Чудо за четене или една забавна балканска история

 

Чудо за четене или една забавна балканска история

Оттатък Смилево, на седем километра нагоре в планината, закътана подобно на стара непревземаема крепост и действаща като някаква алтернативна хайдушка република, се е сгушила Поскокова Драга. Едно почти изоставено село, съществуващо по свои закони, в което живеят последните му обитатели – стария вечно кисел вдовец Йозо Поскок и четиримата му вироглави синове: мълчаливия темерут Крешимир, близнаците Бранимир и Звонимир, които са издигнали колективното зло на нови нива, благодарение на братската си любов и непукизъм, и любимецът на майка им Домагой. Едно малко, но опасно гнездо на пепелянки в сърцето на планината, както не един несретник се е убеждавал през годините. И нито държавата Хърватия с всичките си закони, нито цивилизацията като цяло успяват да пробият планинските пътеки и шубраци, за да достигнат до грубата същност на Поскоците с техните съмнителни хигиенни, хранителни и социални навици. Петимата си съществуват сравнително безметежно след смъртта на жената на Йозо – Зора (дето от омраза трийсет години не продума на мъжа си), докато на трийсет и осем годишният Крешимир не му хрумва безумната идея, че трябва да се ожени.

Така де. Пред Поскоците всички познати на света серийни убийци може да изглеждат като срамежливи теменужки, но дори най-големите чудовища понякога имат нужда от топла храна, чисти чинии и изпрани чорапи. Тоест дори те са принудени да признаят, че животът без жени е невъзможен. От този ден нататък светът на стария разбойник… извинете, на стария Йозо на практика се срива, а времето в мъжкарската реалност на тези съвременни и колкото плашещи, толкова и симпатични разбойници започва да тече по различен календар.

„Осъзнай се, не прави моята грешка“, предупреждава го баща му мъдро, доколкото му е по възможностите на мъдростта, разбира се.

Но Крешимир знае, че се налага да направи тая велика саможертва заради всички – защото след смъртта на майка им петимата бавно, но сигурно затъват в мръсотия, непрани дрехи и мръсни чинии. Да ядеш супа от кристален пепелник поради липса на чисти чинии си е сериозен знак, че на къщата спешно ѝ трябва женска ръка. А и вечният качамак на Йозо, изненадващо разнообразяван с примеси като какао, ванилия, кокос, фъстъци и други подобни, си е силен стимул да потърсиш промяна… или спасение…

И за ужас на баща си Крешимир, дето се вика, повлича крак. Жените нахлуват в Поскокова Драга с цялата нежна сила, на която са способни, а точно тези се оказват способни на много повече, отколкото са очаквали братята, и определено повече, отколкото е в състояние да понесе старият Йозо.

Така започва „Чудото в Поскокова Драга“ – четвъртия роман на хърватския писател Анте Томич, за да се превърне в безумно приключение, в което има всичко – любов, отвличане, преследване с полицията, взривове, кръчмарски сбивания, караници и прошка, крясъци и шепот, огнена ненавист и нежна обич. „Чудото в Поскокова Драга“ е една щура смесица от уестърн, стара холивудска комедия, екшън и романтика, разиграваща се из дебрите на Далматинско Загоре, но преди всичко е история за борбата между старото и новото, между традиционното и модерното. Между нежеланието да приемеш промените и желанието да промениш всичко. Независимо с какво впечатление ще останете, истината е, че Анте Томич обича своите герои-чудовища, дори когато открито им се подиграва.

Както и да е!

Оказва се, че да се ожениш не е толкова лесно, особено ако си зарязал любимата жена да те чака петнайсетина години, докато противен полицейски шеф я ухажва много настоятелно. По-трудно е даже от сблъсъка с наглите инкасатори за тока, дето не оставят човек на мира, ами минат – не минат трийсет години, пък идват да те изнудват да им плащаш. И други такива цивилизационни предизвикателства, с които дивите Поскоци винаги са се борили яростно и безкомпромисно.

