Камий, моето вдъхновение

През 2013 г. в навечерието на Коледа опустошителна и може би неглижирана от парижките лекари опустошителна треска убива 16-годишната Камий, единствената дъщеря на актрисата Софи Дол. Четири дни по-късно Софи започва да пише. Пише, за да запази дъщеря си жива. За да я помни. Да съхрани моментите на съучастие, споровете, пристъпите на смях или гняв, песните с пълно гърло между 19 и 20 часà, тропането на токчета на горния етаж, синьото на очите… Софи Дол пише, за да остане силна, но и да може да прекара поне още малко време в компанията на изгубеното си дете. За да спре вълните от „лоши мисли“ за всички онези неща, които няма да ѝ се случат. Няма да ИМ се случат. И на двете.

Романът „Камий, моето вдъхновение“ обаче е далеч от това, да се превръща в излияние на една скърбяща майка или в мемориал на дъщеря ѝ. Той всъщност е история за съпротивата срещу непоносимото, в която думите са стратегия за оцеляване. За писането като утеха, като спасение, като единственият начин да не полудееш от скръб и може би да спреш да блъскаш главата си в стените на банята. Да спреш да пиеш, да палиш свещи навсякъде вкъщи, да започнеш да дишаш отново.

„Камий, моето вдъхновение“ не търси съчувствие и не се опитва да извлече емоционален ефект от самата трагедия. Не разчита на патоса на загубата, нито на състраданието по подразбиране, което подобна история неизменно предизвиква. Вместо това Софи Дол разказва с почти непоносима честност, без да украсява мъката и без да я превръща в литературна поза. Нещо повече – тя дори намира сили да се шегува в опит да позабавлява своята Камий с глупостите на възрастните, останали след нея.

В този смисъл романът не е просто разказ за смъртта на едно момиче и нечие дете. Той е разказ за отсъствието, което нахлува отвсякъде след подобно нещо. За празното пространство, което остава не само в една стая, в един дом, но и във всяка мисъл, във всеки жест, във всяко бъдеще. Камий вече я няма, но по някакъв начин продължава да присъства във всичко. В навиците, в спомените, в часовете от дена, в звуците, в предметите, в онези дребни подробности, които изведнъж се оказват най-ценните доказателства, че някой е бил тук, имало го е, а сега е оставил липса, способна да убива.

Софи отказва да превърне изгубената си дъщеря в абстракция. Камий не е просто починалото ѝ дете, не е символ на загубата, а остава жива, конкретна, със своя темперамент, със своя глас, със своето присъствие. Със сините си очи и русите коси. Софи не пише само за смъртта на Камий, а и за нейния живот – за характера ѝ, за отношенията между майка и дъщеря, за близостта им, за конфликтите, за ритуалите, които са споделяли. Не канонизира дъщеря си, а я съхранява.

Може би най-силната страна на романа „Камий, моето вдъхновение“ е, че той въобще не цели да предлага утешителни отговори. Това не е история за примирение, още по-малко пък за някакво красиво, възвишено, дори артистично приемане на съдбата. Напротив – в него има гняв, безсилие, ужас, вина, разпад. Има от онзи суров вид скръб, която не проста наранява, а разрушава представите за ред, справедливост и смисъл. Има го осъзнаването, че светът може да продължи да съществува, дори когато за теб самия той вече е свършил.

„Камий, моето вдъхновение“ е по-малко от сто и петдесет страници, но е от книгите, които не можеш просто да прочетеш набързо. След нея човек дълго не може да се върне към обичайния си ритъм, защото нещо продължава да отеква като сподавен вик. Като нечий отказ да се примири със смъртта. Може би защото всеки разпознава ужаса от мисълта, че любовта не е гаранция за спасение, че близостта не може да спре катастрофата и че понякога животът просто отнема най-скъпото. Без обяснения. Без извинения.

