Христина. Дочакано утро

Няма да ви питам помните ли „Божана“. И романа, и героинята със сигурност ги помните. Онази Божана, която трябваше да пораства заедно с младата България в края на XIX век. Във време на промени да се учи да бъде свободна без да губи онези граници, които само един истински свободен човек може да си наложи. Божана, която трябваше да преведе семейството си към новото без да къса нишките със старото. Без да забравя корените си, тя трябваше да се научи да живее в една нова, непозната още България.

Е, Божана порасна. Омъжи се. И роди Христина.

Ред е на новата брънка във веригата на рода да поеме своята част от тежестта, да направи своите избори и да понесе своя дълг. При това трябва да го направи във време бурно, непостоянно и непредвидимо. Време е да се върнем отново назад, сред прахоляка, болката и надеждата на едно отминало, но незабравимо българско утро. Утро, което отчаяно има нужда от своите герои.

Романът „Христина. Дочакано утро“ на писателката Анна Авиил проследява съвсем нова част от семейната сага, започнала в „Божана“, но и съвсем нова част от историята на България, Балканите и света. Светът е на прага на ХХ век, а новата българска столица София е в очакване на много новости. Електричеството, трамваите, новините от запад и изток, решения на твърде много нива, които ще определят бъдещето и на града, и на държавата. А там на юг мракът все още покрива огромна част от изконни български земи. Санстефанска България е незабравимо и непрежалимо минало, разкъсана на парчета от Берлинския договор. Одрин, Солун и Кавала са откъснати. Тракия и Македония все още чакат свободата си, докато хората бягат от тях към вече независимите територии. Турция се бори със зъби и нокти да запази онова, което е успяла да задържи до момента, Сърбия и Румъния преследват своите си териториални амбиции, а Големите сили редят съдбите на милиони подобно на пешки по шахматна дъска. И в този кипящ казан личните съдби сякаш нямат значение, хората нямат право на слабости.

Нещо обаче си е останало същото и това е вярата. Вярата, крепила българския народ векове наред под чуждото подтисничество и дала му силата в крайна сметка да го отхвърли. Вярата, че бъдеще има и свобода в него също. Вярата, че дори когато историята се пише с кръв, продължението все пак може да включва надежда.

На този фон израства Христина, която отказва да остане просто страничен наблюдател на страданието около себе си. Поемайки своята част от борбите за България, Христина от обикновен човек неусетно се превръща в избор. Тя става онзи мъж или онази жена, които не могат да отвърнат поглед от болката, не се крият зад удобството на сигурния живот и вярват, че дори в разрухата на войната има начин да останеш преди всичко човек. Онези хора, чиято сила не е в героичните жестове, а в тихата решимост да останат именно хора в моментите, в които целия свят губи човешкото си лице.

Една от основните теми в романа „Христина“ е тази за милосърдието. По време на Балканската и последвалата я Междусъюзническа война Христина най-сетне открива себе си, постъпвайки в лазарета на Нейно Величество Елеонора Българска. Под куршумите, в калта и кръвта, тя поема отговорност, каквато мнозина далеч по-възрастни не биха могли. И устоява под тежестта ѝ със същото достойнство, с което и майка ѝ преди години е поела своята. Защото лесно е, когато трябва да останеш верен на себе си и на хората, които обичаш, но безкрайно по-трудна е да останеш верен на хора, които никога не си виждал и едва ли някога ще видиш отново. Лесно е да си майка на собствените си деца. То е естествен порив на природата. Но да поемеш в ръцете си бъдещето на чуждите и то във време, в което собственото ти оцеляване е под въпрос, е нищо по-малко от героизъм.

А междувременно трябва да намериш в себе си и място за любовта към родината, която не винаги е лесна за обичане може би, особено когато имаш избор и можеш просто да си тръгнеш.

„Христина. Дочакано утро“ говори спокойно, без излишен патос за любовта към родината, която в последните години се превърна в трудна и трънлива тема. В „Христина“ родолюбието не е боен ринг за кандидати за политическа слава, а е действие. Войната е всичко друго, но не и романтичен фон. Напротив! Четейки „Христина“, няма начин да не усетите умората, страха, безсилието на обикновените хора, имали лошия късмет да се окажат пионки в една твърде жестока игра на войничета. Ще усетите обаче и онази странна, необяснима, но отказваща да умре надежда, съществуваща противно на всякаква логика точно когато всичко около теб се срива, а най-близките ти приятели падат покосени от куршуми, които не са предназначени за тях.

