„Дин Ден“ от Иво Георгиев – роман за детството, но не за деца

 

БНР Радио Видин

Дин Ден е едно момченце, което ужасно много обича да разказва приказки, но обича и да ги слуша. Затова често обича да казва „хайде пак дин ден…“. Какво да се прави! Когато си малък, някои думи са ужасно непокорни, а пък други са твърде скучни и се налага да ги обърнеш, за да станат по-забавни. И така, това е историята на едно дете, но книгата е всичко друго, освен детска. Тя звучи с езика на пет-шестгодишните, светът е пречупен през очите на пет-шестгодишните, но те говорят на нас, възрастните.

Романът „Дин Ден“ на Иво Георгиев е роман за детството, но не е за деца, макар че и най-малките биха го разбрали. Просто те биха го разбрали по друг начин и може би в известен смисъл ще е по-добрия и по-точния. Езикът е детски, напълно изчистен от безкрайното и излишно дърдорене на възрастните. Детското съзнание, което все още не е засилило до крайност контраста между черно и бяло, не е забравило да вижда всички цветове и нюанси, да чува онова, което възрастните вече не могат, не искат или просто не знаят как, е способно да дава отговори, които възрастните така и не намират. Намира и решения понякога, които може да включват и малко магия. Разбира се, то не успява да проумее защо светът понякога е така несправедлив, особено към жабчетата, защо някои майки все не идват без да са зли мащехи като онези от приказките и на кого всъщност е нужно разделянето на отбори в този живот. Въпроси, на които и ние възрастните нямаме отговори, но за разлика от децата, имаме цялата вина.

Главният герой Дин Ден понякога ни разказва приказки, които често пъти почти веднага забравя, та после се налага да ги измисля отначало. Всъщност разказва ги на другите деца, по-рядко на възрастните, в опитите си да им обясни поне малко света и живота, които изследва с невинността и любопитството, присъщи на крехката му възраст. През останалото време разказва по своя си детски начин за живота на децата без родители, настанени в едно специализирано заведение. Но от самото начало читателят остава с впечатлението, че нещо не е съвсем наред. Може би не с децата – с тях винаги всичко е наред, дори и с Аз съм Тути, за когото всички мислят, че не е наред, – но с възрастните, „майчиците“, както Дин Ден и останалите деца ги наричат. „Майчиците“, които много мразят да бъдат наричани така, а настояват, че са „госпожа Рут“, „госпожа Дора“, госпожа Джулева“.

А междувременно заедно с Дин Ден търсим отговори на въпроси като кой и защо е измислил тъжнотията, къде и защо недостигът е най-голям, доброто или злото е по-силно, защото отговорът май не е много ясен, още по-малко пък категоричен… Опитваме се да разберем и кои са героите и кои злодеите, но май и там няма особена яснота, а това е много объркващо, съгласете се.

Дин Ден е от групата на жабчетата в детска градина, която обаче е малко по-особена както казахме, не защото се намира извън града, а защото в нея са настанени само дечица, по една или друга причина останали без родители. На пръв поглед това е едно от познатите ни заведения от този тип. Децата са разделени на две групи-отбори – жабчета и лисичета. И уж са еднакви, но май не съвсем, защото някак си лисичетата все излизат по-умни, винаги печелят в игрите, получават по-хубавите и по-нови играчки, учат английски понякога и спят в стая с прозорци. Или както казват „майчиците“, „Дядо Боже ги е направил с по-добрия конструктор“. Иначе всички заедно учат разни неща, играят, карат се, сдобряват се, сприятеляват се, сърдят се, къпят се всеки седмък, слушат майчица Джулева докато чете приказки или майчицата с килограмите и кордьона, която свири и пее песнички, освен когато някоя муха се завърти покрай нея, пеят и те, рецитират, фантазират, мечтаят… радват се на умрялата мишка в двора и на крилцата на мухите, а от време на време дори мислят за бъдещето на света.

Те са съвсем обикновени деца, които все още имат своите родители в мислите и мечтите си, не са се отказали да ги чакат и да вярват в тях, обаждат им се по телефони-камъчета, докато играят в двора, измислят си братчета и сестри, баби и дядовци, рисуват ги, учат песнички, които да им пеят. Майките им със сигурност ще дойдат, но след известно време. Няма начин да не дойдат! Ето, Мемо например наистина има дори дядо с голям корем и кларинет, който свири по сватби със своя оркестър и понякога идва да го посети, макар „майчиците“ много да се сърдят. Тогава целият оркестър свири пред детската градина питатлимедейзората, за да чуе Мемо, че дядо му е дошъл. Техните детски умове не са способни да допуснат, че са изоставени завинаги, че родните им майки няма да дойдат да ги вземат от детската градина и че няма кого да чакат. Те не разбират изоставянето. Самите те не биха изоставили мама, освен ако не е от ония лошите мащехи, като в приказките, естествено, значи и тя не би ги изоставила, нали така? Просто и ясно. Единственото неясно все така си остава онова странно и страховито нещо, което госпожа Рут и Очилатата госпожа наричат „научен експеримент“. Възрастните много обичат да използват сложни думи, които никой не разбира!

В романа има и един по-особен герой обаче, когото Дин Ден често споменава, и това е музиката. Неслучайно основна съставка от магията, която той и Лекса тайно трябва да забъркат, за да се превърнат в лисичета и да станат умни, са три косъма от музикант. Магията, дето Алекс или Лекса веднъж я беше видял в оня свой вълшебен сън. Тя е отговорът на всички въпроси, решението на проблемите, единственият начин светът и по-специално „майчиците“ да станат по-добри към децата от групата на жабчетата. Защото музиката по принцип си е магия – една от най-големите и красиви магии в света и на децата, и на възрастните. Неслучайно и на корицата на книгата е нарисувано дете, което държи акордеон. Същият онзи, на когото да натиснеш един клавиш е като да повдигнеш слон.

