Ще Ви предпишем котка

Диагноза: Хронична умора от живота, придружена от разочарование, самота, натрупани обиди и периодично усещане, че светът е полудял, а вие сте единственият, който още не е получил предупреждението, че това се случва.

Предписание: Една котка.

Дозировка: Според индивидуалните нужди на пациента.

Начин на приложение: В домашни условия, с храна, вода, търпение и готовност да се разделите с илюзията, че контролирате каквото и да било.

Възможни странични ефекти: Козина по дрехите, безсъние, надраскани мебели и внезапна промяна в отношението към живота.

Внимание: Има опасност лечението да подейства.

Ако подобна рецепта ви звучи като основание да потърсите и второ лекарско мнение, значи все още не сте попадали в клиниката за душевно здраве „Кокоро“ в Киото.

Някъде в сърцето на Киото, на петия етаж на една невзрачна сграда, скрита в тясна уличка зад странно тежка понякога врата, се намира едно необикновено лечебно заведение. Толкова необикновено, че дори откриването му е своеобразно изпитание. Адресът е объркващ, обстановката – повече от странна, а лекарят има меко казано нестандартни разбирания за терапия.

Спокойно! Романът „Ще Ви предпишем котка“ на японската писателка Шо Ишида ще ви помогне да откриете това необичайно място.

При доктор Нике идват хора с проблеми, които няма как да се установят с кръвна картина. Хора, които са изгубили увереността си. Които не се чувстват на мястото си в работата, в семейството, понякога дори в собствения си живот. Хора, които носят стари рани и нови разочарования. Които не знаят как да продължат, но още по-малко знаят как да спрат.

И вместо с рецепти за лекарства, си тръгват с котка. Не със съвети. Не с диагнози, изписани с непонятни медицински термини. Не с мотивационна лекция за позитивно мислене на тема „Всичко е в собствената Ви глава“.

С котка, при това съвсем истинска. Със собствен характер, навици и най-вече с пълно безразличие към драмите на хората. Вместо с назначено лечение, пациентите на доктор Нике се оказват изправени пред необходимостта сами да се грижат за предписаното им лекарство.

И тук започва най-интересното, защото котките на Шо Ишида не са вълшебни същества. Те не говорят, не изпълняват желания и пет пари не дават дали стопанинът им преживява екзистенциална криза. Те просто искат да ядат, да спят, да поиграят, да бъдат оставени на мира или погалени – според настроението. Но оказва се, че именно в това е тяхната необикновена сила. Докато човекът се опитва да разбере как да оправи живота си, котката просто живее. Без угризения за вчера, без планове за след пет или десет години, без никаква необходимост да доказва на когото и да било собствената си стойност. А докато се грижи за нея, човекът рано или късно започва да забелязва неща, които отдавна е престанал да вижда.

Че животът не се състои само от задължения. Че понякога промяната започва с дребно действие. Че грижата за друго същество може да ни върне към нас самите. И че далеч не всяко решение идва, когато го търсим отчаяно.

Романът „Ще Ви предпишем котка“ е изграден от пет сякаш независими истории, всяка със своите герои, тревоги и котешко присъствие. На пръв поглед – отделни човешки съдби, които обаче постепенно започват да разкриват и нещо повече за загадъчната клиника. Шо Ишида умело вплита в ежедневието щипка магически реализъм, но не прекалява с чудесата. Оставя достатъчно място за обикновеното, човешкото, болезнено познато.

Точно затова книгата работи. Защото под симпатичната ѝ, почти приказна повърхност стоят съвсем сериозни въпроси. За самотата сред хората, за страха, че сме ненужни, за болезнената зависимост от чуждото одобрение, за загубата, която не умеем да приемем, за онези невидими пукнатини в душата ни, през които бавно изтича радостта ни.

Обикновено, когато сме нещастни, ни се иска някой да се погрижи за нас. Да ни изслуша, да ни разбере, да ни спаси. В този роман обаче лечението на хората започва в момента, в който самите те трябва да се погрижат за някого. Когато ни се случи нещо подобно, проблемите ни не стават внезапно по-маловажни – просто престават да са единственото, около което се върти светът.

„Ще Ви предпишем котка“ не е от книгите, които се опитват да променят света с гръмки послания. Вместо това тя тихо ни побутва по рамото и ни подсеща, че светът може би не е чак толкова безнадежден. Че не винаги имаме нужда от някой, който да ни обясни смисъла на живота. Понякога ни трябва само някой, който да ни кара да станем от леглото, защото е гладен, дори и ако този някой тежи три-четири килограма, има мустаци и е напълно убеден, че ние живеем в неговия дом.