Но понеже това е и история за една жена, няма как да не е и мъничко любовна. Не от онези, булевардните, с които убиваме време обаче, а история за любов, която оцелява и спасява. Любов, която не отменя болката, а я прави поносима.

И докато светът се променя със скоростта на полудяла въртележка от събития, само младият бор пред някогашния дом на Божана остава единствена опорна точка на сигурността. Единствена връзка с онези, които са били и са си отишли, но не съвсем. Мястото където всичко е започнало и всичко трябва да свърши. Но спокойно! Не сега. Не с Христина. Някога може би. А дотогава той ще е тук, за да напомня, че когато всичко се променя, корените остават.

Обаче не стана точно така

Общо взето, съществуват два вида хора. Едните са с ясен план за живота си от самото начало. Другите са разбрали, че няма смисъл от планове, защото каквито и планове да си правиш, животът най-вероятно отдавна ти е спретнал съвсем друг.

Е, романът „Обаче не стана точно така“ на писателката Ели Лозанова е за тези – вторите. Той ни разказва историята на една жена, която цял живот търси себе си в другите. Тоест разказва я самата жена. А това е една наистина потресаваща, но красива история. Добре де, може и да не е красива, но Филомена ще ви я разкаже красиво, защото е искрено убедена, че никой не заслужава да му разказват грозни истории. И задължително ще е потресаваща. При нея други няма.

И тук е моментът да уточним нещо важно. Когато Филомена говори, тя всъщност не просто разказва. Тя интерпретира, украсява, омекотява, понякога преувеличава, а понякога подозрително омаловажава. С други думи, прави това, което всички ние правим, когато се опитваме да подредим собствения си живот така, че да може изобщо да бъде разказан някога. Защото, нека си признаем, ако животът ни бъде предаден едно към едно, без редакция, без монтаж и поне малко чувство за хумор, той би звучал... меко казано, странно на моменти. Страшно в други моменти. Непоносимо може би.

Главната героиня с малко стряскащото, особено за немскоговорящите ѝ колеги и пациенти, а понякога и за нея самата, име Филомена Хаджистратоникова е от онези жени, които, ако ги погледнеш отстрани, ще си кажеш: „Какво пък толкова може да ѝ има?“ На тази жена всичко ѝ е по план. Тя е със стабилна професия и впечатляващо образование, уверена, успяла, устата, със съмнителен в точността си морален компас, но с общо взето непоклатими ценности… От онези, на които животът просто им се получава.

Само че… не става точно така. Не и при нея. И това „не стана точно така“ не е еднократно. Не е една грешка, един избор или една връзка. Това е начин на живот. Разновидност на съдбата, ако щете.

Не, при Филомена нещата не се провалят драматично, с гръм и трясък. Е, може би веднъж или два пъти… През останалото време обаче те просто постоянно леко се разминават. Съвсем леко, колкото да не са съвсем това, което е очаквала, искала или на което се е надявала. Но след определен брой такива леки разминавания се оказва, че тя е на места, с хора и в моменти, в които не си е представяла, че може да се озове.

Филомена или Мона, известна още като доктор Психо, е на 50. Възрастта, в която вече имаш достатъчно опит, предимно горчив, за да знаеш как наистина трябва да се живее, и достатъчно ум, за да схванеш, че както и да го разбираш живота, тая работа няма да стане както си я мислиш. Тя не взема съдбовни решения на всяка страница, не изнася монолози за смисъла на живота. Всъщност въобще не е убедена, че разбира какво се иска, за да е щастлива. Затова през повечето време просто продължава и това се оказва напълно достатъчно. Минала е през връзки, държави, професии, възходи и падения, през различни свои версии, нито една от които не е била окончателна. Достатъчно е наясно със света и времето, в което живее, за да разпознава ботовете в социалните мрежи и да не може да се прехласне по кей-поп айдълите в ТикТок. А последното нещо, което може да твърди за себе си, е, че е какъвто и да било модел за подражание.

Въпреки това тя наистина много иска да бъде постоянна и поносима, а животът ѝ да е дълъг, изпълнен с любов, семеен уют и добри приятели. Иска… обаче не става точно така. Мъжете ѝ някак все я напускат или поне тези, които тя не иска да напусне. При това го правят по възможно най-предателския начин, като в повечето случаи умират. Любовта се държи като доста условно понятие с твърде много неизвестни, а колкото до семейния уют… Оказва се, че нито една от трите ѝ дипломи, в това число и тази по психология, не е достатъчна, за да помогне да го намери. Тук вече хуморът започва да върши тежката работа. Не защото ситуацията е смешна – тя даже си е почти трагична, – а защото без него няма как да бъде понесена. Както е открил Оскар Уайлд, „човечеството се взема твърде насериозно. Това е първородният грях на света.“ А Филомена си има достатъчно други грехове за плащане, за да добави и този към списъка.

С други думи тя не се опитва да бъде важна – твърде заета е да се опитва да прави важни неподходящите хора, с които битието я сблъсква – и вероятно точно затова накрая самата тя става такава. Ако не за други, то поне за онези, с които е делила детството си – брат ѝ Кало и сестра ѝ Аги. Но и това не се получава лесно, не се заблуждавайте. Някой някога беше казал, че приятелите са извинението на Бог заради роднините, които ти е дал. В случая на Мона обаче извинение няма, колкото и да е убедена, че такова ѝ се дължи, защото да дели една кръв с тези двама темерути е всичко друго, но не и лесна работа.

„Обаче не стана точно така“ е история на пръв поглед за разминаванията, житейските избори и въобще за онова усещане, че, ако не винаги, то често си на една крачка от правилния живот. На една крачка, но не и съвсем там. Както и самата Филомена отдавна е разбрала, съдбата обича иронията.

На втори поглед е история за осъзнаването и приемането, че правилен живот всъщност няма, но това обикновено го осъзнаваш след доста крушения, на възраст, в която вече не ти е жизнено важно да го знаеш. И тогава идва голямото облекчение. Когато спреш да гониш идеята за „правилен живот“ и просто започнеш да живееш онзи, който така или иначе ти се е паднал.

А за да ни помогне малко, романът „Обаче не стана точно така“ разказва история, която сякаш ни намига, напомняйки: „Спокойно, бе, хора! Тук всъщност никой не знае какво прави.“ И си е точно така. Никой няма представа какво да прави със себе си. Просто някои го правят с повече стил. А историята на Мона сякаш ни дава позволение и ние като нея да не сме съвсем наред. Да не знаем. Да не стигаме непременно и винаги там, за където сме тръгнали. Но най-вече да не правим от това голяма драма, защото съдбата и без това ни осигурява достатъчно такива.

Мъртвешка тишина

През 2149 г. някъде на ръба на Слънчевата система и на прага на непознатия Космос малък екип от петима души е напът да приключи рутинната няколкомесечна поддръжка на съоръжения, разположени в това забравено от хората и боговете място. Остават им броени часове преди да поемат към домовете си, когато мистериозен сигнал за бедствие по стара и неизползвана от години честота прави плановете им на пух и прах.

Безкрайният мрак е изплюл една легенда обратно в реалността и Клер Ковалик  трябва да реши дали петимата обитатели на ЛИНА да се отзоват на призива за помощ. Проблемът е, че ако нещо се обърка, в околния безкрай няма кой да спаси тях. Космосът не прощава никакви грешки.

Романът „Мъртвешка тишина“ на американската писателка С. А. Барнс е един чудесен многопластов научнофантастичен хорър, макар въобще да не е сигурно дали ужасът извира от случващото се с Клер и екипа ѝ или от начина, по който в крайна сметка петимата са използвани от онези, които вероятно знаят повече, отколкото са склонни да признаят. Налага се да открият по възможно най-трудния начин истината за случилото се с луксозния космически лайнер „Аврора“, изчезнал мистериозно преди двайсет години заедно с всичките си бляскави обитатели.

Е, да. Междувременно се налага и да оцелеят някак в един предполагаемо мъртъв космически кораб.

