"Объркани в свободата" - Нима свободата може да обърква?

БНР Радио Видин

Може би вече сте имали удоволствието и привилегията да прочетете последния роман на Владимир Зарев. Може би вече знаете или подозирате и защо е озаглавен „Объркани в свободата“. Нима свободата може да обърква? Нима да си свободен не означава, че няма как да се объркаш, защото сам държиш съдбата си в ръце и можеш да направиш каквото поискаш?

„Объркани в свободата“ всъщност е роман, в който свободата е като че ли най-малко, най-трудна, най-изстрадана и най-скъпо платена. Толкова скъпо, че в един момент вече не си сигурен можеш ли да си я позволиш, искаш ли да си я позволиш… Това е история за НЕсвободата. НЕсвободата на всякакви нива, осъзнати и неосъзнати, обществена и лична. За объркването, което създава свободата, и за измамния ред, уютното оправдание, което намираме в принудата, в насилието, в зависимостта. За смелостта, която се иска, за да направиш избор, защото какво е свободата, ако не дързост и възможност да избираш сам и съответно да носиш отговорност за собствените си избори и решения и последствията от тях?

На пръв поглед това е история за онази НЕсвобода, която обществото ни налага и която стана особено осезаема в моменти като световната пандемия от ковид-19, от която очевидно все още не сме излезли съвсем. Но и НЕсвободата, която сами си налагаме в отношенията си с другите, а може би най-вече в отношението към нас самите. НЕсвободата да не можем да си позволим или да не смеем бъдем себе си, защото често пъти да бъдеш себе си иска усилия, от които се страхуваме.

Ако не сте чели „Объркани в свободата“, когато го направите, ще откриете, че това всъщност са две истории, на пръв поглед без нищо общо помежду си не само защото се развиват в съвършено различни епохи, със съвършено различни хора, при съвършено различни обстоятелства. Две истории на двама мъже, всеки сам по някакъв начин и всеки търсещ своята свобода. А после, почти накрая, може би ще откриете, че историята все пак е една. История за естествения човешки стремеж към свободата в различните ѝ форми и проявления. За търсенето, несигурността, страха, но и необходимостта да намериш своята си свобода независимо на каква цена.

Единият от героите трябва да се съхрани в условия на едно принудително, ограбващо равенство, облечено в думи за общото благо и общия интерес. Равенство, което обаче заличава по брутален начин всяко различие, всяка индивидуалност, всяка уникалност, превръща човека в безименна и безлика точка в тълпата. Отнема гласа му, лицето му, свободата му. Равенство, което вместо да ни обедини, ни раздели както никога в съвременната история, изпълни ни със страх за себе си и за близките ни. И този страх ни принуди да се откажем от твърде много.

Другият също търси свободата си, но в съвършено различни условия и преодолявайки съвсем различни предизвикателства. Бягайки от своя грях, той я търси във вярата, в принципите на исихазма. Търси своя път към Бог, за да открие може би, че свободата е всичко онова, в името на което си готов да се откажеш… ами от всичко. Освен от Бога. Защото не е ли това една от най-чистите форми на свобода всъщност? Да приемеш вярата такава каквато е, да отвориш сърцето и разума си без да разбираш.

Всички сме чували онази прословута фраза на Тома Аквински – „Вярвам, защото е абсурдно, ако беше достоверно, щях да знам“. Но пак той казва също и:

„Човешкият разум не губи нищо, разгръщайки се към съжденията на вярата, те дори изискват неговата свобода и съзнателно приемане.“

Да, може би е странно, но понякога свободата иска да приемеш нещо толкова абсурдно като безусловната вяра. Вярата изисква и дава свобода. Но пътят до нея е труден, защото изисква неща, от които човешката природа ни е отучила – смирение, мълчание, търпение.

Често казваме, че живеем в свободно общество, и на теория е така, но практиката показва, че колкото по-свободни ставаме на теория, толкова по-объркани сякаш се оказваме на практика. Оказва се, че привилегията да живеем в свободно общество като че ли в известен смисъл иска да се откажем от свободата си. Защото едно от проявленията на свободата е възможността за промяна. Промяна на бъдещето.

Но какво се случва, когато трябва да избираме между това да имаме все пак бъдеще и да имаме свобода, както се случи по време на пандемията? В името на здравето ни, в името на това да се съхраним чисто физически от една потенциално смъртоносна зараза, всички ние трябваше да се откажем от голяма част от свободата си. Да се превърнем в затворници в домовете си, затворници в една колкото принудителна, толкова и доброволна изолация.

Но свободата е и онази човешка способност да надделеем над най-силния възможен противник, който можем да имаме, а именно самите нас. Над жаждата и стремежа за власт, за надмощие, над страха и слабостите. И всъщност може би да приемем, че да ни е страх, да сме слаби е част от условието да си свободен. Свободата трябва да е трудна, иначе всеки би я имал и никой не би я ценил.

Книжарница "Задънената улица" ви очаква

 

БНР Радио Видин

Детектив Джон Кори от Първо управление на нюйоркската полиция е добре познат на почитателите на криминалния жанр и по-специално на почитателите на Нелсън Демил.

В романът „Книжарница „Задънената улица““ детектив Кори се озовава именно в задънена улица откъдето и да го погледне човек. Докато безуспешно се опитва да обясни на един испаноезичен сервитьор, че иска сандвич с шунка и яйце, някъде на четири преки от него господин Отис Паркър е открит мъртъв под стар дървен рафт с книги в собствената си книжарница. „Убит от книгите, които обичаше“, както биха написали в Ню Йорк Поуст. Очевиден нещастен случай, но за всеки случай детективът трябва да намине. Сандвичът явно ще трябва да почака.

Книжарница „Задънената улица“ в задънената улица „Норт Мур“ предлага на своите клиенти всички възможни криминалета, но сега самата тя по ирония на съдбата е обект на нещастен или може би криминален случай. Защото за опитното око на Джон Кори очевидния инцидент много бързо се преквалифицира във възможно умишлено убийство. Някои дребни детайли не пасват и тук просто мирише на престъпление. Така де, старата библиотека две години си е стояла мирно и тихо на мястото без да създава проблеми. От какъв зор точно сега ще реши да падне и то точно когато собственикът ѝ е дошъл на работа в необичайно ранен час, когато наоколо няма никого? Въпросът е кой има сметка от смъртта на един мъж на средна възраст, собственик на западаща книжарница.

Колкото и странно да звучи, оказва се, че не липсват заподозрени, при това не само защото за Джон Кори по принцип всеки, който мърда, е потенциален заподозрян, особено когато детективът не е закусил. А в случая имаме една твърде красива и млада съпруга на жертвата, един залязващ арогантен писател на бестселъри, един необяснимо тревожен служител, който се държи странно и май не е много сигурен какво точно е правил, чул и видял… Чудесен набор от възможни убийци.

Само че как да накара някого да си признае?

Много просто. Джон Кори започва да лъже. Стар номер в полицейската работа, когато си убеден, че има престъпление, а си изчерпал всички възможни други начини. Разделяй и владей! Нали така беше? Лъжѝ заподозрените и ги настройвай един срещу друг, докато някой не издържи! Джон Кори е майстор на тази игра!

„На ченгетата им е позволено да лъжат. Половината признания са резултат от лъжене на заподозрения“, споделя детективът, оправдавайки метода си на работа.

Историята в романа е кратка, без излишни отклонения от остовната фабула, без тълпи от действащи лица и сложни сюжетни линии. Развива се подобно на едноактна театрална пиеса, в една сграда, с няколко герои, които постепенно разкриват истинските си морални ценности, скрити зад фасадата на скъпи дрехи и добри обноски. Чрез поредица от точни въпроси, може би мъничко подвеждащи, и с цената на няколко дребни лъжи, детективът бързо влиза в следите на престъпниците, трябва му само признание. И той знае как да го измъкне, при това още преди обяд, защото наистина има нужда от един хубав сандвич преди да информира шефа си, че инцидентът в книжарницата всъщност си е класическо убийство.

Ако сте почитатели на творчеството на Нелсън Демил, ще установите, че в „Книжарница „Задънената улица““ всъщност откриваме Джон Кори в ранните му години, когато е обикновено нюйоркско ченге, преди да се включи във Федералната оперативна група за борба с тероризма. Романът, както казах, е кратък, с точната доза напрежение и идеалното количество черен хумор. Детектив Кори е мнителен симпатяга, който умее да мисли в движение, да взема решения и да поема рискове, танцувайки понякога на самия ръб на закона. Не съди твърде строго своите заподозрени, но е решен на всяка цена да ги спипа и изправи пред съда, защото всеки трябва да поеме отговорност за постъпките си – добри или лоши, – в това число и ченгетата.

