Страсти и скандали в Царска България

 

„Автентични истории от възхода и сгромолясването на Третото българско царство“

Това стои като подзаглавие на книгата „Страсти и скандали в Царска България“ на литературния историк д-р Петър Величков, в която той събира куп истории от първата половина на ХХ век, когато България е царство.

Люти скандали, заплетени интриги, трагични и комични случки, познати и непознати имена намират място в този пъстър исторически сборник, сякаш съставен от вестникарски изрезки. Използвайки лек и забавен стил, Петър Величков ни разказва за земетресението, изравнило Търново през 1913 г., за Найда – снахата на Екатерина Каравелова, поканена да работи в шантан, за последното ястие и последната дума на Пенчо Славейков, за чревоугодничеството на цар Фердинанд и лютата свада между Елин Пелин и Йордан Йовков. Разказва и пикантни истории от градския фолклор, като например как Хосе Мохика остава без гащи на Софийската гара заради софиянки, как лютата украинска щерка Лидия цял живот командори бележития фолклорист професор Иван Шишманов и защо красавицата Султана Рачо Петрова така и не успява да задържи нито един мъж до себе си. Разказва за писатели, поети, певци, офицери, леки жени и достопочтени дами, бедни и богати, известни и неизвестни. За любови и вражди, убийства и самоубийства, сватби и разводи. И за грозни дела разказва, от които и до днес се изчервяваме от национален срам, и за велики дела, от които се изпълваме с гордост.

За хората и събитията от първите десетилетия след Освобождението и други са писали. Вече стана дума за „България в потури, но с цилиндър“ на журналистката Петя Александрова. Изглежда темата вълнува, защото само от книгата на Петър Величков пък са продадени около десет хиляди екземпляра. Той също така е автор и на не по-малко интересния сборник „Софийските потайности“, събрал истории от миналото на столицата ни.

Горещите страсти, причина за едни от най-потресаващите случаи по времето на Царска България, възкръсват от страниците на книгата, за да ни напомнят, че нашите баби и дядовци са били не по-малко дръзки, експлозивни и колоритни натури от нас самите, луди глави и красиви кокетки, безумно дръзки или безподобни страхливци, национални предатели и национални герои. И да ни уверят, че миналото нито е било скучно, нито чак толкова мрачно, колкото си мислим.

Преди да обвините Петър Величков в преследване на евтина сензация обаче, може би трябва да се замислите, че това всъщност са реални истории за хора, които при необичайни обстоятелства са имали избор – да се превърнат в герои или да се проявят като страхливци. Да поемат дадено предизвикателство от съдбата или да избягат.

За професионалните и творчески постижения и провали на известните българи знаем горе-долу достатъчно. Но дали знаем толкова и за тях като хора? Хора със собствените им слабости и странности, тъжни и глупави моменти, пороци и страхове, любови и омрази. За вдъхновението, възходите и паденията им и нещата, които са ги движели напред или са ги поставяли на колене. Голата истина за тях, останала съхранена в спомените на съвременниците и наследниците им, в старите вестници и градски легенди, по архивите, в полицейските доклади, ако щете, може би ще ви шокира, натъжи или разсмее. А защо не и трите едновременно? Едно е сигурно – след тази книга никога вече няма да гледате на тези хора по същия начин.

И за да е пълно удоволствието, в книгата ще откриете множество снимки, стари картички, карикатури и шаржове, запечатали образите на героите в над сто истории. Съхранявани в държавни и частни архиви, те са запазили безброй лица и места, оставили своя следа в новата история на държавата ни, с добро или с лошо, но следа, която не бива да бъде забравяна. Е, нечии наследници вероятно биха предпочели някои случки да потънат в забрава, но за тяхно съжаление свидетелствата и свидетелите са тук. Книгата е едно забавно пътешествие из спомените за най-колоритните строители и обитатели на Царска България – онези, които изграждаха държавата след Освобождението, поставяйки основите, върху които стоим днес.

Петър Величков е литературен историк, журналист и текстолог. Редактор е на списание „Библиотека“ от 1998 г. и е автор на бестселъри като „Софийските потайности“, „Прототипи и герои“, „Българинът: голата истина“, „Яна Язова: проклятието на дарбата“. Благодарение на неговите усилия от печат излизат историческите романи на Яна Язова от трилогията „Балкани“ – „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, чиито оригинали са завинаги изгубени или откраднати – зависи кого ще питате. Носител е на наградата „Рицар на книгата“ за 2010 г., на голямата награда „Златен лъв“ за 2018 г., както и на редица други награди за приноса си към литературата и историята на книгата у нас.

Стари шлагери и крем брюле

 

Калинка Иванова е в онази особена за жените възраст, в която едната ти приятелка всеки момент може да стане баба, другата излиза в майчинство, а третата все още чака принца. Е, Калинка е третата вече от прекалено много време.

Тя има чувството, че е най-старата мома във Варна. Може и да не е, но така си мисли от известно време насам, а това ѝ убеждение става все по-непоклатимо с наближаването на тридесет и деветия ѝ рожден ден. Калинка вече не помни колко пъти е била шаферка, на колко момински партита е присъствала, на колко бебета е станала кръстница, колко пъти се е влюбвала и разочаровала, но все още е сама. По-лошото е, че нищо не подсказва скорошна промяна на нещата. А проклетите мазнини се трупат, скоро и бръчките ще пропълзят по лицето ѝ.

Проклетият биологичен часовник тиктака все по-шумно и настойчиво. Майка ѝ и баща ѝ също не помагат особено, защото откакто са пенсионери, се държат като капризни деца. Даже по-зле – като капризни старчета. Упорито настояват, че не могат да живеят заедно и са искрено убедени, че едно внуче ще запълни времето, което сега прекарват в препирни. И оная съседка, дето всеки път като срещне Калинка, пита: „Кога ще тропкаме, а?“ Все едно има шанс Калинка да я покани точно пък на сватбата си да тропка!

И докато двете ѝ най-близки приятелки си устройват живота – едната омъжвайки се, а другата раждайки второ дете – Калинка продължава да колекционира тапети за компютър, готварски книги и депресии. И само за готварските книги няма обяснение, освен може би убеждението ѝ, че еманация на щастието е да има мъж и деца, на които да направи перфектния крем брюле. Крем брюле е съвършенството, черешката на коктейла на щастливия семеен живот като от реклама.

Засега обаче тя няма на кого да го направи, а причината е неизвестна. От последната ѝ връзка са минали месеци, а може и години да са вече. Калинка мрази всеки свободен ден, който трябва да прекара извън банката, в която работи, просто защото няма какво да прави, нито пък с кого. А не е като да не прави всичко по силите си. Пазари се с Господ всеки ден, обещава, моли, обикаля хипермаркетите, защото според любимото ѝ списание това е едно от местата, където се навъртат свободни мъже, записва се на танци, дори се захваща да тича рано сутрин из Морската градина на Варна, където мъж така и не среща, но пък се запознава с една много мила катеричка. Готова е да се запише дори на курсове по зидаро-мазачество и дърводелство. Мъж няма и няма на хоризонта. А онази двайсетлитрова дамаджана с ракия, дето бащата и дядото на Калинка са затворили при раждането ѝ, си чака кротко в мазето да ѝ дойде времето, ама както е тръгнало, може да не дойде.

И Калинка решава да се откаже. Че какво му е лошото на това да си стара мома? Ходиш си на танци, на екскурзии, по изложби и премиери, не береш грижа за никого… Докато все още не си се обзавела с кастриран котарак, значи има надежда, нали така?... Само тази миризма на самота да можеше да се махне от апартамента!... Знаете ли, че самотата има мирис? Дори вкус има. На бърз сандвич, готова пица и на пилешка супа от закусвалня.

И ето го тридесет и деветия рожден ден! Моментът, в който Калинка чувства, че трябва да се признае за победена от съдбата и да приеме участта си. И тя го прави с паметен купон по женски с шест приятелки… само за да се събуди без никакъв спомен в чужд апартамент и легло. Господ най-накрая изглежда е чул молбите ѝ и е приел някоя от безбройните сделки, които Калинка му е предложила. Така де, тя все пак е кредитен инспектор, умее да прави сделки.

Апартаментът и леглото се оказват на необвързания и съответно просто прекрасен зъболекар Явор. Същият, когото Калинка вече е срещала при не особено приятни обстоятелства няколко часа преди купона за рождения си ден. Явно Господ има чувство за хумор или може би просто харесва баладата на Пенчо Славейков „Неразделни“.

Стройна се калина вие над брегът усамотени,

кичест явор клони сплита в нейни вейчици зелени…

Ако искате да разберете дали най-старата мома във Варна най-накрая ще намери „похлупака на своята тенджерка“ и най-вече дали ще намери на кого да прави крем брюле и дали баща ѝ най-сетне ще има възможност да отвори онази прословута дамаджана, дето стои в мазето от трийсет и девет години, ще трябва да прочетете романа „Стари шлагери и крем брюле“ на варненската писателка Красимира Кубарелова, неслучайно наричана „орисницата на женската душа“. Тази както и всички останали нейни книги са топли и забавни като женската душа. Душата на всяка българка – потенциална героиня в роман като „Стари шлагери и крем брюле“.