Веднъж успели да стъпят на борда на „Аврора“ обаче, петимата почти веднага попадат в кошмар, какъвто не са си въобразявали, че е възможен. Защото се оказва, че тишината там може би е жива. В мастиления мрак на мъртвите замръзнали коридори нещо наднича от най-тъмните ъгълчета, на ръба на видимото. Двайсет години по-късно то все още е тук и чака.

Докато се опитват да стигнат но мостика на „Аврора“, за да потърсят черната кутия и да разнищят загадката, петимата започват малко по малко да проумяват, че някакво зловещо присъствие вече е започнало да трови умовете им. Това, което започва като вълнуваща възможност за бързо забогатяване, плашещо бързо се превръща в борба на живот и смърт срещу противник, когото никой не вижда.

Сюжетът на романа се развива паралелно в две времеви линии.

В едната Клер трябва да си спомни какво се е случило с екипа ѝ на борда на „Аврора“ и защо само тя се е спасила. Дали наистина е убила собствения си екип в пристъп на лудост? Или заради плячката?... Какво всъщност се е случило с Кейн, Лурдес, Волер и Нисус в онзи луксозен ковчег преди спасителните екипи на „Верукс“ да се натъкнат на капсулата, в която откриват само безчувствената Клер? За втори път в живота си тя е единствената оцеляла. Този път обаче няма никаква представа как и защо е успяла, но по-лошото е, че въобще не е сигурна, че иска да си спомня. Не отново.

В другата нишка ЛИНА тепърва успява да се скачи със загадъчния, привидно мъртъв  лайнер, за да сложи началото на безумието, в което реалност и лудост стават едно цяло. И само онези, които познават живота и в двете измерения на ума, може би имат някакви, макар и минимални шансове за оцеляване. Тези като Клер например, които познават призраците отблизо.

В лицето на Клер Ковалик С. А. Барнс е създалa една наистина завладяваща главна героиня. Ненадеждните разказвачи като Клер винаги са били интригуващ начин да бъде задържан читателския интерес. С. А. Барнс разкрива парче по парче потресаващата ѝ предистория, превръщайки тази ненадеждност в причина читателят да ѝ симпатизира все повече. Тя е дълбоко травмирана от събития, разиграли се когато е едва единайсетгодишна и в резултат на които губи майка си. Дали сега случилото се в аванпоста „Ферис“ не се повтаря? Преследвана от призраците на миналото – буквално и преносно, – можем ли днес да вярваме на всичко, което Клер вижда? И дали „Аврора“ е толкова безжизнена, колкото изглежда, или Клер не е единствената, пред която мъртвите оживяват?

С. А. Барнс е един от псевдонимите, под които работи американската писателка Стейси Кейд, известна още и като Стейси Клемщайн. Стейси е дъщеря на свещеник и учителка по музика. Добива популярност най-вече като автор, пишещ космически хоръри, разиграващи се сред клаустрофобични обстановки на фона на психологически ужас. Преди да реши да се занимава  писане, тя работи като корпоративен копирайтър, а днес е библиотекарка в гимназия в щата Илинойс и твърди, че живее с повече книги и кучета, отколкото е препоръчително, както и с много търпеливия си съпруг.

Децата на дивите гъски... от Северозапада

Има книги, които разказват лесно смилаеми истории – красиви, вдъхновяващи, лесни за преживяване. Истории за авантюри, любов, успехи и задължително с хепиенд.

Има обаче и такива, които просто разказват живота.

Без сантиментални отклонения, без щадене, без пудра и грим, без край, камо ли пък щастлив, но пък със смях и сълзи, без свян и преструвки. Разказват за тихия инат да живееш въпреки и напук, точно когато е най-трудно. А понякога е трудно от люлката до гроба. Живот на контра, при това в място, което не познава лесното и не щади никого – в Северозапада на България, по брега на Дунава.

В Северозапада по правило няма лесно.

Има обаче едно трудно обяснимо достойнство в упадъка. Една странна гордост в нямането. Гордост без очевидна причина, но с почти необясним мащаб.

Има любов в калта на казармите, с вкус на печен щавляк и на торта с крем патисерѝ, с дъх на барут и люта ракия.

Има усещане за познатост, натрапчиво като мирис на нафта, който се впива в гърлото и в кожата ти като паразит, за да не те пусна дълго след като и последната чепка грозде е умряла заедно с цял един човешки род.