Софи Дол е актриса и писателка, родена през 1965 г. в Белфор, Франция. Тя завършва образованието си със специалност пиано и пеене, а сценичният ѝ път започва в училищен театър, след което продължава с работа в театъра, с танци и със собствена сценична компания. През 2015 г. публикува първата си книга „Камий, моето вдъхновение“. Книгата ѝ печели голямо внимание в литературните среди, а по-късно тя утвърждава мястото си като писател и с втори роман, който печели Наградата за литература на Европейския съюз през 2019 г.

Когато първата любов те предаде, следващите са безсилни

Клиничният психолог д-р Юки Макабе получава повече от интересно предложение, когато с нея се свързва издател. Идеята е да напише книга за текущ съдебен процес, в който 22-годишната студентка Канна Хиджириама е обвинена в убийството на собствения си баща – известен художник и уважаван университетски преподавател. Случайно или не, служебен защитник на обвиняемата е Кашо Ано – бивш състудент на Юки и брат на нейния съпруг.

Именно странната, „твърде красива, за да е убийца“, Канна Хиджириама и тайните ѝ, скрити дълбоко не само от околните, но сякаш и от самата нея, стоят в основата на романа „Първа любов“ на японската писателка Рио Шимамото.

Това е книга, която на пръв поглед може да бъде възприета като съдебен трилър, но всъщност психологическата ѝ дълбочина е много по-съществена от криминалната интрига. В нея престъплението не е центърът, а последицата, а истинският интерес е насочен към онова, което го предшества – към натрупванията, травмите, липсите и изкривяванията, започнали много по-рано.

Както подсказва заглавието, една от големите теми на романа е любовта. Не в романтичния ѝ, а в първичния ѝ смисъл. Любовта като грижа, приемане, сигурност и внимание, които детето трябва да получи, за да израсне емоционално здраво. „Първа любов“ говори именно за тази любов, когато я има, но още повече когато липсва, когато е деформирана, подменена с контрол, насилие, студенина или мълчание. Първите любови обикновено се случват именно в детството, в периода, в който личността тепърва се изгражда, ценностите все още са неясни и неукрепнали, а усещането за собствената стойност се оформя болезнено и несигурно.

В романа на Рио Шимамото семейството и по-точно връзките между родители и деца играят централна роля. Това не е разказ за едно убийство, а изследване как точно се стига до него. Рио Шимамото се вглежда в механизмите на емоционалното оцеляване, в раните, които човек носи незабележимо, и в начина, по който една пречупена или напълно разбита вътрешност може дълго да остава невидима за света. Тъкмо в това е може би най-голямата сила на романа. Не да шокира със сюжетни обрати, а да покаже как понякога най-страшното не е самото престъпление, а историята, която го е направила възможно.

„Първа любов“ отказва лесните обяснения и отговори. Канна не е представена еднозначно нито като жертва, нито като чудовище. Рио Шимамото не я оправдава, но и не я осъжда прибързано. Вместо това я разглежда като човек, формиран от средата, травмите и социалните очаквания, които постепенно са разрушили естествените ѝ ориентири. И не предлага нито един удобен морален отговор.

„Първа любов“ е и роман за японското общество като цяло, за неговите норми, за тишината, с която се прикриват неудобните истини, за предразсъдъците и обществените роли, от които трудно се излиза. В опита си да стигне до истината за мотивите на Канна, Юки Макабе хвърля светлина върху насилието, върху живота на жените в Япония, върху семейните и социалните модели, които често остават скрити зад фасадата на приличието. Романът внушава, че в общество, където срамът често е по-силен от съчувствието, а мълчанието по-приемливо от признанието, травмите не просто се задълбочават, а дори започват да изглеждат нормални. И в крайна сметка се получава една история за това колко разрушителни могат да бъдат семейните тайни и за невидимите механизми, чрез които обществото често произвежда самотни, наранени и изгубени хора, а после се ужасява от последствията.