"Къщата на езерното дъно"- история за страх, въображение, привличане и любов

 

БНР Радио Видин

Вероятно познавате Джош Малерман като музикант и текстописец, но и като един от съвременните майстори на романа на ужаса. Ако сте от почитателите на истории на ужасите, няма начин да не сте чували името му. Негови са „Кутия за птици“ – един постапокалиптичен кошмар, който беше и филмиран със Сандра Бълок в главната роля, „Малори“, „Гоблин“, „Червеното пиано“…

Какво мислите, че се получава, когато един автор на истории на ужаса се заеме да пише любовна история? Получава се романът „Къщата на езерното дъно“. Роман за първата любов и колко ужасяваща с неизвестните си може да е тя.

Джеймс и Амелия са двама 17-годишни тийнейджъри, уговорили се да излязат на първа среща. Сама по себе си, първата среща почти винаги предизвиква ужас, когато си на такава възраст – вече не съвсем дете, но и все още не съвсем възрастен. И двамата се страхуват, но и двамата казват „да“ на идеята да излязат на разходка с кануто на чичо Боб в близкото езеро.

И понеже това е роман именно на Джош Малерман, разбира се, оказва се, че езерото крие свои тайни. Красиви и страшни тайни. Например второ езеро със своя магия. Магия, която няма нищо общо с дракони и еднорози, но има силата да накара две млади сърца да трепнат по онзи особен начин, който на възрастните винаги им липсва после. А второто езеро… Да, то също крие тайна. Крие проход към трето езеро, което…

То е различно. То е тъмно, мътно и твърде тихо. Нима езерата могат да са твърде тихи? Естествено. Като човек, който те гледа и знаеш, че крие нещо и е готов на всичко, за да го запази за себе си, но то е твърде важно за теб. Да, третото езеро също крие тайна.

Не, няма четвърто. Има една къща. Къща на дъното, която е… странно жива. Къща, сякаш готова да отвори вратите си всеки момент и да приеме своите обитатели. Чиниите и чашите стоят върху масата, картините висят по стените и нищо не се носи по водата, както се очаква. Вместо това невидима сила всеки ден пренарежда вътрешността на къщата, а вратите и прозорците се отварят и затварят в безмълвна покана да влезеш. Ами онези стъпки, които се чуват от горния етаж? И смехът, който пропълзява до ушите на Джеймс и Амелия, когато най-сетне намират път към вътрешността?...

И докато говорят за гмуркане, връщайки се всеки ден при своето откритие и своя страх, Джеймс и Амелия започват да откриват малко по малко все повече неща не само за къщата, но и за себе си. Да опознават и нея, и себе си. И да преодоляват ужаса си – от нея и един от друг. Нещо повече – да се пристрастяват, бавно и дълбоко, към къщата и към усещането за свързаност помежду им. Знаете онова усещане за свързаност с някого, с когото делите обща тайна.

„Напуснахме езерото, но езерото ни иска обратно!“, осъзнава Джеймс, когато една нощ се събужда, за да установи, че стаята му е наводнена, но цялата останала част от дома му е напълно суха. И те се връщат отново и отново, всеки ден, като обсебени. Дори след като един ден къщата на езерното дъно внезапно заблестява с всички свои лампи. Под водата?...

Дали тя е капан или предизвикателство за избрани? И дали Джеймс и Амелия всъщност изпитват нужда да изследват нея или собствените си неукрепнали чувства? Чувства от света на възрастните, в който те едва са надникнали.

Въпреки бавното и мрачно изследване на природата на страха, което прави, романът „Къщата на езерното дъно“ всъщност така и не изпълнява обещанието за ужас, което дава. Неговата цел сякаш е именно тази – да преведе читателя по пътеката, да му покаже дупките, скритите камъни и подводни течения, в които може да се спъне и да се откаже, да го изкуши да продължи… и когато вече стъпи на портите на страха… да го остави сам и готов да приеме онова, което чака зад вратата на странната къща на езерното дъно. Защото то може би вече не е страшно и само от теб зависи дали ще прекрачиш прага, накъде ще поемеш и какво ще откриеш отвъд страха.