Сборникът с разкази „Децата на дивите гъски“ на ломския журналист, поет и писател Любомир Йорданов е от втория тип книги. В него Северозападът не е просто място на картата, а сурова съдба. Той е герой, наравно с приносителите си. Стъргалка, през която не всеки е годен да мине, но мине ли, доказал се е.

Пред кого?

А има ли значение?

Доказал се е сред самотата, понякога доброволно наложена, сред гърмежите на ловците из блатата, под парцаливите юргани на зимните крайдунавски мъгли, точно под крякането на летящите патици. Сред аромата на пържоли от лама, когато се налага, сред ледохода и кучешкия студ на зимите или в зноя на лета, горещи като проклятия. Там, където все още, с малко късмет, можеш да срещнеш последния войник бай Иван, останал вече близо век без да знае защо. Но трябва да има причина, нали? Трябва да има причина да останеш след всички.

„Децата на дивите гъски“ не бива да се чете бързо. Може, но не бива. Трябва да се преживява на паузи, на малки дози от по няколко страници, с връщане назад, с време за всяка история. Защото те носят много повече, отколкото казват – точно като хората, които ги населяват. Сурови, трудни и непасващи, ръбати и чепати, неподлежащи на никаква категоризация. Хора, които живеят на ръба, а често и отвъд него. На ръба на промяна, решение, признание, любов или умиране. Натурални продукти на Българския Северозапад. Сурова земя, раждаща сурови хора, които всеки ден губят по нещо и някого, крепят на плещите си един разпадащ се свят, но не търсят съжаление. А да се оплакват? Абсурд!

Любомир Йорданов не се опитва да завършва разказите си по начин, който да удовлетворява естествената потребност на читателя от задължителния щастлив край. Понякога ги оставя отворени, почти неудобни като камъче в обувката. Всеки сам да ги довърши както иска и може. Но в тази неудобност има честност, а честността е рядка форма на литература. Само живот такъв, какъвто е.

И уроци. Като например да не се вземаме твърде насериозно, защото „Космодрума“ е нашето общо неотменимо бъдеще! Рано или късно всички кацаме във вечността, където няма никакво значение колко богат си бил, колко далеч си стигнал, колко скъпи коли си карал и колко пари си оставил в банката. Има значение обаче дали си плакал заедно с лозите, дали си гонил моруните по Дунава нощем и колко дълго си имал сила и кураж да се бориш с бурените, които онази неуловима лисица всяка нощ влачи в двора ти.

Накрая остава само онова осъзнаване, че може би най-голямата сила всъщност не е да устоиш на времето, а просто да продължиш, въпреки него. Или с него, ако ти стигат силите, и с всичко, което успее да ти стовари на раменете. Без да се оплакваш. То и без това почти не е останало на кого. Винаги можеш да го направиш обаче пред себе си и пред онези, чиито гени носиш. Те ще те разберат.

Камий, моето вдъхновение

През 2013 г. в навечерието на Коледа опустошителна и може би неглижирана от парижките лекари опустошителна треска убива 16-годишната Камий, единствената дъщеря на актрисата Софи Дол. Четири дни по-късно Софи започва да пише. Пише, за да запази дъщеря си жива. За да я помни. Да съхрани моментите на съучастие, споровете, пристъпите на смях или гняв, песните с пълно гърло между 19 и 20 часà, тропането на токчета на горния етаж, синьото на очите… Софи Дол пише, за да остане силна, но и да може да прекара поне още малко време в компанията на изгубеното си дете. За да спре вълните от „лоши мисли“ за всички онези неща, които няма да ѝ се случат. Няма да ИМ се случат. И на двете.

Романът „Камий, моето вдъхновение“ обаче е далеч от това, да се превръща в излияние на една скърбяща майка или в мемориал на дъщеря ѝ. Той всъщност е история за съпротивата срещу непоносимото, в която думите са стратегия за оцеляване. За писането като утеха, като спасение, като единственият начин да не полудееш от скръб и може би да спреш да блъскаш главата си в стените на банята. Да спреш да пиеш, да палиш свещи навсякъде вкъщи, да започнеш да дишаш отново.

