Дори и в най-мрачните моменти, някъде все още има слънце

 

Майкъл Грюнбаум, наричан просто Миша от всички, които го познават, е само на девет години, когато нацистката армия на Хитлер нахлува в родната му Прага на 15 март 1939 г. Той не знае, че това е не просто последния нормален ден в живота му за следващите пет години, а е първия ден от една смъртоносна лудост, опитала и почти успяла да отрови света.

Може би сте чели или поне сте чували за „Дневникът на Ане Франк“ – едно от най-разтърсващите свидетелства за събитията от Втората световна война, но съм почти сигурна, че за пръв път чувате за дневника на Миша Грюнбаум. Ане Франк не оцелява, но Миша успява и седемдесет години по-късно ни разказва своята история в книгата си „Някъде все още има слънце“.

Написани в съавторство с писателя Тод Хазак-Моуи, тези мемоари на една от жертвите на Холокоста са още едно парче от историята, която никой не бива да забравя, за да не допуснем никога да се повтори.

Миша живее в Прага – столицата на тогавашна Чехословакия – с майка си Маргарет и баща си Карл. Също и с по-голямата си сестра Мариета. Бащата е успешен адвокат, което позволява на семейството да живее добре и спокойно до онзи мартенски ден. Скоро семейството е принудено да се пресели в еврейското гето, а после започват нещастията. Карл Грюнбаум остава без работа. Безумните правила на нацистите оставят все по-малко въздух за дишане. Следва и може би логичната загуба, когато бащата е отведен от двама есесовци, за да не се върне никога вече или поне не жив. Депортацията на Маргарет, Мариета и Миша в концлагера Терезин не е изненада.

Той не знае, че това ще е неговия свят в следващите над две години. Не знае и че ще излезе от Терезин като герой, благодарение на хората, с които съдбата ще го срещне там. В детското крило на лагера Миша попада под грижата на твърде бързо порасналия Франсис Майер – мадрихът на нешаримите от стая L417. Вожд на своите малки орли, Франта е решен да направи от нешаримите един организъм, способен ако не да се бори срещу нацистите, то поне да оцелее в безумните условия, в които мнозина други не успяват. Поставени в нечовешко положение на непосилен труд, глад, студ и болести, децата на Терезин нямат друг избор, освен да пораснат или да умрат. И те порастват. Но това се оказва недостатъчно, за да се спасят всички.

Само през стая L417 в Терезин минават осемдесет деца, припознали себе си като нешарими. Оцеляват едва единайсет. Общо почти 35 000 души губят живота си само в това преддверие на ада, откъдето тръгват голям брой от ужасяващите транспортни влакове за лагера Аушвиц в окупирана Полша. Всеки от обитателите на концлагера, намиращ се само на около час път с кола от Прага, знае, че рано или късно името му ще се появи в транспортните списъци и ще бъде качен на някой от онези влакове, с които заминават хиляди, но не се връща никой. Единствената надежда е, че някъде по света все още има слънце и рано или късно то ще огрее и над отровените от нацизма територии.

„Някъде все още има слънце“ е една от малкото книги, в която деца разказват за войната така, че да бъдат разбрани от други на своята възраст дори десетилетия след описваните събития. Миша Грюнбаум по своя си начин ни учи, че никога не е достатъчно страшно, че да не може да стане още по-страшно, никога не е достатъчно зле, че да не може да стане още по-зле. Но ни учи и на надежда и мъжество. Учи ни на оцеляване там, където сякаш никой не би могъл да оцелее. И милиони не оцеляват. Но той успява. Със зашеметяваща непосредственост и чистосърдечност едно дете споделя своя светоглед, своето виждане за ужасите на войната.

В книгата читателите могат да видят и няколко снимки на документи от личния архив на Майкъл Грюнбаум. Например една избледняла бележка, с която животът на трима души бива спасен в замяна на няколко плюшени мечета. Или страници от споменника, който приятелите на Миша му правят, докато той лежи в болничната стая. Те са само една незначителна част от колекцията свидетелства за онези събития, която Михаел и майка му събират и съхраняват в продължение на десетилетия, а в последствие той я дарява на Мемоарния музей на Холокоста в САЩ.

Финалист за Националната награда за еврейска литература, носител на наградата „Златен медал за избора на родителите“ и носител на наградата „Юрика!“, както и на сребърна награда за детска нехудожествена литература, книгата „Някъде все още има слънце“ е преведена вече на 12 езика и със сигурност добавя важно парче към историята, която винаги сме си мислели, че познаваме в подробности.

Време е да последваме "Жълтата стрелка" в компанията на Нора Ардашева

 

БНР Радио Видин

Пътеписът „Жълтата стрелка“ на Нора Ардашева е книга, за която трябва да улучиш точното време, точно като с истинско пътуване. Защото какво е един пътепис, ако не пътешествие, било то и само във въображението на читателя. Може би с повечето книги е така – всяка си иска нейния момент, – но наистина изчакайте да усетите порива, за да последвате стрелката, да преживеете с Нора нейния Камино. Нейния Път! Подчертавам – НЕЙНИЯ!

Всъщност не можеш да преживееш Пътя на другия. Можеш само да го придружиш докъдето ти позволи – не той, а Пътя – и да се поучиш, ако можеш. Да почерпиш емоция – не знание, а именно емоция – и да продължиш в търсене на своя собствен Път. А дали ще те отведе към другите или обратно към теб, няма как да знаеш предварително. В повечето случаи е пълна изненада.

Някой казват, че няма път към щастието – щастието е в Пътя. Докато имаш Път, по който да вървиш, имаш цялото щастие на света. И твоят Път никога няма да е нечий чужд, нито Пътят на другите някога ще бъде твой. Можем само като пилигримите, крачещи от векове по Камино, от време на време за малко да повървим заедно, но само за малко, колкото да се научим един друг.

Едва ли има човек, който да не е чувал за Ел Камино де Сантяго де Компостела. Оказва се, че не всички пътища водят към Рим – някои водят към олтара на апостол Яков в града на края на света – Сантяго де Компостела. Ако някога тази огромна мрежа от пътища е била символ най-вече на религиозните търсения на поклонниците, днес нещата са доста по-мащабни. Религията не е единствената област, в която съвременните пилигрими имат въпроси и колебания. И малко изненадващо за всички, в това число и за нея самата, една от тях става Нора Ардашева.

Може би името ви е познато. От нея преди време чухме или по-коректно би било да кажа прочетохме „Откровенията на един шинорик“. Днес Нора е събула елегантните обувки с висок ток, оставила е гримовете и купищата дрехи вкъщи. И маските също, „защото в раниците няма място за маски“. Зарязала е шумните компании и притеснените роднини да се чудят какво ѝ става. А ѝ става това, че е метнала в една раница точно пет и половина килограма багаж, скочила е в туристическите обувки и е стъпила в прахта на Ел Камино. Не защото тя иска, а защото Пътят я иска.

По Камино не тръгваш, ако не си сигурен дали трябва. Не тръгваш, ако не си призован по онзи начин, по който само Съдбата умее да го направи – с малките знаци, забележими само когато си готов да ги разпознаеш и последваш, предназначени само за теб. Много преди да стъпиш на Камино наистина, трябва да го направиш в мечтите си, защото – както казва Нора, – всяко пътуване започва първо в мечтите. И дори там не е лесно, поне за нея, която е свикнала да живее на пълни обороти, сред шума на света, в градска среда, в епицентъра на всяка компания, в която се озове. Решена да извърви пътя на пилигримите, Нора трябва да започне със... смирение.

Всички имаме нужда от смирение! И от Камино. От Пътя към себе си. Защото Камино не свършва в катедралата, където почиват мощите на свети Яков – той свършва тогава и там, когато и където откриваш своите отговори. И понякога не ги откриваш от първия път. Понякога Пътят иска да минеш по него пак и пак. Да срещнеш още хора, да зададеш още въпроси, по друг начин, да чуеш други отговори. Да те изчисти от суета, шум и желания, за да ги замени със смирение, тишина и хармония.

Може би и вие като Нора се чудите какъв е смисълът. Защо има нужда да тръгвам? Трябва ли наистина? Какво ще ми даде? Какво ще науча от жегата, прахоляка, мазолите и тръпнещите от преумора мускули на краката? Къде ще ме отведе жълтата стрелка в крайна сметка? Тя ли посочва единствения верен Път?

А задължително ли е да има повод и причина да тръгнеш? Имам предвид друга причина, освен да откриеш още едно, но важно парче от себе си. А има ли друга всъщност?

Камино няма да те направи нов човек. След него няма да си друг, но няма и да си същия като преди него. Единственото различно е, че може би ще започнеш да се гордееш със себе си. Със сигурност има защо, но трябва да го откриеш. Ти! Сам!!!