Безкомпромисен, дързък и прям по детски, романът носи неосъзнатия бунт на детето срещу вечно намусените и претендиращи, че всичко знаят възрастни. Това е онази особена мъдрост, присъща на необременения детски ум, която с порастването губим, когато спираме и да задаваме въпроси. Дин Ден обаче все още не я е изгубил, въпреки че светът на възрастните го озадачава, понякога плаши, друг път просто му се струва излишно сложен, за неща, на които децата имат простички и лесни обяснения и решения. И въпреки че майка му все така не идва и не идва. Може би е заминала за Индия, а Индия май е много далеч. Дано само не е забравила, че детето ѝ я чака като всички останали, за да започне своята най-хубава приказка с „Един ден…“!

Камино - Пътят на завръщането и Тихомир Иванов, който върви по него

 

Тихомир Иванов е един млад човек, който решава, че има нужда да извърви пътя на пилигримите, известен като пътя Камино, за да предизвика сам себе си – физически, но най-вече духовно. За да се освободи от огорчението и усещането за неразбиране, да потърси отговори на въпроси, които са се натрупали в него. И те не са само въпросите, които още в началото на пътуването си задава на другите пилигрими: Как се казваш? Кой си? Откъде си? Те са въпроси, които всеки млад човек като него би трябвало да си зададе. Има и отговори, но всеки от тях като че ли води към нов въпрос. И така би трябвало да бъде, когато човек се стреми да усъвършенства себе си. Пътят Камино отдавна вече не е просто път към бога, а е път с много спирки, много уроци, много неща за откриване.

За да поеме по пътя на пилигримите Тихомир си има своите причини. На онзи етап животът му е поднесъл редица твърде сурови разочарования и незаслужени удари. Тръгва през 2013 г., в петък, 13-и, без да е наясно какво точно е Камино. Знае само, че това е духовен път, на който се случват прекрасни неща и от които има нужда в онзи момент, а решението за приемането на това предизвикателство идва само половин час след една среща в катедралата Сантяго де Компостела. Понякога важните решения се вземат именно така – внезапно, необмислено, инстинктивно, на петък 13-и.

„Някога по този път хората са тръгвали в търсене на божественото, днес извървяват разстоянието в търсене на себе си“, казва Тихомир.

Той извървява т.нар. френски маршрут, който е около 800 километра и започва от френско-испанската граница, в селцето Сен Жан Пие-дьо-Пор. Но километрите, които трябва да изминеш, често пъти са по-лесната част в сравнение с духовния път, който трябва да бъде извървян. Целта е някъде там по пътя да настигнеш себе си или да изостанеш, за да дочакаш онази част от теб, която упорито отказва да се съобрази с лудешката динамика на съвременния свят и има нужда просто да се слее с безкрая, да се спре, за да чуе по-добре зова на вселената, на която въобще не ѝ пука за житейските планове на една прашинка. Тя си има свои.

И макар да има възможност да си спести поне част от преходите, Тихомир избира да извърви пеш целия маршрут, колкото и да е трудно. На Камино всяка стъпка е важна. Срещите си с други поклонници, преживяванията си в духовен план, размислите и откритията си, страховете си и тяхното преодоляване той събира в тази книга, която вероятно всеки трябва поне да прелисти. Събира грешките и успехите си, споделя откровено неудобните истини, но и откритията си.

Кой знае! Може би ще откриете сред страниците своя личен мотив да извървите пътя на пилигримите за себе си и в себе си. Защото всеки от нас носи у себе си по един такъв път, който чака да бъде извървян.

Самият Тихомир казва, че тази книга е нещо много различно от всичко, писано досега за Камино. Тя не е точно пътепис – тя е диалог с читателя. В нея той отваря съзнанието си за своя спътник – читателя, позволява му да надникне в неговите конфликти, в неговите търсения, тревоги и страхове, да проследи цялата битка, която пилигримът води сам със себе си, докато крачи по пътя. Приемайки предизвикателството да извърви този път, той излиза от „зоната си на комфорт”, за да достигне до една желана, макар и трудна духовна трансформация. Всеки от нас има нужда от такъв, но не всеки е достатъчно силен и мотивиран, за да стъпи на своя пилигримски път и да отвори душата и ума си за уроците му. Да приеме промяната, до която той неизменно води.

Само звучи страшно. Истината е, че понякога Бог и неговите отговори са много по-близо, отколкото си мислим.

Но книгата на Тихомир Иванов далеч не езотерика. Не е и психоанализа. В нея няма да намерите съвети за живота. Ще намерите опит. Личният опит на автора в ролята на един от пилигримите. Може би заедно с него ще научите уроците, които ти дава едно такова пътуване, защото то не се измерва само в километри. Не е просто разходка по един прашен път. Камино е преди всичко пътят към себе си, към онова, от което човек се отдалечава, докато преследва власт, пари, кариера, успех, слава... А когато извървиш физическия път, според Тихомир Иванов установяваш, че всъщност Камино продължава, само че на друго ниво.

„Камино: Пътят на завръщането” е един нов, експериментален жанр в литературата, който вероятно може да се нарече психологически пътепис. Пътепис на завръщането към онова, което е заложено в душата ти, към божествената искра, която само чака полъх, за да пламне. Към нещо много по-голямо от теб самия.

И накрая не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая, подобно на пилигримите, Буен Камино!