Най-прекрасното престъпление на годината

Коледните и новогодишни празници отминаха преди доста седмици, но това не е причина човек да не посегне към някоя книга, чието действие се развива по това вълшебно време. Малко коледен дух никога не е излишен.

Не и за Маги Чейс обаче. За нея трите най-омразни неща на света са Коледа, купон и Итън Уайът, но най-вече последния. А ето че като за край на най-отвратителната година в живота си ги получава накуп по време на коледното парти на издателство „Килхейвън букс“, за което тя от няколко години пише супер успешни мистерии, а Итън своите не по-малко успешни трилъри. Не стига, че е изгубила съпруга си, най-добрата си приятелка, дома си, парите си, самоуважението си, ами сега се налага да понесе и това!

А после става дори по-зле. Двамата с Итън се озовават на борда на един и същи частен самолет, напът за Великобритания, където ще прекарат предстоящата Коледа в компанията на напълно непознат, но очевидно могъщ почитател на книгите им, когото издателят им много държи да уважат.

С други думи коледно-романтичната мистерия „Най-прекрасното престъпление на годината“ на американската писателка Али Картър не започва много празнично, още по-малко пък романтично. Но определено започва с мистерия. А когато се оказва, че тайнственият домакин е самата Елинор Ашли, легендарна авторка на криминални романи, по-известна като Херцогинята на Смъртта, Маги е готова да изтърпи дори Итън Уайът. Всъщност на фона на странната компания, събрана за празниците в приказното имение „Мисълтоу Манър“, Итън започва да изглежда дори приятен. Значи вярно било, че по Коледа ставали чудеса.

Както може да се очаква, изолираното старо имение още същата вечер се оказва в хватката на смъртоносна снежна буря, която смайващо бързо го откъсва от света. А на сутринта Елинор Ашли е изчезнала, само три дни преди Коледа, единственият мост към имението се е срутил, а телефоните не работят.

Най-известният писател на криминални романи в света току-що е изчезнал от здраво заключена стая. Без връзка със света, без интернет, а после и без електричество, Маги и Итън са принудени да намерят начин да оцелеят, докато се опитват да разнищят мистерията. Дали Херцогинята на Смъртта е в опасност? Или пък това е някакъв тест? Дали има нещо общо с тайните, които всеки от гостите ѝ ревниво крие?

Но какво би била една истинска мистерия, пък била тя и коледно-романтична, без тайнствен убиец, дебнещ неизвестно кого и защо иззад ъгъла? И ето че двамата доскорошни съперници трябва много бързо да се научат как да работят като съюзници, ако не искат някой от тях да умре, докато търсят Елинор Ашли из абсурдно огромното имение. Всъщност като че ли я търси основно Маги. Тя е решена да открие на всяка цена какво се е случило със старата лейди и кой се е опитвал от седмици да я убие, а Итън на свой ред е решен да ѝ помогне в търсенето или поне да я опази жива. Ако междувременно успее да спечели и сърцето ѝ, Коледата може все пак да се окаже по-хубава от очакваното. Очевидно и на двамата им предстои много работа, докато всички останали сякаш преследват някакви свои си цели и пет пари не дават какво се е случило с чепатата им домакиня.

Али Картър е псевдоним, зад който се крие писателката Сара Лий Фоглеман – авторка на тийнейджърски романи и такива за възрастни. Тя избира това име, за да се различават книгите, които ще подписва с него, от останалите си произведения. А причината да избере именно фамилията Картър е, че Сара Лий Фоглеман искала книгите ѝ да стоят по рафтовете в библиотеките и книжарниците близо до тези на нейната колега Дженифър Крузи.

Преди да започне да се занимава с писане обаче, тя завършва специалност „Аграрна икономика“. Започва да пише в свободното си време, но много бързо успява да се наложи като автор и в крайна сметка започва да се занимава професионално с писане на романи. Едни от най-известните ѝ романи за тийнейджъри са поредиците „Момичетата Галахър“ и „Обществото на обирджиите“.

НЕидеалните половинки

Представете си, че ви се отдаде възможност да прекарате по един ден с всеки потенциален партньор, минал някога през живота ви, за да видите как биха се развили нещата помежду ви!