Рио Шимамото е носителка на награда „Гунзо“ за млади писатели, на наградите „Нома“ и „Наоки“, а нейни произведения вече са адаптирани и за филми. Дебютира в литературата през 2001 г. с разказа си „Силует“, докато все още е ученичка в гимназията, а през 2002 г. новелата ѝ „Малко по малко“ печели наградата „Нома“ и е номинирана за наградата „Агутагава“. Това превръща Рио Шимамото в най-младият автор печелил „Нома“. През 2005 г. романът „Разказ“ излиза от печат и се превръща в бестселър в Япония. Това позволява на Рио Шимамото най-сетне да напусне работа и да се посвети изцяло на писането.

Фермата на писателите

Няма по-неприятни хора от писателите.

До този извод са стигнали и журналистите, отразяващи културните новини и събития, и екипът на едно напълно ново телевизионно риалити шоу, подготвяно в пълна тайна с идеята да разбие всички рекорди в рейтингите до момента. И те не просто знаят, че родния писателски елит е една от най-дразнещите групи интелектуалци, но са решени да го докажат и покажат на всички, затваряйки за една седмица в малка селска къща седем от най-популярните имена в литературата на съвременна България. Самата отправна точка вече е достатъчно силна, за да подскаже, че няма да има никаква милост към суетата и позата. Седмина писатели и поети, всеки намерил или все още търсещ своята ниша, своята читателска армия, своя публичен образ, всеки със своите тайни надежди и амбиции за признание и слава.

Иво Сиромахов събира в романа си „Фермата на писателите“ седем от най-ярките представители на днешната българска литература с идеята да покаже на света истинските им лица, отвъд грижливо режисираните роли, които играят.

Един бивш доносник от ДС, който между другото е и поет, един тежък алкохолик, една посредствена, но амбициозна провинциална поетеса, един бивш журналист, удобно възседнал вълната от невежество, неизменно вървяща ръка за ръка с вярването в безумни конспиративни теории, една патетична до фанатизъм писателка на българщината, един политкоректен нагаждач и не на последно място една уморена от живота журналистка, специализирала се в хваленето или унижаването на творци в зависимост от това на кое политическо течение симпатизират…

Още в избора на тези типажи личи колко внимателно е подбран сблъсъкът между различни форми на суета, зависимости и претенции за значимост. Седем от най-популярните имена се оказват под един покрив и дори под един юрган, само за да докажат на себе си и на света, че у нас и интелектуалците са такива преди всичко според собствените си претенции, отколкото по действителни заслуги.

Разбира се, че читателите веднага ще решат, че разпознават повечето или дори всички герои в действителни хора. Разбира се, ще са в грешка донякъде, защото целта на романа очевидно не е да осмее конкретни хора от реалността, а невъзможността да се изплува над злободневието, над професионалната и творческа завист, над амбицията на посредствеността, над позьорството. Тъкмо това прави книгата далеч по-силна от обикновен литературен шарж с лесно разпознаваеми мишени. Водещи са иронията, гротеската и социалното разголване. На моменти образите са нарочно типизирани и преувеличени, но точно в това е целта. Романът не иска да бъде деликатен, а да удари право в слабите места на една среда, която много обича да се взема насериозно.

„Фермата на писателите“ е едновременно забавен и доста хаплив роман. Със сигурност се чете леко, макар че зад смешното прозира една нелицеприятна, дори смущаваща истина за хората, претендиращи да са днешния духовен елит. Хуморът тук не е самоцел, а средство, чрез което грозното и смешното започват да си приличат до неудобна степен. Това всъщност е книга за суетата, посредствеността, амбицията и смешната трагика на онези, които искат да бъдат велики на всяка цена. И точно затова си струва да бъде прочетена. Тя е и книга за нашето общество изобщо – за позата, за желанието да бъдеш забелязан, за фалшивия блясък и за това колко често хората се вкопчват във външното признание, вместо в истинската стойност.

Романът „Фермата на писателите“ обаче далеч не е просто сатира на литературния свят. Да, героите са писатели, поети, журналисти и хора от културната сцена, но всъщност историята е и за българския манталитет като цяло. За позата, за болната амбиция, за фалшивия блясък, за подменените ценности, за желанието да изглеждаш значим вместо да бъдеш стойностен. Също и за желанието да сриваш авторитетите и да омаловажаваш чуждия успех обаче. В този смисъл книгата говори не само за литературата, а за една много по-широка и болезнено позната обществена среда. Ето защо романът може да бъде интересен и на хората, които не следят литературния живот отблизо, не са наясно с теченията в съвременната нашенска литература и с подводните камъни и борбите кой пръв ще яхне поредната вълнà.

