Единствената история, която всеки от нас разказва по свой начин

 

„Кое бихте предпочели: да обичате повече и да страдате повече, или да обичате по-малко и да страдате по-малко?“

С този невъзможен философски въпрос започва романът „Единствената история“ на английския писател, ярък представител на постмодернизма и носител на наградата „Букър“ за литература Джулиан Барнс.

Всеки от нас има по една такава история. Една история, която е определяща за живота му и личността му. Която е само наша и е незаличима като татуировка, която ни променя завинаги. Понякога, всъщност доста често това е любовна история, в която никога не сме сигурни дали сме обичали твърде малко или твърде много, дали нас са ни обичали. Но знаем, че сме обичали и че си е струвало, независимо от края.

Този роман е една колкото красива, толкова и сърцераздирателна книга, в която не става дума за агресивни политици, войни, световни кризи и убити хора, но става дума за трагедия, не по-малка по мащаб. Това е историята на един застаряващ мъж, който преди петдесет години се е влюбил в почти тридесет години по-възрастна от него жена. И тази като че ли предварително обречена връзка е основополагаща за неговата идентичност. Единствената история, която има значение за него!

Деветнадесетгодишният студент Пол се прибира за три месеца вкъщи след първата си година в университета. По настояване на майка си се записва в местния тенис клуб, за да не скучае. Не че в клуба е голямо забавление, но майка му вероятно тайно се надява в клуба Пол да срещне „някоя хубава блондинка на име Кристин или някоя жизнерадостна Вирджиния с черни къдрици“. Пол обаче няма никакво намерение да се озове „в предградията със запалена по тениса съпруга и средностатистическите 2, 4 деца“. Вместо това, отегчен до смърт, той среща четиридесет и осем годишната госпожа Сюзан Маклауд с нейната дръзка непочтеност, с неистовото ѝ неудовлетворение от живота, който води, със страстното ѝ желание да разбие стереотипите, да предизвика обществото и себе си. И започва неговата или може би тяхната единствена история. Онази, която ще определи бъдещето на Пол, а и не само неговото.

Връзката на момчето с много по-възрастната омъжена жена е скандална откъдето и да се погледне, но точно в това е очарованието сякаш. Сюзан е бунтът и дълбочината, от които Пол си мисли, че има нужда, докато не проумява, че е получил твърде много и от двете. Само че вече е късно. Приел да носи социалната стигма и разбитото си сърце, той по своему остава верен на своята зряла любовница, дори когато от любовта вече няма и помен. Единствената история на Пол и Сюзан е обречена на трагичен край и това става ясно много преди средата на романа, където самият Пол споделя, че връзката им ще приключи след дванадесет години. Оттам нататък четенето на втората половина от книгата е като гледането на автомобилна катастрофа на забавен каданс.

Всъщност катастрофа действително има, макар и лека, но тя е може би само едно загатване за по-голямата, която предстои в края на романа. Дори преместването на двамата в Лондон, далеч от закостенелите нрави на малкото провинциално градче, не е в състояние да предотврати логичния край. Бавното остаряване на Сюзан и също толкова бавното отчуждаване на Пол от нея са предадени трогателно откровено и мъчително реалистично. И точно както Пол не успява да си спомни първата им целувка, така и читателят всъщност не успява да си спомни кога точно започва това постепенно отчуждаване помежду им.

Романът „Единствената история“ едновременно провокира размисъл и усмивка, а талантът на Джулиан Барнс да пресъздава атмосферата на съответната епоха не позволява на читателя да остави книгата, независимо от усещането за неизбежен край още от първите страници. А усещането е толкова мъчително, че дори самият герой на историята, самият Пол като че ли има нужда да се отдръпне от собствената си история и да я погледне отстрани, като човек, на когото това не се е случило. И разказът му от името на „аз“ преминава към „ти“, докато накрая приключва в максимално дистанцираното „той“. Процесът е завършен, отчуждението е пълно, любовта е история. Остава само една история за помнене.

Това е първата книга, която Джулиан Барнс не посвещава на съпругата си Пат Кавана, починала през 2008 г., но е показателно, че размислите, които той споделя в нея, са характерни както за опечалените от загубата на любим човек, така и на белязаните от катастрофално провалила се романтика. И това отново ни връща на онзи първи въпрос: дали бихте предпочели да обичате повече и да страдате повече или да обичате по-малко и да страдате по-малко. Но любовният абсолютист Пол (или може би Барнс), е категоричен: това е единствения истински въпрос и най-вероятно той не съществува. Защото кой може да контролира любовта си? Контролираш ли я, значи не е любов. Не знам как се нарича, но не е любов.