си и как в крайна сметка да възприеме вече написаното. Дали като реален сюжет или като предсмъртни халюцинации.

Родената в Аржентина писателка днес живее в Германия. Носител е на редица литературни награди, а книгите ѝ са преведени на над 40 езика. Романът „Отрова“ също е адаптиран за филм през 2021 г. и е заснет под режисурата на номинираната за Оскар Клаудия Льоса. През 2017 г. той е номиниран и за международната награда „Ман-Букър“. През същата година печели наградата „Шърли Джаксън“ за най-добър психотрилър, а Саманта Швеблин е включена от сп. „Гранта“ в списъка на 22 най-добри млади испаноезични писатели.