Лена Ланкастър е 35-годишна претенциозна работохоличка. Неомъжена, защото така е било по планирано. Тя винаги е имала план, независимо дали става дума за работата ѝ като финансов експерт или за връзките ѝ. Последният мъж в живота ѝ Кевин, както може да се очаква, е точно това, което е търсила, или поне това, което вярва, че трябва да търси. С него Лена е успяла да отметне почти всички точки от списъка си. Той е красив, успял, умен, макар и малко сухар, материално осигурен, и на този етап не иска деца. Двамата сякаш гледат в една и съща посока. Единственото дразнещо нещо е страстта му към катеренето по разни планини, но Лена е склонна да се примири с тази му особеност, надявайки се с времето тя да отшуми. След две години заедно очевидно (поне според нея) е ред да бъде отметната още една точка от списъка, а именно – предложението.

Резервацията в шикозен френски ресторант идва тъкмо навреме и точно по план. Животът е такъв, какъвто си го направиш, нали? При едно добро планиране не би следвало да се очакват изненади, още по-малко пък неприятни. Всичко е въпрос на добра организация. А Лена я бива в организацията. Тази вечер би трябвало да се случи. Кевин трябва да поиска ръката ѝ!

Трябва, но… не го прави. Вместо годежен пръстен Лена получава… билети за концерт на COLDPLAY.

За пръв път в живота си е изправена пред ситуация, която не е предвидила и не може да контролира. Въпреки че е направила всичко както трябва, връзката ѝ се разпада и то пред очите на пълен с клиенти ресторант! Как е възможно?! А възможно ли е цялата тази история с Кевин да е била един много грешно структуриран план? Нима може да е бъркала от самото начало?

Въпреки мелодраматичното начало, романът „Неидеалните половинки“ на Сара Джио всъщност е наистина забавна, дори абсурдна история, в която една твърде организирана жена получава уникалната възможност в рамките на десет дни да опита десет различни версии на живота си с десет различни съпрузи. Да опита десет различни плана за собствената си съдба.

Разстроена от неочакваното и напълно непланирано развитие на нещата с Кевин, Лена заминава у дома – на остров Бейнбридж край Сиатъл, при Роузи, лелята, която я е отгледала като своя дъщеря след смъртта на майка ѝ. Роузи, която вижда и знае повече, отколкото казва, и винаги има отговорите, които ти трябват, дори и когато мълчи. Но на остров Бейнбридж Лена вместо отговори, намира нови и напълно неподозирани възможности. Е, всъщност първо намира бутилка вино, а после и ключа от къщата за гости на Роузи. Заспивайки с куп въпроси и съмнения в собствените си житейски приоритети и избори, на следващата сутрин тя се събужда… в Париж, до съпруг, за когото никога не се е омъжвала.

Време е Лена да опита всички онези варианти на живота си, които не са се случили, но е можело да се случат, ако в различни моменти от живота си беше взела различни решения. И да открие, че може би плановете ѝ от самото начало са включвали напълно погрешно формулирани точки. Че към любовта не можеш да подхождаш като към бизнес-проект. И ако в началото на романа Лена е трудна за харесване педантична перфекционистка, то в края му читателят с изненада установява, че вече наистина ѝ симпатизира и се надява тя най-накрая да открие щастието такова, каквото не си го е представяла в нито един от предишните си планове.

„Неидеалните половинки“ е отговорът на всички онези въпроси за пропуснатите възможности, които всички си задаваме. Ами ако бях избрал друго? Ако бях приела поканата на онзи сладкодумен, макар и малко мазен французин? Или бях направила опит все пак да открия ирландското момчето от влака в Шотландия? А ако бях останала с ученическата си любов? Или със симпатичния фермер от онзи базар преди няколко години? Или с онзи капитан на туристическа яхта? Ако аз бях заговорила онзи красавец в бара, а не най-добрата ми приятелка?...

Лена Ланкастър получава отговори на всички тези въпроси, за да ни накара да се замислим за собствените си пропуснати възможности. Дали наистина са били възможности или просто ни се е разминало по-леко, отколкото можем да си представим?

Сара Джио е американски журналист и автор на романи в жанровете исторически и съвременен любовен роман. Първият ѝ роман „Теменужки през март“ излиза от печат през 2011 г., като в него действието също се развива на остров Бейнбридж и третира темата за раздялата и преодоляването ѝ. Той моментално се превръща в бестселър от списъка на „Ню Йорк Таймс“ и прави авторката си известна. Днес книгите ѝ са преведени на повече от 25 езика.

