Ако сте имали шантава седмица, вижте седмицата на семейство Фоксман!

БНР Радио Видин

Преди време се срещнахме с Джонатан Тропър и неговия роман „Книгата на Джо”. Днес отново ще отворим негова книга, защото си струва.

„Шантава седмица” е един изключително забавен и в същото време емоционално много суров роман за неща, които могат да се случат и се случват на всеки от нас. Неща като живота, смъртта, брака, развода, любовта, разочарованието и всичко между тях.

Когато старият господин Фоксман умира, това става повод семейството да се събере под един покрив за пръв път от години, следвайки еврейската традицията и изпълнявайки последната воля на покойния – една седмица да останат заедно под един покрив. И все пак някои отсъстват. Например съпругата на Джъд Фоксман, който ни разказва историята за шантавото си семейство.

Джъд Фоксман е на кръстопът, при това не само защото току-що е разбрал, че жена му от четиринадесет месеца има афера с шефа му – арогантен радиоводещ, натрапчиво напомнящ за добилия противоречива слава Хауърд Стърн. Просто класика, нали? Скърбейки едновременно за разпадането на брака си и за смъртта на баща си, Джъд се присъединява към майка си, сестра си и братята си, за да изпълни дълга към своя баща. Идеята е, както повелява еврейската традиция за траур, всички те да останат една седмица вкъщи, където да приемат гости, роднини, приятели и познати, дошли да изразят почитта си, всеки по своя си начин. Защото покойният г-н Фоксман може и да е говорел като атеист, но всяка седмица е водел децата си в синагогата с мотива: „И преди съм правил грешки!”

Разбира се, седмицата твърде бързо излиза от контрол. Изплуват дългогодишни обиди и мръсни тайни, пламват стари страсти. За Джъд Фоксман тази седмица е и възможност да обмисли от всички страни огромната бъркотия, в която се е превърнал животът му, докато в същото време отчаяно се опитва да остане встрани от регресивните битки на дисфункционалното си, безумно разединено семейство. Както често се случва, членовете на семейството бързо разбират колко малко са се познавали помежду си, колко не се харесват един друг и колко грешки са правили в отношенията си.

Джъд не е осъзнавал досега, че брат му Пол – някогашен обещаващ спортист – години наред го смята за виновен заради краха на спортната си кариера. Не е знаел и колко отчаяна е Алис – съпругата на Пол – в желанието си да има дете. Нито какво стои зад привидното пиянско веселие на Филип, който пристига за погребението с „Ферари” и с поредната, този път по-възрастна с двайсет години жена в живота си. А сестра им Уенди се задушава в един брак със самовлюбен идиот, докато майка им – психолог по образование – сякаш не се интересува от нищо друго, освен от работата си като шантаво гуру.

И за да е пълна кашата, в деня на погребението Джен – невярната съпруга на Джъд – хвърля бомбата – тя е бременна, при това не от любовника си. А някъде съвсем наблизо вече се е появила и Пени – старата любов на Джъд, която – оказва се – той така и не е успял да остави в миналото.

Неслучайно в един момент самият той признава:

„Нуждаете се от GPS, за да проследите сексуалния живот на това семейство.”

И някак си сякаш всичко това подготвя Джъд Фоксман за най-важния ден – този за разплата с всички за всичко, в това число и със самия себе си, и за осъзнаването, че вината е колкото тяхна, толкова и негова.

Както казах, това е емоционално наситен разказ, в който всеки читател би открил себе си. Може би най-завършения от романите на Джонатан Тропър, тази история ни напомня, че животът почти никога не е какъвто сме си го представяли, още по-малко пък какъвто сме го планирали, и обикновено вината за това до голяма степен си е наша. Роман за разбитите мечти, за независещите от нас кривини на съдбата, за прошката, за вината, и най-вече за връзките, които ни свързват с хората около нас, независимо дали ни харесват или не.

С романа си „Шантава седмица” Джонатан Тропър за пореден път доказва, че е ненадминат майстор на историите за наранени мъже, объркани от жените, които обичат.

Дерек Ланди ви кани на високоскоростно приключение

 

БНР Радио Видин - Дерек Ланди ви кани на високоскоростно приключение

Ирландският филмов сценарист и писател Дерек Ланди – създателят на най-продаваната фентъзи поредица „Скълдъгъри Плезънт“ – се завръща с една нова шеметна история, развиваща се с бясна скорост на Демон шосе – мрачен път някъде в Америка, на границата между реалността и фантазията, като често я пресича в едната или другата посока.

Да се качим в зловещия черен „Додж Чарджър“ на Майло Себастиан и да се впуснем в едно преследване с демони! Истински демони! И за да не е само един проблемът, трябва по време на това пътуване, докато се опитваме да опазим тялото и душата си, да открием човек, успял да се скрие дори от погледа на господаря на демоните.

Ако някога сте намирали родителите си за прекалено взискателни, стряскащо съвършени и недосегаемо отчуждени, значи донякъде можете да се поставите на мястото на 16-годишната Амбър Ламонт – спътницата на Майло, която той има за задача да опази с цената на живота си. Срещу съответното заплащане, разбира се. Тоест донякъде можете да се поставите на нейно място. Точно дотам, където собствените родители на Амбър се опитват не просто да я накажат заради някоя беля, а да я убият. Не, не заради беля и не защото я мразят или нещо подобно – не! Те просто имат нужда от нейната сила на демон, а кръвта ѝ е цената, която трябва да платят на Сияйния, дарил ги с нечовешка мощ преди повече от век и половина. Нищо лично – просто бизнес! Бизнес с един от господарите на Ада.

Да, Амбър е дете на демони. Тя самата е демон. Свежата кръв, от която всички имат нужда. Но за разлика от всички преди нея, тя няма никакво желание да умре заради нещо, което не е искала, нито е имала думата в една безумна сделка между света на хората и света на мрака. Тя иска да е обикновен намръщен тийнейджър, да гледа любимия си фентъзи-сериал, да си пише в чата с виртуалните си приятели и, ако е възможно, да не се налага да се разправя с идиоти в закусвалнята, в която работи, когато не е на училище. Толкова ли е много?

Оказва се, че да. Защото от самото си раждане е предопределена за друго. Да стане извор на свежа сила за родителите си и смахнатите им приятели. И ето че вместо да ходи на училище, да заработва някой долар в закусвалнята и да изживява на спокойствие младежкия си бунт, тя е принудена да бяга от увеличаваща се в прогресия армия преследвачи, в това число от родителите си, хвърляйки се сякаш от чудовище на чудовище и доверявайки се на хора, които май не са съвсем хора и имат своите тайни, които да крият на всяка цена.

Амбър може и да е демон, но определено не е съвършения герой, нито съвършения злодей. Всъщност тя определено има навик да взема някои наистина безумни решения до степен да се проваля напълно на моменти. Онова, което неизменно принуждава читателя да й прости обаче, е фактът, че макар и поначало добра и уплашена, тя все пак умее да става наистина ужасна понякога.

А около нея е пълно с второстепенни образи, които превръщат тази книга в истинско преживяване, независимо, че на моменти, задъхвайки се, читателят може да остане с впечатлението, че твърде много е натъпкано в нея. Например Майло, който като че ли има особена връзка със своя „Додж Чарджър“… или самият „Чарджър“, който също има какво да крие. Или неспирно бърборещият Глен, на когото му остават броени дни живот, ако не предаде Знака на смъртта, който е приел от непознат старец някъде из родната си Ирландия.

Романът „Демон шосе“ е книга първа от трилогията „Пътят на демоните“. Типичен „роуд роман“, той е едно високоскоростно приключение, но и история за съзряване и пътуване до Ада и обратно, през тъмната страна на Америка. История за обсебени мощни автомобили, сияйни демони, червенокожи рогати чудовища, а и човешки такива, кръвожадни вампири, влюбени вещици, немъртви серийни убийци, тъмни магии, бърза и като че ли по правило грозна смърт и какво ли още не. Всъщност още първото изречение звучи като обещание за пълно удоволствие:

„Дванадесет часа преди родителите на Амбър Ламонт да се опитат да я убият, тя седеше между тях в кабинета на директора, положила ръце в скута си, потискайки всичко онова, което й се щеше да изкаже на глас.“

Общо взето, Дерек Ланди определено не е за хора с нежни души, защото не спестява гадните и кървави подробности от живота и смъртта на своите герои. Преди да поеме по пътя на демоните, той нашумя с деветте романа от поредицата „Скълдъгъри Плезънт“, която днес вече е в учебниците по литература в Ирландия и Великобритания.

"Игра на маски" - наръчник за оцеляване в гимназията

 

БНР Радио Видин - "Игра на маски" - книга за живота в гимназията

Нека да се върнем назад, много назад, в годините, когато всичко е на живот и смърт, любовта е завинаги, омразата е от сърце и душа, морето е до колене, а животът едва набира скорост! Ние сме само на шестнайсет… и да започнем една игра! Игра на маски, която с годините може би сме позабравили, но някои неща всъщност никога не се забравят.