В крайна сметка „Фермата на писателите“ не оставя особено място за илюзии нито за героите си, нито за средата, от която идват, нито за обществото, което ги произвежда и търпи. Това е роман, който без много церемонии смъква маските и показва колко лесно шумът се бърка със стойност. Тъкмо затова книгата звучи едновременно смешно и неприятно вярно – защото не осмива просто едни писатели, а цял механизъм на фалшив престиж и самозабрава.

Приключенията на отец Константин

В църквата на отец Константин не е скучно. Ту Хемингуей ще намине, ту виното за причестяване ще се окаже малинов ликьор, ту любовно писмо в рими от неизвестен обожател ще се появи от нищото, колкото да смути зажаднялото за близост сърце на Цеца Господарска. Даже чудеса стават от време на време. Веднъж пред очите на цялото множество стария свещоносец бай Пешо жив светия ще стане ей така, докато си дремва по време на служба, друг път кварталния пияница Кольо Боксьора почти ще откаже пиенето. Даже от време на време сакатите прохождат, точно като в Библията. Вярно, за да избягат с писъци прохождат, ама прохождат.

Въобще в храма „Свето Възнесение Господне“ може и да е тихо през повечето време, но определено не е скучно. Животът си върви, смъртта също, както си му е редът, защото ей тоя малък храм всъщност е като умален модел на света, а в света е така откакто го има. И отец Константин, когато не скърби по невярната си съпруга – оная никаквица, дето го заряза, за да ходи да печели долари в Щатите – с божията помощ успява неизменно да държи под контрол и живите, и мъртвите, и нормалните, и лудите, и младите, и старите. Вярно, че отецът си е малко зле с нервите, освен в неделя по литургия, когато се оживява, но кварталът си го разбира и му прощава. Нали си е тяхното отче и центъра, около който се гради и върти малкия свят на тези хора.

Сборникът с разкази „Приключенията на отец Константин“ на пловдивчанката Мира Папо отваря портите на малкия църковен храм, колкото да покаже, че независимо от всичко и всички, църквата никога не е спирала да бъде неразделна част от живота на хората, макар и далеч не по начина, по който биха искали големите отци със скъпи одежди и няколко реда ланци с кръстове по вратовете. Или по правилно би било да кажем, че вярата никога не е спирала да присъства. Защото без вяра никой църква не би била храм, нали?

Както и да си представяте живота на един свещеник, този на отец Константин не сте си го представяли. То сигурно и той не си го е представял така, когато навремето си е избирал поприще, но животът няма връщане назад. И ако в служебните му задължения влизат неща като да води литургии, да изповядва и да опрощава грехове, да опява мъртвите и да кръщава и венчава живите, то в човешките нещата са далеч по-неясни.

Сега… да го питате, и самият отец няма да може да каже към кои задължения, например, да причисли необходимостта да намери булка на Лъчката от Стряма преди този да му е прогонил и последните енориаши от църквата… но не се оплаква. Възникне ли подобна необходимост, отецът се заема с нея със същата отдаденост, с която се заема и с неделните литургии. То освен Лъчката, и на кварталната врачка маг Антонио май няма да му навреди да се ожени, та да се кротне, ако питате отеца, ама нейсе. Някои хора и Господ трудно би ги вкарал в правия път.

За късмет или не, отецът никога не е сам, макар жена му да го е зарязала най-долно. Точно като в сватбената клетва, в добро и в лошо, в болест и в здраве, покрай него винаги са неговите верни помощници – певицата баба Станка, винаги готова да си оправи гласа с деликатна глътка анасонлийка, та да може да държи исото, клисарката леля Ренате, баба Вангелица и старата мома Цеца Господарска, а покрай тях и целия квартал. Всички готови да са му опора, дори ако се налага да ходят с него за риба, та да не умрат от глад, докато владиката се сети да прати пари за църквата, или да прогонят Чупка Стойкова, когато стане твърде нахална.

