Пътеписът „Жълтата стрелка“ на Нора Ардашева е книга, за
която трябва да улучиш точното време, точно като с истинско пътуване. Защото
какво е един пътепис, ако не пътешествие, било то и само във въображението на
читателя. Може би с повечето книги е така – всяка си иска нейния момент, – но
наистина изчакайте да усетите порива, за да последвате стрелката, да преживеете
с Нора нейния Камино. Нейния Път! Подчертавам – НЕЙНИЯ!
Всъщност не можеш да преживееш Пътя на другия. Можеш само
да го придружиш докъдето ти позволи – не той, а Пътя – и да се поучиш, ако
можеш. Да почерпиш емоция – не знание, а именно емоция – и да продължиш в
търсене на своя собствен Път. А дали ще те отведе към другите или обратно към
теб, няма как да знаеш предварително. В повечето случаи е пълна изненада.
Някой казват, че няма път към щастието – щастието е в
Пътя. Докато имаш Път, по който да вървиш, имаш цялото щастие на света. И твоят
Път никога няма да е нечий чужд, нито Пътят на другите някога ще бъде твой.
Можем само като пилигримите, крачещи от векове по Камино, от време на време за
малко да повървим заедно, но само за малко, колкото да се научим един друг.
Едва ли има човек, който да не е чувал за Ел Камино де
Сантяго де Компостела. Оказва се, че не всички пътища водят към Рим – някои
водят към олтара на апостол Яков в града на края на света – Сантяго де
Компостела. Ако някога тази огромна мрежа от пътища е била символ най-вече на
религиозните търсения на поклонниците, днес нещата са доста по-мащабни.
Религията не е единствената област, в която съвременните пилигрими имат въпроси
и колебания. И малко изненадващо за всички, в това число и за нея самата, една
от тях става Нора Ардашева.
Може би името ви е познато. От нея преди време чухме или
по-коректно би било да кажа прочетохме „Откровенията на един шинорик“. Днес
Нора е събула елегантните обувки с висок ток, оставила е гримовете и купищата
дрехи вкъщи. И маските също, „защото в раниците няма място за маски“.
Зарязала е шумните компании и притеснените роднини да се чудят какво ѝ
става. А ѝ става това, че е метнала в една раница точно пет и половина
килограма багаж, скочила е в туристическите обувки и е стъпила в прахта на Ел
Камино. Не защото тя иска, а защото Пътят я иска.
По Камино не тръгваш, ако не си
сигурен дали трябва. Не тръгваш, ако не си призован по онзи начин, по който
само Съдбата умее да го направи – с малките знаци, забележими само когато си
готов да ги разпознаеш и последваш, предназначени само за теб. Много преди да
стъпиш на Камино наистина, трябва да го направиш в мечтите си, защото – както
казва Нора, – всяко пътуване започва първо в мечтите. И дори там не е лесно,
поне за нея, която е свикнала да живее на пълни обороти, сред шума на света, в
градска среда, в епицентъра на всяка компания, в която се озове. Решена да
извърви пътя на пилигримите, Нора трябва да започне със... смирение.
Всички имаме нужда от смирение!
И от Камино. От Пътя към себе си. Защото Камино не свършва в катедралата,
където почиват мощите на свети Яков – той свършва тогава и там, когато и където
откриваш своите отговори. И понякога не ги откриваш от първия път. Понякога
Пътят иска да минеш по него пак и пак. Да срещнеш още хора, да зададеш още
въпроси, по друг начин, да чуеш други отговори. Да те изчисти от суета, шум и
желания, за да ги замени със смирение, тишина и хармония.
Може би и вие като Нора се
чудите какъв е смисълът. Защо има нужда да тръгвам? Трябва ли наистина? Какво
ще ми даде? Какво ще науча от жегата, прахоляка, мазолите и тръпнещите от
преумора мускули на краката? Къде ще ме отведе жълтата стрелка в крайна сметка?
Тя ли посочва единствения верен Път?
А задължително ли е да има
повод и причина да тръгнеш? Имам предвид друга причина, освен да откриеш още
едно, но важно парче от себе си. А има ли друга всъщност?
Камино няма да те направи нов човек. След него няма да си друг, но няма и да си същия като преди него. Единственото различно е, че може би ще започнеш да се гордееш със себе си. Със сигурност има защо, но трябва да го откриеш. Ти! Сам!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар