Да влезем в книжарница "Блестящи идеи", за да разкрием една мистерия!

 

Преди време надникнахме в книжарницата на мистър Ливингстън някъде в аристократичната Англия, където всичко беше тихо и спокойно, като в романтичен филм от зората на киното. Днес ще отскочим до една друга книжарница, наречена „Блестящи идеи“ и намираща се някъде в американския мегаполис Денвър, в една бивша фабрика за електрически крушки, където…

Ами където ни чака мистерия за разплитане.

В книжарницата буквално нахлуваме едновременно с полицията, извикана заради странен смъртен случай и  разбираме, че това всъщност не е роман за книги, независимо от заглавието – „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи““. В него няма разговори за мъртви писатели и безсмъртни заглавия, няма препратки към половината световна класика, няма усещане, че сме попаднали на сбирка на литературен клуб. Има обаче поне няколко неразкрити тайни, пуснали отровните си коренчета през времето и пространството, свързвайки героите в този почти класически криминален роман.

Романът започва още с първите страници. Имам предвид, че завръзката те чака още щом го отвориш, без да се налага авторът да те води до нея постепенно, без да тръпнеш в очакване какви ли ще ги забъркат тези чешити. Отваряш го и… някой виси обесен от тавана на книжарница „Блестящи идеи“. Точно когато около полунощ книжарката Лидия обикаля за последен път трите етажа, за да провери за някой забравен и забравил се между стелажите „книжен жабок“, както тя нарича някои от най-колоритните постоянни посетители на магазина.

И намира един, но… мъртъв.

Странният младеж Джоузеф Молина, с когото тя напоследък е свикнала да е все наоколо и се опитва да намери общ език чрез книгите, е взел последното решение в живота си. Но защо? И най-вече защо от джоба му наднича нейна снимка от десетият й рожден ден?...

А Лидия мислеше, че се е скрила добре – пред очите на всички. И тъкмо е започнала да забравя от какво се крие вече десетилетие, а ето че сега мълчаливият мрачен Джоуи я задължава да разгадае пъзела от следи, които й е оставил към себе си и към причината в крайна сметка да посегне на живота си.

На пръв поглед доста стандартни герои. Момиче с трудно и тежко минало, леко скучноватото й гадже, позабравен, но внезапно завърнал се готин приятел от детството, отчужден баща… и едно мъртво хлапе, бивш затворник, оставило всичко в ръцете на любимата си книжарка, която няма представа какво на прави с единствения му костюм и с купчината странно нарязани книги, сякаш пълни с миниатюрни прозорчета към света на един самотен млад човек. И чак накрая на книгата осъзнаваш, че това всъщност е история за това как дребни на пръв поглед решения, злободневни грешки и думи могат да преобърнат нечия съдба в крайна сметка. Нашата, но най-вече тази на някого наоколо. Например решението да останеш за нощувка у приятелка, или да не отидеш на среща с детето си, или просто да мълчиш, когато трябва да говориш най-много.

Книги като тази често пъти стават твърде заплетени на моменти и накрая все остава по някоя неразплетена нишка, някой ненамерен отговор. Не и тази обаче.

Макар и дебютен роман, което вероятно би извинило автора Матю Дж. Съливан, ако беше пропуснал това-онова, „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи““ всъщност е един прекрасен криминален трилър, който няма да разочарова почитателите на този жанр, посегнали към него. И ако някои от загадките в него изглеждат предвидими като развръзка, то пътят до разкриването им е онова, което прави тази книга завладяваща.

Дали наистина бащата на Лидия, някогашният леко смахнат библиотекар и надзирател в затвор, е неразкрития убиец Ковача, който вече двайсет години не напуска мислите на засегнатите от жестокото убийство на семейство о’Туул? Дали Радж Пател случайно се появява отново в живота на Лидия точно сега или има нещо общо със случилото се в книжарницата? Дали всички в тази история, точно както често се случва в живота, не са жертва на погрешните решения на родителите си? И в крайна сметка каква е връзката на мъртвия „книжен жабок“ Джоуи със събития, разиграли се месеци преди раждането му, пък макар и наблизо?...

Ще разберете, ако прекрачите прага на книжарница „Блестящи идеи“ малко преди полунощ.

