"България в потури, но с цилиндър"- 100 нашенски истории от едно време

 

БНР Радио Видин

По навик обичаме да споменаваме „доброто старо време“ и да въздишаме с носталгия по него. Може би навсякъде е така, едва ли е български патент. Но всъщност доколко „доброто старо време“ ни е познато и доколко е добро? А доколко е старо? Имам предвид извън личните ни спомени от детството. Доколко нещата са се променили в сравнение с преди 50 или 100 и повече години например?

Журналистката Петя Александрова се заема със задачата да ни разкаже за едно друго минало, и отдавнашно, и не чак толкова – това на известни наши мъже и жени, за които днес четем в учебниците по литература и история. За места, които си мислим, че познаваме, само защото сме израснали в тях, но те са били тук много преди нас и са се променяли, при това драстично.

В двата тома на своята книга „България в потури, но с цилиндър“ тя е събрала 100, както ги нарича, „нашенски истории от едно време“, а именно от края на ХIХ и началото на ХХ век, когато България все още се опитва да се отърси от миналото си под турска власт, да загърби ужаса на войната и да изгради свой собствен образ. Като всяко начало, и това е трудно, налагат се промени на много нива и в много отношения. Разбира се, те се пораждат различни реакции и будят разнопосочни страсти у традиционно недоверчивия нашенец.

Било друго време. Време на пробуждане. Време на осъзнаване и проглеждане, на запознаване с новото и модерното. Пробуждането на България съвпада с научно-техническата и културна революция по света, белязала края на ХIХ и почти целия ХХ век, и това неминуемо се отразява и на живота у нас. Новопридобитата свобода е нещо, с което тепърва трябва да се свиква, границите ѝ все още са неясни и непознати, понякога шокиращо широки, а очертаването им води до паметни моменти, често пъти комични, друг път трагични.

Книгата разказва редица прелюбопитни и не чак толкова широко известни истории, както от културния живот и социалните промени в държавата, така и от живота на известни българи като Александър Балабанов, Екатерина Каравелова, Петко и Пенчо Славейкови, Раковски, Багряна, Добри Чинтулов, Алеко, братята Прошек, Змей Горянин, принцове и принцеси, царе и царици, войводи, придворни, писатели, политици, поети, търговци и много други. Разказва за първите стъпки на цирковото изкуство у нас например, за първия новогодишен бал, организиран от цар Александър Батенберг, след който се наложил ремонт на паркета в двореца, за борбата с мишките, змиите и жабите из калните улици на все още младата и непавирана столица София, за първия влак, за първите реклами, за нравите на бедни и богати, на известни и неизвестни.

Това са първите десетилетия след Освобождението. Времето все още е някак по-младо и неопитно, културата ни прави първите си несигурни самостоятелни крачки, а хората, които днес са национални герои или поне герои от градските легенди на млада България, са още живи. Тепърва им предстои да влязат в учебниците, портретите и снимките им да се появят из класните стаи, народът да започне да ги припознава като поводи и символи за национална гордост. Потурите и цилиндърът, вълненикът и балната рокля, цървулите и кожените ботуши и обувки съжителстват в неповторима и очарователна симбиоза. Кирил Христов все още вдига скандал след скандал по кръчмите в моментите, когато не очарова всички, рецитирайки стихове, Димчо Дебелянов все още е жив и влюбен в депресията, Петър Нейков все още не е изгорил писмата от Лора Каравелова, а Пенчо Славейков и „овдовялата кралица“ Мара Белчева все още се държат ръка за ръка. Някъде наоколо обикаля първият фотограф, убеждавайки хората, че сега е много модерно да си „извадиш портрет на джам“. Михалаки Георгиев тепърва се е заженил, Алеко Константинов си има неприятности с офицерското съсловие заради острото си перо, а дядо Петко Славейков изрича богохулното си пророчество, че в бъдеще и жените „ще се мешат“ в политиката.

Част от историите на Петя Александрова разказват за манталитета на българина от онова време, за културата и бита му, за отношението му към новото и непознатото, към модите, навлизащи в онези години у нас и от запад, и от изток. За недоверието и ентусиазма, с който биват посрещани новостите. За съпротивата и желанието да си в крак с времето на света. Ако ви звучи познато, не е случайно. Някои неща не се променят.

Други пък разказват пикантни любовни истории и скандални подробности от живота на познати и непознати интелектуалци и чешити, за враждите и приятелствата им. „Тайният“ живот на личности като Алеко, Вазов, Славейкови, Александър Батенберг, Фердинанд, Каравелови излиза на светло с всички свои забавни и трудни моменти, само за да ни станат още по-симпатични и някак по-близки. Новата история на България с всички нейни представители никога преди не е била толкова интересна, колкото в книгите не Петя Александрова.

Историите са представени с чувство за хумор, с умилителна ирония и съпричастност. Поднесени са с известна тъга, която някак по подразбиране си върви, когато стане дума за „доброто старо време“, но и с усмивка. Изпълват ни с разбиране към хората от преди сто и повече години, на които – дори на най-напредничавите и интелигентните сред тях – наред с безспорните им таланти и възможности, не са им били чужди слабостите, пороците, неуспехите, разочарованията, паденията и глупавите решения. Влюбвали са се, разлюбвали са, били са суетни понякога, недружелюбни друг път. Правели са опити за убийства и самоубийства, влизали са в творчески и лични спорове, обявявали са си дуели и са сядали на една маса в знак на примирие.

Авторката Петя Александрова е журналист по професия, но в същото време има написани 12 книги с поезия и проза за възрастни и 32 сборника за деца. Нейни пиеси са поставяни на театрална сцена, а някои от творбите ѝ са преведени на полски, английски, румънски, руски, турски и словашки език.

Единствената история, която всеки от нас разказва по свой начин

 

„Кое бихте предпочели: да обичате повече и да страдате повече, или да обичате по-малко и да страдате по-малко?“

С този невъзможен философски въпрос започва романът „Единствената история“ на английския писател, ярък представител на постмодернизма и носител на наградата „Букър“ за литература Джулиан Барнс.

Всеки от нас има по една такава история. Една история, която е определяща за живота му и личността му. Която е само наша и е незаличима като татуировка, която ни променя завинаги. Понякога, всъщност доста често това е любовна история, в която никога не сме сигурни дали сме обичали твърде малко или твърде много, дали нас са ни обичали. Но знаем, че сме обичали и че си е струвало, независимо от края.

Този роман е една колкото красива, толкова и сърцераздирателна книга, в която не става дума за агресивни политици, войни, световни кризи и убити хора, но става дума за трагедия, не по-малка по мащаб. Това е историята на един застаряващ мъж, който преди петдесет години се е влюбил в почти тридесет години по-възрастна от него жена. И тази като че ли предварително обречена връзка е основополагаща за неговата идентичност. Единствената история, която има значение за него!

Деветнадесетгодишният студент Пол се прибира за три месеца вкъщи след първата си година в университета. По настояване на майка си се записва в местния тенис клуб, за да не скучае. Не че в клуба е голямо забавление, но майка му вероятно тайно се надява в клуба Пол да срещне „някоя хубава блондинка на име Кристин или някоя жизнерадостна Вирджиния с черни къдрици“. Пол обаче няма никакво намерение да се озове „в предградията със запалена по тениса съпруга и средностатистическите 2, 4 деца“. Вместо това, отегчен до смърт, той среща четиридесет и осем годишната госпожа Сюзан Маклауд с нейната дръзка непочтеност, с неистовото ѝ неудовлетворение от живота, който води, със страстното ѝ желание да разбие стереотипите, да предизвика обществото и себе си. И започва неговата или може би тяхната единствена история. Онази, която ще определи бъдещето на Пол, а и не само неговото.