Но пък си има предимства да си хърватски герой от войната – най-малкото зад гърба си имаш старите бойни другари, готови в името на справедливото отношение към ветераните даже да ти откраднат булка и да полежат в ареста.

Циничен, ироничен и забавен, Анте Томич ни предоставя една подробна дисекция на примитивното, принудено да се сблъска с модерното, и резултата от тази титанична схватка.

Анте Томич е хърватски журналист, роден през 1970 г. в град Сплит, който град става и декор на тази задъхана от напрежение и смях история, подправена с неподражаем балкански привкус. Наричан не без основание „хърватския Бакман“, Анте Томич е най-продавания и може би най-забавен хърватски автор. Самият той определя жанра, в който пише, като „романтична комедия“, а историите му вече се адаптират и за театрална сцена.

Щастието е чаша чай с теб... според Мамен Санчес

 

БНР Радио Видин - Къде е щастието според една испанска писателка

Какво се случва, когато мъгливият Албион под формата на изискан млад британски джентълмен, наследник на богата фамилия, се сблъска със слънчевата испанска Андалусия, приела образа на екзотична синеока циганка? Случва се хаос. Хаос от недоразумения, любов, храна, музика, страсти, срещи и припадъци.

В романа „Щастието е чаша чай с теб“ испанската писателка, филолог и трето поколение журналист Мамен Санчес забърква една ароматна, гореща и шеметна смес от недоразумения, в центъра на които някак си се оказва иначе безкрайно сдържания, възпитан и дисциплиниран Атикус Крафтсман.

Атикус получава от баща си Марлоу Крафтсман – собственик на огромен издателски бизнес – задача на пръв поглед ясна: да напусне Лондон, за да отиде в Мадрид. Семейното списание за литература има офиси из цяла Европа, но необяснимо защо испанската му версия е пълен провал, най-вече финансов. Атикус просто трябва да отиде до там, за да уволни петте служителки в офиса и да го затвори.

Само че в Испания нищо никога не е просто и ясно. Така че от досадно наглед бизнес начинание нещата бързо ескалират до забавна въртележка с комични ситуации и недоразумения, докато пет отчаяни жени с малко помощ от призрака на Федерико Гарсия Лорка се опитват да спасят единственото ценно нещо в живота си – офиса на списание „Либрарте“. Защото за тях това място е всичко друго, освен офис. То е отделен свят, то е сигурност, то е уют, семейство, психотерапия. То е мястото, което Берта, Асунсион, Габи, Мария и Солеа за шест години са превърнали в свой втори дом, дори по-ценен от онези, в които се прибират вечер.

Те иначе са пет съвсем обикновени, мили и деликатни дами, но когато се оказват изправени пред опасността да останат без работа, вещиците в тях се обаждат и измислят пъклен план. А нищо неподозиращият Атикус Крафтсман пада право в капана им, изплетен от чифт сини очи, фламенко, хамон, странни семейни връзки и горещата испанска Андалусия с още по-горещите ѝ обитатели с екзотични лица и нрави.

В същото време в Мадрид инспектор Алонсо Манчего е натоварен с деликатната задача да открие изчезналия боташки наследник. Той като че ли няма полезен ход, въпреки огромното си желание да се докаже най-накрая не само пред приятелите си, с които всяка седмица играе карти, но и пред богатия британски бизнесмен Марлоу Крафтсман, а може би и пред митичния Скотланд Ярд. Самият инспектор има какво да крие и какво да научи.

„Щастието е чаша чай с теб“ е динамичен роман, в който е много лесно да забравиш кой е главен герой и кой е от второстепенните. И някак си започваш да се влюбваш във второстепенните повече, отколкото в главните, които и без това си се влюбват един в друг. Например в баба Ремедиос, която няма нищо против да се преструва три месеца, че ей сега, в тоя момент умира, само и само да види внучката си омъжена за русолявия недодялан англичанин Тико. Или в братовчеда Арканхел с неговите пъпеши, златните зъби и черната риза. А покрай него и във всички останали петдесетина братовчеди, сред които май никой не е много наясно кой на кого какъв точно се пада всъщност, но знаят, че са семейство.