Не е необходимо да обичате котки, за да разберете посланието на този роман. Достатъчно е някога да сте изпитвали нужда от малко нежност, която не задава въпроси. За такива моменти може би точно това е лекарството. Не котката сама по себе си, а способността отново да почувстваме, че сме живи и в това има смисъл и причина.

Енциклопедия на детските организации в България 1878 - 2026

Нека този път да започнем с един въпрос!

Кой пише историята?

Ако вярваме на Уинстън Чърчил, макар да не е съвсем сигурно, че той го е казал, историята се пише от победителите. Ако съдим по учебниците, историята се пише предимно от царе, генерали, политици, революционери и разни луди глави. От хора, които са печелили битки, губили са територии, подписвали са договори, сваляли са правителства или са се опитвали да създадат нови. Историята, общо взето, обича големите събития. Обича онези, които са променяли границите – било то териториалните или човешките.

Само че понякога, докато гледаме голямата картина, пропускаме хората, които са я направили възможна. Защото историята има и друго лице, за което сякаш рядко се замисляме.

Истината е, че нейната чернова, основата на историята, се пише и от онзи, който е отворил първото училище в някое забравено село. От жената, която е събрала няколко съмишленички, за да помогнат на деца, останали без родители поради една или друга причина, на бедните, изоставените, отритнатите. От учителката, която е решила, че образованието не бива да бъде привилегия, още по-малко пък предназначена само за момчетата. От лекаря, който е лекувал безплатно онези, които не са могли да си позволят да плащат. От доброволеца, който е отделил от собственото си време, средства и сили, за да направи нещо за чуждото дете, което е припознал като свое, просто защото не може да го погледне по друг начин.

Тези хора рядко получават паметници. С една идея по-често улици биват кръщавани на тях, а в учебниците по история на практика ги няма. Но ако можехме да извадим от миналото всичко, което са направили, вероятно щяхме да установим, че историята на една държава се измерва не само с онова, което е завоювала, построила или разрушила, но и с онова, което е успяла да съхрани. А какво по-важно може да съхрани едно общество, претендиращо за цивилизованост, от своите деца?

Точно за тази, другата история разказва книгата „Енциклопедия на детските организации в България“ от Георги Богданов. Едно издание, което ни отвежда на пътешествие през близо век и половина обществена история, но по един необичаен маршрут. Не през министерски кабинети и бойни полета, макар че и те имат своята роля, не през политически трибуни и задкулисни интриги по етажите на тази или онази власт. Води ни през организациите, инициативите и хората, които през последните 150 години са работили за децата на България.

Какво знаете например за България след Освобождението или след поредицата от последвалите го балкански конфликти? За България след Първата световна война? Някога задавали ли сте си въпроса какво се е случвало с децата по време на тези войни и след това? Осиротелите, останали без един или и без двамата си родители, без близки, без препитание и дом… Защото ги е имало. България излиза от тази поредица злощастни конфликти почти напълно срината, изтощена, изтерзана и обезкървена, но най-големите жертви са именно децата, които нямат вина за лудостта на възрастните, но в крайна сметка трябва да я платят.

Сто и петдесет години не са просто внушителен период от време. Особено в новата ни история това са няколко различни държави, събрани в една географска територия. Различни политически системи, различни обществени ценности, различни представи за възпитание, образование, семейство и детство. Променяли са се закони, институции, граници, идеологии. Променяло се е дори разбирането за това какво означава да бъдеш дете. За пръв път някой осъзнава, че децата имат права, които възрастните трябва да спазват.

Но тези представи не са съществували винаги и със сигурност не са се наложили от само себе си. Зад всяко признато право стои нечие усилие. Зад всяка обществена придобивка – нечия работа, понякога дълга, неблагодарна и невидима. А понякога в края на тази борба чака дори смъртта. В Пловдив и до днес например стои паметникът на една жена, положила основите на грижата за децата на България, и в крайна сметка намерила смъртта си от ръката на убийци. Графиня Олга Скобелева, майката на генерал Скобелев, дори не била българка, но избрала да посвети живота си на българските сирачета.

Именно в това се крие една от най-големите ценности на тази книга. Тя не само дава възможност да проследим какво е било направено за децата, но и как постепенно се е променяло отношението на обществото към тях. Как на децата малко по малко вече не се гледа само като на бъдеща безплатна работна ръка, но и като на отделни личности с права. Как благотворителността среща образованието. Как доброволчеството е запълвало празнини, оставени от институциите, а отделни личности и организации са се превръщали в двигатели на промяна. Как в крайна сметка добрите намерения са търсели и намирали начин да се превръщат в работещи решения.

