„Ало, ало! – Военните дневници на Рене Артоа“

 

Мястото е малкото френско градче Нувийон, някъде в Нормандия. Годината – 1941. Размирно време. Нацистите вече са на местна почва и на всичкото отгоре се чувстват добре далеч от фронтовата линия и опасностите на бойното поле.

Да надникнем заедно във военните дневници на един невероятен герой на тайната френска съпротива, за когото няма да прочетете в нито един учебник по история! Те описват ужасите из задните линии по време на Втората световна война по начин, по който няма да ги видите описана никъде. Комично до сълзи, но също толкова правдиво може би, защото какво е животът, ако не е една безкрайна трагикомедия, в която всички ние сме главни действащи лица. Джон Хейзелдън, авторът на „Ало, ало! – Военните дневници на Рене Артоа“ успява да пресъздаде войната по един пародиен, почти безумен начин, каквато би била самата тя, ако последствията от нея не бяха толкова страшни. Една лудост, в която обикновения човек трябва да оцелее без оглед на средствата и начините.

Е, обикновения човек в случая е Рене Артоа. Не че го е искал… Всъщност, подобно на всеки, той няма нищо против да е и малко по-необикновен, да му се възхищават, да е нечий герой… но, ако е възможно, да не е на цената на живота му все пак. По възможност, да не е и на цената на ресторанта му…

Рене и жена му Едит са собственици на местния ресторант „При Рене“ и нямат кой знае какви грижи, докато не се озовават насред борбата на тайната френска съпротива против окупаторите. Като влиятелен местен бизнесмен, Рене успява някак си да балансира нещата, задоволявайки според възможностите си желанията на всички. И на разквартируваните в градчето германци, и на италианците, които се мотаят безцелно и безполезно наоколо, и на жена си, и на тъща си, на която с удоволствие би спестил мъките от живота на легло в таванската стая, ако не беше подсъдно, и на двете засукани сервитьорки Ивет и Мими, и на съпротивата, доколкото е възможно без да се замесва. Ако зависеше от него, Мими и Ивет щяха да са на първо място в списъка, но времената са тежки, немците са подозрителни към всичко, а Едит – още повече.

Поради характерната за Рене склонност да се раздава, неусетно съпротивата, случайно или не състояща се основно от млади и в мнозинството си красиви жени, го припознава за свой герой, готов да жертва себе си, ако не ресторанта си, за Франция. И животът на Рене се превръща в едно непрестанно дебнене. Къде да скрие това или онова момиче, тази или онази емоционално нестабилна дама от съпротивата, двама закъсали британски летци?... Как да задоволи смущаващите претенции на местната дамска клетка на съпротивата, които твърде бързо от общополезни стават доста лични? Как да не допусне да бъде разстрелян, задето крие открадната картина за милиони в мазето си, британски летци в кокошарника на жена си и тайна радиостанция на тавана под леглото на полуглухата си тъща, която, ако зависеше от него… Все едно! Не на последно място как да се отърве от нежните домогвания на лейтенант Хуберт Грубер без да се налага да умре или да направи нещо още по-смущаващо… Въобще потенциалните заплахи за живота и честта му изведнъж започват да се умножават в геометрична прогресия, докато той просто иска да го оставят на спокойствие да се наслаждава на храната, виното и жените наоколо.

Междувременно всички – и германци, и французи – търсят една мистериозно изчезнала картина, озовала се в ръцете на местния комендант полковник фон Щрьом. После в тези на Рене. После и при съпротивата. После… Ох, както и да е. Който я притежава, е късметлия с инвестиция за милиони, но – както всички знаем – късметът е доста палава птичка и прескача от рамо на рамо. Голямата война остава на заден план за сметка на локалната за притежаването на безценната картина и няколко други ценни предмета.

А някъде наоколо зловещото Гестапо в лицето на хер Ото Флик, кръщелник на самия Хайнрих Химлер, дебне. Дебне свои и чужди, от време на време дебне отблиз Хелга – красивата секретарка на полковник фон Щрьом. Много отблизо! Не че Хелга има нещо против, пък и да има, това все пак е Гестапо… Всъщност в Нувийон няма кой знае какви забавления за жена като нея.

