Новата прическа на Вики

БНР Радио Видин

Днес Вики е различна. Косата ѝ е в лилаво, синьо, розово, дори зелено. Не, не се е побъркала. Тя все още си е тихата Вики, която сякаш се страхува да не я забележат, да не подразни някого с нещо, да не предизвика нечие неодобрение. Просто е различна, защото се е освободила. Сама!

Коя всъщност е Вики? Познавате я. Всички я познаваме!

Любовта е чувство, което искаме да даваме и да получаваме. Това изглежда като най-нормалното и естествено нещо на света, първичен импулс, с който се раждаме, и така трябва да бъде. Любовта на мама и татко към децата, на децата към мама и татко, на мъжа към жената, на жената към мъжа. Вкъщи трябва да е най-сигурното, топло и уютно място на света, където да преживееш дори световен апокалипсис без особени тревоги, защото най-близките ти хора са до теб. Би трябвало да е така, нали?

Ключовите думи са „би трябвало“. Но твърде често не е. Твърде често вкъщи е мястото, от което бързаш да излезеш, за да поемеш дъх по-дълбоко без това да предизвика нечий гняв. Твърде често там се прибираш със свито сърце, стъпвайки предпазливо. И не разбираш. Това ли трябва да е любовта? Така ли трябва да я усещаш? Да те плаши до смърт.

Романът „Новата прическа на Вики“ още с излизането си даде заявка, че ще е нещо ново за литературния пазар у нас. Авторката Цветелина Цекова беше може би първата, която посмя да отвори възможно най-широко вратата и да покаже един от сериозните проблеми на обществото ни в пълния му размер, с всички ужасяващи подробности, от които ни се иска да отвърнем поглед. Домашното насилие! Показа ни страха, болката, крясъците, обидите, раните, синините, счупените кости и зъби на жертвите, които обществото все още предпочита да се преструва, че не вижда и не чува. Показа белезите по телата и умовете на жените, които, ставайки жертва на собствените си близки, всъщност стават жертва на всички онези, които отвръщат поглед, пропускат съседските скандали покрай ушите си и са убедени, че е по-добре да не се намесват. Защото „това са семейни работи“, нали? А дали?

Вики е една от многото. Както самата Цветелина Цекова казва в едно свое интервю, Вики е комшийката. Онази непохватната, която все се удря във вратата и шкафа. Тя е учителка, актриса, домакиня, мениджър в голяма компания… Вики е всяка четвърта жена в България според неофициалната статистика, защото официална такава все още никой няма смелостта да направи. Една от жените минали през ада на домашното насилие във всичките му разновидности.

А Цветелина Цекова не е просто писател, решил да се пробва в една деликатна тема. Тя е Вики. Тя пише собствената си история, разказва за собствения си път през нещо, през което никой не би трябвало да бъде оставян да минава сам. За борба, в която най-много имаш нужда от помощ, а е твърде вероятно вместо помощ да получиш обвинения. „Сама си си виновна!“ „Ти си го избрала, сега ще си го търпиш!“ „Ти постоянно го дразниш!“ „Просто е уморен и затова е избухлив!“ „Когато не пие е душа човек, ама като пийне…“

Тя насочва прожектора към най-мръсните и тъмни места в отношенията, към най-грозното проявление на човешката същност – насилието над по-слабите, които са ти се доверили. Насилието над онзи, който е допуснал да се влюби в теб, над онзи, който сам си създал, над онзи, който те е създал дори. Романът „Новата прическа на Вики“ е съвсем малък по обем, може би защото по-голям щеше да е непоносим, и носи товар, който стоварва върху теб и почти те размазва, най-вече в момента, в който осъзнаеш, че може би познаваш поне една Вики. Или си една от тях. Или живееш с една от тях. Този роман крещи. Крещи с гласа на всички онези, които се преструваме, че не чуваме. Крещи от безизходица, от безпомощност, от обида, от страх и самота. Както може да крещи само човек, който е сам сред милиарди. Останал е без глас, може би само с надеждата всичко да свърши по-бързо, все едно как.

