"Гризачите" на Валери Йорданов знаят как да остават достойни

Има книги от хиляда страници, които прочиташ на един дъх без особени поражения. Има и книги от стотина страници, които трябва да четеш дни наред, на малки дози, както се пие люта ракия, особено ако не си ѝ свикнал, за да не те тръшне на земята в безсъзнание, с трайно разбъркани представи за света. Както се диша в планината, когато въздухът е толкова чист, че дробовете ти отказват да го поемат неподправен с обичайния коктейл градски отрови и миризми.

Сборникът с разкази „Гризачи“ е от вторите.

Дебютната книга на актьора Валери Йорданов е измамно малка на обем – само 115 страници, 19 разказа и няколко снимки! Обаче тежи ли!…  Тежи като спомен от ония – родовите, които променят структурата на ДНК-то ти, за да ти дадат принадлежност. Ухае на тютюнев дим, треви и планина, на стара къща и още топла слама, от която преди малко е станало кучето или новородено козленце. На хляб, домашно сирене и барут. Това е книга, която ни напомня, че колкото и да се опитваме да се откъснем от корените си, да бъдем съвременни и модерни, да отричаме старото, кръвта задължава.

Макар и разкази „от дядовци и внучета“, това всъщност са разкази за старите българи, които все по-трудно намират мястото си в модерното време. Все по-сами остават, отдръпвайки се назад, в познатото, уютното, немодерното. А сякаш са единствените, които все още помнят и носят у себе си онова липсващо звено, което крепи връзката на всяко следващо поколение с онези преди него. Те са паметта за пътя, който сме минали, за уроците, които не бива да забравяме, за гробовете на предците, в които са заровени много повече от кости. А ние, днешните модерни, спестявайки на наследниците си гледката на гробовете, режем корените им. Режем собствените си връзки с децата си.

В книгата на Валери Йорданов си дават среща дядовците и внуците, колкото да се посмеят или да поплачат заедно, да се разочароват и очароват, да се научат взаимно. И да позатегнат още веднъж, още малко връзките помежду си или да завържат нови, за да не се изгубят през времето. Да не скъсат веригата на единствената котва, която те държи там, където има причина да съществуваш. Защото е много лесно човек да изгуби предците си в днешно време, докато гони своите си амбиции. Но изгубиш ли предците си, изгубеният всъщност си ти, и понякога е завинаги, ако не погледнеш назад навреме, колкото да забавиш крачка и да изчакаш сенките да те настигнат достатъчно, че да чуеш шепота им. Изгубиш ли предците си, допуснеш ли суетата да вземе връх, забравиш ли, че даже животът на свраките е ценен, падението ти е гарантирано.

„Гризачи“ сякаш е тук, за да ни напомни, че не винаги ние трябва да сме най-отпред в мислите си. Че понякога трябва да обърнем поглед настрани или назад към другите. Към Другия. И да приемем неговата мъдрост, да погледнем в неговите очи, да потърсим неговите истини. Че полетът ни не винаги трябва да е напред и нагоре, защото понякога просто е задължително да спреш поне за малко, да си поемеш дъх и да си спомниш защо всъщност си тук. Кое е най-важно да бъде пренесено напред и кое можеш и трябва да оставиш зад гърба си.

Още по-силни стават посланията на героите, когато човек разбере, че всички те си имат своите прототипи в живота. Когато застанем лице в лице с тях, гледайки снимките им в края на книгата. И вглеждайки се в тези непознати лица, няма как всеки от нас да не потърси в тях чертите на онези, които помни от собственото си детство, виждал е в старите семейни албуми може би или боднати в ъгъла рамката на старо очукано огледало някъде на село. Няма как човек да не усети задълженията си към онези, които са били тук преди теб и май още не са си отишли съвсем. Нищо, че са мъртви и погребани от десетилетия. Нещо е останало да живее, стига да му дадем възможност! Наричат го достойнство, гордост, традиция, спомен…

Валери Йорданов е режисьор, актьор, сценарист и съвременен хъш, един от учениците на големия Стефан Данаилов. Едно най-разпознаваемите лица на българската театрална и филмова сцена, човек с чудовищен талант, напълно лишен от суета, която иначе всички биха му простили. Името му стои зад филмите „Кецове“ и „Шекспир като улично куче“, а също и в актьорския състав на множество сериали, филми и театрални постановки като „Изкуството да падаш“, „Омбре“, „Хъшове“, „Откраднати очи“, „Хайка за вълци“, „Едно пътуване до хоризонта“, „Емигранти“, „Дяволското гърло“ и множество други.

"Освен това танцувам" ще ви научи да (се) обичате

Пиер-Мари Сото е успешен писател, носител на наградата Гонкур, който вече не пише. Вдъхновението му си е отишло на 28 октомври 2010 г., точно в 21 часа и 15 минути. Висок е 1,92 м, женен четири пъти, с шест свои деца и няколко доведени.

Аделин Пармелан е висока, дебела, брюнетка, ако вярваме на нейното собствено описание. И да не вярваме, с друго не разполагаме – нито ние, нито Пиер-Мари, – макар бързо да става ясно, че Аделин пее в църковен хор и обича да танцува. Освен това не е начинаещ писател, както първоначално си мисли той. Макар да владее думите до съвършенство, тя няма желание и амбиции да пише.

И двамата не се чувстват добре в кожата си. И двамата са в деликатен период от живота си. Тя, защото се съвзема след загубата на дете, той, защото е изоставен и вече не може да пише. И двамата имат нужда от подкрепа, за да се изправят след ударите, които са понесли.

Романът „Освен това танцувам!“ на френските писатели Ан-Лор Бонду и Жан-Клод Мурлева е написан в епистоларна форма, като кореспонденция чрез имейли между няколко души, но основно между Пиер-Мари и Аделин. Това е книга, която ще ви накара да се смирите, да обичате, може би да танцувате, а защо не и да започнете да употребявате по-малко многоточия. Ан-Лор Бонду и Жан-Клод Мурлева обединяват таланта си за да напишат едно истинско бижу – роман на четири ръце.

Романът всъщност е създаден точно така, както звучи – под формата на съобщения. Ан-Лор Бонду и Жан-Клод Мурлева го създават, разменяйки си имейли от името на своите герои, без да знаят кой накъде ще насочи историята със следващото си писмо, докато накрая тя не получава своя логичен завършек без да изпада в познатите клишета. Финал, който може би всъщност е началото на нещо ново. Вероятно именно в тази спонтанност се крие и естественото звучене на историята на Пиер-Мари Сото и Аделин Пармелан.

 Всичко започва с един мистериозен пакет, изпратен от Аделин, в който Пиер-Мари предполага, че има ръкопис на поредния неизвестен начинаещ автор. А едва ли има нещо по-досадно от ръкописите, които прохождащите автори изпращат на вече утвърдените такива, мечтаейки за звездния си пробив. За разлика от други път, поради някаква причина сега Пиер-Мари се чувства длъжен да върне отговор, макар и хладно учтив, само за да обясни, че никога не отваря писма и пакети от почитателите си. Така започва кореспонденцията между двамата.

Отначало размяната на имейли тръгва плахо и колебливо. Пиер-Мари е в неизгодната позиция на популярната личност, за която има всякаква информация в интернет, докато Аделин е пълна мистерия и това ѝ позволява да си измисли своя история, ако пожелае. А тя дали желае? Кои от нещата, които споделя, са истина и кои плод на въображение не е ясно, но за Пиер-Мари и няма особено значение. Твърде бързо за него се оказва от значение единствено да продължават да си пишат. И ако цената е никога да не докосва онзи мистериозен пакет, то той е готов да я плати. Или поне така си мисли.

Зад тънкия хумор на двамата герои непрекъснато прозира страданието им, което е истинската спойка помежду им. Трогателно крехки, дори наивни в опитите си да убедят сами себе си, че се справят с разочарованията, Аделин и Пиер-Мари нямат представа колко самотни са в действителност и колко много имат нужда един от друг без никога да са се виждали. А в онзи добре опакован пакет чакат отговори, отдавна търсени и от двамата.

Ан-Лор Бонду пише стихове и разкази от деветгодишна възраст. Има бакалавърска степен по литература, занимавала се е с театър. Интересува се от работа с деца в затруднено положение, сред които често организира писателски работилници. До 2000 г. работи за френската издателска група „Bayard“, след което напуска, за да се отдаде изцяло на писането.

Жан-Клод Мурлева пък е автор, спечелил си своята популярност с писането на романи, насочени към младежите. Именно с тях печели редица награди, сред които и Мемориалната награда на Астрид Линдгрен, като става първият френски автор, който я е получавал.

Какво да правим, докато чакаме линейката?

Да поговорим за една книга, която вероятно не е препоръчителна за хора, склонни към хипохондрия, защото в нея става дума за лекари и пациенти. И то не за какви да е лекари, а за екип от спешната медицинска помощ и за случаите, с които ги сблъсква работата им.

За съжаление, никой от нас не е застрахован срещу злополуки, изискващи незабавна помощ, а често пъти точно в този момент наоколо няма медицинско лице, което да поеме нещата. Понякога можем да се обадим на спешния телефон и да дочакаме линейката, но друг път всяка секунда е от значение, а разликата между живота и смъртта са минути или дори секунди.

Колко от нас всъщност знаят как да реагират в такъв момент и са готови да помогнат без да изпадат в паника и да влошат ситуацията? При задавяне, удавяне, изгаряне, кръвоизлив, счупена кост, автомобилна катастрофа или токов удар например? Или дори при неочаквано раждане, когато няма време да се стигне до болницата. Колко често се случва някой да има нужда от помощ, наоколо е пълно с хора, но никой няма представа как да реагира и с какво да помогне!

Бившият фелдшер и настоящ лекар от московската спешна помощ Андрей Звонков е написал книга, наречена „Докато чакаме линейката“, в която дава отговори на всички тези въпроси. Проиграва всеки сценарий, дава съвети за правилна реакция в разнообразни животозастрашаващи случаи. Дава ги обаче не като преподавател на учениците си, а разказвайки живи, вълнуващи и много лични истории. Неслучайно на корицата на книгата стои пояснение, че в нея ще откриете „истории, които могат да спасят живота ви“.

Основното достойнство на „Докато чакаме линейката“ е именно, че това не е учебник, макар в книгата да има много от учебниците по медицина. Това всъщност е историята на студентката по медицина Таня Савина и фелдшерът Саша Ерофеев, които съдбата събира в един екип за няколко месеца, докато тече задължителният стаж на Таня. След всяка история, в която виждаме как Таня и Саша спасяват нечий живот, докато малко по малко търсят и намират път един към друг, има и пояснения за съответния казус – за специалисти и за неспециалисти. Има полезни съвети за различни заболявания и състояния и начините да се реагира правилно, докато пристигнат медиците.

Освен това, след като прочетем „Докато чакаме линейката“, може би ще се научим по-добре да разбираме съветите на лекарите и да се ориентираме в критична ситуация. Удивително често пациентите сами усложняват нещата поради незнание и непознаване или подценяване на собствените си симптоми. „Аз хапчета не пия“ не е повод за гордост, но много лесно може да стане повод някой да умре.

Да не забравяме обаче, че колкото и да е подробна и вярна информацията в една книга, най-доброто при спешен случай винаги е първо да се извика специалист, а едва след това да направим всичко по силите си пострадалите да го дочакат.

И ако все пак намерим някакви недостатъци на „Докато чакаме линейката“ в литературно отношение, нека не забравяме, че тя все пак е писана от лекар, който не е имал за главна цел да създава гореща романтична история за лятно четене, нито шпионски трилър. Най-точно би било да кажем, че това е образователен роман, написан, за да ни припомни принципите в оказване на първа помощ, които иначе сме свикнали да помним само докато минем съответния изпит за шофьорската книжка.

Андрей Звонков е роден на 3 април 1960 г. в Москва. Пише научна фантастика и медицински истории. След завършване на медицинското си образование в продължение на няколко години работи като фелдшер в руската столица. После две години е спортен лекар на националния отбор на Русия по ски скокове преди да започне работа в спешното отделение на Московския департамент по здравеопазване. Там остава повече от 20 години.

Така че той определено знае за какво говори, когато става дума за овладяване на критични състояния. Споделя, че героите му имат своите реални прототипи в живота, макар съдбите им да не са идентични с тези на литературните им образи, а истинският Саша Ерофеев се оказва приятел и бивш колега на Андрей Звонков. Вдъхновение за историите, които разказва, Звонков черпи от разказите на пациентите, с които се среща в центъра за кръвопреливане, оглавяван от него.

Жените без мъже, които се учат да обичат себе си

„Близостта ражда презрение… и деца!”

Не помня кой го беше казал, но е онова, за което първо се сетих, докато четях разказите от сборника „Жени без мъже“ на Анелия Гешева. А какво се ражда след презрението – когато една жена избере да остане само със себе си? Когато изгуби или съвсем умишлено пререже всички връзки?

Раждат се истории, пълни с любов и топлина, с тревожна нежност и несбъднали се фантазии. Ражда се озъбена женска сила, съскаща като искра гняв, но толкова нежна и топла, все още по момичешки крехка! Раждат се „жени без мъже”!

В „Жени без мъже” са събрани истории за женска самота, но не онази озъбена самота, която плаши от огледалото, а друга – изцеляваща и съзидателна, от която понякога се раждат гениални романи, велики песни и трагични съдби. Това са истории за моментите, в които мълчим или в които някой друг мълчи с нас… или ни се иска да замълчи. Или да проговори най-накрая. Истории, в които жени търсят съвършенството си – изгубено или все още непостигнато, понякога обвързано с мъж, понякога изискващо раздяла с него. Жени без възраст! И без мъже.

Не, това не е самота. Или може би е, но не онази разрушителна самота, която се очаква. Тя не убива, а събужда. Не води до отчаяние, а те измъква от него – понякога дори за косата, с шамари! Тази самота е здравословна, креативна, създаваща лудости – от онези, които движат света напред и го правят все още да е интересно място за обитаване. Лудости, в които да се влюбиш или да ги намразиш до смърт, но никога да не останеш безразличен.

Това всъщност не са разкази. Това са съдби. Реални, познати, лични, много повече наши, отколкото е безболезнено да си признаем. Тези жени всички ги познаваме. Познаваме озлобената от умора дъщеря; познаваме смазаната от неосъщественост майка; познаваме пенсионерката, влюбена като ученичка; познаваме и неспособната да се справи със себе си директорка на провинциалния театър, която вижда в огледалото звезда. Познаваме и фаталната жена, способна да подпали света на всеки мъж, само за да го остави после сам да гаси пожарите. Познаваме безличната любителка на котки и онази затворена като мида съпруга, готова да мине през пепелищата на собствения си живот, за да потърси онзи единствен миг, който ѝ е липсвал цял живот, но през годините липсата е станала болезнена като прогорено…

Не на последно място, познаваме и мъжете, които липсват. Отчуждения, огорчен и разочарован съпруг, заспал на дивана в хола. Смазания от рутина мъж, изгубил някъде по трасето на живота собствената си съпруга. Познаваме любовника. Познаваме (само)влюбения. Познаваме отчаяния. Познаваме надъхания влюбен, който, докато преследва своята любима, не чува човека, крещящ за помощ зад гърба му. Познаваме мъжа, който губи контрол над себе си, когато изгуби този над жената. Познаваме и онзи, който губи себе си, когато намери НЕЯ.

„Жени без мъже” не е просто сборник с разкази, а сборник с доказателства, че една жена – каквато и да е, където и да е – никога не престава да мечтае. Че момичетата не остаряват, дори и на седемдесет и шест. Че винаги търсят начин да направят света по-романтичен, по-свой, по-влюбен. Че не се примиряват. Че онова огънче, което мислиш за само и единствено твое, всъщност е наследство от всички други жени преди теб и водещо назад във времето до онази изгубена първа Ева. Всички влюбени, разочаровани, очаровани, разбунтували се, изневерили, завърнали се и тръгнали си отново жени.

„Жени без мъже” не се чете, а се преживява. Всъщност вече е преживяно от всеки от нас поотделно, по различен начин. Една колекционерска сбирка от парченца живот, тези разкази нямат за цел да впечатлят никого. По тях няма поръсен брокат, не миришат на „Шанел”. Като бутилка отлежало вино, те имат за цел единствено да загорчат на езика, да погъделичкат душата и да добавят сладост на вечерта, в която ще ги прочетете. Те звучат като Втория концерт на Рахманинов или може би като боса нова (а защо не джаз?), изглеждат като малолетна училищна Жулиета и ухаят на пухкав кекс и горещо кафе. Нищо, че до преди миг са били вързани към апарата за хемодиализа или че току-що са приключили семеен скандал за пържени яйца.

И може би… МОЖЕ БИ!!!… в някой от тези разкази… някоя жена без мъж ще открие своята причина да се влюби… в себе си.

Богатите също плачат

„Богатите също плачат“ казват хората и немският писател Пат Лауер в своята книга „Великите личности – възход и падение“ се заема да докаже правдивостта в тези думи. В книгата си той разказва историите на пъстра подборка от велики и известни неудачници, губещи или просто хора, дръзнали да заложат всичко и проиграли себе си на рулетката на живота. Разказва за лоши решения и лоши моменти, за неудачи и провали, дали отражение понякога върху един човешки живот, а друг път върху световната история.

Той събира биографиите на личности от всякакви сфери на обществения живот – политици, спортисти, музиканти, актьори, художници, дори анимационни герои. В оригиналната подборка присъстват и личности, известни най-вече в Германия, Австрия или Швейцария. Затова с изричното съгласие на издателството, представляващо интересите на автора, в българското издание някои от тях са заменени с български имена, достойни да бъдат включени в подобна книга. Например Марко Тотев, чието име се е превърнало в символ на кутсуза. Кой е бил той всъщност, дали наистина е бил преследван от лош късмет и защо остава в народната памет именно по този начин?

Свикнали сме да мислим, че знаем всичко за хората, чиито имена присъстват постоянно в медиите или сме чували в часовете по история. Да вземем един Боби Фишер да речем! Едва ли има човек, който да не е чувал за шахматистът, обявен за бог дори от онези, които са имали всички причини да го ненавиждат. Но знаете ли как същият този бог в крайна сметка успява да матира сам себе си и завършва живота си забравен от всички?

Ами Нерон? Какво си представяме, когато чуем името на този прословут с жестокостта си римски император, останал в световната памет с гоненията срещу първите християни? Тиранинът, подпалил Рим в налудничаво търсене на вдъхновение. Но дали всъщност точно Нерон е драснал клечката на Вечния град или настоящата му слава е отмъщение на враговете му, които го надживяват?

Защо американците и до днес се срамуват от президента Ричард Никсън, иначе записал името си в историята като човекът, изтеглил американските войски от Виетнам и на практика прекратил едно дългогодишно, напълно безсмислено кръвопролитие?

Или ще ви е интересно да разберете кое е било най-тъжното момиче на света и каква е била причината за тъгата му.

Как една златна рибка така и не успя да стъпи на златния олимпийски връх?

А може би не знаете, но, дори и да не сте страстен спортен фен, със сигурност ще ви е интересно да научите как „Шалке 04“, начело с треньора Руди Асауер, е шампион по футбол на Германия в продължение на точно 4 минути и 38 секунди.

И защо персийският цар Ксеркс намира място в тази книга? Или Брут? Също и пророчицата Касандра, която била обречена да казва истината, но никой да не ѝ вярва. А сред тях – и Доналд Дък, и Хоумър Симпсън, че дори галският бард Всебедикс, чието пеене дори най-близките му приятели не могат да понасят. Точно така – анимационните герои.

Разбира се, част от книгата разказва и за германски и руски политически лидери от не толкова далечното минало, всеки по своему отговорен за процесите, протичащи и до днес не само в Европа, но и в световен мащаб. Колекцията от личности в тази книга е ярък пример за максимата, че не всичко е в парите, нито в славата. Не всичко е и в таланта или упоритостта понякога. Понякога просто не е писано да се случи. Понякога не ти достига една крачка, една секунда, един сантиметър, за да си победител, независимо дали в спорта или в политическите игри. Затова и книгата е разделена на 13 части, носещи названия като „Препънати“, „Паднали“, „Рухнали“, „Предадени“, „Победени“ и прочее.

Авторът на „Велики личности – възход и падение“, както казахме, е Пат Лауер – немски историк, журналист и редактор, работил 20 години по специалността си в редакцията на един вестник. Завършил е история и немски език в университета в град Тюбинген и със сигурност познава в подробности биографиите на хората, за които пише. И разказва за тях не за да злорадства, както мнозина други, а за да покаже, че зад бляскавите фасади обикновено се крият обикновени човешки съдби, с всички техни възходи и падения.