На фона на всичко това Рене е принуден да участва в безумните планове на Мишел, водачката на местната съпротива, за спасяването на двамата британски летци, свалени над Франция и по волята на злощастна съдба принудени да се крият в кокошарника на Едит. Планове, неизменно провалящи се с гръм и трясък, от време на време с по някой куршум или експлозия, разбира се, докато накрая самите летци вече не са сигурни дали в ръцете на немците няма да са в по-голяма безопасност. Но с Мишел не се спори, не само защото не обича да повтаря, а и защото в известен смисъл може да е не по-малко опасна от немските окупатори, че дори и повече. И за да е пълна картинката, на сцената се появява и лидерката на местната комунистическа съпротива, бивша голяма любов на Рене от детството и бивша звероукротителка мадмоазел Денис Ларок, която хич не успява, а и няма желание да излезе от старото си амплоа. И това нямаше да е толкова обезпокоително, ако сега не бе възприела за своя лична мисия да укроти звяра у Рене.

Въобще животът на Рене Артоа е всичко друго, но не и скучен. Той самият някога е мечтал за военна кариера и геройства, но днес вече е помъдрял и с помощта на виното и жените е разбрал, че човек всъщност не бива да настоява всяка негова мечта да става реалност, особено когато мечтата ти може да ти струва живота или ресторанта.

Добре дошли в Клуба на веселите самоубийци

 

БНР Радио Видин

Със сигурност сте чували за редица награди, които биват връчвани, за да отличат особени заслуги в една или друга област – от спорта през различните науки та до литературата и изкуствата. Но може би не сте чували за една малко по-особена награда, която никой не би искал да получи, а в същото време лауреатите ѝ се множат почти ежедневно.

Става дума за Наградите Дарвин.

Не бързайте, ако сте по-амбициозни или ви води състезателния дух! Тази награда точно със сигурност не искате да я печелите, още повече, че в повечето случаи тя се връчва посмъртно, освен ако не проявите особена старателност и впечатляваща изобретателност, с която да впечатлите „журито“! А дисциплината е само една – самоунищожението. Но не какво да е.

Всъщност наградите Дарвин се раждат като шеговит списък в Станфордския университет вероятно през 1985 г. или поне от тогава датират най-старите записи за тях. През 1993 г. биологът Уенди Норткът, праща въпросния списък на свои приятели, попълвайки го периодично. След време усеща потенциала в идеята и създава едноименния сайт, който моментално добива огромна популярност, а през 2000 г. започва и издаването на поредица от книги, в които описва изумителните истории на „печелившите“ в тази колкото комична, толкова и трагична класация.

Както пише самата Уенди Норткът, някои хора умират кротко в леглата си, но към други съдбата не е така благосклонна. До момента поредицата наброява девет книги, като първата от тях има своя превод и на български език.

Всъщност първоначалната концепция за Дарвин Наградите Уенди Норткът чува за пръв път от ексцентричния си братовчед – философа Иън, който по-късно дори създава и регистрира своя собствена религия с единствената цел да не си бръсне брадата, докато работи в една пицария.

Според краткото описание, наградите Дарвин се присъждат на хора, допринесли по някакъв уникален, впечатляващ и най-вече смайващо глупав начин за прочистването на генофонда на човечеството с нелепите хрумвания, с които предизвикват собствената си смърт или сериозни наранявания. Освен това от книгите става ясно, че здравият разум не е чак толкова широко разпространено човешко качество, колкото си мислим или ни се иска да си мислим. Някои хора до такава степен са лишени от него и от дори най-елементарни инстинкти за само съхранение, че сякаш само по случайност успяват да достигнат до някаква по-зряла възраст, преди да лишат света от присъствието си и то неизменно по абсурден, посвоему гениален начин, който никога, при никакви обстоятелства не би хрумнал на обикновения човек.

За да сме наясно, нека ви дам няколко примера!

Сред носителите на наградите Дарвин е човек, който решава, че ще е много забавно да закачи на колата си ракетен двигател и да я подкара по магистралите на американския щат Аризона.

Също и друг, който, докато се опитвал да извади от автомат за газирани напитки едно кенче без пари, бил премазан от същия този автомат.

Трети почти успява да се самовзриви, палейки цигара до недобре обезопасена бутилка с пропан.

Четвърти в опит да свали няколко килограма, решил, че няма проблем в обедната си почивка да тича по поточната линия, захранваща с въглища пещите на една електроцентрала. Предполагам, не е необходимо да споменавам резултата.

На трима приятели пък им хрумва странната и очевидно глупава идея да вдигнат градуса на домашния купон, като започнат да си играят, подхвърляйки си под масата 25-годишна невзривена противотанкова мина.