Всъщност това е типичния дамски роман. Лек, забавен, топъл, ухаещ на пъпеши, горещ уличен прахоляк, зехтин и домашни манджи, способен да те влюби в себе си и в петте си уж главни героини. Берта – романтичната стара мома, Мария – отегчената до смърт съпруга и майка, Габи – отчаяно копнееща за детето, което все не успява да зачене, Асунсион – напълняла от хормони и отчаяние и изоставена от съпруга си заради млада и красива стюардеса и не на последно място прелестната Солеа – красива, гореща, готова да превземе света или поне сърцето на Атикус Крафтсман. А покрай тях – и в Испания, за която защо ли знаменитият Хемингуей така страстно говори като за жена… Може би баба Ремедиос има какво да каже и за Лорка, и за Хемингуей, но само на онези, на които тя прецени, че заслужават старите семейни тайни.

Разбира се, има го и лошият герой, който е убеден, че може да отвлече една беззащитна жена от сърцето на Андалусия, само за да разбере какво е да се окажеш преследван от цялата местна полиция плюс един разлютен цигански клан – има-няма към двеста души.

Общо взето, това е роман, в края на който разбираш, че щастието наистина може да е в чаша чай, изпита с точния човек. И да повярваш, че няма начин да не срещнеш този човек. А той може да е красив английски наследник на богатство или застаряващ полицейски инспектор в Мадрид. Защо не и собствения ти съпруг, в когото отдавна си забравила да бъдеш влюбена…

Така че ако сте забравили къде е щастието и имате чувството, че все ви се изплъзва, може би имате нужда от тази книга, за да ви припомни, че то понякога е точно под носа ни, в нещо мъничко и почти незабележимо. Просто трябва да поискаме да го видим.

Кръвни братя по норвежки

 

БНР Радио Видин - Едно оптимистично четиво

В „Кръвни братя“ – дебютния роман на норвежкия писател Ингвар Амбьорнсен, две уплашени момчета на средна възраст наскоро са се нанесли да живеят заедно в общински апартамент в Осло. Вероятно се досещате, че и двамата имат сериозни проблеми, но са готови да дадат всичко от себе си, просто не точно сега, ако е възможно. Току-що са напуснали социална институция, станали са кръвни братя случайно заради една счупена бутилка със сироп от бъз и се страхуват от всичко. Страхуват се дори да излязат от вкъщи или да вдигнат телефона например. Една горчиво-сладка история за плахи приятелства, пържоли с масло и сметанов сос и поезия в кисело зеле.

Двамата доскоро са били настанени в клиниката Брьойнес за хора с психични заболявания заради неспособността си да се справят с реалността. Тридесет и пет годишният Елинг изпитва затруднения да се съвземе след смъртта на майка си, която цял живот го е обгрижвала може би повече от необходимото, докато малко по-възрастният Хел Бярне просто иска да убие родителите си без да се впуска в подробности защо.

Елинг е интелигентен, но изпитва ужас от социални контакти. А сега е твърде съсредоточен в задачата да разшири социалните си контакти и да влезе в контакт с реалността, която е поизгубил в последно време. За него нещата често пъти са или черни, или бели и нищо по средата. Харесва реда и изпада в паника от мисълта да наруши правилата. Но най-много от всичко му се иска да натрие носа на социалния работник Франк.

Хел Бярне пък е мълчалив, простодушен, пристрастен към импулсните еротични телефони и храната и не вярва в необходимостта от лична хигиена и смяната на бельото.

Но сега двамата са навън, в реалния живот и се налага да се научат да се справят сами, макар и под надзора на Франк, който ги посещава на всеки две седмици. И за двамата животът е плашещ, но поносим на приемливо малки порции. Недодяланият Хел Бярне поема готвенето, докато интелектуалецът Елинг управлява скромните доходи от пенсиите на двамата. Е, отначало има проби и грешки. Например когато остават почти без пари за цял месец след като подхождат твърде ентусиазирано към еротичните телефони. Постепенно обаче се установява някаква рутина, в която започват да се чувстват почти удобно. Само да не беше Франк с вечните му опити да ги социализира като ги влачи по пицарии и ресторанти!

