"Животът от нещата" на Красимира Хаджииванова

 

БНР Радио Видин - Петъчни размисли за "Животът от нещата"

Може би вече сте чували името на Красимира Хаджииванова. Ако не сте, ще го чуете, и ще го запомните. Тя е от хората, които изпадат в огромно затруднение, ако трябва да опишат сами себе си в три думи. Твърди, че изпада в екстаз най-лесно, когато се наяде със свинска пържола, не излъчва абсолютно никакво човеколюбие, а трите думи, които най-добре я описват като нужди, са „храна“, „вода“ и „контакт“.

Повечето от нас свързват Красимира с медията за родители „Майко Мила“, която тя и Елисавета Белобрадова, по-известна в интернет пространството като Летящата Козила Ерато, създадоха и развиха в помощ на родители и деца, и с благотворителната организация „Оле Мале“, която пък работи в помощ на родителите на деца с увреждания. Всичко това не е случайно, защото Красимира Хаджииванова отдавна е приела за своя кауза жените. Освен за тях, прави всичко по силите си, че дори и повече, за грамотността, четенето и писането – все каузи амбициозни като световна инвазия, способни да изтощят цели армии, но не и нея. Тя е блогър, копирайтър и комедиант, част от стендъп екипа „Три жени на микрофона“, а не на последно място е и човекът зад блога „Животът от нещата“, покрай който в крайна сметка се ражда и дебютната ѝ книга със същото заглавие.

В „Животът от нещата“ няма да намерите отговори на екзистенциални въпроси, няма да намерите драматични откровения и патетични заявки. Не остава време за такива екстри, докато преследваш митичния автобус 72, или се опитваш да стигнеш на работното си място преди да си се пенсионирал в сутрешния трафик. Няма да намерите чувствена проза и нежна поезия, защото изгорелите газове и съмнителния коктейл от миризми в градския транспорт не предразполагат особено към романтика и съзерцателност. Ще намерите само реалност, деликатна като едра шкурка, а насред нея – една обикновена, порядъчно изнервена жена, може би леко объркана на моменти, може би малко налудничава и истерична, почти коренен жител на столичния квартал „Рудника“, но достатъчно силна да оцелее след пътуване с дете и бебешка количка в същия онзи автобус 72, дето или никакъв го няма часове наред, или идват по пет наведнъж.

И като споменахме количка…

Ще разберете кое е най-важното, когато избирате такава за наследника си, ако предстои да го запознавате с предизвикателствата на градската архитектура в София, пък и не само в нея. А тя – архитектурата – както се оказва, си иска сериозни познания по различни техники за оцеляване във враждебна градска среда, плюс базови акробатични умения и мъничко… или много късмет.

Ще се запознаете с три от най-големите страхове на българина и евентуално ще се позабавлявате за сметка на Красимира, докато кара ски в не особено успешен опит да избяга поне за малко от градското момиче у себе си. На нея не ѝ е забавно, но това не би трябвало да притеснява никого. Тя е свикнала. Знае, че ако нещо започни твърде много да ѝ харесва, значи най-вероятно не го прави както трябва.

Може да повисите заедно с нея в задръстването на Цариградско или там някъде, където в пиков час нещата съществуват по други правила и закони, различни от общоприетите вселенски, божии и човешки такива.

Ще приемем и предизвикателството да си вземем колет от митницата, което си е почти като малко тактическо учение, само без бойните стрелби, макар на моменти на човек да му се струва, че би трябвало да са включени. Стрелби може и да няма, но за сметка на това я има БЕЛЕЖКАТА. Заветната БЕЛЕЖКА, без която в България нищо не може да се случи, напук на целия световен технологичен прогрес. БЕЛЕЖКАТА, която отваря врати, пред които и най-модерния изкуствен интелект, и най-мощният компютър седят разплакани от безсилие и нервно пушат цигара.

Като се замислим, „Животът от нещата“ всъщност си е една много сериозна книга, защото както казваше великият Георги Парцалев, смехът е сериозно нещо. А Красимира знае как да накара хората да се засмеят – и на нея, и на себе си, и на другите, без смехът да се превръща в подигравка. Вярно, на моменти е малко през зъби, но все пак го има тоя смях. Или беше ръмжене?... Да приемем, че е смях! И докато читателите се усмихват, да осъзнаят, че гледната им точка се е поизместила или понаместила и са започнали да забелязват малко повече детайли. И са престанали да приемат всичко без съпротива или са се научили кога има смисъл от такава и кога е по-добре да не се хабиш. Защото „Животът от нещата“ е огледало на реалността в България такава, каквато я вижда, живее и диша обикновения човек, почти коренен жител на квартал „Рудника“ например.

Добре де, може би „живее“ и „диша“ са малко силнички думи. Знаем си и държавата, и реалността. Само разписанието на автобус 72 е тайна дори за боговете.