Омъжена за свещеник, Мира Папо вероятно неслучайно избира именно църква за сцена на разказите си. Самата тя, макар и учител по образование, е църковна певица и клисар по призвание.

Изключително чувствен и талантлив автор, но и тънък познавач на човешката душа, Мира Папо има дарбата да вади на показ именно човешкото, но не за да го заклейми или осмее, а за да покаже, че в него поначало няма нищо страшно или осъдително. Че да си самотен, стар или уплашен, да си малко или повече чалнат, да не си съвършен не е грях, нито пък е чак толкова лошо, ако от време на време си пийваш или ако ти харесва многострадалната Елена да ти прави масажи. ,Даже точно баба Станка ще ти каже, че само пчелата и мухата са безгрешни, а с масажи понякога много далеч се стига.

„Приключенията на отец Константин“ не е първият сборник с разкази, който Мира Папо издава. Автор е на 12 книги, в които твърди, че е цялата ѝ същност. Сред тях са „Наркоман по лекарско предписание“, „Докато смъртта ни събере“, „Пловдивски потайности“, „Петте спирки на сърцето“, „Отец Константин се бори с дявола“ и други, а общото между тях е, че всички те са парчета от един съвсем завършен свят на границата между фантазията и реалността, между шегата и тъгата, където обаче хората неизменно успяват да останат добри, напук на политически системи и световен ред, напук на бедността и неволите, напук на старостта, болестите и самотата си. Добрите хора се познават в трудното.

Тихата вяра в ангели

През 1939 г. Европа вече стремглаво върви към нова война, но в малкото градче Огъста Фолс някъде в американския щат Джорджия, място все още съвземащо се от Голямата депресия, друг вид зло буди повече тревоги. Единайсетгодишният Джоузеф Воон намира първото ангелско перо в живота си в деня, в който баща му умира. Седмици по-късно едно момиче на неговата възраст е бутално нападнато и убито, но по-страшното е, че това се оказва само първото от дълга поредица подобни престъпления. Все още никой не знае, че кошмарът ще продължи цели десетилетия, преобръщайки живота не само на семействата, изгубили децата си, но и на мнозина техни приятели.

Поради причина, която не може да обясни дори на себе си, един от най-засегнатите се оказва именно Джоузеф. Знае единствено, че по някакъв начин вината за смъртта на всички тези деца може би е и негова. Не е ли задължение на тези като него да пазят по-малките, по-уязвимите и слабите?... А може би просто му е по-трудно да се справи с всичко това, докато все още се опитва да свикне с  мисълта, че баща му е мъртъв, а той е видял стъпките на Смъртта в калта, когато е минала през дома им. След като прибира баща му, Смъртта започва да се връща в Огъста Фолс отново и отново, а Джоузеф няма представа как да я спре. Никой не може, колкото и бдителни да са жителите на малката селска общност.

Романът „Тихата вяра в ангели“ на английския писател Р. Дж. Елъри разказва историята едно твърде бързо възмъжаващо момче, обременено с неспокойния ум на творец и със съдбата на герой от старогръцка трагедия. В Огъста Фолс Джоузеф не намира себе си и сякаш единствената, която вижда какво се случва в мислите му, е госпожица Александра Уебър – неговата учителка, която първа го насърчава да започне да пише. Всички останали са заети с оцеляването си и с тревогите около Втората световна война. Джоузеф трябва сам да се справи с пораженията от поредицата трагедии, които го връхлитат, сякаш поемайки вината и заради останалите.

Докато се бори със собствените си кошмари, момчето решава да организира няколко свои приятели с идеята да пазят момичетата в града и да помогнат за залавянето на убиеца. А междувременно светът гори и пожарът стига до Америка, дори до Огъста Фолс, когато поредната жертва на неуловимия сериен убиец се оказва еврейско момиче. Цялото натрупано напрежение и едва стаявани предразсъдъци избиват на повърхността, за да покажат колко лесно е хората от любящи съседи и приятели да се превърнат в озверяла тълпа, жадна за линч на всяка цена, без съд и присъда. Да си различен се оказва смъртоносно.

