Стари шлагери и крем брюле

 

Калинка Иванова е в онази особена за жените възраст, в която едната ти приятелка всеки момент може да стане баба, другата излиза в майчинство, а третата все още чака принца. Е, Калинка е третата вече от прекалено много време.

Тя има чувството, че е най-старата мома във Варна. Може и да не е, но така си мисли от известно време насам, а това ѝ убеждение става все по-непоклатимо с наближаването на тридесет и деветия ѝ рожден ден. Калинка вече не помни колко пъти е била шаферка, на колко момински партита е присъствала, на колко бебета е станала кръстница, колко пъти се е влюбвала и разочаровала, но все още е сама. По-лошото е, че нищо не подсказва скорошна промяна на нещата. А проклетите мазнини се трупат, скоро и бръчките ще пропълзят по лицето ѝ.

Проклетият биологичен часовник тиктака все по-шумно и настойчиво. Майка ѝ и баща ѝ също не помагат особено, защото откакто са пенсионери, се държат като капризни деца. Даже по-зле – като капризни старчета. Упорито настояват, че не могат да живеят заедно и са искрено убедени, че едно внуче ще запълни времето, което сега прекарват в препирни. И оная съседка, дето всеки път като срещне Калинка, пита: „Кога ще тропкаме, а?“ Все едно има шанс Калинка да я покани точно пък на сватбата си да тропка!

И докато двете ѝ най-близки приятелки си устройват живота – едната омъжвайки се, а другата раждайки второ дете – Калинка продължава да колекционира тапети за компютър, готварски книги и депресии. И само за готварските книги няма обяснение, освен може би убеждението ѝ, че еманация на щастието е да има мъж и деца, на които да направи перфектния крем брюле. Крем брюле е съвършенството, черешката на коктейла на щастливия семеен живот като от реклама.

Засега обаче тя няма на кого да го направи, а причината е неизвестна. От последната ѝ връзка са минали месеци, а може и години да са вече. Калинка мрази всеки свободен ден, който трябва да прекара извън банката, в която работи, просто защото няма какво да прави, нито пък с кого. А не е като да не прави всичко по силите си. Пазари се с Господ всеки ден, обещава, моли, обикаля хипермаркетите, защото според любимото ѝ списание това е едно от местата, където се навъртат свободни мъже, записва се на танци, дори се захваща да тича рано сутрин из Морската градина на Варна, където мъж така и не среща, но пък се запознава с една много мила катеричка. Готова е да се запише дори на курсове по зидаро-мазачество и дърводелство. Мъж няма и няма на хоризонта. А онази двайсетлитрова дамаджана с ракия, дето бащата и дядото на Калинка са затворили при раждането ѝ, си чака кротко в мазето да ѝ дойде времето, ама както е тръгнало, може да не дойде.

И Калинка решава да се откаже. Че какво му е лошото на това да си стара мома? Ходиш си на танци, на екскурзии, по изложби и премиери, не береш грижа за никого… Докато все още не си се обзавела с кастриран котарак, значи има надежда, нали така?... Само тази миризма на самота да можеше да се махне от апартамента!... Знаете ли, че самотата има мирис? Дори вкус има. На бърз сандвич, готова пица и на пилешка супа от закусвалня.

И ето го тридесет и деветия рожден ден! Моментът, в който Калинка чувства, че трябва да се признае за победена от съдбата и да приеме участта си. И тя го прави с паметен купон по женски с шест приятелки… само за да се събуди без никакъв спомен в чужд апартамент и легло. Господ най-накрая изглежда е чул молбите ѝ и е приел някоя от безбройните сделки, които Калинка му е предложила. Така де, тя все пак е кредитен инспектор, умее да прави сделки.

Апартаментът и леглото се оказват на необвързания и съответно просто прекрасен зъболекар Явор. Същият, когото Калинка вече е срещала при не особено приятни обстоятелства няколко часа преди купона за рождения си ден. Явно Господ има чувство за хумор или може би просто харесва баладата на Пенчо Славейков „Неразделни“.

Стройна се калина вие над брегът усамотени,

кичест явор клони сплита в нейни вейчици зелени…

Ако искате да разберете дали най-старата мома във Варна най-накрая ще намери „похлупака на своята тенджерка“ и най-вече дали ще намери на кого да прави крем брюле и дали баща ѝ най-сетне ще има възможност да отвори онази прословута дамаджана, дето стои в мазето от трийсет и девет години, ще трябва да прочетете романа „Стари шлагери и крем брюле“ на варненската писателка Красимира Кубарелова, неслучайно наричана „орисницата на женската душа“. Тази както и всички останали нейни книги са топли и забавни като женската душа. Душата на всяка българка – потенциална героиня в роман като „Стари шлагери и крем брюле“.