"България в потури, но с цилиндър"- 100 нашенски истории от едно време

 

БНР Радио Видин

По навик обичаме да споменаваме „доброто старо време“ и да въздишаме с носталгия по него. Може би навсякъде е така, едва ли е български патент. Но всъщност доколко „доброто старо време“ ни е познато и доколко е добро? А доколко е старо? Имам предвид извън личните ни спомени от детството. Доколко нещата са се променили в сравнение с преди 50 или 100 и повече години например?

Журналистката Петя Александрова се заема със задачата да ни разкаже за едно друго минало, и отдавнашно, и не чак толкова – това на известни наши мъже и жени, за които днес четем в учебниците по литература и история. За места, които си мислим, че познаваме, само защото сме израснали в тях, но те са били тук много преди нас и са се променяли, при това драстично.

В двата тома на своята книга „България в потури, но с цилиндър“ тя е събрала 100, както ги нарича, „нашенски истории от едно време“, а именно от края на ХIХ и началото на ХХ век, когато България все още се опитва да се отърси от миналото си под турска власт, да загърби ужаса на войната и да изгради свой собствен образ. Като всяко начало, и това е трудно, налагат се промени на много нива и в много отношения. Разбира се, те се пораждат различни реакции и будят разнопосочни страсти у традиционно недоверчивия нашенец.

Било друго време. Време на пробуждане. Време на осъзнаване и проглеждане, на запознаване с новото и модерното. Пробуждането на България съвпада с научно-техническата и културна революция по света, белязала края на ХIХ и почти целия ХХ век, и това неминуемо се отразява и на живота у нас. Новопридобитата свобода е нещо, с което тепърва трябва да се свиква, границите ѝ все още са неясни и непознати, понякога шокиращо широки, а очертаването им води до паметни моменти, често пъти комични, друг път трагични.

Книгата разказва редица прелюбопитни и не чак толкова широко известни истории, както от културния живот и социалните промени в държавата, така и от живота на известни българи като Александър Балабанов, Екатерина Каравелова, Петко и Пенчо Славейкови, Раковски, Багряна, Добри Чинтулов, Алеко, братята Прошек, Змей Горянин, принцове и принцеси, царе и царици, войводи, придворни, писатели, политици, поети, търговци и много други. Разказва за първите стъпки на цирковото изкуство у нас например, за първия новогодишен бал, организиран от цар Александър Батенберг, след който се наложил ремонт на паркета в двореца, за борбата с мишките, змиите и жабите из калните улици на все още младата и непавирана столица София, за първия влак, за първите реклами, за нравите на бедни и богати, на известни и неизвестни.

Това са първите десетилетия след Освобождението. Времето все още е някак по-младо и неопитно, културата ни прави първите си несигурни самостоятелни крачки, а хората, които днес са национални герои или поне герои от градските легенди на млада България, са още живи. Тепърва им предстои да влязат в учебниците, портретите и снимките им да се появят из класните стаи, народът да започне да ги припознава като поводи и символи за национална гордост. Потурите и цилиндърът, вълненикът и балната рокля, цървулите и кожените ботуши и обувки съжителстват в неповторима и очарователна симбиоза. Кирил Христов все още вдига скандал след скандал по кръчмите в моментите, когато не очарова всички, рецитирайки стихове, Димчо Дебелянов все още е жив и влюбен в депресията, Петър Нейков все още не е изгорил писмата от Лора Каравелова, а Пенчо Славейков и „овдовялата кралица“ Мара Белчева все още се държат ръка за ръка. Някъде наоколо обикаля първият фотограф, убеждавайки хората, че сега е много модерно да си „извадиш портрет на джам“. Михалаки Георгиев тепърва се е заженил, Алеко Константинов си има неприятности с офицерското съсловие заради острото си перо, а дядо Петко Славейков изрича богохулното си пророчество, че в бъдеще и жените „ще се мешат“ в политиката.

Част от историите на Петя Александрова разказват за манталитета на българина от онова време, за културата и бита му, за отношението му към новото и непознатото, към модите, навлизащи в онези години у нас и от запад, и от изток. За недоверието и ентусиазма, с който биват посрещани новостите. За съпротивата и желанието да си в крак с времето на света. Ако ви звучи познато, не е случайно. Някои неща не се променят.

Други пък разказват пикантни любовни истории и скандални подробности от живота на познати и непознати интелектуалци и чешити, за враждите и приятелствата им. „Тайният“ живот на личности като Алеко, Вазов, Славейкови, Александър Батенберг, Фердинанд, Каравелови излиза на светло с всички свои забавни и трудни моменти, само за да ни станат още по-симпатични и някак по-близки. Новата история на България с всички нейни представители никога преди не е била толкова интересна, колкото в книгите не Петя Александрова.

Историите са представени с чувство за хумор, с умилителна ирония и съпричастност. Поднесени са с известна тъга, която някак по подразбиране си върви, когато стане дума за „доброто старо време“, но и с усмивка. Изпълват ни с разбиране към хората от преди сто и повече години, на които – дори на най-напредничавите и интелигентните сред тях – наред с безспорните им таланти и възможности, не са им били чужди слабостите, пороците, неуспехите, разочарованията, паденията и глупавите решения. Влюбвали са се, разлюбвали са, били са суетни понякога, недружелюбни друг път. Правели са опити за убийства и самоубийства, влизали са в творчески и лични спорове, обявявали са си дуели и са сядали на една маса в знак на примирие.