Кой пише обратите в сюжета на живота ни?

Почитателите на книгите в България я познават като Чарли Уайлд. Тя е поетеса и писател, минималист, създател на абонаментната книжна кутия Charly Wilde. Всъщност се казва Ралица Генчева, а „Обрат в сюжета“ е дебютния ѝ роман.

Още с първите си страници романът заявява повече от сериозна амбиция: да бъде едновременно динамичен трилър и разказ за самото писане. За границата между измислица и реалност, за авторството и за контрола върху собствената история. За това какво се случва, когато собствените ти книги започнат да стават реалност. А всъщност не са ли? Могат ли книгите да подлудят своите създатели писателите?

Успешната писателка Виктория се оттегля в затворен комплекс край София, в полите на планината, където рутината от спорт, работа по нов ръкопис, и тишината ѝ дава усещане за безопасност след развода. Развод, който не е искала, но гордостта ѝ отново е взела превес. Безопасността обаче се оказва временна. Зловещи епизоди от новия ѝ ръкопис започват да намират отражение в реалния живот, точно когато Виктория открива, че първият ѝ публикуван роман, станал хит само преди месеци, всъщност не е книгата, която тя е предала за издаване. В него някак си са намерили място цели пасажи, които Виктория е сигурна, че не е писала.

И светът на Виктория, точно според клишето, започва да се срива като кула от карти. Изведнъж сякаш никой около нея не е човекът, за когото тя го е мислела. Един по един приятели и колеги започват да я предават, докато някъде наоколо един странен непознат сякаш малко по малко започва да намира път към сърцето ѝ. Но дали и той не е тук, само за да я нарани?

„Обрат в сюжета“ работи на принципа на постепенното затягане на примката. Точно както работи т.нар. гаслайтинг. Да манипулираш някого толкова дълго и така изкусно, че в крайна сметка той да започне да се съмнява в себе си, да изгуби самочувствие, да не е сигурен в собствените си емоции и ум и в крайна сметка да развие зависимост от своя манипулатор. Подмяна на реалността в действие.

Една от най-силните страни на романа всъщност е именно главната героиня. Тя е писателка. Така през нейните очи всяко събитие получава своя втори прочит. Дали е изправена пред реална опасност или наистина си въобразява? Дали предателите са тези, които тя подозира? Всъщност дали Виктория е жертва на някого от обкръжението си или на собствените си неспокойни демони? Кой как и защо подрежда събитията около нея така, чеда я накара да се съмнява във всички и всичко? И не на последно място, как е възможно собствената ти книга да бъде подменена без да разбереш?

„Обрат в сюжета“ далеч не е поредния дамски роман. Той всъщност засяга дълбоко въпросите за мечтите и за това доколко са „наши“. Засяга и въпросите за любовта и връзките, за приятелството и доверието. И за границите в тях и кога тези иначе жизнено необходими човешки емоции могат да станат нездравословни, дори опасни.

Ако сте от читателите, които харесват психотрилъри с ограничена среда, криминална интрига с препратки към писането и книгите, „Обрат в сюжета“ може да се окаже една от вашите истории. Ако обичате романи като пъзели, в които парчетата едно по едно се подреждат и напасват, понякога се пренареждат, само за да разкрият накрая картина, която не сте допускали, че ще видите, „Обрат в сюжета“ вероятно ще ви хареса.

Когато оцеляването е под въпрос, а единственото ти оръжие е доброто възпитание

Романът „Гости отдалеч“ на американския писател и сценарист Джоф Родки започва без предисловия и дълги уводи. Още с първото изречение буквално ни запраща на Марс, в единствената колония, приютила последните оцелели хора.

Това, от което винаги сме се страхували, се е случило. Преди една година Земята е станала напълно необитаема заради ядрена война. Около две хиляди и триста души успяват да оцелеят и да се преселят в набързо оборудваната бежанска колония на Марс, докато решат какво да правят, за да съхранят човешкия вид. Една година по-късно обаче планове все още няма, а май и бъдеще няма. Оцеляването е под все по-голям въпрос. Запасите от храна, дрехи, въздух, гориво и всичко останало са на привършване. Провалят се няколко смели идеи за колонизиране на други планети. И тъкмо когато нещата изглеждат безнадеждни и се надигат първите бунтове, Управителният съвет успява да осъществи контакт с правителството на планетата Чом, където условията са напълно сходни със земните. Проблемът е, че Чом се намира на двайсет земни години път от Марс. Според Лан Мифуне проблем е и външният вид на повечето чомляни, които приличат на гигантски комари, но това си е лично негово мнение.