Вероятно не всички опити са били успешни, но и това е част от историята, от която може да се поучим.

„Енциклопедия на детските организации в България“ е едно прекрасно напомняне, че гражданското общество не е някакво модерно изобретение, появило се заедно с познатите ни днес неправителствени организации, с проектите и европейските програми. То започва много преди това, в момента, в който човек реши, че проблемът на другия е и негова отговорност. Че не е необходимо да е министър, кмет, директор или депутат, за да направи нещо полезно. Че промяната не винаги трябва да бъде поискана от властта – понякога може да започне от самите граждани.

Днес като че ли имаме особена нужда да си припомняме това. Че обществото не се състои от институции, а от хората, които не чакат някой друг да върши работата. Хора, които действат. А историята на тези хора заслужава да бъде разказана.

Пътят от Каракол

Казват, че светът е станал малък. Че разстоянията вече нямат значение, че границите са само линии върху картата, че за няколко часа можем да се озовем на другия край на планетата.

И вероятно е така. Само че има една съществена подробност. Колкото по-достъпен става светът, толкова по-ясно осъзнаваме колко слабо го познаваме извън туристическите дестинации и сякаш започваме да забравяме, че той всъщност не е създаден за наше удобство. Че отвъд туристическите маршрути има други пътища, има хора и че понякога най-интересното започва тъкмо там, където свършва асфалтът.

„Пътят от Каракол“ на Ивайло Дончев е книга за точно тези други пътища.

Не, това не е история за човек, който е решил да обиколи света, за да докаже, че Земята е кръгла. Този факт човечеството го е установило отдавна, макар че, съдейки по някои съвременни дискусии, не всички са получили съобщението. Това е история за човек, който е решил да види какво има отвъд познатото. Седемнайсет месеца, повече от сто и петдесет хиляди километра, над трийсет държави и един човек, тръгнал сам, без спонсори, без институционална подкрепа, без медийна кампания и без публика от последователи, която да следи всяка негова крачка. Само той, багажът му и светът – такъв, какъвто е.

Пътешествието започва в Колумбия и преминава през Амазония, Андите, Патагония, Океания, Хималаите, Централна Азия и пустините на Иран. Географски названия, които сами по себе си звучат като обещание за приключение, но зад тях се крие нещо повече от екзотика, ако си решил да ги покориш или да се оставиш те да те покорят без туроператорска помощ. Защото едно е да гледаш Амазония в документален филм, удобно настанен в креслото си, и съвсем друго – да се окажеш там, където едно уж незначително ухапване може да се окаже смъртоносно, независимо дали ще е от комар, от паяк или от отровна змия. Едно е да се възхищаваш на планинските върхове от снимка и съвсем друго да ги катериш сам по време на снежна вихрушка, с не особено добре закърпена раница на гърба. Едно е да четеш за далечни народи, религии и политически конфликти и съвсем друго – да разговаряш с хората, за които те не са исторически или географски понятия, а ежедневие.

По време на пътуването си Ивайло Дончев среща хора от удивително различни светове. Хора, които едва ли някога биха седнали на една маса и които вероятно нямат нищо общо помежду си, освен обстоятелството, че са се оказали част от неговия път. И точно тук изниква един от най-интересните въпроси, които тази книга поставя.

Колко добре познаваме човечеството, ако познаваме единствено хората, които приличат на нас? Доколко всъщност робуваме на стереотипите, пуснали корени в умовете ни и дали сме в състояние да се справим с мисълта, че дълбоко в аржентинската пустош например може да попаднеш на силиконова блондинка, способна да говори свободно за Ницше и руска класическа литература? Можем ли да приемем, че не всеки темерут, предложил ни без причина да се отклони от маршрута си на над 300 километра, за да ни закара до целта ни, не е потенциален сериен убиец?

В „Пътят от Каракол“ има място и за история, и за политика, и за религия, и за философски размисли, и това е естествено, защото човек не пътува само с тялото си. Той носи със себе си всичко, което знае, всичко, в което вярва, всичко, от което се страхува, и понякога се връща с малко по-различен багаж. Но има още една тема, която заслужава особено внимание – тази за смелостта.

Ние обичаме смелите хора. Възхищаваме им се, разказваме историите им, превръщаме ги в герои, понякога дори им завиждаме. Само че между смелостта и безразсъдството има една много тънка граница.