Предполагам, добивате представа за какви отличия говорим.

Има, разбира се, и почетни лауреати на наградите – такива, които са оцелели, но определено не благодарение на себе си, и на всичкото отгоре повечето от тях дори са запазили репродуктивните си способности. Като например Лари Уолтърс, който през юли 1982-а се издига на почти 5 000 метра височина, завързан върху градински стол и китка увеселителни балони, пълни с хелий. Оцелява, но в последствие е глобен за нарушаване на въздушното пространство и създаване на предпоставки за инциденти със самолети. Или двама крадци, които през 2001 г. решават, че ще се опитат да оберат дома на футболиста Дънкан Фъргюсън. Само че Фъргюсън е пословичен с агресията си на терена и извън него и вече има зад гърба си четири присъди за нападение, заради които е лежал половин година в затвора. Е, двамата оцеляват от срещата, което е що-годе добре.

Много от историите, които Уенди Норткът събира през годините в своя сайт, могат да минат и за градски легенди, други получават своето потвърждение по един или друг начин, трети се оказват пълна измислица.

Поредицата „Наградите Дарвин“ всъщност е една от малкото, стартирали от един неочаквано успешен интернет-проект и стигнали дори до филмова адаптация. Единственият проблем с нея може би възниква, когато осъзнаете, че зад историите, на които се смеете с глас, стоят всъщност съдбите на истински хора, мнозина от които са получили възможност за неочаквана и малко прекалено ранна среща със Създателя. Едно странно, но очевидно успешно съчетание между хумор, ужаси и разкази с неочакван или не чак толкова неочакван край.

Най-общо, поредицата може да мине за подробен списък на нещата, които не бива да правите, ако ви се живее, и на ситуациите, в които наистина е жизнено важно да проявите здрав разум, дори когато нещо ви се струва потенциално много добра идея. Например…

Не яжте златните рибки от аквариума, колкото и да сте гладни!

Не си играйте с невзривени противопехотни мини!

Не скачайте от самолет със саморъчно направен парашут, още по-малко пък с граната в ръка!

Не хитрейте на концерт на Металика – купете си билет, за да не осъмнете в някой съседен строителен ров, полужив и гол, с пикап на главата!

Не правете обедния си джогинг пред пещта на електроцентрала!

Не купонясвайте по време на тропически ураган, убедени в собственото си безсмъртие!

Не карайте кола с ракетен двигател! Всъщност не карайте нищо с ракетен двигател, освен евентуално ракета!

Не пъхайте никакви части от тялото си в инструменти с режещи части или на места, където тече електрически ток!

И, за бога, оставете колесара на брега, когато искате да си направите разходка с лодка из езерото!

Огненият закрилник на Видин

БНР Радио Видин

Когато във Видин под стените на крепостта Баба Вида старите предания и магичният фолклор срещнат безкомпромисната динамика на съвременността, се раждат змейове, триглави лами и самодиви. Раждат се и техните деца – уж съвременни, уж обикновени, а всъщност обречени да бъдат връзката между тези два свята, единият от които упорито отказва да си спомни и да повярва в другия. Два свята, които имат нужда един от друг, а двата заедно имат нужда от децата си. Единият е свят на огън, магия и стихии. Другият е свят на самоуверена модерност и младежки бунт. Двата заедно правят Видин възможен такъв какъвто е, но не съвсем. Правят го малко по-магичен, малко по-мрачен и много по-приказен.

Някога, много отдавна, толкова отдавна, че дори безсмъртните вече едва помнят кога е било, една царска дъщеря и наследница на трона строи своя крепост, за да запази града си. И както гласи поверието, в основите трябва да бъде вградена жертва, за да е здрав градежа. Закрилник, който да държи камъните слепени, крепостта здрава, града жив. Да вгради в основите не човек, а истински змей се оказва избор с много последствия – и за змея Пламен, и за царкинята Вида, и за сестрите ѝ Кула и Гъмза. Също и за Зора Самодива, която има своята особена връзка с Пламен и причина да се остави във властта на Видин.

И ето че хилядолетие по-късно е време за битка. Време е закрилникът да получи своя шанс за свобода. Време е обаче и да се изправи пред онези, които не желаят да го видят свободен и жив. Неговата собствена плът и кръв!

Така започва историята в „Змей закрилник“, дебютния роман на младата видинска авторка Симона Панова – една съвременна местна самодива, която явно не може да среже корените си и намира своя впечатляващ начин да отдаде почит на Видин.