Лан е само на десет, но бързо се е пригодил към новите условия за живот и дори намира вдъхновение с няколко приятелчета да прави развлекателни видеа за повдигане на духа. Сестра му Айла обаче не се справя толкова добре. Вече цяла година, което технически е само половин марсианска година, тя не успява да се примири с преждевременния край на блестящата си певческа кариера на Земята. Родителите им от своя страна не могат много-много да помогнат – достатъчно заети са с осигуряване на оцеляването на хората. Майка им Амора Персо е в Управителния съвет на марсианската колония, докато баща им Калил Мифуне работи в отдел „Храни“. Опитва се да намери нови начини за осигуряване на хранителни продукти преди последните хора да са умрели от глад, но изнамира само отвратителната Манджа, заради която като нищо може да пострада. С други думи, нещата като цяло не вървят добре. Никак даже не вървят.

Ето защо предложението на чомското правителство хората да се заселят на тяхната планета идва като отговор на всички въпроси, страхове и молитви. Хората нямат какво да губят, така че набързо приготвят кораба си и се насочват към Чом, след което заспиват. Така де, подлагат се на биосуспендиране, за да спестят малкото си запаси.

Двайсет години по-късно…

Двайсет години по-късно земният кораб вече е в околочомска орбита. Хората започват да се събуждат от десетилетното суспендиране, само за да разберат, че междувременно нещата много са се променили. На Чом има ново консервативно правителство и то вече не желае хора на своята планета. Местните раси от четири мистериозно са станали три, но никой не обяснява как и защо. И са убедени, че човеците са опасен, силно емоционален, т.е. примитивен вид, който носи само неприятности. Все пак са унищожили собствената си планета, нали?... Е, може би не точно тези, които сега молят за убежище, но други като тях…

За доброто на всички земляните трябва да се махат от Чом. Е, да, на практика това означава, че ще загинат, защото нямат ресурси да отидат никъде другаде, но пък журците, ороро и криките нямат никакви причини да съжаляват за решението си. Добре де, най-вече журците нямат причини, и тъй като те са мнозинство, пък и са дошли на Чом първи… Местните си искат своята мирна планета, в която емоциите са нещо лошо и признак за лошо възпитание, защото създават „мирис“, а „всички са съгласни“, че мирисът е нещо много неприлично и деструктивно.

Само че хората са отишли твърде далеч и нямат път назад.

Разбира се, следват преговори, молби, увещания и всичко, което официалната дипломация позволява и дори изисква. Плюс някои дребни хватки от неофициалната. В резултат човечеството получава един последен шанс. Едно човешко семейство ще бъде временно настанено на Чом, за да докаже с поведението си, че хората могат да са миролюбиви и любезни и няма да унищожат и тази планета, било то с ядрен взрив или с масова емоция, породена от музика например. И от това семейство зависи съдбата на всички оцелели.

Е, познайте кое е въпросното семейство, което трябва да избегне предварително заложения от цяло едно правителство провал, при това без нито за миг да спира с любезностите и безупречното възпитание!

Макар и замислен като забавен, романът „Гости отдалеч“ всъщност засяга доста важни теми като фалшивите новини, използвани за контрол на населението, имиграцията, расизма, цензурата, социалната революция и стойността на изкуството. Много неща за размисъл, нали? Но и много причини да се позабавлявате с приключенията на Лан, още повече, че именно забавленията могат да се окажат решението на всички проблеми около оцеляването на човешкия вид.

Кандидат за парламента

Познатият ни от романа „Денят на Северозапада“ вицепремиер на държава Чавдар Чавдаров вече не е вицепремиер. Изпаднал в немилост, той е напуснал партията на всемогъщия Богдан Бацев и е създал своя. Обичайна практика при подобни трудни политически разводи. Амбициите му, разбира се, са да натрие носа на доскорошния си благодетел, като вкара свои хора в парламента на следващите избори. Но да събереш своя армия сред морето от верни на Богдан Бацев местни управници е мисия почти невъзможна. И някак си така се получава, че единственият шанс на Чавдаров е в затънтения Български Северозапад и в лицето на неугледния кмет Величко Тасев.

Неугледен, но с амбиции.

Романът „Кандидат за парламента“ на д-р Йордан Иванов ни връща в малкия крайдунавски град, където само преди година учителят Росен Росенов за едната бройка да събори държавата с идеите си за една театрална пиеса. Даскал Росен вече го няма, но пък другите, волно или неволно замесени в някогашния злополучен референдум за независимост на Северозапада, все още са тук и си влачат последствията. А този път са замесени в подготовката на предстоящите парламентарни избори.

Заради гафа с глупавия референдум Величко Тасев, подобно на Чавдаров, е е станал персона нон грата, така че не се надява на втори мандат. И ето ти го Чавдар Чавдаров като по поръчка, в събиране на хора за проекта си. Ето възможност за Тасев. Отлична възможност при това! Всеки може да стане кмет, нали? Друго би било обаче, ако успее да се добере до депутатско място. Защо не и до това на председател на парламента някой ден… или дори премиер на страната. Да видим дали тогава и певицата Кавърдъкова няма най накрая да си спомни какво му обещава от години, че и да го изпълни. Величко Тасев е истински политик и умее да мечтае на едро.

Бившият вицепремиер от своя страна е наясно, че си е поставил повече от невъзможна задача. Има нужда от библейско чудо, за да успее да се върне там, откъдето са го изритали най-позорно. Тоест има нужда от Тасев като за начало, а Тасев от своя страна очевидно има нужда от добър PR. С други думи от хлъзгава невестулка като бившия журналист Теодор Стилияну, който за бутилка марково уиски би продал и майка си.

„Амазонката“ Елена Филчева, вечния политически и личен опонент на Богдан Бацев, също крои големи планове за бъдещето – своето и на партията. Явно обаче е позабравила как стават нещата, взела се е твърде насериозно и се налага някой да ѝ припомни благодарение на кого е там, където е. Например бившата Държавна сигурност, която изобщо не е толкова бивша все още.

Не се смятат за бивши и някогашните нейни предани кадри Намигола и Треперко, макар и вече навъртели по деветдесет и повече години. Как ще са бивши като Генералът все още има за тях задачи. За Държавна сигурност никой не е бивш, защото врагът никога не спи, нали? Е, вече нямат възможност както в доброто старо време да бият печати върху бедрата на момичетата с твърде къси поли. Вместо това сега трябва да се справят с един сигнал за бомба в залата, в която ще се провежда предизборния дебат между кандидатите за депутати от различните партии. Величко Тасев пък трябва да се справи с вечно бягащата му певица Кавърдъкова, която някак си все намира начин да не си изпълни предизборните обещания. Теодор Стилияну трябва да се справи с невъзможната задача да вкара Тасев в парламента, а журналистката Вики – в леглото си и въобще не е сигурен кое от двете е по-трудната задача. И така нататък. Казано иначе, всички са ужасно заети с преследването на предизборните си цели, молейки се лудият Бончо да не реши да пее песни за тях по улиците на града.

В жанрово отношение романът „Кандидат за парламента“ на ломския доктор Йордан Иванов стъпва по онзи тънък ръб, където сатирата среща пародията, но читателят така и не успява да реши къде точно да го причисли. И героите, и събитията ни се струват твърде познати, за да са съвсем измислени. А най-силното оръжие на историята не е сюжетния обрат, макар че и там има с какво да изненада, а безкомпромисната точност, с която се подреждат дребните „нормалности“ на голямото безобразие. Как се коват коалиции не от идеи, а от страхове и лични интереси, според това кой на кого е човек, кой на кого дължи услуги, пари или нещо друго, кой колко скелета е скрил в гардероба си и кой знае за тях. И през цялото време смехът далеч не е мек, защото не те напуска усещането, че всъщност въобще не е смешно, понеже е болезнено вярно.

В крайна сметка „Кандидат за парламента“ наистина е сатира, но целта му не е да разсмее, а да дръпне завесата и да остави читателя сам да се бори с неудобните въпроси, крили се зад нея досега. И ако накрая все още се смеем на героите от този роман… може би трябва да се запитаме: Сигурни ли сме, че те не се смеят на нас от години?