„Камий, моето вдъхновение“ не търси съчувствие и не се опитва да извлече емоционален ефект от самата трагедия. Не разчита на патоса на загубата, нито на състраданието по подразбиране, което подобна история неизменно предизвиква. Вместо това Софи Дол разказва с почти непоносима честност, без да украсява мъката и без да я превръща в литературна поза. Нещо повече – тя дори намира сили да се шегува в опит да позабавлява своята Камий с глупостите на възрастните, останали след нея.

В този смисъл романът не е просто разказ за смъртта на едно момиче и нечие дете. Той е разказ за отсъствието, което нахлува отвсякъде след подобно нещо. За празното пространство, което остава не само в една стая, в един дом, но и във всяка мисъл, във всеки жест, във всяко бъдеще. Камий вече я няма, но по някакъв начин продължава да присъства във всичко. В навиците, в спомените, в часовете от дена, в звуците, в предметите, в онези дребни подробности, които изведнъж се оказват най-ценните доказателства, че някой е бил тук, имало го е, а сега е оставил липса, способна да убива.

Софи отказва да превърне изгубената си дъщеря в абстракция. Камий не е просто починалото ѝ дете, не е символ на загубата, а остава жива, конкретна, със своя темперамент, със своя глас, със своето присъствие. Със сините си очи и русите коси. Софи не пише само за смъртта на Камий, а и за нейния живот – за характера ѝ, за отношенията между майка и дъщеря, за близостта им, за конфликтите, за ритуалите, които са споделяли. Не канонизира дъщеря си, а я съхранява.

Може би най-силната страна на романа „Камий, моето вдъхновение“ е, че той въобще не цели да предлага утешителни отговори. Това не е история за примирение, още по-малко пък за някакво красиво, възвишено, дори артистично приемане на съдбата. Напротив – в него има гняв, безсилие, ужас, вина, разпад. Има от онзи суров вид скръб, която не проста наранява, а разрушава представите за ред, справедливост и смисъл. Има го осъзнаването, че светът може да продължи да съществува, дори когато за теб самия той вече е свършил.

„Камий, моето вдъхновение“ е по-малко от сто и петдесет страници, но е от книгите, които не можеш просто да прочетеш набързо. След нея човек дълго не може да се върне към обичайния си ритъм, защото нещо продължава да отеква като сподавен вик. Като нечий отказ да се примири със смъртта. Може би защото всеки разпознава ужаса от мисълта, че любовта не е гаранция за спасение, че близостта не може да спре катастрофата и че понякога животът просто отнема най-скъпото. Без обяснения. Без извинения.

Софи Дол е актриса и писателка, родена през 1965 г. в Белфор, Франция. Тя завършва образованието си със специалност пиано и пеене, а сценичният ѝ път започва в училищен театър, след което продължава с работа в театъра, с танци и със собствена сценична компания. През 2015 г. публикува първата си книга „Камий, моето вдъхновение“. Книгата ѝ печели голямо внимание в литературните среди, а по-късно тя утвърждава мястото си като писател и с втори роман, който печели Наградата за литература на Европейския съюз през 2019 г.

Когато първата любов те предаде, следващите са безсилни

Клиничният психолог д-р Юки Макабе получава повече от интересно предложение, когато с нея се свързва издател. Идеята е да напише книга за текущ съдебен процес, в който 22-годишната студентка Канна Хиджириама е обвинена в убийството на собствения си баща – известен художник и уважаван университетски преподавател. Случайно или не, служебен защитник на обвиняемата е Кашо Ано – бивш състудент на Юки и брат на нейния съпруг.

Именно странната, „твърде красива, за да е убийца“, Канна Хиджириама и тайните ѝ, скрити дълбоко не само от околните, но сякаш и от самата нея, стоят в основата на романа „Първа любов“ на японската писателка Рио Шимамото.

Това е книга, която на пръв поглед може да бъде възприета като съдебен трилър, но всъщност психологическата ѝ дълбочина е много по-съществена от криминалната интрига. В нея престъплението не е центърът, а последицата, а истинският интерес е насочен към онова, което го предшества – към натрупванията, травмите, липсите и изкривяванията, започнали много по-рано.