В историята, която ни разказва, Ингвар Амбьорнсен ни показва света през очите на Елинг – един норвежки вариант на Форест Гъмп с отклонение от аутистичния спектър, който се страхува буквално от всичко. Много романи, в които се засяга проблемът с психичното здраве на съвременния човек, описват пропадането в бездната. Този е различен. Авторът очевидно изпитва симпатии към тази малко смахната двойка… добре де, доста смахната двойка… което не му пречи от време на време приятелски да ги взема на подбив и да се шегува с обремененостите им, които очевидно не са една и две. Междувременно двамата главни герои наистина опитват, всеки според възможностите си, и често пъти успяват да намерят пътя към човешката раса, превръщайки се в почти нормални хора. Не без помощта на малкото си, но разбиращи приятели, които се появяват в живота им. Като наивната, но безкрайно добродушна чистачка в болницата Райдюн Нордслетен, чиято поява сякаш събужда за живот двамата самотници и ги изкарва от сигурността на доброволната им изолация. Също и стария чешит с аристократично излъчване Алфонс Йоргенсен, впечатляващо ерудиран по отношение на съвременната норвежка поезия. Те сякаш са първите хора, които не се вторачват в странностите на Елинг и Хел Бярне, а ги намират за напълно поносими и дори нормални. Може би защото сами те имат своите лични предизвикателства, с които се борят.

И докато Хел Бярне се учи да си сменя бельото заради плахата връзка, която започва с бременната от някакъв испанец Райдюн Нордслетен, из улиците на Осло се появява един тайнствен ъндърграунд-поет – поетът на киселото зеле, чиито стихове започват да живеят сред кутиите с кисело зеле в хипермаркетите, по вратите на тоалетните в пицарии, барове и ресторанти, по перилата на стълбища и на всякакви неочаквани неща. Проблясват като куршуми, изстреляни по самотата и безнадеждността на ежедневието. Забиват се като искрящи кристали от мъдрост право в окото на късметлията, имал шанса да ги види пръв.

„Кръвни братя“ е един оптимистичен разказ за това как дори най-недодяланите и привидно увредени човешки същества могат все пак да надмогнат себе си, да предизвикат всички свои страхове и да излязат победители в малките си човешки битки. Като например да отидат на поетично четене в бар, пълен с непознати. Или да помогнат на припаднала бременна жена. Или просто да отидат на ресторант без придружител и дори да говорят с непознат в тоалетната. Един роман за невидимите хора и борбата им да се впишат, за малките крачки към реалността, за различните измерения на смелостта, за приятелството и за момента, в който решаваш, че е време да си вземеш котка. Или две котки. Да напуснеш уюта на собствения си пашкул, за да предизвикаш самия живот, като просто изядеш една пържола в любимия си ресторант „При Ларсен“, в който влизаш за пръв път.

По романа „Кръвни братя“ е заснет филмът „Елинг“, номиниран за „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм през 2001 г., който е и една от най-хитовите ленти в историята на норвежкото кино.

"Виенското братство" на Ингар Йонсрюд ще постави под съмнение човешкото

 

БНР Радио Видин - Норвежкият бестселър "Виенското братство"

Всичко започва като най-обикновен случай на изчезнал човек. Анете Ветре е дъщеря на втората по власт жена в управляващата партия на Десните в Норвегия. Майка ѝ Кари Лисе Ветре не се е чувала с нея от половин година и очевидно проблемът не е само в това, че Анете – интелигентна, но доста объркана млада жена – е станала част от религиозен култ, проповядващ смущаващи неща, а с нея е четиригодишният ѝ син Вилям.