Мечо Пух като идеалния баща

На 35 години Елън Франк е напълно отегчена от бляскавата си работа като директор на рекламата в „Карън Липс Ню Йорк“ – една от най-успешните модни къщи в Манхатън. Милиони хора мечтаят да общуват ежедневно с богатите и известните, а Елън го прави и това не ѝ носи нищо, освен още повече умора. Единственото, което иска вече две години и половина, е да роди дете. Около нея сякаш всички вече са родили или им предстои да го направят в най-скоро време. Дори самата Карън Липс е бременна за втори път. Тя – жената, която сякаш мисли, диша и живее само за работата си. Само дето Елън е неомъжена, а приятелят ѝ, бившият писател и настоящ преподавател Малкълм, ясно е заявил от самото начало, че няма никакво намерение да става баща. Има си своите демони, с които очевидно дори не желае да се бори.

Напълно отчаяна и самотна, Елън някак неусетно стига до извода, че или трябва да отвлече Чушлето – собствената си племенница, ако иска дете, или възможно най-скоро да намери мъж, подходящ за баща. Последното все по-ясно се очертава като по-трудния вариант. Явно в живота ѝ няма нито един подходящ… освен може би Мечо Пух. Или евентуално Мечокът Барни. Проблемът е повече от очевиден. Как една жена би могла да зачене от Мечо Пух? А отговорът? С много желание, добро планиране и малко професионална помощ.

Романът „Моят любовник Мечо Пух“ на американската писателка Лора Зигман ни намига още със заглавието си. Намига като стара съученичка, с която не сте се виждали от гимназията, където на всичкото отгоре не сте се харесвали особено много. Сега обаче, след двайсет години, изведнъж откривате, че имате твърде много общи неща – предимно провалени любови, нарастващи страхове и увеличаващ се списък с тревоги. Например и двете обичате понякога да лъжете, че сте майки на племенниците си, защото ви се иска поне за малко наистина да е така. И двете сте затънали в поредица от неудачни връзки с неподходящи мъже. И двете като че ли отдавна сте спрели да търсите идеалния мъж и съпруг и вече сте свели търсенето до идеалния баща. До Мечо Пух тоест поради очевидната липса на по-читави кандидати.

„Моят любовник Мечо Пух“ на пръв поглед е типичната нюйоркска история за богата жена, решила, че ѝ е писнало от независимост и има нужда от малко реални проблеми в живота. Но при по-дълбоко вглеждане изплуват наистина важни теми, все по-актуални в съвремието ни, които отдавна не се отнасят само до Ню Йорк и Америка. Какво прави толкова трудно намирането на партньори за модерната градска жена, за която материалното благополучие не е цел, а вече отметнато постижение? Защо много мъже сякаш се страхуват от обвързване, особено пък с жена, която очевидно няма отчаяна нужда от тях, а просто иска да обича и да бъде обичана? Кое е по-трудно – да намериш мъж, готов да стане баща, или да приемеш, че единствения ти вариант е осъзнато да решиш да станеш самотна майка? Доколко майчинството все още е обвързано с брака?

И ето че все пак „Моят любовник Мечо Пух“ може би ще се окаже не чак толкова типична нюйоркска история. Някогашните 30-годишни героини от дамските романи тип „Искам да си намеря мъж“ изглежда вече са пораснали и вече са минали на следващия етап, в който искат да имат деца. Със или без мъж до себе си. Защото да останеш без мъж става някак по-поносимо, ако разполагаш с поне едно Чушле, което да обичаш безусловно, независимо колко шум вдига, докато се тръшка на пода за поредната глупост.

Лора Зигман е писателка и журналист на свободна практика. През 1998 г. от печат излиза първият ѝ роман, който в България бива преведен под заглавието „Мъжът като рогат добитък“. През 2001 г. е екранизиран като романтичната комедия „Някой като теб“ с Ашли Джъд и Хю Джакмън в главните роли. „Моят любовник Мечо Пух“ е втория ѝ роман. Може би не толкова успешен, колкото първия, но все така забавен и измамно лек, той успява под формата на приятелски, топъл хумор да засегне поредната порция изключително сериозни теми, вълнуващи съвременния човек. Способността на Лора Зигман да съчетава сложните емоции и ситуации, произтичащи от любовта към друг човек, с хумора и малките житейски неудачи, е точната комбинация, която да накара човек не просто да се замисли, а наистина да усети съпричастност. Тя не съди героите си, а ги наблюдава отблизо, с всички техни слабости, с всички смешни оправдания, с всичките им нервни сривове и пристъпи на отчаян оптимизъм. И някъде между редовете неусетно намираме едно странно успокояващо послание: Изобщо не е необходимо да си безупречна, за да си достойна да се бориш за мечтите си!