Според не едно, а 17 проучвания на психолози и терапевти 47 на сто от жертвите на домашно насилие развиват симптоми на депресивни разстройства. 32 на сто от жените, настанени в психиатрични отделения са жертви на домашно насилие. При 45 на сто от жените, настанявани в кризисни центрове и приюти за жертви на домашно насилие, се наблюдава посттравматично стресово разстройство. Това е само статистика. Зад нея обаче стоят хилядите разбити съдби на хиляди Викита и техните деца, потенциални бъдещи Викита.

А откъде започва пътят към спасението? Може би от една нова прическа в лилаво, синьо, розово, дори зелено.

История за втория шанс и щастливия край

БНР Радио Видин

Френският психолог Анес Мартен-Люган решава да опита нещо ново, пишейки романи, и смело може да твърди, че ѝ се получава. Нейната тайна е в умелото улавяне на емоциите, в таланта ѝ да пристрастява читателя, да го превръща в част от героите си. Защото тя пише за хора като своите читатели. За влюбени, наранени, четящи, самотни… За оцелели и оцеляващи. Нейните герои са емоционални и раними, деликатни и симпатични. Сякаш ги познаваш и то не от вчера, и наистина искаш да им се случват хубави неща.

Може би вече сте попадали на романа „Щастливите хора четат и пият кафе“, в който главната героиня Диан току-що бе изгубила съпруг и дъщеря в ужасяващ инцидент и трябваше да се справя с последствията от това. Трябваше да спасява опустошената си психика и сърцето си. И тя го направи, заминавайки от родния си Париж за близката, но много различна Ирландия, за да се опита да започне начисто, доколкото е възможно, ако изобщо е възможно. А в Ирландия срещна Едуард.

В края на романа тяхната история изглеждаше напълно завършена, макар и не по най-добрия начин – точно като в живота. Понякога и всъщност доста често, нещата се случват именно така и няма кой да го знае по-добре от един дипломиран психолог. Въпреки това поне в книгите краят трябва да е щастлив. Така сме свикнали. Затова можем да въздъхнем с облекчение – продължението е факт, Диан има своя втори шанс, Едуард също.

„Влюбените в книгите никога не спят“ е продължението от което тяхната история може и да нямаше нужда, но читателите на Анес Мартен-Люган имаха.

Изминала е една година от завръщането на Диан от Ирландия. Намираме я отново в Париж, където току-що е станала единствен собственик на книжарницата с необичайно име „Щастливите хора четат и пият кафе“, дала името и на първия роман на Анес Мартен-Люган. Успяла е да се пребори със собственото си семейство за своя малък книжен уют, за възможността сама да решава от какво имат нужда и тя, и книжарницата, а до нея както преди е верният, макар понякога дразнещо провокативен, шумен и пъстър Феликс.

Работата в книжарницата е единственото, което спасява Диан от ново потъване в депресия. Тя иска да докаже, че е достатъчно силна да живее с раните си без да ги забравя, да ги приеме и да се справи с последствията от тях, точно както в предишния роман, където същият порив я отвежда в Ирландия при Едуард. Днес това желание да поеме дъх я е върнало обратно във Франция. Време е за нова крачка. Има още хора, пред които да се доказва, но преди всичко пред себе си, разбира се. Всъщност най-вече и единствено пред себе си.

С помощта на приятно смахнатия Феликс нещата в книжарницата потръгват. Потръгват така добре, че Диан дори успява да диша с една идея по-леко, макар товарът от болезнени спомени да е все така смазващ. Е, продължава да пуши и да пие кафе с темпове, които стряскат, но всичко останало изглежда наред. Диан е готова дори да се остави в ръцете на Феликс, който е взел твърде присърце задачата да върне своята приятелка обратно в живия живот, да ѝ осигури нови преживявания и най-вече срещи с мъже. Ентусиазмът му е леко задушаващ, но неукротим.

И когато през вратата на книжарницата влиза Оливие, той изглежда и звучи като почти всичко, от което Диан има нужда в момента. Той е онова, от което сърцето ѝ има нужда, за да се възстанови.

Докато Едуард не се появява в Париж.