Както подсказва заглавието, една от големите теми на романа е любовта. Не в романтичния ѝ, а в първичния ѝ смисъл. Любовта като грижа, приемане, сигурност и внимание, които детето трябва да получи, за да израсне емоционално здраво. „Първа любов“ говори именно за тази любов, когато я има, но още повече когато липсва, когато е деформирана, подменена с контрол, насилие, студенина или мълчание. Първите любови обикновено се случват именно в детството, в периода, в който личността тепърва се изгражда, ценностите все още са неясни и неукрепнали, а усещането за собствената стойност се оформя болезнено и несигурно.

В романа на Рио Шимамото семейството и по-точно връзките между родители и деца играят централна роля. Това не е разказ за едно убийство, а изследване как точно се стига до него. Рио Шимамото се вглежда в механизмите на емоционалното оцеляване, в раните, които човек носи незабележимо, и в начина, по който една пречупена или напълно разбита вътрешност може дълго да остава невидима за света. Тъкмо в това е може би най-голямата сила на романа. Не да шокира със сюжетни обрати, а да покаже как понякога най-страшното не е самото престъпление, а историята, която го е направила възможно.

„Първа любов“ отказва лесните обяснения и отговори. Канна не е представена еднозначно нито като жертва, нито като чудовище. Рио Шимамото не я оправдава, но и не я осъжда прибързано. Вместо това я разглежда като човек, формиран от средата, травмите и социалните очаквания, които постепенно са разрушили естествените ѝ ориентири. И не предлага нито един удобен морален отговор.

„Първа любов“ е и роман за японското общество като цяло, за неговите норми, за тишината, с която се прикриват неудобните истини, за предразсъдъците и обществените роли, от които трудно се излиза. В опита си да стигне до истината за мотивите на Канна, Юки Макабе хвърля светлина върху насилието, върху живота на жените в Япония, върху семейните и социалните модели, които често остават скрити зад фасадата на приличието. Романът внушава, че в общество, където срамът често е по-силен от съчувствието, а мълчанието по-приемливо от признанието, травмите не просто се задълбочават, а дори започват да изглеждат нормални. И в крайна сметка се получава една история за това колко разрушителни могат да бъдат семейните тайни и за невидимите механизми, чрез които обществото често произвежда самотни, наранени и изгубени хора, а после се ужасява от последствията.

Рио Шимамото е носителка на награда „Гунзо“ за млади писатели, на наградите „Нома“ и „Наоки“, а нейни произведения вече са адаптирани и за филми. Дебютира в литературата през 2001 г. с разказа си „Силует“, докато все още е ученичка в гимназията, а през 2002 г. новелата ѝ „Малко по малко“ печели наградата „Нома“ и е номинирана за наградата „Агутагава“. Това превръща Рио Шимамото в най-младият автор печелил „Нома“. През 2005 г. романът „Разказ“ излиза от печат и се превръща в бестселър в Япония. Това позволява на Рио Шимамото най-сетне да напусне работа и да се посвети изцяло на писането.

Фермата на писателите

Няма по-неприятни хора от писателите.

До този извод са стигнали и журналистите, отразяващи културните новини и събития, и екипът на едно напълно ново телевизионно риалити шоу, подготвяно в пълна тайна с идеята да разбие всички рекорди в рейтингите до момента. И те не просто знаят, че родния писателски елит е една от най-дразнещите групи интелектуалци, но са решени да го докажат и покажат на всички, затваряйки за една седмица в малка селска къща седем от най-популярните имена в литературата на съвременна България. Самата отправна точка вече е достатъчно силна, за да подскаже, че няма да има никаква милост към суетата и позата. Седмина писатели и поети, всеки намерил или все още търсещ своята ниша, своята читателска армия, своя публичен образ, всеки със своите тайни надежди и амбиции за признание и слава.

Иво Сиромахов събира в романа си „Фермата на писателите“ седем от най-ярките представители на днешната българска литература с идеята да покаже на света истинските им лица, отвъд грижливо режисираните роли, които играят.

Един бивш доносник от ДС, който между другото е и поет, един тежък алкохолик, една посредствена, но амбициозна провинциална поетеса, един бивш журналист, удобно възседнал вълната от невежество, неизменно вървяща ръка за ръка с вярването в безумни конспиративни теории, една патетична до фанатизъм писателка на българщината, един политкоректен нагаждач и не на последно място една уморена от живота журналистка, специализирала се в хваленето или унижаването на творци в зависимост от това на кое политическо течение симпатизират…

Още в избора на тези типажи личи колко внимателно е подбран сблъсъкът между различни форми на суета, зависимости и претенции за значимост. Седем от най-популярните имена се оказват под един покрив и дори под един юрган, само за да докажат на себе си и на света, че у нас и интелектуалците са такива преди всичко според собствените си претенции, отколкото по действителни заслуги.

