БНР Радио Видин - Чудовищната команда на Тери Пратчет
На 12 март 2015 г. се разделихме завинаги със сър Тери
Пратчет – автора, сътворил един от най-магичните светове. Светът на Диска
широко отвори вратите си за него и вероятно му е отредил почетно място, точно
до сър Самюел Ваймс. Не, Тери Пратчет не умря, а ръка за ръка с Жътваря замина
на ново пътуване. На нас ни остави своята мъдрост, неподвластна на нищо друго,
освен на магията, която самият той създаваше в книгите си.
И така, поемете дъх и да тръгваме на война! Някъде по
границата между вечните врагове Борогравия и Злобения се лее кръв като за
последно, макар вече никой да не помни откога и защо. Толкова отдавна е така,
че дори няма значение поводът, което не е причина съществуването на
обикновените хора да бъде лишено от всички онези мънички неща, придаващи му
смисъл. Например от любовта към семейството и желанието да те оставят на мира
да си живееш мирно и тихо.
Романът „Чудовищна команда“ е част от поредицата „Светът
на Диска“. Още с първите си няколко страници той ни отвежда в една абсурдна
пародия на живота в армията, но пародия толкова близка до реалността, че чак е
малко зловещо.
Сър Самюел Ваймс вече не е част от Нощната стража на
Анкх-Морпорк. След брака си с господарката на Борогравия е влязъл в сложната роля
на херцог в един труден за страната момент на кръвопролитна война, в която
никой не е наясно кое как се случва и кой какво прави.
В същото време там някъде, в селската гостоприемница „Херцогинята“,
Поли Пъркс има своите си грижи. Брат ѝ е изчезнал, докато е воювал някъде
по фронтовете на вечно раздираната от военни конфликти Борогравия и Поли не
вижда друг начин да го открие, освен на свой ред да го последва и да стане част
от армията. Част от армия, в която поне на теория никога не е стъпвал женски
крак, макар всички да сме наясно, че в повечето случаи практиката разбива на
пух и прах теорията. С други думи Поли много спешно трябва да стане момче и да
изглежда достатъчно достоверно, за да я наемат.
С отрязана коса и с няколко чорапа пъхнати на точните
места в панталона, тя се явява пред наборната комисия в лицето на грубоватия
дебелак ефрейтор Страпи и кандидатства за място в борогравската армия. И я
наемат. То така или иначе хора почти не са останали, а войната като цяло не
върви на добре и положението, общо взето, е достатъчно отчайващо, та военните
хич нямат право на особени капризи при подбора на и без това недостигащите
кандидати. И ето че Поли под името редник Оливър Пъркс (или редник Пръц, ако питате
Страпи) става част от отряда на стария гадняр и на тихия герой сержант Джак Джакръм,
където твърде бързо се изяснява, че май не само тя има какво да крие.
Всъщност твърде бързо разбира, че нейният крак далеч не е
първия женски, престъпил армейския праг. В момента, в който Страпи внезапно изчезва
и отрядът от новобранци трябва да се оправя сам насред бойното поле, много
бързо става ясно, че в малката им група почти никой не е този, за когото се
представя. Оказва се също така, че много повече женски крака, отколкото Поли си
е мислела, са нахлузили военните ботуши и са стъпили на пътеката на войната. Но
по-лошото е, че май никой няма представа какво да прави в необичайните
обстоятелства. Налага се да импровизират, за да оцелеят.
„Чудовищна команда“ всъщност е един своеобразен реверанс
на Тери Пратчет към жените и феминизма, към техните уверения, че могат да се
справят не по-зле от всеки мъж с онова, което обичаме да наричаме „мъжки
работи“. И идеята въобще не е да се доказва кой пол е по-добрия, по-умния и
по-силния, още по-малко пък по-кръвожадния, макар вампирката Маладикта например
да има какво да сподели по въпроса. Целта на Пратчет е да докаже, че личните
качества не зависят от пола и че да си добър или лош е въпрос на характер и
личен избор.
И все пак вечната дилема „мъжете или жените“ не е
основната линия в романа. Основната цел всъщност е да се покаже войната с
цялата ѝ уродливост, безсмислие и с цялото зло, което причинява
на всички. Горчиво ироничен, Пратчет успява да я покаже по убедителен и
безкомпромисен начин, упреквайки човечеството за всички онези неща, с които самó
прави живота си по-сложен, по-жесток и по-опасен. Успява и безпогрешно да
посочи истинския враг във всяка една война, водена някога някъде, по каквато и
да било причина:
„Враговете не бяха мъже или жени, не бяха старците или дори мъртвите. Бяха просто проклети глупаци, във всичките им разновидности. А никой нямаше право да бъде глупав.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар