"Дефицит", но на какво?

БНР Радио Видин

В началото на 1990 г. на големия екран излиза един филм, заснет още преди паметния 10 ноември 1989 г. Един от последните социалистически филми, който обаче по всички правила и закони на онова време, не би трябвало да съществува. Става дума за „Дефицит“ с участието на Катя Паскалева, Надя Тодорова и Ели Скорчева, заснет по сценария на българския режисьор, драматург, сценарист и писател Евгений Тодоров. Излъчен и… странно забравен. За причините можем само да предполагаме. Може би защото в него се говореше за корупция и рушвети, за невъзможността да съхраниш достойнството си, ако не „влезеш в играта“. Може би защото разкриваше пълната картина на социализма без изкуствения патос, без цензура, без свенливост. Неудобен за социализма по очевидни причини, но изненадващо оказал се неудобен и за новия обществен и политически строй.

Почти 35 години след премиерата на филма Евгений Тодоров се решава да превърне сценария в роман и в самото начало на 2024 г. книгата е факт. „Дефицит. Нашата 1984-а“. „Нашата 1984-а“ като отговор на необяснимата, но очевидно набираща скорост в последните години носталгия по „онова време“. И може би точно затова оценявана високо от едни и ненавиждана яростно от други.

А по време на „онова време“, ако махнем розовите очила на носталгията, реалността беше такава, че трябваше да имаш свои хора за всичко, да даваш рушвети за неща като книги, портокали, кубчето рубик и дори за тоалетна хартия. Партията пък бе поела, при това отлично, ролята на българския Биг Брадър. Но може би най-зловещото беше, че очи и уши на този нашенски Биг Брадър често пъти се оказваха не просто някакви близки и далечни познати, а дори собственото ти семейство – човекът, който ти се е врекъл в любов и вярност, детето ти, брат ти или сестра ти, родителите ти, съседът, с когото от петнайсет години делите парчето хляб и нелегалните видеокасети с „упадъчни“ западни филми…

Но хората като цяло имат удивително къса памет за такива неща. Предпочитат да забравят как пак по „онова време“ за един виц можеше да попаднеш в затвора, как се налагаше да търсиш дебели връзки и да даваш още по-дебели рушвети, само за да си купиш нов телевизор, хладилник или автомобил, как за жилище в града се чакаше по десет и повече години. Забравят режимът на тока, опашките, нямането, търговията под масата, доносите, деленето на „наши“ и „по-наши“. Вместо това предпочитат да си спомнят с умиление за билетчето за градски транспорт на стойност 6 стотинки.

За Елисавета Митрева, позната просто като Елка, животът на село е започнал да доскучава. Не че има от какво толкова да се оплаче, но няма и с какво да се похвали. А и тази вечна миризма от прасетата, които родителите ѝ от години отглеждат полулегално, ѝ е втръснала до писък. Тя и брат ѝ са отраснали с нея, прасетата осигуряват на семейството повече от охолно съществуване, но Елка вече иска нещо по-добро за сина си Кирчо. Иска нещо по-добро и за себе си. Например апартамент в близкия Пловдив. Иска онова, дето го имат гражданите. Нима трябва да прекара целия си живот в това забутано село, с прасетата и камбите като родителите си? Да наричан сина ѝ „Прасчо“ и да пишат по вратата им „Гадове“ всяка година покрай 9 септември?

Само дето Елка има лошия късмет да иска тези неща във време, в което не е никак лесно да имаш каквото и да било. Затова се заема да си го осигури сама, по „втория начин“, който се оказва и единствен. Като за начало си намира работа като контрольорка в градския транспорт на Пловдив, а след това…

След това започва разбиването на идеалите един по един и сбогуването с тях парче по парче. Започва трудното проглеждане за истината зад политическите лозунги, зад изкуственото въодушевление на манифестациите, зад патриотичните уроци на другарката Роза от селското училище, зад кутиите с шоколадови бонбони, разнасяни из някои учреждения и зад фасадата на неподкупност, демонстрирана от властниците. А една случайна среща с „Първия“ не само че не успява да върне нещата по местата им, но дори съвсем ги обърква. И Елка не без доза справедлив гняв трябва да признае, че живее в държава, в която колкото и да искаш да си честен, системата просто не ти го позволява. Че цената на честността е човешкото ти достойнство.

Разбира се, невъзможно е да не направим паралел между „Дефицит“ на Евгений Тодоров и страховития роман-антиутопия „1984“ г. на Джордж Оруел. Всъщност самият автор прави тези препратки, както и такива към една друга, не по-малко страховита книга на Оруел, в която животните в една животинска ферма, точно както хората в условията на комунизъм, уж бяха равни, но някои се оказваха по-равни.

Разликата между оруеловата „1984“ и „Нашата 1984-а“ е тази, че нашата въобще не е дистопия, а си е челно преживяна история, при това сравнително скорошна. Преживяна е корупцията, дефицита не само в материално, но и в духовно отношение, комунизма, опитите за контрол на всички възможни нива. Преживени са режимът на тока, купоните, опашките за какво ли не, липсите на елементарни стоки, услуги и права, преживян е страхът и усещането за невъзможност да водиш достойно съществуване като честен човек, колкото и да ти се иска, ако не дадеш рушвет или не познаваш когото трябва.