Ивайло Дончев сам поставя този въпрос неведнъж. Кога рискът е оправдан? Кога любопитството се превръща в опасна самоувереност? И колко от онова, което наричаме героизъм, всъщност дължим на щастливото стечение на обстоятелствата?

Всеки от нас, по един или друг начин, е заставал пред своята непозната територия, пред своята възможност да стане герой. Понякога тя е на хиляди километри от дома, понякога е само на една крачка от живота, който сме свикнали да водим, и невинаги е нужно да прекосиш океан, за да проявиш смелост. Понякога е достатъчно да се осмелиш да промениш нещо, което отдавна не те прави щастлив.

Но нека не превръщаме тази история в наръчник по личностно усъвършенстване! Тя заслужава много повече, защото истинските приключения нямат задължително поука в края на всяка глава. Понякога завършват с възторг, понякога с разочарование, понякога с облекчение, че си останал жив и можеш да продължиш нататък, а понякога просто с хубава история, която си струва да бъде разказана.

В тази книга има достатъчно материал за подобни истории. Има нощи под открито небе, необичайни места за спане, срещи с хора от противоположни краища на човешкия свят и преживявания, които трудно бихме вместили в представата си за нормална ваканция. Има дори руски арест заради една космическа совалка.

И все пак най-интересните срещи в тази книга не са непременно най-драматичните. Защото човек може да помни години наред онзи, който го е поставил в опасност, но далеч по-дълго помни онзи, който му е помогнал.

Наред с онези, които би предпочел да не среща, Ивайло Дончев навсякъде среща и такива, които са се оказали непонятно, необяснимо добри към него, когато са могли да не бъдат такива. И постепенно започваш да разбираш, че понякога най-важното, което човек ще донесе със себе си, няма да бъде снимка, сувенир или спомен за някакво грандиозно събитие. Понякога ще бъде просто добрината на един непознат и желанието да я предаде нататък.

Може би затова толкова обичаме историите за пътешествия. Не само защото ни отвеждат на места, които никога няма да посетим, а защото ни позволяват да надникнем в чуждия живот и през него да погледнем по-внимателно собствения си. Да си зададем въпроси, които в обичайното ежедневие рядко намират време да се появят.

Защото пътуването и завръщането не са противоположности. Просто понякога трябва да отидеш много далеч, за да разбереш какво означава мястото, от което си тръгнал.

Юдина щерка

Някои книги започват тихо, само за да избухнат после в лицето на читателя. Е, „Юдина щерка“ на Симона Панова не е от тях. Първият пролетен изгрев над Видин на 20 март вместо с цъфнали дръвчета започва с опушено, потънало в кръв бойно поле, мирис на изгоряло и едно-единствено съобщение в телефона: „Загубихме“. Битката, насред която оставихме героите от „Градска самодива“, е приключила.

Някога, много отдавна, хората вярвали, че в горите живеят самодиви, че змейовете могат да се влюбват в човешки девойки, че върколаците бродят в тъмното, а някои същества е по-добре дори да не бъдат назовавани. После дошли електричеството, интернет, смартфоните и социалните мрежи и ние сме решили, че сме оставили всички тези суеверия зад гърба си.

Само че явно никой не е уведомил Симона, защото в нейните книги самодивите не просто съществуват, а си имат свои съвсем съвременни проблеми, любови, вражди и понякога доста трудни характери. Змейовете не са непременно страховити чудовища, върколаците могат да бъдат забележително привлекателни, а вампирите... Е, за вампирите е по-добре да не прибързваме със заключенията.

Но най-хубавото е, че всичко това се случва не в някакво измислено кралство, а тук, във Видин, сега. Ама наистина сега! Симона всъщност направи с книгите си нещо изключително интересно. Взе митологичните същества, измъкна ги от привидно безопасния им приказен свят и ги настани сред нас. А може и да са си били тук през цялото време – тя просто да ги е направила видими.

И така, отново е пролетно равноденствие. Магично време на възкръсване. Сезон на ново начало, на събуждане и надежда. При Симона обаче събуждането не винаги е добра новина. То е само за да се изправи светът пред съвсем реален кошмар, в който току-що една кръвопролитна битка е оставила ужас след себе си. Оказва се, че в реалността добрите не винаги печелят, а това си е отрезвяващо прозрение.