Връзката на момчето с много по-възрастната омъжена жена е скандална откъдето и да се погледне, но точно в това е очарованието сякаш. Сюзан е бунтът и дълбочината, от които Пол си мисли, че има нужда, докато не проумява, че е получил твърде много и от двете. Само че вече е късно. Приел да носи социалната стигма и разбитото си сърце, той по своему остава верен на своята зряла любовница, дори когато от любовта вече няма и помен. Единствената история на Пол и Сюзан е обречена на трагичен край и това става ясно много преди средата на романа, където самият Пол споделя, че връзката им ще приключи след дванадесет години. Оттам нататък четенето на втората половина от книгата е като гледането на автомобилна катастрофа на забавен каданс.

Всъщност катастрофа действително има, макар и лека, но тя е може би само едно загатване за по-голямата, която предстои в края на романа. Дори преместването на двамата в Лондон, далеч от закостенелите нрави на малкото провинциално градче, не е в състояние да предотврати логичния край. Бавното остаряване на Сюзан и също толкова бавното отчуждаване на Пол от нея са предадени трогателно откровено и мъчително реалистично. И точно както Пол не успява да си спомни първата им целувка, така и читателят всъщност не успява да си спомни кога точно започва това постепенно отчуждаване помежду им.

Романът „Единствената история“ едновременно провокира размисъл и усмивка, а талантът на Джулиан Барнс да пресъздава атмосферата на съответната епоха не позволява на читателя да остави книгата, независимо от усещането за неизбежен край още от първите страници. А усещането е толкова мъчително, че дори самият герой на историята, самият Пол като че ли има нужда да се отдръпне от собствената си история и да я погледне отстрани, като човек, на когото това не се е случило. И разказът му от името на „аз“ преминава към „ти“, докато накрая приключва в максимално дистанцираното „той“. Процесът е завършен, отчуждението е пълно, любовта е история. Остава само една история за помнене.

Това е първата книга, която Джулиан Барнс не посвещава на съпругата си Пат Кавана, починала през 2008 г., но е показателно, че размислите, които той споделя в нея, са характерни както за опечалените от загубата на любим човек, така и на белязаните от катастрофално провалила се романтика. И това отново ни връща на онзи първи въпрос: дали бихте предпочели да обичате повече и да страдате повече или да обичате по-малко и да страдате по-малко. Но любовният абсолютист Пол (или може би Барнс), е категоричен: това е единствения истински въпрос и най-вероятно той не съществува. Защото кой може да контролира любовта си? Контролираш ли я, значи не е любов. Не знам как се нарича, но не е любов.

Кой какво вижда в огледалото за сънища?

Огледалата винаги са присъствали във въображението на хората като особен вид магия, като портали между реалното и фантастичното, между времена и пространства. Във всякакви епохи хората от всякакви народи възприемали огледалото като мистичен и могъщ символ, като мощно заклинание, което пленява живи и мъртви. Врата между реалността и незримото. Портата между живота и смъртта. Не случайно в миналото е имало поверие, че огледалото е ловец на човешки души и оглеждането е опасно. Никога не се знае какво всъщност ще видим от себе си, когато надникнем под съвършената му повърхност.

През 2017 г. на пазара излиза романът „Огледало за сънища“ на българската журналистка Златина Бахова. Един роман за реалност и фантазия, спомени и сънища, митология и фолклор, пътешествия във времето и пространството, убийства и любов. Разбира се, любов отвъд времето, неподвластна на ограниченията, на краткостта на човешкия живот и на пречките, през които минава. Героите на Златина Бахова следват съдбата из цяла България, за да открият истината за смъртта, да разплетат една криминална загадка и да си спомнят за своята любов, която преминава пределите на тази същата тази смърт.

Един бъдещ юрист на име Анастас Боянов се подготвя за дипломирането си. Животът му е белязан от две събития – едно студентско пътуване до Париж и женитбата му с прекрасната Анна и точно тези две събития го тласкат към едно разследване на смъртта на български писател, намерил поле за изява във Франция, но приключил житейския си път в Белене. И това се оказва може би най-голямата грешка в живота на Анастас, защото смъртта достига и до него, за да му покаже защо му е необходима неговата любима.