Може би на романа „Дефицит“ в крайна сметка трябва да се гледа като на лекарство. Лекарство против симптомите на онова заболяване, което обикновено започва с носталгична въздишка. „А пък едно време…“

"България в потури, но с цилиндър"- 100 нашенски истории от едно време

 

БНР Радио Видин

По навик обичаме да споменаваме „доброто старо време“ и да въздишаме с носталгия по него. Може би навсякъде е така, едва ли е български патент. Но всъщност доколко „доброто старо време“ ни е познато и доколко е добро? А доколко е старо? Имам предвид извън личните ни спомени от детството. Доколко нещата са се променили в сравнение с преди 50 или 100 и повече години например?

Журналистката Петя Александрова се заема със задачата да ни разкаже за едно друго минало, и отдавнашно, и не чак толкова – това на известни наши мъже и жени, за които днес четем в учебниците по литература и история. За места, които си мислим, че познаваме, само защото сме израснали в тях, но те са били тук много преди нас и са се променяли, при това драстично.

В двата тома на своята книга „България в потури, но с цилиндър“ тя е събрала 100, както ги нарича, „нашенски истории от едно време“, а именно от края на ХIХ и началото на ХХ век, когато България все още се опитва да се отърси от миналото си под турска власт, да загърби ужаса на войната и да изгради свой собствен образ. Като всяко начало, и това е трудно, налагат се промени на много нива и в много отношения. Разбира се, те се пораждат различни реакции и будят разнопосочни страсти у традиционно недоверчивия нашенец.

Било друго време. Време на пробуждане. Време на осъзнаване и проглеждане, на запознаване с новото и модерното. Пробуждането на България съвпада с научно-техническата и културна революция по света, белязала края на ХIХ и почти целия ХХ век, и това неминуемо се отразява и на живота у нас. Новопридобитата свобода е нещо, с което тепърва трябва да се свиква, границите ѝ все още са неясни и непознати, понякога шокиращо широки, а очертаването им води до паметни моменти, често пъти комични, друг път трагични.

Книгата разказва редица прелюбопитни и не чак толкова широко известни истории, както от културния живот и социалните промени в държавата, така и от живота на известни българи като Александър Балабанов, Екатерина Каравелова, Петко и Пенчо Славейкови, Раковски, Багряна, Добри Чинтулов, Алеко, братята Прошек, Змей Горянин, принцове и принцеси, царе и царици, войводи, придворни, писатели, политици, поети, търговци и много други. Разказва за първите стъпки на цирковото изкуство у нас например, за първия новогодишен бал, организиран от цар Александър Батенберг, след който се наложил ремонт на паркета в двореца, за борбата с мишките, змиите и жабите из калните улици на все още младата и непавирана столица София, за първия влак, за първите реклами, за нравите на бедни и богати, на известни и неизвестни.

Това са първите десетилетия след Освобождението. Времето все още е някак по-младо и неопитно, културата ни прави първите си несигурни самостоятелни крачки, а хората, които днес са национални герои или поне герои от градските легенди на млада България, са още живи. Тепърва им предстои да влязат в учебниците, портретите и снимките им да се появят из класните стаи, народът да започне да ги припознава като поводи и символи за национална гордост. Потурите и цилиндърът, вълненикът и балната рокля, цървулите и кожените ботуши и обувки съжителстват в неповторима и очарователна симбиоза. Кирил Христов все още вдига скандал след скандал по кръчмите в моментите, когато не очарова всички, рецитирайки стихове, Димчо Дебелянов все още е жив и влюбен в депресията, Петър Нейков все още не е изгорил писмата от Лора Каравелова, а Пенчо Славейков и „овдовялата кралица“ Мара Белчева все още се държат ръка за ръка. Някъде наоколо обикаля първият фотограф, убеждавайки хората, че сега е много модерно да си „извадиш портрет на джам“. Михалаки Георгиев тепърва се е заженил, Алеко Константинов си има неприятности с офицерското съсловие заради острото си перо, а дядо Петко Славейков изрича богохулното си пророчество, че в бъдеще и жените „ще се мешат“ в политиката.

Част от историите на Петя Александрова разказват за манталитета на българина от онова време, за културата и бита му, за отношението му към новото и непознатото, към модите, навлизащи в онези години у нас и от запад, и от изток. За недоверието и ентусиазма, с който биват посрещани новостите. За съпротивата и желанието да си в крак с времето на света. Ако ви звучи познато, не е случайно. Някои неща не се променят.

Други пък разказват пикантни любовни истории и скандални подробности от живота на познати и непознати интелектуалци и чешити, за враждите и приятелствата им. „Тайният“ живот на личности като Алеко, Вазов, Славейкови, Александър Батенберг, Фердинанд, Каравелови излиза на светло с всички свои забавни и трудни моменти, само за да ни станат още по-симпатични и някак по-близки. Новата история на България с всички нейни представители никога преди не е била толкова интересна, колкото в книгите не Петя Александрова.

Историите са представени с чувство за хумор, с умилителна ирония и съпричастност. Поднесени са с известна тъга, която някак по подразбиране си върви, когато стане дума за „доброто старо време“, но и с усмивка. Изпълват ни с разбиране към хората от преди сто и повече години, на които – дори на най-напредничавите и интелигентните сред тях – наред с безспорните им таланти и възможности, не са им били чужди слабостите, пороците, неуспехите, разочарованията, паденията и глупавите решения. Влюбвали са се, разлюбвали са, били са суетни понякога, недружелюбни друг път. Правели са опити за убийства и самоубийства, влизали са в творчески и лични спорове, обявявали са си дуели и са сядали на една маса в знак на примирие.

Авторката Петя Александрова е журналист по професия, но в същото време има написани 12 книги с поезия и проза за възрастни и 32 сборника за деца. Нейни пиеси са поставяни на театрална сцена, а някои от творбите ѝ са преведени на полски, английски, румънски, руски, турски и словашки език.