Огнената Юлия е оцеляла… някак, и е дочакала известието, за което се е молила. Нейният Преслав също, а това е добре, защото Юлия вярва, че ако някой има право да го убие, това е само и единствено тя. И двамата би трябвало да имат всички основания най-сетне да се порадват на връзката си, ако преди това не се избият взаимно, защото отношенията между тях са всичко друго, но не и безоблачни. Те са двама души, почти еднакво разрушителни и когато са заедно, и когато не са. Дали могат да се спасят един друг, без да изгубят себе си? Любовта, оказва се, не е универсално лекарство, особено когато любимият ти е върколак, с когото не сте си казали много неща, а насреща си имате предизвикателства, пред които обичайните семейни скандали започват да ти се струват приятно разнообразие.

Ако някой си мисли, че двамата могат просто да прекарат една спокойна петък вечер в бар под Стамбол капия, нека първо опита коктейла „Юдина жар“, а после да ми каже колко може да струва една обикновена ръкавица, когато на масата са заложени гордостта на една юда и търпението на един върколак.

Междувременно вече не съвсем новата градска самодива Срацимира също е все още тук и си има далеч по-неприятни занимания. Не, не това, че като че ли започва да се влюбва, макар че, ако питате нея, и това си е неприятност с потенциал да се превърне в трагедия. Ако ѝ остане някакво време, ще мисли и за любовта, но преди това се налага да спасява цял един свят, при това свят, който сякаш упорито отказва да бъде спасен.

Общо взето, любовта се оказва сериозно предизвикателство за всички в тази книга – колкото за влюбените, толкова и за възлюбените, а и за всички, озовали се в близост до тях.

Срацимира е една от героините, които заслужават особено внимание не защото е най-могъща или най-безстрашна, а защото силата ѝ не я освобождава от съмненията. Тъкмо обратното – колкото повече може, толкова повече отговорност носи и толкова по-страшни стават евентуалните грешки, защото при самодивите дори дребните такива могат да струват всичко. Вечерницата Зора е живото доказателство за това. Мира пък е доказателство, че да имаш власт над могъщи сили не означава да имаш отговор на всеки въпрос, нито пък че можеш да предпазиш всички, които обичаш.

Например Явор – може би най-голямата потенциална грешка, с която се е сблъсквала някога, ако питате нея. Човекът, пред когото все по-малко се страхува да бъде уязвима, но и човекът, заради когото понякога се страхува най-много. Онзи, в присъствието на когото все по-често ѝ се иска да забрави колко много зависи от нея. Но тогава, точно когато везната се е разклатила, идва едно предложение, на което Срацимира вярва, че не може и не иска да откаже.

„Ще бъдеш моята юдина щерка!“

И вероятно ще успее все пак да забрави нещата, които иска.

Само че забравата в този свят е лукс, особено когато над него е надвиснала заплаха, срещу която обикновените средства са безсилни. Чумата е тук и се готви да създаде свое царство на мрак и смърт.

Самата дума носи достатъчно ужас, натрупан през вековете, но в „Юдина щерка“ опасността придобива измерения, които нямат нищо общо с познатите ни исторически епидемии. Тук мракът има воля, а смъртта не е непременно краят. И точно когато изглежда, че възможностите са изчерпани, на преден план излиза един от най-старите литературни въпроси. Колко си готов да платиш, за да спасиш другите? И по-важното – имаш ли право да определяш цената вместо тях?

Вечерята, след която моралът никога няма да е същия

Колко струва моралът, когато е за сметка на собственото ти дете?

Две семейни двойки имат уговорка за вечеря в шикозен ресторант. Паул и Клер. Серж и Бабет. Паул и Серж са братя, макар че още от първите страници става ясно, че братската любов в случая е понятие, което се топи по-бързо от ванилов сладолед в горещ летен ден. Особено от страна на Паул. И не, това няма нищо общо с факта, че недодяланият Серж е напът да стане новия министър-председател на Нидерландия при следващите избори.

Романът „Вечерята“ на нидерландския писател Херман Кох събира на една маса всички възможни проблеми, които могат да възникнат между двама братя и техните прекрасни съпруги. Спомени, казани и неказани думи, страхове, амбиции и диагнози са сложени на масата заедно с претенциозните ястия, за които управителят на ресторанта упорито твърди, че са нищо по-малко от съвършени, независимо колко отвратително изглеждат.

Серж Ломан е вероятно един от най-разпознаваемите политици в момента. От онези, които винаги имат запазена маса дори в най-реномираните ресторанти, в които иначе за резервация се чака по седем месеца, а когато се появят, персоналът заема стойка „Мирно“. Неговият брат Паул от друга страна е бивш учител по история, наблюдателен, язвителен, интелигентен и притежаващ онзи особен вид неприязън към света, която е по свой начин почти симпатична. Убеден, че е жив, защото майка му не е имала възможност да си направи амниоцентеза, докато е била бременна с него.