За пътя към дома и към спомените

 

Дойде време да поговорим за един автор, за когото може да се каже, че се превърна в истинско явление през последните години, и за една негова толкова кратка книга, че някои дори я наричат разказ. Но колкото е малка по обем, толкова е голяма на послания, така че съвсем логично и дори наложително беше тя да излезе в самостоятелно издание, което и се случи през 2017 г. Става дума за новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ на шведския писател Фредрик Бакман.

Тя е от историите, които не искаш да пускаш дълго след като си ги прочел. Тя е от историите, които сякаш късат сърцето ти на парчета с всяка дума в продължение на своите 72 страници, само за да го залепят отново със следващата.

„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е красив, макар и тъжен разказ за остаряването, за спомените, за приемането. „Приказка за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време. Докато все още разполагаме с него.“, ако се доверим на самия Фредрик Бакман.

Тя ни помага да надникнем в ума да един старец, който бавно, но безвъзвратно губи спомените си заради напредващата деменция, докато се опитва да обясни на внука си, че умът му ще го напусне дори преди смъртта да го отнесе. Губи пътя към миналото си и усещането е като да губиш пътя към дома, към мястото, което познаваш и обичаш, към мястото, където си този, който си.

Както пише самият Бакман в началото:

„Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е и любовна история и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.“

А основният урок от нея е, да се научим да казваме сбогом на някой, който все още е тук, твърди авторът. Урок и за самия него и за децата му, послание, което иска да им остави, защото знае, че е важно за всички.

Състоянията като деменция, болестта на Алхаймер и други подобни са тихите крадци на спомени и хора. Всеки ден те отнасят по парченце от ума, докато оставят след себе си само тяло – все още живо, но не съвсем. Оставят човек без път и посока, изгубен, объркан и много сам, неспособен да види другите наоколо, колкото и да са близо.

Казано по друг начин, „Всяка сутрин“ е от историите, които те разчувстват до усещане за счупване, до сълзи, до едно странно състояние, в което имаш чувството, че не можеш да понесеш и думичка повече, а в същото време не можеш да спреш да четеш. Може би защото засяга една тема, която всеки припознава като своя. Всички имаме възрастни родители и близки, всички тайно се страхуваме от остаряването и от ужаса на забравянето, защото никой не е застрахован, а мнозина от нас са виждали бавното изчезване на някого, когато това проклятие го застигне. Усещали са го в начина, по който тези хора се вкопчват в ръката ти и те гледат в очите, търсейки изгубения път към дома, към спомените си, към себе си.

Историята в новелата върви в два потока – в ума на дядото, който все повече губи връзка с реалността, и в реалния живот. Това допълнително обърква читателя и всъщност му помага донякъде да се постави на мястото на хора като дядото на Ноа, да разбере по-добре случващото се в ума им. В частите от разказа, които ни отварят вратата към мислите на възрастния мъж, ние надникваме в странния му свят, виждаме дъжда, който постепенно отмива спомените, виждаме все по-замъглените лица, виждаме онези тъмни пътища и пътеки, по които той вече не минава, защото не помни накъде водят и се страхува, че няма да може да се върне у дома. Виждаме и как се разхожда със съпругата си, която в реалността е мъртва от години, но която тук все още е жива, разхожда се с него, води го и му помага да запази най-ценното, да подреди спомените си и да си върне някои изгубени парчета, но най-вече да го увери, че всичко ще бъде наред, когато той се паникьоса от липсата на поредното парче минало.

Фредрик Бакман е от авторите, при които няма екшън, няма трилър и съспенс. Той е майстор на човешките теми, разказвач на истории, които те превръщат в емоционална топка от желание да бъдеш по-добър, по-емпатичен, по-съвършена версия на себе си. Кара те да си спомниш за онези преди теб – родителите ти – и за онези след теб – децата ти – да опиташ здравината на връзките си с тях и да усетиш естествен порив да заздравиш тези връзки, да хвърлиш още по-здрави въжета и мостове, по които да се връщаш при тях, у дома, към спомените си и към човека, който си.

Колкото до „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, просто не я четете на публично място, освен ако не искате хората да ви видят, че плачете, защото това е книга, през която не можеш да минеш със сухи очи. Въпреки това сигурно ще я четете и препрочитате, докато не се разпадне, а после най-вероятно ще си купите друго копие.

"Думата с Р." - книга за надеждата

 

БНР - Радио Видин - "Думата с Р" - книга за надеждата

Понякога книгите не са просто начин да уплътним приятно и полезно свободното си време. Понякога книгите са надеждата, от която имаме нужда. Понякога те са онова приятелско присъствие, което ни липсва в труден момент поради една или друга причина. Онова невидимо рамо, на което да потърсим утеха, може би дори да поплачем, да споделим страховете си, и което да възстанови равновесието, изгубено някъде във времето.