Р. Дж. Елъри има таланта да прикрива най-шокиращите моменти от историята в текста така, че читателят да се натъкне на тях уж случайно, за да усети ужаса на героите сякаш самият той е един от тях. И ако в началото на романа дългото бяло перо, което Джоузеф намира на вратата си, дава повод за вяра в съществуването на ангели, то в края му вече няма съмнение, че белите пера са предвестници на смъртта.

Да опишем „Тихата вяра в ангели“ като трилър за сериен убиец би означавало драстично да изкривим перспективата и в крайна сметка да променим естеството на романа. „Тихата вяра в ангели“ е история за живота на един човек, белязан от Смъртта, който в продължение на десетилетия губи себе си, докато търси отговори за смъртта на всички онези момичета около себе си. Джоузеф Воон търси утеха и спасение в писането, защото хората се оказват твърде непостоянен фактор в живота му – отиват си или умират. Но дали писането е достатъчно, за да го измъкне от тъмните облаци, в които живее обгърнат от дете? И дали Смъртта най-накрая няма да му покаже поне едно от лицата си? Това на серийния убиец на малки момичета.

„Тихата вяра в ангели“ не е просто криминален роман, а история за завръщането и необходимостта от него. История за това, че колкото и да бягаме от проблемите, те винаги ще успяват да ни настигнат, където и да отидем, и единственият начин да се справим с тях, е като просто спрем да бягаме. Това в крайна сметка води Джоузеф през цяла Америка – от забутаната Джорджия до Ню Йорк и обратно, през поредица от лични и световни трагедии, през затвора, несправедливостта, предателствата и неочакваните приятелства, за да го изправи най-накрая пред онзи, който е белязал целия му съзнателен живот с необяснимото си зло.

Роджър Джон Елъри е английски писател на съвременни и исторически трилъри и криминални романи, певец, китарист и запален привърженик на буккросинга – практиката да се оставят книги на обществени места, където да бъдат намерени и прочетени. Започва да опитва да пише още през 1987 г, завършвайки около 20 ръкописа, но заради отказите на издателствата да публикуват каквото и да е, се отказва за дълъг период от време. Връща се към тази си страст едва през 2001 г.  и две години по-късно от печат излиза първият му роман „Свещеникът“. Романът веднага е номиниран за наградата „Стоманеният кинжал на Иън Флеминг“ за най-добър трилър на Асоциацията на британските писатели на криминални романи. Следват „Призрачно сърце“, „Тиха вендета“ и „Град на лъжи“. „Тихата вяра в ангели“ излиза през 2007 г.

Йелоуфейс

Книгоиздаването е кървав спорт. Джун Хейуърд отдавна се е убедила в това, още повече, че точно тя е една от жертвите на този бизнес. Дебютният ѝ роман „Под чинара“ е пълен провал. Дори изданието с меки корици вече е спряно от печат поради липса на интерес, а тя е принудена да оцелява с несигурна преподавателска дейност. Почти се е примирила с мисълта, че никога няма да бъде писателката, която винаги се е виждала в мечтите си. Примирила се е с мисълта, че една обикновена бяла писателка не представлява интерес за книгоиздаването за сметка на авторите с по-екзотичен произход и цвят на кожата.

Нейната някогашна състудентка Атина Лиу обаче е на върха. Дали защото е китайка, дали заради безспорния си талант, дще преди да напише първия си роман, тя е забелязана от най-големите в бранша и от тогава неизменно е в светлините на издателските и читателски прожектори. Атина е талантлива, красива и богата, със сложна семейна история, а късметът ѝ сякаш работи само в една посока – нагоре. До нощта, в която тя умира в ръцете на Джун при повече от нелеп битов инцидент.