Според читателски мнения, „Огледало за сънища“ всъщност е един от най-силните художествени текстове, разработващи темата за концлагера в Белене, въпреки фентъзи-елементите, с които изобилства. Реалността в лагера за политически затворници е предадена с шокираща безпощадност, каквато само животът може да сътвори. Обрисувана е подробно до емоционален ступор, в който читателят не може или не желае да повярва, че е възможно, докато нещо там отстрани го уверява, че не само е възможно, но дори е било. Истина е!

Но макар че историята започва със смърт и погребение, тя е история за любовта. За връзката между двама души на всяка цена, отвъд време и пространство. За това, че има и друго, отвъд чисто физическото съществуване и че то може би е истински важното. И няма воля или оръжие, които да го спрат, дори във времена като онези, в които всички бяха „другарки и другари“, за един виц се озоваваш в затвора, а за несъгласие с партията умираш. Времена, в които е било напълно възможно да те пребият до смърт заради игра на шах например и никого да не го е грижа, защото ти си враг на народа. Ти си никой, защото партията се е отрекла от теб и ти от нея.

В древността над портите на някои университетски библиотеки стоял надпис на латински език, който гласял „Тук живеят мъртвите, тук говорят немите”. И Златина Бахова по подобен начин, благодарение на таланта си, сякаш възкресява мъртвите в своята история, изгражда завършени образи, които дишат, биха могли да съществуват някъде наоколо. Съживява спомена за едно неотдавнашно минало, което бихме искали да забравим, но сме длъжни да помним, за да не го повтаряме.

Ключова част от фабулата на „Огледало за сънища“ се развива във Видин, на брега на Дунава. Два епизода от романа се развиват в нашия град, споменава се и квартал „Калето”. Самата авторка споделя, че е емоционално свързана с града и чрез книгата си се опитва да му отдаде почитта, която според нея той напълно заслужава.

Златина Бахова има публикувани разкази и стихове в периодичния печат, предимно в списание „Море”. Носител е на първа награда за проза в Х-тия национален конкурс „От учителя с любов”, проведен през 2017 година, където печели с разказа си „Прощъпулник”. Също така е и един от 12-те финалисти в литературния конкурс „Ръкописът” на БНТ 1, проведен през 2015 година по лиценз на италианския формат „Masterpiece”. В конкурса тя участва именно с романа си „Огледало за сънища”.

"Хулигани" не е роман за хора с изтънчен вкус

БНР Радио Видин

Преди двадесет години в идиличното градче Дюнтаун, някъде в американския щат Джорджия, федералният агент Джейк Килмър е прекарал едно незабравимо лято. Лято, споменът за което все още е неговата спасителна ниша, когато има нужда да остане сам със себе си, когато не е сигурен че е направил правилните избори. Един приказен, съвършен момент, точно преди да замине за Виетнам, когато е имал всичко. Имал е приятели, имал е любов, имал е мечти и кураж за десетима.

После нещата са тръгнали в посока, която не е предвиждал, за да се превърне днес в един от водещите специалисти по въпросите на мафията и по-конкретно на нейното зловещо разклонение, наречено Синсинатската Триада. Години наред успява да върви в следите на членовете ѝ, да избягва куршумите ѝ, да навлиза все по-надълбоко в корупционните ѝ схеми, а ето че днес е свила гнездо точно в Дюнтаун. В някогашното идилично място малките семейни магазини са изчезнали, тихите улици и елегантните къщи са отстъпили встрани или въобще са изчезнали. За сметка на това са разцъфтели стриптийз барове, окъпани в неонови светлини казина и дори огромен хиподрум. Върти се бизнес за стотици милиони, а Триадата завзема сантиметър по сантиметър и цент по цент града и хората.

И ето че на някого най-сетне явно му писва и започва да избива „силните на деня“, превръщайки градчето в кървава баня. Някой изглежда е решил да вземе закона в свои ръце и да прочисти улиците на Дюнтаун от мафията с нейните собствени средства.