Всъщност Паул е разказвачът и вероятно точно в това е проблемът. Защото всичко което знаем или тепърва научаваме, го чуваме от него.

Бързо става ясно, че вечерята има конкретна цел – двете семейства трябва да поговорят за синовете си. Двете момчета са направили нещо достатъчно сериозно, което застрашава не само бъдещето им, но и бъдещето на техните родители. Най-вече това на Серж разбира се. Политиката е хлъзгав терен. И най-дребната спънка или невнимание – твои или чужди – могат да те изкарат завинаги от играта.

Но какво толкова страшно може да са направили две шестнайсетгодишни момчета? Всъщност престъплението на момчетата не е най-интересното в романа. Най-интересното е какво става с хората, когато то вече е факт.

Романът е структуриран като самата вечеря. Има си аперитив, предястие, основно, десерт, дижестив и задължителния бакшиш за персонала. А между чиниите, чашите вино, престорената учтивост и нелепо подробните обяснения на управителя за произхода на продуктите постепенно се отварят врати към миналото. И зад всяка следваща врата Паул се оказва малко по-различен човек от онзи, за когото сме го взели десетина страници по-рано.

В началото е лесно да застанем на негова страна. Серж е дразнещ, суетен, политик. Публична личност, свикнала хората да го разпознават, да се съобразяват с него, да търсят компанията му. Паул пък стои отстрани и наблюдава целия спектакъл с убийствен сарказъм. Подиграва се на ресторанта, на миниатюрните порции, на театралността около храната, на брат си, на обществените роли. И читателят естествено му симпатизира, подсмихвайки се заедно с него. Докато в един момент усмивката не замръзва, когато постепенно започнеш да разбираш, че човекът, чиято гледна точка си приел за своя, май изобщо не е този, за когото си го мислел.

Това е моментът, в който романът престава да е просто история за четирима възрастни и две деца, и се превръща в история за оправданието. За онази удивителна човешка способност да разместваме границите между доброто и злото според това кой стои от другата им страна. Лесно е да си морален по принцип. Лесно е да казваш, че престъплението трябва да бъде наказано. Че всеки носи отговорност за действията си. Че обществото има правила, а жертвите заслужават справедливост. Общо взето, всички сме големи моралисти, когато става дума за другите. Но какво става, когато отговорност трябва да поеме собственото ти дете? Когато детето, което си родил, приспивал, носил на ръце, защитавал си го от света и си го обичал повече от себе си, направи нещо чудовищно? Докъде ще се разтегнат представите ти за морал тогава и дали ще е достатъчно, за да намериш оправдание за него и за себе си?

„Вечерята“ е наистина неудобна книга, не защото поставя неудобни въпроси, а защото Херман Кох не ни дава нито едно удобно място, от което да осъдим героите му. Тъкмо сме решили кой е страхливецът и кой е почтеният човек, и нещо се измества. Тъкмо сме изпитали симпатия към някого, и получаваме нова информация. Тъкмо сме си казали „Аз никога не бих направил това“, и романът сякаш се навежда през масата и пита: „Сигурен ли си?“

Кох обаче не превръща историята за братята Ломан в морална лекция. Няма автор, който да излезе иззад завесата и да посочи с пръст кой е добрият и кой е лошият. Няма удобни табелки. Има хора, а те са далеч по-трудни и дори неприятни за категоризиране, особено когато обичат. Защото любовта не винаги ни прави по-добри. Истината е, че понякога ни прави безмилостни.

Най-трудното за преглъщане от „Вечерята“ на Херман Кох е колко логично може да звучи всичко. Колко лесно една морална граница може да бъде преместена с няколко сантиметра. Само този път! Само защото обстоятелствата са особени. Само защото става дума за МОЕТО дете. Само защото животът му не бива да бъде съсипан заради една грешка. После още няколко сантиметра. И още няколко. Докато един ден погледнеш назад и вече не виждаш граници.

А някъде между предястието и десерта започваш да подозираш, че вечерята всъщност никога не е била за Паул, Клер, Серж и Бабет. На масата през цялото време е имало и още едно, пето място, запазено за читателя. И накрая сметката идва при него.

Читателски клуб на самотните сърца

Някои хора четат, защото обичат книгите. Други четат, защото не обичат особено хората. А има и трети вид – такива, които четат, защото вярват, че между страниците на книгите е значително по-безопасно, отколкото в реалността.

Романът „Читателски клуб на самотните сърца“ на писателката Луси Гилмор разказва за всички тях, събирайки ги на една маса. Буквално!