Романът се появи на пазара през 2022 г. и представлява едно изненадващо добро градско фентъзи, чийто декор е не някой футуристичен мегаполис, а точно Видин – градът на завоя, някогашния град на хляба, сърцето на трудния Северозапад, който на моменти сякаш продължава да съществува против всякаква логика. А може би тайната на съществуването му действително е вградена някъде в основите му. Може би там наистина спи закрилник, достатъчно силен да го опази жив от всякакви смъртни и безсмъртни врагове. Резултатът е едно завладяващо фентъзи за тийнейджъри и за техните родители, защото едва ли някой би останал безразличен към този роман, ако е съхранил дори само искрица от детството в себе си. В крайна сметка всички ние си оставаме деца, подвластни на вълшебството от старите приказки. Също като Рая, Лили, Владо и Тони – четири обикновени видински хлапета, които се оказват въвлечени във вихрушка от заговори и интриги, вековни вражди и също толкова дълги приятелства, в планове за отмъщение и неочаквани съюзи. А залогът е Видин и неговото сърце – крепостта Баба Вида. Единствената средновековна крепост, запазена в цялост в България!

Езикът на фолклора, който често звучи в романа, е различен. В него любовта е друга. И омразата е друга. А Симона Панова успява да го овладее и чрез него да нарисува един свят, в който омразата не е причина да не обичаш, а любовта не е причина да не убиеш. Леко архаичния език на миналото и пъстрата модерност на младежки сленг не са непременно взаимно изключващи се, дори напротив.

Елегантен реверанс към старите народни приказки, „Змей закрилник“ разказва една съвременна история за света на младежите и за самотата, която понякога върви ръка за ръка с порастването. За тежестта на уникалността и за невъзможността да говориш за онова, което е най-дълбоко в душата ти, когато всъщност само то има значение. За страховете и скръбта, за приятелството и любовта, за необходимостта да постъпваш правилно и отговорността да правиш съдбовни избори. Но също и за мълчаната вода, за вградените сенки, триглавите лами, огнените змейове и леденото съвършенство на самодивите. За могъщи амулети, смъртоносни заговори и още по-смъртоносни съюзи. За старите магии и жертвите им, които държат Видин жив, но на висока цена.

Дързък и безстрашен като тийнейджър, романът „Змей закрилник“ повежда своите читатели посреднощ към крепостта Баба Вида, към тъмниците ѝ, до които само нейните безсмъртни пазители имат достъп. Повежда го към руините на храмове и подземията на старите капии, към тайните сокаци на града, но и към Градската градина привечер за по едно студено питие на караванката до Телеграфа. Из лабиринта от улички в Калето, който помни и дрънкането на средновековни доспехи, и грохота на безчет битки, и забрадките на турски кадъни.

Всъщност разказва една мащабна приказка, която очарова всеки, докосвал се поне веднъж до старите предания и заразен с вълшебството на българската митология.

Преживените истории от ръчния багаж на Георги Милков

 

БНР Радио Видин

Години наред репортажите на Георги Милков, разказите за пътуванията му до екзотични, непознати, всякакви мирни и размирни региони стигаха до нас чрез електронните и печатните медии, за които работи като журналист, военен репортер и телевизионен водещ, но ето че най-накрая те намериха място и в книга. През 2023 г. по повод неговия 50-годишен юбилей от печат излезе първата му книга – „Истории от ръчния багаж“, в която са събрани именно такива истории. Историите, които е видял, преживял и чул, понякога вкусил и помирисал. Успял е да ги добави към колекцията си от спомени за моментите, в които се е налагало да излиза от собствените си граници, да пренастройва възприятията си, да преподрежда ума си и отношението си. Истории за предизвикателството да видиш и приемеш необичайното, непредвиденото и непонятното и да намериш точното му място в себе си.

Както самият той пише в личния си сайт по повод идеята за книгата, инвестициите в спомени са прекрасно нещо, за да не ги изяде инфлацията на оскъдяващата памет или пък да ги изпепели някоя ненадейна дементна криза. И това с особена сила важи за спомени като неговите, в които го има целия свят с всички онези негови кътчета, в които ние с вас вероятно никога няма да стъпим, а за някои от тях дори не сме и чували или знаем само като имена от часовете по география и сме чували да се споменават в новинарските емисии, рядко с нещо позитивно.