Има и такива книги, да. Книги с откровения, понякога с готови отговори или поне с готови въпроси и посоки, по които да тръгнем, за да намерим отговорите, които ни трябват.

Една такава книга е романът „Думата с Р“ на американката Лиса Линч.

Всяка година само в България между 3500 и 4000 жени чуват в лекарските кабинети думата с Р. Рак на гърдата! Само в България! В световен мащаб броят на жените, диагностицирани с това заболяване е над милион и половина годишно.

Една от тях се оказва американската журналистка Лиса Линч. Само на двадесет и осем, тя е красива и успешна жена с кариера, съпруг, планове и – подобно всички нас – е убедена, че по подразбиране й предстои едно прекрасно бъдеще. Та в какво друго да вярваш на двадесет и осем?! Само че в живота нищо не е по подразбиране, дори самият живот и Лиса се оказва една от жените, обречени да поведат тази битка за себе си без да са готови, без да имат представа какво ги очаква и колко ще е трудно.

Начинът на Лиса да се справи с ужаса от предстоящия труден и несигурен път е да започне да си води личен блог, в който описва откровено, открито и дори с чувство за хумор всичко, през което преминава в месеците от онзи първи сблъсък с чудовището, наречено рак на гърдата, до заветния ден, в който чува, че е излязла победител. Целта е лесна за определяне – да проследи нейната еволюция от „момичето, което има рак“ до просто „момичето“. По-късно от историите в този блог всъщност се получава и книгата, която днес е преведена на десетки езици, а по нея бе направен и впечатляващ документален филм, разказващ за гигантската индустрия, свързана с лечението на онкологичните заболявания.

Тъжно, но факт! Ако надникнете във виртуалното пространство, ще откриете прекалено много такива истории и вероятно не е добра идея да ги четете всичките, ако не искате да рухнете под тежестта на свои и чужди страхове. Книгата на Лиса обаче е различна. В нея няма кухи фрази и поучения как да си живеете живота и да мислите позитивно. Няма уроци и притчи, няма фалшив героизъм и затваряне на очите пред реалността. Няма и отговори. Има обаче много честност и човечност, много женска сила и слабост.

В романа „Думата с Р“ нищо не е такова каквото изглежда или се очаква. Например страхът. Той се усмихва, на моменти дори се смее неудържимо, истерично, през сълзи. Той не е враг, а защитен механизъм. А смехът се оказва единствения работещ начин да се съхраниш, когато имаш чувството, че нищо не зависи от теб, а трябва да се бориш за живота си.

Макар и много лична история, в същото време това е история, която засяга всички по един или друг начин. Оказва се лична за всеки, който я прочете, защото тя се случва на нас, на наши близки, приятели и познати. Или може да се случи. Никой не е застрахован. Както казахме, животът и здравето не са даденост, за съжаление, а толкова лесно го забравяме. В същото време това си остава много лична история и защото наистина проследява единствено борбата на Лиса, без да засяга опита на други като нея. Нейното очарование е в ефекта, който възпроизвежда, а именно – затваряйки последната страница, си казваш „Да, по дяволите! Мога да се справя с това!“, каквото и да е то, колкото и да е страшно и по-голямо от теб.

Макар предназначена отначало за нейните близки и приятели, с които тя просто иска да е откровена, става така, че нейната книга, нейните тревоги и нейните ежедневни малки победи и поражения стават и наши. Защото е много лесно да забравим, че не познаваме Лиса. Всъщност я познаваме. Или познаваме друга някоя Лиса, която се бори със същото чудовище.

За щастие, Лиса Линч успява да излезе победител.

Макар и засягаща една от най-тежките и трудни теми, нейната книга завършва с усмивка и надежда. Самата тя дава надежда на онези, които тепърва стъпват на същия този път на тежки терапии, неизвестност и страх, говорейки честно, без патос и драма, с щипка хумор дори тогава, когато никой не го очаква от жена в нейната ситуация. Прави го, разказвайки за всичко, което се случва с нея – от дните, в които почти успява да забрави за болестта си, до дните, в който е трудно дори да отвори очи. Защото, както сама казва в описанието на блога си, Вселената може да контролира това, което се случва в телата ни, но не може да контролира това, което се случва в главите ни.