Слоун Паркър е библиотекарка и на пръв поглед животът ѝ е перфектен. Има си работа, годеник, предстои ѝ сватба, има някакви идеи за бъдещето си… Само дето всичките ѝ приятели са убедени, че тя не е щастлива. По-лошото е, че дори хора, които на Слоун и през ум не би ѝ минало да нарече „приятели“, мислят по същия начин. Изглежда всички те знаят нещо повече от нея.

Например, че понякога човек може да има всички необходими причини за щастлив живот и пак да се чувства като в чужда пиеса, без да е сигурен коя реплика от сценария е неговата. Слоун обаче е решена да се бори със зъби и нокти за главна роля в пиесата на семейство Марковиц, което е пълна противоположност на нейното собствено. Изглежда е крайно време съдбата да вземе нещата в свои ръце и да предприеме стъпките, които Слоун Паркър отказва да направи.

И ето че в библиотеката се появява един мъж. Не. Не е прекрасен непознат, който да спечели сърцето на красивата библиотекарка и да я отведе далеч от всичко сиво, скучно и болезнено. Не е приказен принц, който да я спаси от миналото ѝ и да я понесе на ръце към залеза.

Появява се вкиснатото старче Артър Маклаклън – пенсиониран професор по литература, убеден, че светът съществува, само за да го дразни. Артър има мнение за всеки и всичко, но най-вече за книгите, с което мнение трийсет години е тероризирал студентите си. И е ужасно настоятелен въпросното мнение да стигне до всеки, попаднал в полезрението му. Тоест като цяло той е читател, пред който всички библиотекари се разбягват във всевъзможни посоки. Слоун обаче прави една грешка. Или две.

Първо, не побягва при появата му.

И второ, отговаря му.

А, да. Има и трето. Позволява си да не се обижда от язвителните му забележки, а Артър много държи да знае, че думите му са поразили целта право в сърцето. И се връща за нов опит. После за още един. И някъде между неговите забележки, граничещи с откровена грубост, и нейните опити да му пробута някой любовен роман за четене, двамата започват нещо, което никой от тях не би посмял да нарече приятелство, защото това би означавало да признае, че другият му е станал важен.

Всичко това може да продължи с години, разбира се, но нещата се променят, когато една сутрин Артър не се появява в библиотеката. Няма го и в следващите дни. Притеснена, Слоун няма друг избор освен да наруши професионалната етика, за да открие стария си читател и да се увери, че е добре. И губи работата си.

Всъщност може би това е истинското начало на историята. Не за читателския клуб, който младата жена набързо спретва в дома на стария мърморко, докато той се възстановява, а за хората, които постепенно се събират около една маса на чаша чай или домашен пай – зависи какво е донесла днес Мейзи. Събират се, уж за да говорят за книги, а в действителност защото всеки от тях няма къде другаде да отиде.

Мейзи – шумна, емоционална, самотна по онзи особен начин, по който са самотни само родителите на пораснали деца. Матео – чаровен, разпилян между това, което може да бъде, онова, което другите очакват да бъде, и собственото си нежелание да избере. Грег – внукът, който отказва да приеме, че прилича на дядо се твърде много и че точно затова е толкова трудно да поправят счупеното помежду им. И Артър, чиято самота се оказва не просто нещастно стечение на обстоятелствата, а негов умишлен избор, който той упорито отстоява от десетилетия.

Луси Гилмор ни предлага още една история, много подобна на тази от „Библиотека на сърцата назаем“, в която няколко души, всеки прекрасен по свой начин, но всички те неразбрани от света, просто трябва да се намерят. Някои от тях са страхливи. Други са егоистични и дразнещи. Трети много държат никой да не разбере, че имат нужда от нечие присъствие и помощ. Четвърти са прекарали години, отблъсквайки всеки, който се е опитал да ги обича – дори собствените им деца. Вземали са грешни решения, а някои все още продължават да ги вземат. Общо взето, всеки се опитва да измами света и себе си. Но най-голямата измама се оказва именно импровизираният им читателски клуб.

Уж създаден, за да обсъждат книги, той всъщност става причина да обсъждат себе си, докато най-накрая започнат да се разбират. Литературата има този странен ефект върху читателите. Можеш да говориш надълго и нашироко за даден литературен герой, убеден, че анализираш именно него, докато всички наоколо отдавна са наясно, че анализираш себе си. Просто обсъждането на книги и герои е по-лесния начин да кажем нещо от безопасно разстояние. А понякога е и начин да кажеш на човека срещу теб нещо, което не би посмял да изречеш в прав текст. Трябват ти само няколко цветни маркера и една глупава любовна книга, в която да подчертаеш точните думи.