Макар и притежаваща всички необходими елементи за история на ужасите, в „Къщата на езерното дъно“ всъщност го няма онова усещане за истински ужасяващото, с което сме свикнали в другите романи на Джош Малерман. Вместо това историята е изпълнена с чудесата на детското любопитство, вярата в магическото, желанието да преживееш приключение с лек привкус на дебнеща опасност, но опасност, приклекнала зад ъгъла, която може би е само във въображението. В крайна сметка се получава един прекрасен, макар и малко зловещ разказ за младата любов и за привличането, което всеки от нас изпитва към неизвестното, непонятното, странното. Разказ с малко обяснения и много възможности читателят сам да ги потърси и даде на себе си, сам да напише продължението.

Колкото до краят?... Всеки е свободен да го тълкува както пожелае, дори като начало.

Щастливците не карат колело

 

БНР Радио Видин

Какво може да накара човек да се качи на колело и да тръгне, но не на разходка, а по мрежата на Евровело през цял един континент? Оказва се, че причините могат да са най-разнообразни. Например, че леля ти живее в Германия и ти е хрумнало да я посетиш. Или че връзката ти се разпада. Или че нещо ти липсва и си объркан – нищо, че си само на 23 години и би трябвало да си самоуверен до глупост. Или че все са ти повтаряли как навремето момчетата ставали мъже в казармата, а днес казарма няма и кандидат-мъжете трябва да търсят алтернативни начини за възмъжаване.

Има и още възможни причини, а Костадин Николов някак си е успял да ги събере всичките в пътеписа си „Щастливците не карат колело“, където описва ден по ден своята велоавантюра с Европа.

Кой е Костадин Николов? Той е един съвременен млад човек, управител на онлайн магазин за спортни стоки, специалист по дигитален маркетинги и създател и организатор съвместно с SOS Детски селища България на кампанията „Карай колело, подари добро“. Обича да пише за това, което обича, и благодарение на тази своя страст, а и на страстта към велосипедите, вече е автор на две книги – „Как да пътуваме с велосипед?“ и „Щастливците не карат колело“, за която ще поговорим днес.

На 20 юни 2017 г. той мята дисагите върху багажника на колелото си и тръгва от Велинград, въоръжен с младежка самоувереност в излишък, навигация и малко пари. Планът е простичък – да кара срещу течението на Дунав до Германия, да се наслаждава на преживяването и общо взето да приложи сам върху себе си онова, което сам нарича „психотерапия на колела“.

Все пак не е зле да имате предвид, че ако прочетете този своеобразен дневник на пътуването, няма да получите кой знае какво прозрение или духовно просветление. Най-много да ви се прииска да последвате примера на Костадин, да си купите колело и да хванете пътя. Не забравяйте обаче някой и друг пакет с ориз за из път, може би малко пастет, газовия котлон или преносима печка на дърва. Правилно разбрахте – преносима печка на дърва! И сандали!

Като всеки на пръв поглед простичък план, както може да се очаква, и този се оказва далеч не толкова лесен за изпълнение, като се започне от факта, че да караш колело с 25 килограма багаж си е сложна работа, и стигнеш до необходимостта да намираш място за нощувка на прилична цена с добър интернет. Междувременно се срещаш с агресивни лебеди, които никак не обичат да бъдат снимани, с тарикати, решени да изкарат по някое евро от джоба ти, с катаджии, които смятат, че е много забавно да те пратят в грешна посока, но и с многократно повече свестни хора, с които да пиеш по бира или ракия – кой както предпочита.

По време на 2300-километровото пътуване Костадин бързо се учи кога как се случват нещата и кога не се случват. Кога може да се поотпусне и да похарчи някое евро и кога трябва да стиска мазолите, които е получил там отзад от твърдата седалка на колелото. Кога да го удари на майтап и кога да се спасява от хора и животни. Виена толкова ли е хубава, колкото на картичките? Къде са най-хубавите жени, които бягат за здраве рано сутрин? Къде е най-вкусната плескавица? Къде и как да си намерите, ако не безплатно, то поне достатъчно евтино място за нощувка в непозната държава?

Доста неща научава по време на това пътуване Костадин, а и ние заедно с него. Научава също така, – може би съвсем очаквано, – че клипчетата в интернет нямат много общо със суровата реалност на едно такова пътуване през почти цял континент, и може би трябва човек да го обмисли малко по-добре преди да се мята с главата напред, защото после е трудно, пък и малко срамно да се отказваш.

Усещате ли вече желание да повъртите педалите и вие? Да? Чудесно! Преди това обаче си отворете една бира, че все още е жега, и изслушайте какво има за разказване Костадин Николов! Ще чуете неговата теория защо някой би натъпкал багажа си в дисаги и хукнал да скита дни наред по пътищата, пък може и да разберете в крайна сметка защо щастливците не карат колело.