Не, той не търси Диан. Цяла година не е отговарял на съобщенията ѝ, не е приемал позвъняванията ѝ. И двамата са приели, че общата им история е стигнала до логичния си тъжен край. Не е болка за умиране на фона на далеч по-страшните неща, които се случват понякога. Само че този път Едуард изглежда е човекът, който има нужда от своето бягство, от своето търсене на смисъл, а двамата заедно имат нужда от малко по-различен край. Нима повярвахте, че нещата са приключили?...

Анес Мартен-Люган ни поднася една история, която звучи толкова човешки, че чак е реална. Не е необходима – читателят винаги може да спре да чете историята на Диан и Едуард още след първия роман, – но е идеалното продължение за онези, които не могат и не искат да приемат, че в книгите краят може да не е щастлив, любовта може да не е всесилна. Едно продължение, което не е от значение, но стопля. Като комбинация от чаша кафе, скъпа цигара и хубава книга.

И все пак една вратичка отново остава отворена. Ами щастливият край за Оливие?...

Добре дошли в Чудовищната команда

 

БНР Радио Видин - Чудовищната команда на Тери Пратчет

На 12 март 2015 г. се разделихме завинаги със сър Тери Пратчет – автора, сътворил един от най-магичните светове. Светът на Диска широко отвори вратите си за него и вероятно му е отредил почетно място, точно до сър Самюел Ваймс. Не, Тери Пратчет не умря, а ръка за ръка с Жътваря замина на ново пътуване. На нас ни остави своята мъдрост, неподвластна на нищо друго, освен на магията, която самият той създаваше в книгите си.

И така, поемете дъх и да тръгваме на война! Някъде по границата между вечните врагове Борогравия и Злобения се лее кръв като за последно, макар вече никой да не помни откога и защо. Толкова отдавна е така, че дори няма значение поводът, което не е причина съществуването на обикновените хора да бъде лишено от всички онези мънички неща, придаващи му смисъл. Например от любовта към семейството и желанието да те оставят на мира да си живееш мирно и тихо.

Романът „Чудовищна команда“ е част от поредицата „Светът на Диска“. Още с първите си няколко страници той ни отвежда в една абсурдна пародия на живота в армията, но пародия толкова близка до реалността, че чак е малко зловещо.

Сър Самюел Ваймс вече не е част от Нощната стража на Анкх-Морпорк. След брака си с господарката на Борогравия е влязъл в сложната роля на херцог в един труден за страната момент на кръвопролитна война, в която никой не е наясно кое как се случва и кой какво прави.

В същото време там някъде, в селската гостоприемница „Херцогинята“, Поли Пъркс има своите си грижи. Брат ѝ е изчезнал, докато е воювал някъде по фронтовете на вечно раздираната от военни конфликти Борогравия и Поли не вижда друг начин да го открие, освен на свой ред да го последва и да стане част от армията. Част от армия, в която поне на теория никога не е стъпвал женски крак, макар всички да сме наясно, че в повечето случаи практиката разбива на пух и прах теорията. С други думи Поли много спешно трябва да стане момче и да изглежда достатъчно достоверно, за да я наемат.

С отрязана коса и с няколко чорапа пъхнати на точните места в панталона, тя се явява пред наборната комисия в лицето на грубоватия дебелак ефрейтор Страпи и кандидатства за място в борогравската армия. И я наемат. То така или иначе хора почти не са останали, а войната като цяло не върви на добре и положението, общо взето, е достатъчно отчайващо, та военните хич нямат право на особени капризи при подбора на и без това недостигащите кандидати. И ето че Поли под името редник Оливър Пъркс (или редник Пръц, ако питате Страпи) става част от отряда на стария гадняр и на тихия герой сержант Джак Джакръм, където твърде бързо се изяснява, че май не само тя има какво да крие.

Всъщност твърде бързо разбира, че нейният крак далеч не е първия женски, престъпил армейския праг. В момента, в който Страпи внезапно изчезва и отрядът от новобранци трябва да се оправя сам насред бойното поле, много бързо става ясно, че в малката им група почти никой не е този, за когото се представя. Оказва се също така, че много повече женски крака, отколкото Поли си е мислела, са нахлузили военните ботуши и са стъпили на пътеката на войната. Но по-лошото е, че май никой няма представа какво да прави в необичайните обстоятелства. Налага се да импровизират, за да оцелеят.

