На 18-ти
август в библиотеката си имахме мероприятие № Първо, откакто китайската гад ни
налази в опит да побърка и без това изперкалия свят. Идеята и надеждата е това
същото мероприятие да разпука ледовете и някак си нещата да тръгнат накъм чудо,
да повлече крак, да ни докара и други подобни, да отприщи потока, щото… Не знам
защо всъщност, освен защото май си струва. Абе не може един скапан вирус made
in China да се окаже чак пък толкова зловещо качествен, че да съсипе цяла
планета, бе! Made in China е, за Бога!
Тази книга е
малко почти лична история. История, която сме преживели ние, децата на 80-те
във Видин.
Не, бе. Не съм
издала книга засега. Подчертавам: засега! Ама съм от Видин, който – макар и
поставен на колене в последните години – според мен е една от основните чакри
на света, а това е достатъчно основателна причина да се гордея с всеки, който
пише за НЕГО.
За „Аз бях DJ
– двадесет години след ХХ век” на Васко Громков ми е думата.
Във Видин
Васко е епоха. Може и да не сте чували за тази епоха все още, но със сигурност
ще чуете. Ще чуете от онези, които се формирахме като хора под ритъма, който
той задаваше преди години в Младежкия дом, в стария „Телеграф”, по радиото, в
интернет. Е, на някои не им подейства, разбира се. Както казват, за всеки влак си
има пътници, но на тоя влак навремето много народ се качихме и много от нас все
още не сме слезли.
Аз май нямам
много спомени от онова време. Разбирайте го от преди 1994-та, когато завърших и
17-годишна надъхана пикла (отчаяно влюбена в Слаш, Джеймс Хетфийлд, Стивън
Тейлър и въобще в половината метъл-небосклон) се оказах студентка на 350 км от
родителското тяло и от всякакъв контрол съответно. Предполагам, че не е имало
какво толкова да помня на 17, което не пречи да ми липсва. Странно е, ама
повечето ми спомени са от периода `97-`98-ма, когато вече бях нагазила яко в
калта – не във Видин, а във Велико Търново. (Друга история, иска много алкохол.
Не знам дали някога ще посмея да разкажа в подробности.) И все пак си беше като
завръщане вкъщи, в едно изкушаващо уютно минало. Във времето на Младежкия дом, на
„Венецианския склад”, глада, амбицията, първите епични битки с чалгаризирането
на всички нива, усещането за малко за губене, но много за покоряване. Абе за
младост. Нищо, че претендирам все още да съм на „вечните 17” – личната карта
твърди много страшни неща.
Случвало ли ви
се е да отворите стар албум? Същото е. Изведнъж започвате да си спомняте твърде
много. И не сте сигурни дали ви харесва. Иска ви се да го хлопнете, да го
метнете под канапето и да забравите, защото е болезнено и безсмислено да си
спомняте какви сте искали да бъдете. Вместо това обаче отново сте на 17 или там
някъде, отново сте влюбени в живота, а някъде наоколо звучи задъхващ, бесен
ритъм, който ви се иска да запечатате на генетично ниво, да го предадете на
деца и внуци, а с него – и себе си.
Видин
официално се сдоби с още едно парче от историята си. Парче, което децата ни
няма да научат в училище, но ще научат от нас. Поне моите, де. Засега деликатно
„обработвам почвата” с NIRVANA, BAD WOLVES и Майкъл Джексън, наред със знайни и незнайни евъргрийни,
пък ще стигнем и до момента, в който ще научат как мама се е прибрала по
копринени чорапи в 5:30 сутринта след абитуриентския си бал, с обувките в ръка,
защото е танцувала колкото никога през цялата останала част от живота си, а
няма как да оцелееш на 10-сантиметрови токчета след цяла нощ на дансинга.
Особено ако не си голям фен на танците като мен всъщност.
Само за
сведение: от тогава съм танцувала 4 пъти, само блус и то защото нямаше начин да
откажа. На 43 съм! А обувките от бала още си ги пазя и почти ми стават.
Не съм сигурна
защо, но си мисля, че доста народ дължим нещо DJ-ите от 90-те години, които ни
осигуриха подходящото музикално оформлание за любови и раздели, за купони и
трагедии (лични, но с вселенски мащаби, разбира се – когато си на 16, всичко е
с размерите на Армагедон) и въобще за изграждане на човешки облик. Защото наред
с литературата, музиката е другата ръка на Господ, с която той изглажда
неравностите, оформя характерите, от неориентирани тийнейджъри създава хора.
Донякъде тези момчета имаха по-голяма власт над нас от родителите ни, което си
е страшно като се замислиш.
Все едно, станахме хора. Добри хора! И заслугата не е само наша, ами и на човекът зад пулта. Защото не е все едно дали ще стартираш в живота на Сашка Васева и Кондьо или на WHITESNAKE и GOTTHARD например.
