За пътя към дома и към спомените

 

Дойде време да поговорим за един автор, за когото може да се каже, че се превърна в истинско явление през последните години, и за една негова толкова кратка книга, че някои дори я наричат разказ. Но колкото е малка по обем, толкова е голяма на послания, така че съвсем логично и дори наложително беше тя да излезе в самостоятелно издание, което и се случи през 2017 г. Става дума за новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ на шведския писател Фредрик Бакман.

Тя е от историите, които не искаш да пускаш дълго след като си ги прочел. Тя е от историите, които сякаш късат сърцето ти на парчета с всяка дума в продължение на своите 72 страници, само за да го залепят отново със следващата.

„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е красив, макар и тъжен разказ за остаряването, за спомените, за приемането. „Приказка за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време. Докато все още разполагаме с него.“, ако се доверим на самия Фредрик Бакман.

Тя ни помага да надникнем в ума да един старец, който бавно, но безвъзвратно губи спомените си заради напредващата деменция, докато се опитва да обясни на внука си, че умът му ще го напусне дори преди смъртта да го отнесе. Губи пътя към миналото си и усещането е като да губиш пътя към дома, към мястото, което познаваш и обичаш, към мястото, където си този, който си.

Както пише самият Бакман в началото:

„Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е и любовна история и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.“

А основният урок от нея е, да се научим да казваме сбогом на някой, който все още е тук, твърди авторът. Урок и за самия него и за децата му, послание, което иска да им остави, защото знае, че е важно за всички.

Състоянията като деменция, болестта на Алхаймер и други подобни са тихите крадци на спомени и хора. Всеки ден те отнасят по парченце от ума, докато оставят след себе си само тяло – все още живо, но не съвсем. Оставят човек без път и посока, изгубен, объркан и много сам, неспособен да види другите наоколо, колкото и да са близо.

Казано по друг начин, „Всяка сутрин“ е от историите, които те разчувстват до усещане за счупване, до сълзи, до едно странно състояние, в което имаш чувството, че не можеш да понесеш и думичка повече, а в същото време не можеш да спреш да четеш. Може би защото засяга една тема, която всеки припознава като своя. Всички имаме възрастни родители и близки, всички тайно се страхуваме от остаряването и от ужаса на забравянето, защото никой не е застрахован, а мнозина от нас са виждали бавното изчезване на някого, когато това проклятие го застигне. Усещали са го в начина, по който тези хора се вкопчват в ръката ти и те гледат в очите, търсейки изгубения път към дома, към спомените си, към себе си.

Историята в новелата върви в два потока – в ума на дядото, който все повече губи връзка с реалността, и в реалния живот. Това допълнително обърква читателя и всъщност му помага донякъде да се постави на мястото на хора като дядото на Ноа, да разбере по-добре случващото се в ума им. В частите от разказа, които ни отварят вратата към мислите на възрастния мъж, ние надникваме в странния му свят, виждаме дъжда, който постепенно отмива спомените, виждаме все по-замъглените лица, виждаме онези тъмни пътища и пътеки, по които той вече не минава, защото не помни накъде водят и се страхува, че няма да може да се върне у дома. Виждаме и как се разхожда със съпругата си, която в реалността е мъртва от години, но която тук все още е жива, разхожда се с него, води го и му помага да запази най-ценното, да подреди спомените си и да си върне някои изгубени парчета, но най-вече да го увери, че всичко ще бъде наред, когато той се паникьоса от липсата на поредното парче минало.

Фредрик Бакман е от авторите, при които няма екшън, няма трилър и съспенс. Той е майстор на човешките теми, разказвач на истории, които те превръщат в емоционална топка от желание да бъдеш по-добър, по-емпатичен, по-съвършена версия на себе си. Кара те да си спомниш за онези преди теб – родителите ти – и за онези след теб – децата ти – да опиташ здравината на връзките си с тях и да усетиш естествен порив да заздравиш тези връзки, да хвърлиш още по-здрави въжета и мостове, по които да се връщаш при тях, у дома, към спомените си и към човека, който си.

Колкото до „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, просто не я четете на публично място, освен ако не искате хората да ви видят, че плачете, защото това е книга, през която не можеш да минеш със сухи очи. Въпреки това сигурно ще я четете и препрочитате, докато не се разпадне, а после най-вероятно ще си купите друго копие.