Библиотека на сърцата назаем

Клоуи Сампсън е млада жена, която вече четвърта година работи като помощник в библиотеката в родното си градче Колвил. От четири години тя е престанала да живее живот, подходящ за възрастта ѝ, и по-точно от деня, в който социалните работници ѝ се обаждат, за да ѝ кажат, че майка ѝ Равена преди две седмици е изоставила трите си по-малки деца и просто е напуснала семейния им дом. Отново.

Клоуи няма избор, освен да напусне колежа, за който е вярвала, че е нейния път към едно прекрасно бъдеще, и да заеме овакантеното място на родител, настойник и всичко между тях, от което имат нужда трима тийнейджъри. Минавайки в режим на оцеляване, тя няма никакво време да мисли за себе си, защото преди това се налага да помисли за нова съдомиялна, ремонт на покрива, пари за пътуванията на сестра ѝ с клуба по дебати, може би нови обувки… Все неща, които няма как да си позволи със заплатата си на помощник в библиотеката, но неща, които би могла, ако при разчистването на библиотечните мазета попадне на точната стара книга. Например едно старо издание на „Тропикът на Рака“ от времето, когато все още е била забранена в САЩ, и от което библиотеката вече няма нужда. Клоуи няма как да знае, че точно този екземпляр „Тропикът на Рака“ е стъпка първа към друг вид библиотека библиотеката, която вече шейсет години чака да бъде открита.

Романът „Библиотека на сърцата назаем“ на писателката Луси Гилмор е история, която започва по наистина ужасяващ за всеки библиотекар начин – с една изподраскана книга, в полетата на която две влюбени сърца някога са добавили с химикал своята история или поне част от нея. А когато вечно намръщеният свадлив съсед на Клоуи – възрастният господин Джаспър Холмс, предлага нелепо висока сума за старата книга, младата жена разбира, че историята на двамата някогашни влюбени, макар и стара, може би не е съвсем мъртва и погребана. В края на краищата никой не подписва празен чек без основателна причина, нали? Не и за случайна опърпана книга.

Докато се опитва да поддържа крехкия баланс в собствения си живот, Клоуи с удоволствие потъва в живота на двама влюбени от средата на ХХ век в опит да разгадае кога и как осемдесетгодишният Джаспър Холмс се е превърнал в киселото сърдито старче, което е днес, и дали пък някога действително не е заровил трупа на едно младо момиче в съвършено поддържаната си градина. Следите водят към 1960 година и към все още младия Джаспър – дървосекач, беден, грубоват, прекалено горд, за да признае, че харесва романтичните романи, и съвсем неподходящ според тогавашните представи за Катрин Мартин, дъщерята на новоназначения главнокомандващ в местната радарна станция. Всъщност единственото общо между Катрин и Джаспър са книгите, макар той да е тежък романтик, а тя – почитателка на кървавите ужаси. Неудържимо привлечени един към друг, двамата не просто си започват да си оставят кратки бележки по страниците, но превръщат книгите в единственото място, където могат да бъдат хората, които реалността не им позволява да са. Силата на книжната магия обаче не е достатъчно голяма за повече. Не и за щастливия край.

Десетилетия по-късно червенокосата Клоуи попада на един от романите, приютили спомена за кратката любовна история на някогашните младежи, и започва да сглобява пъзела. Защото, оказва се, последните парчета от него все още стоят неподредени, в очакване. А междувременно старият кисел съсед малко по малко започва да допуска семейството ѝ в живота и дома си, опитвайки се по свой начин да обясни защо вече шейсет години не успява да продължи живота си след Катрин.

Винаги ли така се случва, когато обичаш твърде силно, а си изоставен? Имат ли право онези, които са те изоставили да се връщат, разчитайки на прошката ти? Трябва ли да се примиряваш да си второстепенен герой в нечия чужда история? Имаш ли право да откажеш да простиш?

„Библиотека на сърцата назаем“ изглежда като лек сладък роман за плажа и на места наистина е такъв – забавен, топъл и уютен като чаша чай с бисквита. Но под красивата корица има повече горчивина, отколкото читателят вероятно очаква, и много герои, които вземат ужасни решения с най-добри намерения. А заглавието придобива особен смисъл, защото библиотеките всъщност правят точно това – дават неща назаем. Книги. Истории. Чужди животи, които да изживееш за няколко часа. Но понякога, докато връщаш някоя книга, откриваш, че нейната история е останала у теб, при това без срок за връщане.