Авторката Петя Александрова е журналист по професия, но в същото време има написани 12 книги с поезия и проза за възрастни и 32 сборника за деца. Нейни пиеси са поставяни на театрална сцена, а някои от творбите ѝ са преведени на полски, английски, румънски, руски, турски и словашки език.

Единствената история, която всеки от нас разказва по свой начин

 

„Кое бихте предпочели: да обичате повече и да страдате повече, или да обичате по-малко и да страдате по-малко?“

С този невъзможен философски въпрос започва романът „Единствената история“ на английския писател, ярък представител на постмодернизма и носител на наградата „Букър“ за литература Джулиан Барнс.

Всеки от нас има по една такава история. Една история, която е определяща за живота му и личността му. Която е само наша и е незаличима като татуировка, която ни променя завинаги. Понякога, всъщност доста често това е любовна история, в която никога не сме сигурни дали сме обичали твърде малко или твърде много, дали нас са ни обичали. Но знаем, че сме обичали и че си е струвало, независимо от края.

Този роман е една колкото красива, толкова и сърцераздирателна книга, в която не става дума за агресивни политици, войни, световни кризи и убити хора, но става дума за трагедия, не по-малка по мащаб. Това е историята на един застаряващ мъж, който преди петдесет години се е влюбил в почти тридесет години по-възрастна от него жена. И тази като че ли предварително обречена връзка е основополагаща за неговата идентичност. Единствената история, която има значение за него!

Деветнадесетгодишният студент Пол се прибира за три месеца вкъщи след първата си година в университета. По настояване на майка си се записва в местния тенис клуб, за да не скучае. Не че в клуба е голямо забавление, но майка му вероятно тайно се надява в клуба Пол да срещне „някоя хубава блондинка на име Кристин или някоя жизнерадостна Вирджиния с черни къдрици“. Пол обаче няма никакво намерение да се озове „в предградията със запалена по тениса съпруга и средностатистическите 2, 4 деца“. Вместо това, отегчен до смърт, той среща четиридесет и осем годишната госпожа Сюзан Маклауд с нейната дръзка непочтеност, с неистовото ѝ неудовлетворение от живота, който води, със страстното ѝ желание да разбие стереотипите, да предизвика обществото и себе си. И започва неговата или може би тяхната единствена история. Онази, която ще определи бъдещето на Пол, а и не само неговото.

Връзката на момчето с много по-възрастната омъжена жена е скандална откъдето и да се погледне, но точно в това е очарованието сякаш. Сюзан е бунтът и дълбочината, от които Пол си мисли, че има нужда, докато не проумява, че е получил твърде много и от двете. Само че вече е късно. Приел да носи социалната стигма и разбитото си сърце, той по своему остава верен на своята зряла любовница, дори когато от любовта вече няма и помен. Единствената история на Пол и Сюзан е обречена на трагичен край и това става ясно много преди средата на романа, където самият Пол споделя, че връзката им ще приключи след дванадесет години. Оттам нататък четенето на втората половина от книгата е като гледането на автомобилна катастрофа на забавен каданс.

Всъщност катастрофа действително има, макар и лека, но тя е може би само едно загатване за по-голямата, която предстои в края на романа. Дори преместването на двамата в Лондон, далеч от закостенелите нрави на малкото провинциално градче, не е в състояние да предотврати логичния край. Бавното остаряване на Сюзан и също толкова бавното отчуждаване на Пол от нея са предадени трогателно откровено и мъчително реалистично. И точно както Пол не успява да си спомни първата им целувка, така и читателят всъщност не успява да си спомни кога точно започва това постепенно отчуждаване помежду им.

Романът „Единствената история“ едновременно провокира размисъл и усмивка, а талантът на Джулиан Барнс да пресъздава атмосферата на съответната епоха не позволява на читателя да остави книгата, независимо от усещането за неизбежен край още от първите страници. А усещането е толкова мъчително, че дори самият герой на историята, самият Пол като че ли има нужда да се отдръпне от собствената си история и да я погледне отстрани, като човек, на когото това не се е случило. И разказът му от името на „аз“ преминава към „ти“, докато накрая приключва в максимално дистанцираното „той“. Процесът е завършен, отчуждението е пълно, любовта е история. Остава само една история за помнене.

Това е първата книга, която Джулиан Барнс не посвещава на съпругата си Пат Кавана, починала през 2008 г., но е показателно, че размислите, които той споделя в нея, са характерни както за опечалените от загубата на любим човек, така и на белязаните от катастрофално провалила се романтика. И това отново ни връща на онзи първи въпрос: дали бихте предпочели да обичате повече и да страдате повече или да обичате по-малко и да страдате по-малко. Но любовният абсолютист Пол (или може би Барнс), е категоричен: това е единствения истински въпрос и най-вероятно той не съществува. Защото кой може да контролира любовта си? Контролираш ли я, значи не е любов. Не знам как се нарича, но не е любов.