Разкази за прошката, обичта и живота

 

Разкази за прошката, обичта и живота - БНР Радио Видин

Досега все за книги сме говорили, но има автори, които са като силен опиат – с тях трябва да започнеш в малки дози, докато организмът, съзнанието, възприятията ти свикнат. И затова днес ще поговорим за разкази. По-точно за два разказа.

Георги Бърдаров – иначе географ, специалист по демография и етнорелигиозни конфликти – е точно от тези писатели, с които ти трябва време. Време за него, време и за теб самия. Всъщност не. Той не е писател – той е разказвач. От онези, които сякаш владеят специална магия. Него не го четеш за убиване на свободното време – четеш го, за да надградиш себе си. Иска се цялата сериозност, на която си способен, за да посрещнеш текстовете му, дори и най-кратките.

„За петата ракия или колко е хубав животът“ е разказ, който обаче няма нужда да е сред други. С него преди години тръгва пътят на Георги Бърдаров в литературата и разказва за това как за един ден само човек може да стигне до края на света, че даже и отвъд него, да изпие пет ракии и да напише по цял трактат за всяка от тях. И за хората отвъд края на света. И за техните истини. За техните правила за живот, според които може четиридесет години да не си говориш с някого, но когато го сполети инфаркт, на гръб ако трябва го носиш, за да го спасиш. После пак не си говорите, разбира се.

Пет градски момчета със самоувереност и авантюризъм в излишък, с ненаситно желание да вземат света в ръце, може би подмамени за мащабите му от младостта си и от интернет, тръгват на път, да търсят края на света. Трябва да е някъде там из Родопите, до гръцката граница, в село Гудьовица, на ръба на топографската карта.

Трябва, но не е. Има още. Има отвъд. Далеч от цивилизацията, но пък толкова близо до Бога сякаш! Ако направиш крачка зад ъгъла, ще го срещнеш. Ако протегнеш ръка, ще я поеме. И ще те покани в храма, дето не е нито църква, нито джамия, ами си е храм, дето всеки може да влезе и да го повика с което име си иска.

А отвъд ръба на света се оказва Гоздьовица. Не просто село, а измерение, в което няма място за политика, нито за бързане, за мрачни статистики и бъдещи апокалипсиси, за икономически катастрофи и природни катаклизми. Има място и време обаче да сложиш масата направо на улицата за чаша ракия с приятел или с пет непознати градски чеда. Няма място за религии, но има място за вяра – от онази, дето не дели, а събира.

Но може би най-ценното в разказа „За петата ракия“ е това, че след него имаш чувството, че най-накрая си се научил да прощаваш. Изпил си петата ракия и си прочел трактатите за всяка от тях, а буцата в гърлото ти се е стопила и си се научил да обичаш живота, хората, Бога.

Макар да обикаля из виртуалното пространство от 2013 г. и да е оценен като най-успешния разказ в интернет с над 500 000 четения, „За петата ракия“ чак през 2019-а намира място в двуезично издание – на български и английски – заедно с друг, разказващ за рода на Георги Бърдаров и озаглавен „Дядо“. И ако „За петата ракия“ разказва за хората, които сякаш крепят устоите ни като здраво впити в земята корени, за да има къде да се връщаме, когато се уморим от света, то „Дядо“ е разказ за бежанците и за онези, които никога не успяват да съберат парчетата от сърцето си, разделено между „там“ и „тук“.

А в автобиографичният разказ „Дядо“ се говори за историята на рода Бърдарови, за нишката, която хората образуват през поколенията. Онази родова памет, която се предава от поколение на поколение, докато някой ден децата не започнат да се раждат с нея, вдълбана в гените им. Паметта за кръвната линия, за предците, за тъгата, за непрежалимото, за жертвите и борбите, за загубите и победите, за цената на истински стойностните неща, за родната къща като начало и край.

Та „За петата ракия“ и „Дядо“ са два разказа за моментите, в които един гражданин на света се завръща към точката, от която тръгваме всички. Към земята и хората преди себе си, към историята, която се е случвала в продължение на векове, за да стигне до него и да му връчи перото да допише своята част от нея. За да притегне връзките, които е оставил да се разхлабят през годините, в които е гонил звезди и вселени.

За пътя към дома и към спомените

 

Дойде време да поговорим за един автор, за когото може да се каже, че се превърна в истинско явление през последните години, и за една негова толкова кратка книга, че някои дори я наричат разказ. Но колкото е малка по обем, толкова е голяма на послания, така че съвсем логично и дори наложително беше тя да излезе в самостоятелно издание, което и се случи през 2017 г. Става дума за новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ на шведския писател Фредрик Бакман.

Тя е от историите, които не искаш да пускаш дълго след като си ги прочел. Тя е от историите, които сякаш късат сърцето ти на парчета с всяка дума в продължение на своите 72 страници, само за да го залепят отново със следващата.

„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е красив, макар и тъжен разказ за остаряването, за спомените, за приемането. „Приказка за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време. Докато все още разполагаме с него.“, ако се доверим на самия Фредрик Бакман.

Тя ни помага да надникнем в ума да един старец, който бавно, но безвъзвратно губи спомените си заради напредващата деменция, докато се опитва да обясни на внука си, че умът му ще го напусне дори преди смъртта да го отнесе. Губи пътя към миналото си и усещането е като да губиш пътя към дома, към мястото, което познаваш и обичаш, към мястото, където си този, който си.

Както пише самият Бакман в началото:

„Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е и любовна история и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.“

А основният урок от нея е, да се научим да казваме сбогом на някой, който все още е тук, твърди авторът. Урок и за самия него и за децата му, послание, което иска да им остави, защото знае, че е важно за всички.

Състоянията като деменция, болестта на Алхаймер и други подобни са тихите крадци на спомени и хора. Всеки ден те отнасят по парченце от ума, докато оставят след себе си само тяло – все още живо, но не съвсем. Оставят човек без път и посока, изгубен, объркан и много сам, неспособен да види другите наоколо, колкото и да са близо.

Казано по друг начин, „Всяка сутрин“ е от историите, които те разчувстват до усещане за счупване, до сълзи, до едно странно състояние, в което имаш чувството, че не можеш да понесеш и думичка повече, а в същото време не можеш да спреш да четеш. Може би защото засяга една тема, която всеки припознава като своя. Всички имаме възрастни родители и близки, всички тайно се страхуваме от остаряването и от ужаса на забравянето, защото никой не е застрахован, а мнозина от нас са виждали бавното изчезване на някого, когато това проклятие го застигне. Усещали са го в начина, по който тези хора се вкопчват в ръката ти и те гледат в очите, търсейки изгубения път към дома, към спомените си, към себе си.

Историята в новелата върви в два потока – в ума на дядото, който все повече губи връзка с реалността, и в реалния живот. Това допълнително обърква читателя и всъщност му помага донякъде да се постави на мястото на хора като дядото на Ноа, да разбере по-добре случващото се в ума им. В частите от разказа, които ни отварят вратата към мислите на възрастния мъж, ние надникваме в странния му свят, виждаме дъжда, който постепенно отмива спомените, виждаме все по-замъглените лица, виждаме онези тъмни пътища и пътеки, по които той вече не минава, защото не помни накъде водят и се страхува, че няма да може да се върне у дома. Виждаме и как се разхожда със съпругата си, която в реалността е мъртва от години, но която тук все още е жива, разхожда се с него, води го и му помага да запази най-ценното, да подреди спомените си и да си върне някои изгубени парчета, но най-вече да го увери, че всичко ще бъде наред, когато той се паникьоса от липсата на поредното парче минало.

Фредрик Бакман е от авторите, при които няма екшън, няма трилър и съспенс. Той е майстор на човешките теми, разказвач на истории, които те превръщат в емоционална топка от желание да бъдеш по-добър, по-емпатичен, по-съвършена версия на себе си. Кара те да си спомниш за онези преди теб – родителите ти – и за онези след теб – децата ти – да опиташ здравината на връзките си с тях и да усетиш естествен порив да заздравиш тези връзки, да хвърлиш още по-здрави въжета и мостове, по които да се връщаш при тях, у дома, към спомените си и към човека, който си.

Колкото до „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, просто не я четете на публично място, освен ако не искате хората да ви видят, че плачете, защото това е книга, през която не можеш да минеш със сухи очи. Въпреки това сигурно ще я четете и препрочитате, докато не се разпадне, а после най-вероятно ще си купите друго копие.