„Чудовищна команда“ всъщност е един своеобразен реверанс на Тери Пратчет към жените и феминизма, към техните уверения, че могат да се справят не по-зле от всеки мъж с онова, което обичаме да наричаме „мъжки работи“. И идеята въобще не е да се доказва кой пол е по-добрия, по-умния и по-силния, още по-малко пък по-кръвожадния, макар вампирката Маладикта например да има какво да сподели по въпроса. Целта на Пратчет е да докаже, че личните качества не зависят от пола и че да си добър или лош е въпрос на характер и личен избор.

И все пак вечната дилема „мъжете или жените“ не е основната линия в романа. Основната цел всъщност е да се покаже войната с цялата ѝ уродливост, безсмислие и с цялото зло, което причинява на всички. Горчиво ироничен, Пратчет успява да я покаже по убедителен и безкомпромисен начин, упреквайки човечеството за всички онези неща, с които самó прави живота си по-сложен, по-жесток и по-опасен. Успява и безпогрешно да посочи истинския враг във всяка една война, водена някога някъде, по каквато и да било причина:

„Враговете не бяха мъже или жени, не бяха старците или дори мъртвите. Бяха просто проклети глупаци, във всичките им разновидности. А никой нямаше право да бъде глупав.“

Когато Америка се сблъска с Европа...

 

БНР Радио Видин - Европа през погледа на един американец

Нали помните знаменития роман на Марк Твен „Един янки в двора на крал Артур“? Сблъсъкът на времена и култури, неизбежен когато един почти съвременен американец попада сред рицарите на Кръглата маса, в епоха на дуели, суеверия, фанатизъм и кървави борби за власт. Е, нещо подобно преживява писателя и пътешественик Бил Брайсън, когато тръгва от родната си Америка да разгледа Европа.

Културният шок е с почти същия интензитет на средно разрушително земетресение, сблъсъкът на разбирания за живота – с дори по-тежки последствия. Най-общо казано, бившият жител на американския Среден запад не намира почти нищо между Арктическия кръг и Босфора, което да заслужава особени похвали. Въпреки това чувството му за хумор, ирония и самоирония не го напуска през цялото време, макар на моменти да се трансформира в добре познатото ни мрънкане, което всички си позволяваме от време на време, а някои твърдят и че ни е станало национален спорт.

Преди двадесет години като студент Брайсън попада в Европа със своя приятел Кац и пази ярък спомен за преживяването. Днес той вече е женен и има деца, така че е време да провери дали нещо се е променило за тези двадесет години и кое всъщност – той или Европа?

Та какво всъщност се случва, когато идва отново по местата, които не е виждал от две десетилетия? И дали промените са чак пък толкова забележими или и Европа, и Брайсън не са мръднали чак толкова, колкото той си мисли и се надява.

Оказва се, че неподозирано много неща могат да се случат, когато смениш континентите и режимите. Например Бил така и не успява да открие Исус в самолета, независимо от старанието на съседа си по седалка, но пък си намира монета от четвърт долар. За пръв път в Европа вижда чудото на ненаразания хляб, пешеходна „зебра“ трамвай и човек с таке, който наистина очаква да го вземат насериозно. За пръв път вижда хора, които сами си носят покупките, пакети „Житан“ и човечето на Мишлен. Открива, макар и малко трудно, че Белгия всъщност е нещо като предградие на Брюксел, и че понякога Богота е по-добър избор за местообитание от Кьолн например.

Общо взето, за пътешестващия американец всичко в Европа е толкова ново и различно, толкова невероятно и непонятно ярко, че горкият турист не може да повярва, че е на същата планета, в същата реалност, от която е тръгнал.

Ами люксембургците?! Имате ли представа колко много люксембургци има в Люксембург, за бога?!... Все хора, които вероятно никога не са чували мелодията на клуб „Мики Маус“, защото са от друг свят. За сметка на това свободни стаи няма и в най-забутания хотел.