Между другото, някой знае ли как е „шунка с яйца“ на испански?...

Героите на Калин Василев в опит да намерят щастието

 

БНР Радио Видин

Обичаме да мислим за себе си като за уникални и неповторими, единствени сред седем милиарда други, които обитават Земята. И ние сме! Всеки човек е вселена, съществуваща по свои правила и закони, със своите звезди и светове, със своя цвят мрак и светлина. Но въпреки това има поне едно нещо, по което не се различаваме от другите, и това е желанието да сме щастливи и обичани. Стремежът да търсим близост, разбиране и любов са заложени в кръвта ни вероятно още от времето на онзи съзидателен взрив, създал вселената. Грешка в подреждането на ДНК-то или божествен план, целящ да осигури нашето бъдеще, независимо от всички усилия, които полагаме, за да го съсипваме сами.

През 2012 г. авторът Калин Василев печели националния литературен конкурс на издателство „Хермес“, в резултат на което се появява сборникът му разкази „Опити за любов и щастие“.

Разкази за хора колкото различни, толкова и еднакви в опитите си да намерят любовта, дори когато се страхуват от нея. За хора, които преследват мечтите си, макар и по съвсем различни пътеки. Те се срещат и разделят, пътуват до другия край на света в търсене на своето място, своето друго сърце, без да знаят къде отиват и какво ще открият там. Но нима това има значение? Нима надеждата, че то е там и те чака не е всъщност основното, най-важното, по-важно дори от намирането му?

Няма път към щастието – щастието е пътят. Урокът, който научаваме най-бавно и най-трудно понякога, за който се налага да се качим на двадесет и един влака, да поговорим с пощальона, който носи онези странни писма всеки ден, или да напуснем някого, когото сме прегръщали докато заспи снощи.

С героите на Калин Василев е съвсем лесно човек да се изгуби в своите, но повече в техните търсения, срещи, любови и раздели. Съвсем лесно е да тръгнеш за студентска бригада във Флорида, а да се озовеш женен за знойна красавица от Еквадор. Или да установиш, че брането на ягоди в Англия не е това, което ще те направи богат, но може би е това, което ще те направи щастлив. Особено когато си тръгваш от там със стар „Пасат“, бяла кожа. А може да попаднеш и в затвора, където да срещнеш поредния, дето е там без вина, защото знаем, че в затвора е пълно с невинни, нали… Можеш и да поиграеш на „Принцът и просякът“ с мутренски бос преди да… Както и да е.

Героите от разказите в сборника са сякаш повече, отколкото страниците могат да поемат. Повече, отколкото могат да разкажат. А те разказват много – и страниците, и героите. И понякога надскачат сенките си, осмеляват се да мечтаят, да вярват, да правят признания. Осмеляват се да се страхуват, да полудяват, да търсят себе си сред другите, да избират себе си. Да си поръчат порция пържени пилешки сърца в бар „Разбити сърца“ и да седнат на някой от паянтовите столове, специално предназначени да се чупят лесно, ако се стигне до бой, за да няма тежко пострадали клиенти или персонал.

И ако вие също все още правите своите опити за любов и щастие, ако все още сте в някой от влаковете с наркомана Еди, който не взема никакви наркотици, или в затвора, където сте единствения невинен, който не си признава, че няма вина, ако все още пътувате с раздрънкан пасат през цяла Европа без да сте сигурни накъде и защо… значи може би ви е време за разказите на Калин Василев. Може би някъде в тях ще намерите своя разказ – онзи, в който ще се разпознаете и ще разберете, че все още сте щастливи, дори и само защото все още търсите и вярвате, че има какво да намерите. И така, докато не изтече срокът на годност на всички онези неща, които не успяват да ни убият. Защото нещата, от които не се умира, винаги имат срок на годност. И поне в един от случаите срокът е точно четири години пет месеца и седемнайсет дни. После трябва да се върнеш при годеницата си.

Снежана Ташева и романът ѝ "Спи с мен" - Още едно от лицата на любовта!