Като най-вещ по въпросите, свързани с Триадата, Джейк получава задача: да замине за Дюнтаун и да разбере кой иззема функциите на закона. А на негова страна е отрядът на Хулиганите – доста пъстра колекция от бивши ченгета, всеки със своите си отклонения, но лоялни и решени да наложат реда отново. За него е като завръщане в къща, пълна с призраци, някои от които все още са живи. И той е решен веднъж завинаги да разчисти сметките си… по един или друг начин. Време е да застане пред старата любов и онези, които е наричал приятели, пред всички, чиято липса е усещал двайсет години да боде като камъче в обувката, и да пренареди по нов начин онази спасителна нища. Да изхвърли всичко, събирало прах десетилетия наред, за да може при повторното си тръгване от Дюнтаун да започне начисто.

С Хулиганите зад гърба си Джейк се залавя да разплита окървавеното кълбо от връзки и интереси, от причини да убиваш или да бъдеш убит. Не е готов да спре дори в името на старите познаства. Дори в името на някогашната любов.

Той и новите му помощници са безкомпромисни и невъзпитани, говорят грубо, мръсно и направо. Точно както и стрелят, когато се налага. Те не искат да впечатляват никого, не харесват никого и нямат нужда да бъдат харесвани, дори напротив. Не харесват блясъка на неона и грохота на ротативките, не понасят миризмата на мръсните пари. И май въобще не са сигурни дали си струва да преследват онзи или онези, които са се заели да прочистят улиците на Дюнтаун от боклука. Но пагонът задължава, дори когато вече си в пенсия, а законът казва, че когато убиваш престъпник, ти самият се превръщаш в такъв.

И ето го Джейк, отново тук и все пак в един съвършено непознат град, въоръжен само с уличния си език, пистолета си и с колекция от избледнели спомени. Време е да вземе не едно трудно решение и да затвори кръга. Или да го разкъса и да поеме в нова посока. При това трябва да го направи грубо, по хулигански.

Романът „Хулигани“ на американския фотожурналист и писател Уилям Дийл не е за хора с изтънчен вкус. Хуморът в него е мрачен, а езикът поразява като куршум, точно както и в останалите романи на хитовия писател.

Уилям Дийл е роден в Ямайка на 4 декември 1924 г. и започва да пише едва на петдесетгодишна възраст, когато решава, че иска да опита нещо различно от фотожурналистиката, с която дотогава си е изкарвал хляба. След успеха на първия му роман, озаглавен „Машината на Шарки“, Дийл се премества да живее в Сейнт Саймънс, където остава в продължение на 15 години и през това време завършва още осем трилъра. Сред тях е „Първичен страх“, който в последствие получава и своята блестяща филмова версия с Ричард Гиър и Едуард Нортън в главните роли. „Машината на Шарки“ също е филмиран с участието на Бърт Рейнолдс.

Умира от аневризма на 24 ноември 2006 г. в Университетската болница в Атланта, Джорджия. По това време е жител на Уудсток и до смъртта си е работел по своя десети роман.

Ние, лъжците

БНР Радио Видин

„През юни, в годината, когато бях на петнайсет, баща ми избяга с някаква жена, която обичаше повече от нас.“

Каденс Синклер Истман или Кади – тийнейджърката, която разказва своята история в романа на Емили Локхарт „Ние, лъжците“ – отначало може да ви се стори много позната. Не защото през август миналата година говорихме за другия роман на авторката – „Семейство лъжци“. „Ние, лъжците“ е книга втора от поредицата за свръхбогатото семейство Синклер, но хронологически историята в нея предхожда онази от „Семейство лъжци“ и обяснява някои моменти, които са останали отворени.