Разследването поема полицейският комисар Фредрик Байер. Изчезнал човек? Колко пък да е сложно? Последното нещо, от което има нужда Фредрик, е тежък случай, докато се бори с паническите си пристъпи и спомена за смъртта на най-малкия си син и се опитва да убеди служебния психолог, че е в състояние да си върши работата. Едва озовал се на бюрото на Фредрик обаче, случаят с изчезналата Анете излиза от контрол. Превръща се в преследване на необяснимо брутален убиец и в издирване на изчезналите членове на чудовищен култ, проповядващ края на света и провеждал безумни експерименти в областта на расовата чистота, чието начало се губи някъде в годините на Втората световна война, когато националсоциализмът на Хитлер се опитва да отрови основите на човешката цивилизация. В разгара на войната един норвежки вариант на доктор Менгеле има амбиции, способни да изправят косата дори на закоравели нацисти, а злокобното му наследство пуска метастазите си чак до наши дни, когато най-страшните оръжия вече не са танкове и пушки, а вируси и бактерии.

Няколко души, начело с един от тримата водачи на култа Сурлу или „Светлина Божия“, са убити, останалите са изчезнали мистериозно. В тайно мазе под имението на сектата е открита модерна лаборатория, в която никой не знае какво е било разработвано, но очевидно е било достатъчно важно, за да струва няколко човешки живота. И кой, по дяволите, е Пер Улсен, който сякаш държи всички отговори, но дори не е сигурно, че някога е съществувал?!...

Отначало всичко като че ли сочи към вендета между религиозни екстремисти, но нещо не пасва. Фредрик Байер и новият му партньор от специалните служби Кафа Икбал искат да са сигурни, защото религиозният въпрос е сред най-чувствителните в едно общество, което живее със страха от атентати и екстремизъм. Както и подозират, разследването скоро поема в нова и още по-тревожна посока.

А някой непрекъснато им диша във врата и това не са журналистите, нито шефовете им, които имат нужда от оправдание за липсата на категорични резултати. Някъде в сенките дебне едно чудовище без лице, без съвест и без скрупули, но пък с ясна цел. Да заличи дори спомена за едно безумие, започнало преди десетилетия, когато група учени основават своето малко „Виенско братство“ и започват най-мащабното в човешката история изследване на расовите особености сред хората. Но чудовището е само инструмент, макар и плашещо съвършен. Някой друг там в мрака го държи и насочва.

Ако сте от почитателите на класическите истории на ужаса, с всичките им кървави подробности, тази ще ви хареса. В противен случай може би ще ви се наложи да попрескочите тук-там някой и друг абзац, колкото да не сънувате кошмари с човешки черти. И все пак това е една по своему красива история със страхотни и страховити сцени, които докосват тънки струни в душата на читателя. Напрежението е постоянно, атмосферата – подобаващо скандинавска и мрачна, почти готическа.

„Виенското братство“ е дебютния роман на норвежкия журналист и писател Ингар Йонсрюд и книга първа от трилогията за комисар Фредрик Байер. Появата му възвестява раждането на един нов, свеж и изключително талантлив глас на скандинавския литературен небосклон. Още с излизането си през 2015 г. се превръща в бестселър, а правата за издаването му вече са продадени в над 20 страни.

На Малиновия хълм се случва нещо зловещо

 

БНР Радио Видин - Ева Франц ще ви заведе на Малиновия хълм

„Казвам се Стина и сигурно скоро ще умра.“

Така започва романът „Малиновия хълм” на шведската писателка Ева Франц. Една смразяваща готическа мистерия, забъркана с майсторство, напълно в традициите на мрачните страшни приказки.

Стина е само на дванадесет години, но вече знае, че не ѝ остава много, и дори е успяла да свикне с тази мисъл, когато майка ѝ получава неочаквана възможност – да изпрати болната си от туберкулоза дъщеря в отдалечен санаториум високо в планината. На това изолирано място, предназначено иначе само за богати семейства, доктор Георг Хагман иска да опита един нов тип лечение. Ако успее със Стина като доброволец, парите ще потекат към санаториума му и ще бъде дадена възможност и на други деца като нея, произхождащи от бедни и многодетни семейства, да се лекуват безплатно.