Романът „Йелоуфейс" на американската писателка Ребека Куанг отваря широко вратите към кухнята в книгоиздателския бизнес, поставяйки на масата куп бодливи въпроси за интелектуалната собственост, расизма и расовото многообразие, кенсъл културата, професионалната завист, кражбите на идеи и ръкописи и не на последно място все по-важната роля, която заемат социалните мрежи в този бранш. „Йелоуфейс“ показва истинското лице на съвременното книгоиздаване, неписаните правила в създаването и унищожаването на автори и бестселъри, хищническата природа на рекламата и безмилостното унищожаване на таланти в името на моментния финансов интерес и модните течения. Поставя и винаги актуалния въпрос за плагиатството и къде точно минава границата. Кога заемането на нечия чужда идея се превръща в кражба? А когато идеята не е била чак толкова изпипана, но ти си я превърнал в бижу, чия е заслугата за успеха? Кой всъщност решава кой автор да се превърне в явление и кой да бъде захвърлен в забвение и доколко талантът има значение за това, ако не се вместваме в модните тенденции?

Когато Атина Лиу умира, Джун би трябвало да е срината. Та тя е най-добрата приятелка на голямата литературна звезда. Първата, на която преди години Атина звъни, когато подписва първия си договор. Първата, на което споделя и сега за току-що сключения договор с Netflix. Единствената от предишния им живот, която Атина необяснимо отказва да забрави.

Би трябвало да е срината… но не е. Липсата на емоция всъщност е онова, с което Джун трябва да се справи, докато светът свиква с мисълта, че обещаващата млада американка от китайски произход вече я няма. Или може би не. Има още нещо. Нещо, което Джун малко по малко осъзнава. Същата онази нощ, в която Атина умира, тя си тръгва от апартамента ѝ с облекчение вместо с тъга… но и с един недовършен ръкопис. Последният роман на Атина Лиу, за който не знае никой, освен тя.

И ето че сега Джун има възможност да направи това, за което е мечтала от години – да заеме мястото на Атина. Да бъде литературното явление, което винаги е знаела, че може да е, ако не бяха тези като Атина. За целта само трябва да превърне грубата чернова на последния роман на мъртвата си „приятелка“ в съвършен диамант и да го направи свой. Нещо, което Джун успява да стори някак изненадващо бързо и още по-изненадващо успешно. Само няколко месеца след смъртта на Атина Лиу  на световния литературен небосклон избухва звездата на Джунипър Сонг.

А после идва призракът на Атина с цяла армия свои поддръжници и сякаш започва да търси отмъщение.

„Йелоуфейс“ е роман за всички онези, които не могат да разберат защо, въпреки че се раздават максимално, винаги някой друг изживява техните мечти, при това без да прави особено усилие. Джун може и да не е от най-симпатичните герои. Може и да е ненадежден разказвач, защото е естествено през цялото време да прави всичко възможно да защити изборите и действията си. Джун обаче е твърде подобна на всеки от нас, за да се преструваме, че не я разбираме и харесваме, или за да твърдим категорично, че никога не бихме взели нейните решения, не бихме направили и оправдали нейните грешки. Всички познаваме завистта на Джун, всички сме я изпитвали в определен момент. Всички познаваме и страховете ѝ. И всички мечтаем като нея да бъдем забелязани и оценени.

Ребека Куанг е американска писателка от китайски произход, творяща в жанровете научна фантастика, фентъзи, трилър и исторически роман. Родена в Гуанджоу, Китай, Ребека е едва четиригодишна, когато семейството ѝ емигрира в САЩ, така че тя израства в Далас, Тексас. Дебютният ѝ роман, китайското военно фентъзи „Войната на маковете“, излиза от печат през 2018 г. и печели наградата „Крауфорд“ за дебют. Той и вторият ѝ роман „Републиката на дракона“ попадат в списъка на 100-те най-добри фантастични книги на всички времена на списание „Тайм“, а после поредицата е приета и за екранизация. „Йелоуфейс“ обаче е различен. Той е сатиричен поглед върху т.нар. расово многообразие в издателската индустрия, който „Тайм“ включва в списъка си със 100-те задължителни за четене книги за 2023 г., независимо от противоречивите отзиви на литературната критика, които получава.