17-годишната Кади е малко странна, но доста очарователна, много сантиментална и донякъде нахална, със странно име и може би прекалено остър ум. Освен това е богата. Тя е сред наследниците на семейство Синклер - деца, родени, за да преуспяват, независимо от всичко. Независимо от собствените си слабости, независимо от страховете си, независимо дори от смъртта. Тя е от момичетата, които очакваш задължително да те поведат към история за несподелена любов, осеяна с остроумни едноредови думи, и всъщност прави точно това. В началото. После обаче историята ѝ много бързо навлиза в дълбоки, мътни и смъртоносни води. История за болката, която могат да причинят няколко капризни, егоистични тийнейджъри със самоуверени криви усмивки.

„Ние, лъжците“ е прекрасен, но горчив и брутален роман, безпристрастен поглед върху изолирания свят на американската олигархия. По-изолиран дори от остров Бийчуд, където Синклер са пълновластни господари. А Кади е най-голямата от внуците в семейството, което е толкова богато, че членовете му никога не споменават пари. На острова има четири къщи, построени от баба Типър и дядо Харис Синклер – една за тях самите и по една за трите им дъщери. Това е мястото, където минава лятото на три поколения Синклер всяка година. Това е и мястото, където естествената конкуренция между трите сестри и техните деца отново и отново припламва всеки път, когато пристигнат и стане дума за наследството.

Но в годината, когато Кади е на 15, нещата тръгват по различен начин. Тогава не само баща ѝ напуска семейството. Фамилия Синклер е обхваната от смърт, зависимости и трагедии, от които дори парите на дядо Харис не могат да я защитят. Или може би всъщност именно те са причината?

И докато майката на Кади се съревновава със сестрите си за вниманието и доверието на баща си, момичето заформя своя малка сплотена група с братовчедите си Джони и Мирън и с „пришълеца“ в семейството – Гат, към когото е всичко друго, но не и безразлична. Макар и „външен човек“, благодарение на заплетените семейни взаимоотношения, Гат е на острова с тях всяка година, но едва през това знаково лято Кади допуска да се влюби в него. Същото лято, в което претърпява зловещ инцидент или се разболява. Самата тя не помни, но усеща, че случилото се е променило безвъзвратно всичко не само между нея и Гат, но и между нея и всички останали. Нещо е разбило лятното съвършенство и парчетата не пасват, колкото и да се опитва Кади да ги слепи, да намери правилните им места в картината. А наоколо никой не иска да говори.

От инцидента са минали две години. Две години, в които всички смели планове са отишли в миналото. Кади се връща отново на острова при баба и дядо, при лелите и братовчедите, при Гат… Хапчетата замъгляват съзнанието ѝ, мигрената я държи прикована за леглото с дни. И тя започва да ни разказва своята история. Разказва я без да използва изчистения до съвършенство изказ на високо образованите аристократи. Героите са описани без излишен финес, без опит за разкрасяване, описанията са кратки и лишени от елегантност. Мислите ѝ са накъсани, разхвърляни и разбъркани – точно като на момиче, което е било напълно разбито от нещо и се опитва да се събере отново.

Кади разпитва околните все по-упорито, все по-настойчиво. Има нарастваща и болезнена нужда да си спомни какво се е случило преди две години. Предполага, страхува се, гневи се, а с нея и читателят. Задно търсим уликите сред хаотичните отношения и реакции на семейството, сред лъжите и грешките, за да разберем какво се крие зад тази твърде красива позлатена фасада. И въпреки всичко накрая, каквото и да сте си мислели, че се досещате, със сигурност отново ще останете изненадани. Когато амнезията на Кади вдигне завесата към миналото, тайната ѝ се оказва далеч по-гадна, по-шокираща от всичко, което сте си представяли. Предполагаемите предатели може би са приятели, а приятелите…

„Ние, лъжците“ е от романите, които, когато ги прочетеш, от последната страница те връщат директно отново на първата. Невъзможен за пропускане, той отново отваря вратите към истината за богатото семейство Синклер, което сякаш няма скрупули от нищо в името на запазването на богатството и обществения си образ. Един роман, който разказва история за прекалено много лъжи –  история колкото красива, толкова и трагична.