„Игра на маски“ е дебютния роман на Бени Хюбнер и засяга една тема, която не само че е актуална, но е и болезнено важна за много деца и тийнейджъри, а именно – насилието в училище, отношенията, онова, което децата ни предпочитат да премълчават вкъщи, защото не могат или се срамуват да споделят. За маските, които носим понякога пред другите и пред себе си, за надеждите и страховете, за първите влюбвания, неизбежните разочарования и страстните съперничества, за изграждането на личността в онази й част, която формира обществото, а не семейството, но най-вече формира нас като хората, които ще бъдем цял един живот после.

В света на възрастните маските може би не са проблем, дори напротив – понякога са задължителни, станали са норма. Норма, на която се учиш, докато в един момент липсата им става онова, което изненадва. Може и да не ни харесва, но това е положението. А когато си тийнейджър и тепърва ти се налага да се учиш на игрите на възрастните, когато да си от популярните все още ти е важно, а да си аутсайдер е трудно и самотно занимание, нещата често пъти са на ръба на драмата, че и отвъд, а битките също толкова често са с жестокост, която би смаяла дори опитни воини.

Когато 16-годишната Лейн Денисън се премества със семейството си от Алабама в Лос Анжелис, естествено е да се надява, че на новото място ще е различно и (защо пък не) по-добре, отколкото в старото й училище. Ново начало, нова Лейн, нов живот, ново Аз… Може би този път няма да е „оная дръпнатата“. Може би ще е себе си, „но по-умерено“, каквото и да значи това.

Както често се случва в живота обаче, докато ние си правим планове и даваме обещания, съдбата се забавлява за наша сметка. Плановете на Лейн да се представи добре завършват още преди да е стигнала до класната си стая през първия учебен ден, в една локва пред новата гимназия, точно под виолетовия поглед на Чан Месинг – най-готиното момче в гимназията, което май никой не познава така добре, както си мисли. А всички знаем, че особено в гимназията първото впечатление е най-важно, дори определящо за по-нататъшното ти съществуване.

И се налага Лейн да започне своя игра, ако иска да оцелее във войната за себе си. А не е лесно, защото някои от играчите на сцената на новия й живот са истински опасни. Хубавото е, че винаги има врагове, но винаги има и съюзници. Например шантавата Валънтайн с нейните предизвикателства срещу модата, граничещи с престъпления, на която не ѝ пука от ничие мнение, но пък прекрасно знае кой кой е на бойното поле, наречено „гимназия“. Има го и Ник, който винаги е наоколо, дори и когато ти се иска да го няма, а най-много имаш нужда от него. И Марта, повлякла своите демони и килограми, с които да се бори, когато не се налага да е нечия опора.

Е, тук са и „суперските“, дяволите да ги вземат, като Саманта, която сякаш е изтъкана от физическо съвършенство и злоба, и нейните подгласнички с всичките им скъпи обувки, чанти, прически и претенции. Или Стан, който е способен на твърде много и твърде ужасни неща, за да прикрива истинската си същност.

Всички те обаче се оказват в необичайна ситуация, когато по идея на учителите целият випуск заминава на ежегодния летен лагер, където ще трябва по примера на рицарите на митичния крал Артур да се учат на непознати за тях умения. Умения за оцеляване, но не само в дивата природа, не и в историята, а в много по-голямото предизвикателство, наречено „живот“, където маските са много повече, много по-тежки за носене и крият много по-страшни неща от съперничеството за сърцето на най-готиния футболист. Като например да се доверяват. Да вярват. Да се разочароват също. Да решат с кого могат да вървят в една посока и срещу кого. Докато не открият своя Граал може би.

Романът „Игра на маски“ е историята, от която тийнейджърите имат нужда. Той е реалистична картина на живота в гимназията, на порастването – не толкова на възраст, колкото в други отношения – на възможните подводни течения и рисковите места, които могат да те повлекат към дъното или да те издигнат на върха, на ученето, но не на уроците от учебниците, а на онези – другите, които те учат как да бъдеш онова, което сам очакваш от себе си и колко скъпо струва то понякога. Няма какво да се лъжем, основата на живота е в гимназията, в онези крехки, престъпно млади години, и е много важно от кои ще си или пред кои ще се доказваш, докато всъщност се опитваш да се докажеш пред себе си. Така че това е книга, която може да помогне на много момичета да минат по-лесно през тези луди години, пълни с най-добри приятелки, съпернички и момчета. И уроци! Уроци как да носим и как да сваляме маски – свои и чужди.