За разлика от доктор Хагман, Стина е реалист. Тя няма особена надежда за чудо, но пък и нищо няма да загуби, ако даде възможност на добрия доктор да опита, нали?

И така, един ден момичето се озовава в санаториума „Малиновия хълм“ – отдалечен и изолиран, подобен на приказен замък и точно толкова мистериозен, високо сред борови гори и планински върхове, където кристално чистият въздух няма нищо общо с този на улица „Моряшка“ във финландската столица Хелзинки. „Малиновия хълм“ е място, твърде луксозно за хора като обитателите на улица „Моряшка”, и на пръв поглед деца като Стина не би трябвало да могат да пристъпят там. Самият санаториум сякаш е вторият, малко плашещ главен герой, наравно с новопристигналата си малка обитателка. Не, замъкът не приютява Стина – двамата сякаш се изправят един срещу друг.

Както казахме, там се лекуват децата на богатите, но за Стина е направено изключение. Дали заради приятелството на нейния семеен лекар доктор Лундин с главния лекар в санаториума – доктор Георг Хагман или поради някаква друга причина? Доктор Хагман твърди, че престоят ѝ в санаториума е финансиран от богати благодетели, заинтересовани от инвестиции в медицината, ако лечението на Стина се окаже успешно. Тя избира да му повярва. Всъщност на нея ѝ е почти все едно, при условие, че вече се е примирила с мисълта, че скоро няма да е сред живите. Знае, че е извадила късмет, дори и само защото най-накрая може да се храни до насита, да спи без да се бори за място с петимата си братя и сестри, да чете, да се разхожда в околностите на замъка… Е, в замяна трябва да пие редовно от онова противно кафяво лекарство, което доктор Хагман и главната сестра Емерентия ѝ дават по три пъти на ден.

Скучаейки по цели дни сама в огромната зала с осем легла, в които все не идват други пациенти, Стина започва да се разхожда из санаториума и околностите му, често пъти водена от палавия Рюбен от двадесет и трето отделение. Подобно на любимия си литературен герой Робинзон Крузо, и Стина започва да опознава своя малък планински остров. И започва малко по малко да разбира, че нищо не е такова, каквото изглежда, а подозренията ѝ стават все повече.

Защо семейството ѝ не отговаря на нито едно от писмата ѝ? Защо не я търсят? Защо сестра Ерементия винаги гледа така осъдително и с каква цел сменя шишенцата с лекарствата, когато доктор Хагман не гледа към нея? Защо онази вещица с белите очи, която явно често се мотае наоколо, настоява Стина да знае, че оттатък езерото винаги ще намери помощ, ако ѝ се наложи да бяга от „Малиновия хълм”?... Защо изобщо би се наложило да бяга?...

Макар и малка по обем, това е една истинска мистерия в духа на готическите приказки с елемент на призрачна история, защото някъде там от ъгъла ни се усмихва и Рюбен, който… ами някак никак не се вписва сред мрачните иначе служители и обитатели на санаториума, които май въобще не му обръщат внимание. Той знае твърде много, позволява си твърде много и въобще сякаш не е съвсем реален, но пък ето го! Тук е! И е убеден, че нищо лошо няма да се случи, докато мрачната сестра Ерементия е в санаториума. Но какво лошо изобщо би могло да се случи?...

Както във всяка готическа приказка, и тук темата за смъртта е навсякъде. Стина е болна от смъртоносната туберкулоза, баща ѝ е загинал във войната, през прозореца на стаята си в санаториума вижда моргата и гробището, където почиват жертвите от опустошителния пожар в източното крило от преди няколко години… Въпреки това присъствието на Стина някак успява да разсее мрака и да внесе необходимата доза нормалност.

Романът „Малиновия хълм“ ни връща в едно не особено далечно време, в което обаче лечението на редица болести е съвсем различно от съвременното. Развиваща се в началото на ХХ век, историята ни разказва и за това как първите идеи за трансплантация на органи били възприемани от учените и обикновените хора почти като фантастика, но преди всичко ни разказва една прекрасна приказка, която може и да се е случила. Кой знае!