Работата на репортера е да бъде обективен, емоциите са за зрителите и читателите му. Да поднася голите факти, доколкото е възможно. И като репортер Георги Милков прави точно това, но днес е тук като писател, а като писател той ни поднася много повече от суха фактология. Днес репортерът може да си позволи и емоция, пристрастие, лично отношение, докато разказва за света. Защото през годините Георги Милков очевидно е натрупал ужасно много за отразяване, но още повече за разказване. Натрупал е спомени и впечатления, които дълго са отлежавали в очакване да бъдат извадени от чекмеджето в редакцията на в-к „24 часа“ заедно с онези забравени листа кока, донесени от Лима (защото от Лима на практика няма какво друго да си донесеш), заедно с устава на ПКК и снимка на номинираната за „Оскар“ Дженифър Тили. Със забравената кутийка значки на Мао Дзъдун и фланелката с щампа на Саддам Хюсеин, точно до погребалната маска на племето йоруба от Нигерия.

И докато разчиства бюрото си в старата редакция на вестника, за който пише от самото начало на кариерата си, Георги Милков започва да припомня на себе си и да разказва на нас.

Например за светената вода като имуностимулант. За гроба на скандалния скулптор Алфред Хръдличка във Виенските централни гробища – един творец, който почти докарва до самоубийство архиепископа на Виена с една своя изложба и интерпретацията си на „Тайната вечеря“. За забравения град музей в Еритрея – столицата Асмáра. Или за Афганистан, който може и да е във война от десетилетия, но в петък можеш да си позволиш по-дълбоко вдишване сред прахоляка и калта без да отнесеш някой куршум, защото тогава дори талибаните пият чай. Може да ни разкаже за първия герой на Израел, който всъщност е българин – парашутистът полковник Самуел (Сами) Рафаел от София. За познанството си с хулиганката на българската поезия Миряна Башева и едно неизпълнено обещание към нея. За апокалиптичните гледки в суданската столица Хартум, когато несвикналото око се сблъсква с тях за първи път – там, където Сини и Бели Нил се срещат, за да разделят града на три. И за потресаващата бедност, но и за заразяващото спокойствие на аскетите в старото гробище на Омдурман, които обаче са познали истината и са щастливи, докато припяват песнопенията си в мавзолея на суфи светеца шейх Хамед ал Нил. Също и за аромата на суданското кафе – с джинджифил, карамфил и понякога щипка куркума.

И понеже ние българите много се гордеем с прословутото си гостоприемство, може би ще ви е интересно да научите нещо повече за суданското гостоприемство. За отношението на местните към хауаджа – чужденецът, който идва отдалеч, пътникът от друга земя. И да се изненадате, разбира се. А какво ще кажете да се запознаете с Мадона и Джеймс Бонд, само че не в Холивуд, а в Малави? Или с любимото племе на европейците – масаите, без които е невъзможно да си представим Африка, благодарение на цяла една безкрайна върволица от изследователи, писатели, режисьори на документални и игрални филми? Убедена съм, че Африка от разказите на Георги Милков е много различна от онази, която сте изградили в представите си. Много по-жива, близка, забавна дори, пъстра и ароматна. И ще поискате да я видите, да я вдъхнете и да я опитате, стига да сте готови да опитате варени езерни мушици обаче или други подобни екзотики.

А после репортерът се завръща неочаквано и за себе си в Европа и се захваща да бори мрачното февруарско настроение като превежда лорд Байрон например. Защо пък не? Какво по-добро занимание от това да превеждаш поемата „Мрак“ през зимата, знаейки историята, която стои зад написването ѝ? За 1816 г. – Годината без слънце – и бедите, връхлетели Европа по онова време.

Книгата е оформена в 11 раздела и освен познати и непознати места, в нея ще откриете и някои имена, които са ни вече така добре познати, сякаш са част от семейството и вечер сядат на масата с нас. Имена, които сме свикнали да чуваме от телевизионния екран, в книгата на Георги Милков застават такива, каквито ги е срещнал той. Ще обмислим събития, случили се или случващи се и в момента в различни точки на света и може би най-накрая ще си дадем сметка, че те всъщност не са чак толкова далеч от нас – и местата, и хората и събитията. В крайна сметка живеем на една съвсем малка планета, само песъчинка от цялото, наречено Вселена.

Макар и пътеписи, разказите на Георги Милков всъщност са пътешествия не само до различни дестинации, но са и пътувания до хората, до душите на различни народи. Пътувания в историята, в традициите, в познанието за света през очите на много и различни мъже и жени.