Разбира се, че в един момент странстванията на Бил го отвеждат и в София, но в София от зората на демокрацията, година-две след събитията от 10 ноември 1989 г. Един американец в току-що изпълзялата от комунизма България! Като директен билет за роман на Джордж Оруел, а черешката на безумния коктейл е, разбира се, ЦУМ. Центърът на вселената в тази част на Балканите. Според Брайсън България е категорично най-интересното място от цялата му обиколка на Стария континент, макар и не най-комфортното. Но пък той е тук само за малко и разполага с долари във времена, в които българите разчитаха на купони, прекарваха една трета от времето си във висене по опашки за хляб и месо и трябваше да си синхронизират биологичния часовник с режима на тока. Той е човек, който може да си позволи да пазарува, докато местните са принудени да се борят със зъби и нокти за някоя стока. Има разлика и тя определено променя възприятията.

Знаете ли кой е най-тъжният щанд в ЦУМ? Е, Бил Брайсън го открива. Ако се присъедините към пътешествието му, ще го видите и вие. Няма да видите обаче мумията на Георги Димитров, заради която преди двадесет години Бил и Кац за малко да бъдат арестувани.

И преди да сте попитали, да Брайсън е напълно съгласен, че българките са красивите жени – ако не в света, то поне в Европа са сред най-красивите.

Бил Брайсън е автор на множество книги за пътешествия, някои от които стават истински бестселъри. Въоръжен с наблюдателност и любопитство, но преди всичко с хапливото си чувство за хумор, което на моменти минава границите на добрия тон, той определено не е типичния съвременен американец, дори и само защото пет пари не дава за политкоректност, за нашумялата напоследък свръхтолерантност, за деликатността и стремежът да не обидиш някого, дори когато си го заслужава. Той обижда, той е груб, той е заядлив, циничен и несправедлив и това въобще не го тревожи. Понякога просто отказва да приеме онова, с което не е свикнал. Няма проблем да генерализира впечатленията си от отделни индивиди, лепвайки ги на цели нации. Нищо не го спира да нарича например парижаните груби, шведите алкохолици, швейцарците скучни. Не е прав, но това изобщо не го вълнува. Хуморът му е остър, хаплив, дори неприличен на моменти, което няма да се понрави на всеки, но пък едно не може да му се отрече – откровен е, дори когато прекрачва границите, държавните и тези на доброто възпитание.

Сахара не е същата, когато из нея се разхожда Дърк Пит

 

БНР Радио Видин - Приключението "Сахара"

Романът „Сахара“ на американския хитов писател Клайв Къслър започва повече от драматично. По време на Американската гражданска война тежко бронираният параход „Тексас“ – една от бойните надежди на Конфедерацията – прави последен отчаян опит да избяга от войната, за да спаси архива на Конфедерацията. На борда му е и един особено важен затворник – важен за цялата съвременна американска история. И успява като по чудо, само за да изчезне завинаги с безценния си товар и да се превърне в легенда и примамка за търсачите на съкровища.

Десетилетия по-късно – през 30-те години на ХХ век – дръзката авиаторка Кити Манок попада в пясъчна буря, докато лети над пустинята Сахара, и никой никога не чува нищо повече нито за нея, нито за малкия ѝ самолет. Две събития, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Но само на пръв поглед. Съдбата ѝ по случайност е предопределена да стане част от една невероятна поредица от случайности, която тепърва започва.

И ето че историята се пренася в днешни дни, когато някъде в Африка се е появил непознат нов вирус, превръщащ хората в безумни зомбита. Заразата се разпространява твърде бързо, в обезпокоителни темпове, а симптомите са ужасяващи и не приличат на нищо познато на медицината до момента. Убива мъже и жени, млади и стари и е въпрос на време една туристическа група да се натъкне на потресаваща гледка в Оазиса Аселар в Мали. И колелото да се завърти в посока към развръзката, независимо каква ще е тя.

А в египетската перла Александрия, докато проучва поредното изгубено съкровище, морският инженер и един от водещите експерти в Американската морска агенция Дърк Пит не подозира, че е на път отново да се озове в епицентъра на бурни и смъртоносни събития. Той се оказва в точното време на точното място, за да спаси живота на Ева Рохас – блестящ, но може би прекалено самоуверен учен от ООН, която е тук с мисия и не подозира, че дори само с появата си се превръща в опасност за твърде силни и напълно безскрупулни хора. Ева Рохас е в Африка, за да проследи откъде е тръгнала мистериозната зараза и евентуално да изработи стратегия за справяне с нея преди да се е превърнала в световна заплаха. Някой обаче не желае търсенето ѝ да стига твърде близо до него и е готов на всичко, за да я спре.