Най-прекрасното престъпление на годината

Коледните и новогодишни празници отминаха преди доста седмици, но това не е причина човек да не посегне към някоя книга, чието действие се развива по това вълшебно време. Малко коледен дух никога не е излишен.

Не и за Маги Чейс обаче. За нея трите най-омразни неща на света са Коледа, купон и Итън Уайът, но най-вече последния. А ето че като за край на най-отвратителната година в живота си ги получава накуп по време на коледното парти на издателство „Килхейвън букс“, за което тя от няколко години пише супер успешни мистерии, а Итън своите не по-малко успешни трилъри. Не стига, че е изгубила съпруга си, най-добрата си приятелка, дома си, парите си, самоуважението си, ами сега се налага да понесе и това!

А после става дори по-зле. Двамата с Итън се озовават на борда на един и същи частен самолет, напът за Великобритания, където ще прекарат предстоящата Коледа в компанията на напълно непознат, но очевидно могъщ почитател на книгите им, когото издателят им много държи да уважат.

С други думи коледно-романтичната мистерия „Най-прекрасното престъпление на годината“ на американската писателка Али Картър не започва много празнично, още по-малко пък романтично. Но определено започва с мистерия. А когато се оказва, че тайнственият домакин е самата Елинор Ашли, легендарна авторка на криминални романи, по-известна като Херцогинята на Смъртта, Маги е готова да изтърпи дори Итън Уайът. Всъщност на фона на странната компания, събрана за празниците в приказното имение „Мисълтоу Манър“, Итън започва да изглежда дори приятен. Значи вярно било, че по Коледа ставали чудеса.

Както може да се очаква, изолираното старо имение още същата вечер се оказва в хватката на смъртоносна снежна буря, която смайващо бързо го откъсва от света. А на сутринта Елинор Ашли е изчезнала, само три дни преди Коледа, единственият мост към имението се е срутил, а телефоните не работят.

Най-известният писател на криминални романи в света току-що е изчезнал от здраво заключена стая. Без връзка със света, без интернет, а после и без електричество, Маги и Итън са принудени да намерят начин да оцелеят, докато се опитват да разнищят мистерията. Дали Херцогинята на Смъртта е в опасност? Или пък това е някакъв тест? Дали има нещо общо с тайните, които всеки от гостите ѝ ревниво крие?

Но какво би била една истинска мистерия, пък била тя и коледно-романтична, без тайнствен убиец, дебнещ неизвестно кого и защо иззад ъгъла? И ето че двамата доскорошни съперници трябва много бързо да се научат как да работят като съюзници, ако не искат някой от тях да умре, докато търсят Елинор Ашли из абсурдно огромното имение. Всъщност като че ли я търси основно Маги. Тя е решена да открие на всяка цена какво се е случило със старата лейди и кой се е опитвал от седмици да я убие, а Итън на свой ред е решен да ѝ помогне в търсенето или поне да я опази жива. Ако междувременно успее да спечели и сърцето ѝ, Коледата може все пак да се окаже по-хубава от очакваното. Очевидно и на двамата им предстои много работа, докато всички останали сякаш преследват някакви свои си цели и пет пари не дават какво се е случило с чепатата им домакиня.

Али Картър е псевдоним, зад който се крие писателката Сара Лий Фоглеман – авторка на тийнейджърски романи и такива за възрастни. Тя избира това име, за да се различават книгите, които ще подписва с него, от останалите ѝ произведения. А причината да избере именно фамилията Картър е, че искала книгите ѝ да стоят по рафтовете в библиотеките и книжарниците близо до тези на нейната колега Дженифър Крузи.

Преди да започне да се занимава с писане обаче, тя завършва специалност „Аграрна икономика“. Пише в свободното си време, но много бързо успява да се наложи като автор и в крайна сметка започва да се занимава професионално с това. Едни от най-известните ѝ романи за тийнейджъри са поредиците „Момичетата Галахър“ и „Обществото на обирджиите“.