Чудовищата никога не спят

Детектив Еверт Гренс не е в най-добрата си форма и това няма почти нищо общо с възрастта му. На шейсет и пет години никой не очаква от него да е като на двайсет, но състоянието му започва да безпокои колегите и началниците му. През последните тридесет години Еверт Гренс сякаш пропада малко по малко всеки ден. Докато един ден пред гроба на жена си не се запознава с Йени.

Йени е там, за да припомни на дъщеря си, че не е сама и не е забравена. Само че Нейното Малко Момиче никога не е било в гробището. Ковчегът е празен. Четиригодишната Алва е изчезнала от паркинг в Стокхолм преди три години, в същия ден, в който от един хипермаркет е отвлечена и Линеа – друго четиригодишно момиченце. Разследванията и в двата случая приключват без резултат, без виновни, без отговори за семействата.

Романът „Спи спокойно“ на шведския писател Андерс Руслунд е труден за описание. Мрачен и обезпокоителен би било твърде слабо казано. Лесен за понасяне би било лъжа, особено когато човек си даде сметка, че макар и измислен, сюжетът говори за неща, които се случват и в реалността. Че някъде наоколо съществуват истински чудовища. Неразпознаваеми, неспособни на разкаяние, но за сметка на това способни на немислимо зло. Това е майсторски разказана история за спускане в най-черния мрак. Там, където никой не иска да надниква, защото е извън всякаква нормалност.

За да разберат как да свържат двете момичета, Еверт Гренс и бившият агент под прикритие Пийт Хофман трябва да се спуснат до най-тъмните и нечисти кътчета на човешкия ум, за да поведат най-трудната, мръсна и опасна битка досега.

Когато става дума за криминални сюжети, включващи деца, отвлечени от улицата, няма как да очакваме приказен финал. „Спи спокойно“ е роман, обличащ в думи най-големите родителски страхове, което го прави труден за четене. Има обаче хора като Еверт Гренс, които нямат избор – налага се не просто да слушат и четат подобни истории, а да потъват в тях до дъно, за да въздадат поне малко справедливост, доколкото такава изобщо е възможна.

Както може да се предположи, това, което Гренс ще разкрие, го отвежда далеч отвъд границите, които си е мислел, че може да премине. Далеч отвъд всичко, което е виждал и чувал за четиридесет години работа в полицията. Този път случаят е изпълнен с напрежение и емоции за старото ченге. Емоции, на които не е допускал, че все още е способен. За полицая никога не бива да е лично, нали? Но понякога няма друг начин.

Андерс Руслунд е от авторите с непоклатим морален кодекс. Въпреки ужасите, пред които изправя своите герои и читателите си, той успява да опише фактите по съчувствен начин, без никаква сензационност, без да търси скандалност и шок. И все пак историята от романа „Спи спокойно“ ще ви разгневи. Може дори да ви отврати. Ще накара пулсът ви да ускори до задъхано гневно стакато в моментите, в които изглежда, че чудовищата могат да се измъкнат или дори да спечелят.

Андерс Руслунд е сред най-награждаваните и аплодирани от критиката скандинавски автори на криминални романи. Започва да пише на 15-годишна възраст. След дипломирането си работи различни временни работи, в това число в консервна фабрика в Израел, птицеферма в Нова Зеландия и като сервитьор в щата Колорадо в САЩ. По-късно е разследващ репортер, разследващ журналист и главен редактор в различни телевизии. За тази си дейност получава и редица отличия преди през 2005 г. окончателно да се посвети на писането.

Дори и като писател обаче той не може да се откаже от социалните и криминални теми, докато в свободното си време работи като служител по пробация. Именно покрай тази си дейност се запознава с Бьорг Хелстрьом – друг шведски автор на трилъри и криминални романи, с когото започват да пишат заедно.

Първият трилър от поредицата за инспектор Еверт Гренс, озаглавен „Звярът“, излиза от печат през 2004 г. Романът печели наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски криминален роман през 2005 г., а през 2012 г. е екранизиран. „Спи спокойно“ е десетата история от поредицата за инспектор Еверт Гренс, започната в съавторство в Бьорг Хелстрьом и продължена след смъртта му от Андерс Руслунд.