Междувременно Дърк Пит получава спешна задача да спре надвиснала екологична катастрофа, която бавно пълзи по Нил и застрашава световния океан, а първоизточникът ѝ явно се крие точно там, където доктор Рохас търси причините и за страховитата зараза. Дали двете беди нямат общ корен? И каква е вероятността френският бизнесмен Ив Масар – човекът, налял в пясъците на Сахара повече пари от всеки друг – и корпорацията му да имат нещо общо с надвисналите опасности над пустинята и света?

И за да не е скучно, местното правителство нехае за случващото се, затваряйки си очите срещу съответното щедро заплащане, докато някъде наоколо един садистичен генерал има своите амбиции. Проблемът е, че пътищата към осъществяването на амбициите му се преплитат с тези на останалите герои от шеметния екшън „Сахара“.

Изглежда, когато нещата са на път да станат безнадеждни, съдбата няма нищо против отново да използва любимото си оръжие – Дърк Пит. И приключението започва!

Около Дърк Пит няма как да е скучно, независимо дали ще ръководи акция по изваждането на „Титаник“ от морското дъно, ще търси царския кораб на древен фараон, съкровището на легендарен цар или изчезналия броненосец „Тексас“. Когато на карта са заложени милиарди долари и животът на хората по целия свят, играта задължително трябва да загрубее ужасно много, особено ако става дума за роман на ненадминатия Клайв Къслър. Така че не е чудно, че съвсем скоро Дърк Пит и екипът му са затънали до гуша в неприятности сред пламтящите подвижни пясъци на Сахара и водят битка, която никой не може да си позволи да изгуби. Не е за първи път, но всеки път е като за последно.

Романите на Клайв Къслър имат отличителна черта, която го правят един от най-разпознаваемите автори на бестселъри, а именно – те не са просто романи, а истински филмови сценарии. Те са приключенията, които всеки от нас преживява във фантазиите си, а Къслър изключително умело успява да вплете реални исторически личности и събития в сюжет, който звучи едновременно абсурдно невероятно и напълно възможно. Манипулирайки исторически факти и догадки, той създава един напълно нов жанр в литературата, проправяйки път за мнозина други автори като Дан Браун, Джеймс Ролинс, Джак дю Брул. Неслучайно кино индустрията от десетилетия проявява интерес към творчеството му. Слуховете обаче твърдят, че Къслър до такава степен не харесал адаптацията на романа си „Да извадим Титаник“ от 1980 г., че си обещал никога вече да не продава права върху книгите си. Но през 2005 г. филмовата компания „Парамаунт“ му предлага звезди като Матю Макконъхи и Пенелопе Крус за филмирането на „Сахара“ и, за щастие, той подписва договор.

Всъщност един от най-успешните автори на приключенски романи започва да пише чак на 42-годишна възраст и твърди, че прописал от скука докато съпругата му давала нощни дежурства в своето полицейско управление. До последния си дъх той живее подобно на своите герои – сред история, загадки и приключения, заради което и е наричан „морския Индиана Джоунс“. Библиографията му включва над 80 романа преведени на повече от 40 езика, като 25 от тях са за морския инженер Дърк Пит – героят, който всъщност носи името на сина на своя автор. Самият Клайв Къслър и останалите членове на семейството също често се появяват в епизодични роли, за да окажат помощ на героите в най-напрегнатите моменти, а много от събитията в историите се случват на 15 юли – рождения му ден.

"Животът от нещата" на Красимира Хаджииванова

 

БНР Радио Видин - Петъчни размисли за "Животът от нещата"

Може би вече сте чували името на Красимира Хаджииванова. Ако не сте, ще го чуете, и ще го запомните. Тя е от хората, които изпадат в огромно затруднение, ако трябва да опишат сами себе си в три думи. Твърди, че изпада в екстаз най-лесно, когато се наяде със свинска пържола, не излъчва абсолютно никакво човеколюбие, а трите думи, които най-добре я описват като нужди, са „храна“, „вода“ и „контакт“.