 

Да пишеш за любовта е начинание колкото смело, толкова и трудно. Да пишеш за любовта откровено до пълно разголване вече е предизвикателство. Предизвикателство, което отправяш и към другите, и към себе си. Е, Снежана Ташева е готова да го отправи и приеме със своя еротичен роман с недвусмисленото заглавие „Спи с мен“. Не просто заглавие, а заявка за това, че в ръцете ви е един провокативен и дързък като екзотична танцьорка роман.

Ако пропуснем провокацията обаче, „Спи с мен“ всъщност е роман преди всичко за любовта, но не за онази романтична филмова любов, не за първата, сантименталната и обсебващата, нито за трепетите от първоначалното влюбване, а за любовта като сурова реалност, като спасение от отчаянието, като необходимост и не на последно място като разочарование. Като очакване и надежда напук. Любовта като избор или като отказ да направиш такъв. Но в крайна сметка „Спи с мен“ е и роман за изоставянето, което дебне всеки от нас и от което никой не е защитен. За самотата и страха от нея. За търсенето и за отчаяната необходимост от споделяне, от нещо твое, за което да си струва да се будиш сутрин, от някого,  когото да наречеш „свой“. И не на последно място, за осъзнаването, че понякога да се влюбиш иска много повече кураж, отколкото си си представял.

Ясена Юлиянова Юрукова е жена, която не страда от заблуди за себе си и за другите, още по-малко пък от романтични такива. Може би единственото, което е в състояние да разколебае увереността ѝ, е необходимостта да напише името си на латиница, независимо от факта, че е учителка по италиански език, когато не е в клуба за бордови игри.

Към днешна дата обаче Ясена сякаш е изпаднала в емоционална и професионална дупка. Кариерата ѝ е до никъде и за никъде, а липсата на официално гадже я запраща в леглата на разни бивши, към които не изпитва нищо. Мечтае за ново начало, ново приключение, нова тръпка, която да разтърси и преобърне живота ѝ или поне да го раздвижи малко от този влудяващ застой. Нещо, което да ѝ даде нова посока, в която обаче най-накрая да не върви сама.

И какво прави съдбата? Праща ѝ още двама бивши, разбира се. Само че тези двамата не са като останалите, защото и с двамата има по нещо недовършено.

Явор е на пръв поглед незабележим, кротък и тих, по-скоро дребничък на ръст научен работник, който обаче притежава нещо мистично, което омайва и пристрастява. Запаленият по бордови игри ветеринарен лекар Янчо е класически русокос красавец, роден да се влюбваш в него отново и отново при всяка среща. В някакъв момент и двамата са били част от живота на Ясена, и двамата са я зарязали, и двамата имат нещо, което тя все още иска, и с двамата я свързват спомени, които не я оставят на мира, макар от разделите с тях да са минали години. Понякога си е мечтала единият или другият да се върне, но не го е очаквала в действителност. И ето, че сега внезапно се връщат и двамата, за да забъркат каша от чувства и дилеми, каквато иначе доста разкрепостената Ясена не си е представяла и в най-смелите си моменти.

Едно пътуване до Италия за едномесечен курс, което изниква в точния момент, би трябвало да е достатъчно, за да вземе решение. Или решението вече е взето? Всъщност кой казва колко души могат да участват в една връзка? Къде пише как точно трябва да изглежда една връзка и на какви правила да се подчинява?

„Спи с мен“ е история за една трудна и сложна любовна връзка, в която участниците са повече от двама, но никой не е излишен. Всеки има своите недостатъци и своите предимства, своите причини да си тръгне, но и причини да остане, докато накрая една случайност, почти равнозначна на малко чудо, не взема последното решение вместо тях. Защото животът наистина може да е чудо, особено когато вече си спрял да очакваш от него кой знае какво.

Дързък и прям, романът „Спи с мен“ ще ви изненада и провокира. Ще ви накара да измерите границите на собствения си морал и може би в крайна сметка ще ви накара да се изненадате от самите себе си, от способността ви да приемате или от готовността ви да отхвърляте онова, което не се вмества в общоприетите представи за морал. И ще ви накара да се замислите – къде са пределите на общественият морал и може ли личният да продължи да съществува отвъд тях. А на каква цена? Колко сте готови да платите и пожертвате в името на собственото си щастие?

Може би вече сте попадали на Снежана Ташева. През 2015 г. тя беше един от участниците в телевизионния литературен конкурс „Ръкописът“, където участва с романа си „Групата от ада“, излязъл от печат малко след това.