Повечето от нас свързват Красимира с медията за родители „Майко Мила“, която тя и Елисавета Белобрадова, по-известна в интернет пространството като Летящата Козила Ерато, създадоха и развиха в помощ на родители и деца, и с благотворителната организация „Оле Мале“, която пък работи в помощ на родителите на деца с увреждания. Всичко това не е случайно, защото Красимира Хаджииванова отдавна е приела за своя кауза жените. Освен за тях, прави всичко по силите си, че дори и повече, за грамотността, четенето и писането – все каузи амбициозни като световна инвазия, способни да изтощят цели армии, но не и нея. Тя е блогър, копирайтър и комедиант, част от стендъп екипа „Три жени на микрофона“, а не на последно място е и човекът зад блога „Животът от нещата“, покрай който в крайна сметка се ражда и дебютната ѝ книга със същото заглавие.

В „Животът от нещата“ няма да намерите отговори на екзистенциални въпроси, няма да намерите драматични откровения и патетични заявки. Не остава време за такива екстри, докато преследваш митичния автобус 72, или се опитваш да стигнеш на работното си място преди да си се пенсионирал в сутрешния трафик. Няма да намерите чувствена проза и нежна поезия, защото изгорелите газове и съмнителния коктейл от миризми в градския транспорт не предразполагат особено към романтика и съзерцателност. Ще намерите само реалност, деликатна като едра шкурка, а насред нея – една обикновена, порядъчно изнервена жена, може би леко объркана на моменти, може би малко налудничава и истерична, почти коренен жител на столичния квартал „Рудника“, но достатъчно силна да оцелее след пътуване с дете и бебешка количка в същия онзи автобус 72, дето или никакъв го няма часове наред, или идват по пет наведнъж.

И като споменахме количка…

Ще разберете кое е най-важното, когато избирате такава за наследника си, ако предстои да го запознавате с предизвикателствата на градската архитектура в София, пък и не само в нея. А тя – архитектурата – както се оказва, си иска сериозни познания по различни техники за оцеляване във враждебна градска среда, плюс базови акробатични умения и мъничко… или много късмет.

Ще се запознаете с три от най-големите страхове на българина и евентуално ще се позабавлявате за сметка на Красимира, докато кара ски в не особено успешен опит да избяга поне за малко от градското момиче у себе си. На нея не ѝ е забавно, но това не би трябвало да притеснява никого. Тя е свикнала. Знае, че ако нещо започни твърде много да ѝ харесва, значи най-вероятно не го прави както трябва.

Може да повисите заедно с нея в задръстването на Цариградско или там някъде, където в пиков час нещата съществуват по други правила и закони, различни от общоприетите вселенски, божии и човешки такива.

Ще приемем и предизвикателството да си вземем колет от митницата, което си е почти като малко тактическо учение, само без бойните стрелби, макар на моменти на човек да му се струва, че би трябвало да са включени. Стрелби може и да няма, но за сметка на това я има БЕЛЕЖКАТА. Заветната БЕЛЕЖКА, без която в България нищо не може да се случи, напук на целия световен технологичен прогрес. БЕЛЕЖКАТА, която отваря врати, пред които и най-модерния изкуствен интелект, и най-мощният компютър седят разплакани от безсилие и нервно пушат цигара.

Като се замислим, „Животът от нещата“ всъщност си е една много сериозна книга, защото както казваше великият Георги Парцалев, смехът е сериозно нещо. А Красимира знае как да накара хората да се засмеят – и на нея, и на себе си, и на другите, без смехът да се превръща в подигравка. Вярно, на моменти е малко през зъби, но все пак го има тоя смях. Или беше ръмжене?... Да приемем, че е смях! И докато читателите се усмихват, да осъзнаят, че гледната им точка се е поизместила или понаместила и са започнали да забелязват малко повече детайли. И са престанали да приемат всичко без съпротива или са се научили кога има смисъл от такава и кога е по-добре да не се хабиш. Защото „Животът от нещата“ е огледало на реалността в България такава, каквато я вижда, живее и диша обикновения човек, почти коренен жител на квартал „Рудника“ например.

Добре де, може би „живее“ и „диша“ са малко силнички думи. Знаем си и държавата, и реалността. Само разписанието на автобус 72 е тайна дори за боговете.