Разбира се, че читателите веднага ще решат, че разпознават повечето или дори всички герои в действителни хора. Разбира се, ще са в грешка донякъде, защото целта на романа очевидно не е да осмее конкретни хора от реалността, а невъзможността да се изплува над злободневието, над професионалната и творческа завист, над амбицията на посредствеността, над позьорството. Тъкмо това прави книгата далеч по-силна от обикновен литературен шарж с лесно разпознаваеми мишени. Водещи са иронията, гротеската и социалното разголване. На моменти образите са нарочно типизирани и преувеличени, но точно в това е целта. Романът не иска да бъде деликатен, а да удари право в слабите места на една среда, която много обича да се взема насериозно.

„Фермата на писателите“ е едновременно забавен и доста хаплив роман. Със сигурност се чете леко, макар че зад смешното прозира една нелицеприятна, дори смущаваща истина за хората, претендиращи да са днешния духовен елит. Хуморът тук не е самоцел, а средство, чрез което грозното и смешното започват да си приличат до неудобна степен. Това всъщност е книга за суетата, посредствеността, амбицията и смешната трагика на онези, които искат да бъдат велики на всяка цена. И точно затова си струва да бъде прочетена. Тя е и книга за нашето общество изобщо – за позата, за желанието да бъдеш забелязан, за фалшивия блясък и за това колко често хората се вкопчват във външното признание, вместо в истинската стойност.

Романът „Фермата на писателите“ обаче далеч не е просто сатира на литературния свят. Да, героите са писатели, поети, журналисти и хора от културната сцена, но всъщност историята е и за българския манталитет като цяло. За позата, за болната амбиция, за фалшивия блясък, за подменените ценности, за желанието да изглеждаш значим вместо да бъдеш стойностен. Също и за желанието да сриваш авторитетите и да омаловажаваш чуждия успех обаче. В този смисъл книгата говори не само за литературата, а за една много по-широка и болезнено позната обществена среда. Ето защо романът може да бъде интересен и на хората, които не следят литературния живот отблизо, не са наясно с теченията в съвременната нашенска литература и с подводните камъни и борбите кой пръв ще яхне поредната вълнà.

В крайна сметка „Фермата на писателите“ не оставя особено място за илюзии нито за героите си, нито за средата, от която идват, нито за обществото, което ги произвежда и търпи. Това е роман, който без много церемонии смъква маските и показва колко лесно шумът се бърка със стойност. Тъкмо затова книгата звучи едновременно смешно и неприятно вярно – защото не осмива просто едни писатели, а цял механизъм на фалшив престиж и самозабрава.

Приключенията на отец Константин

В църквата на отец Константин не е скучно. Ту Хемингуей ще намине, ту виното за причестяване ще се окаже малинов ликьор, ту любовно писмо в рими от неизвестен обожател ще се появи от нищото, колкото да смути зажаднялото за близост сърце на Цеца Господарска. Даже чудеса стават от време на време. Веднъж пред очите на цялото множество стария свещоносец бай Пешо жив светия ще стане ей така, докато си дремва по време на служба, друг път кварталния пияница Кольо Боксьора почти ще откаже пиенето. Даже от време на време сакатите прохождат, точно като в Библията. Вярно, за да избягат с писъци прохождат, ама прохождат.

Въобще в храма „Свето Възнесение Господне“ може и да е тихо през повечето време, но определено не е скучно. Животът си върви, смъртта също, както си му е редът, защото ей тоя малък храм всъщност е като умален модел на света, а в света е така откакто го има. И отец Константин, когато не скърби по невярната си съпруга – оная никаквица, дето го заряза, за да ходи да печели долари в Щатите – с божията помощ успява неизменно да държи под контрол и живите, и мъртвите, и нормалните, и лудите, и младите, и старите. Вярно, че отецът си е малко зле с нервите, освен в неделя по литургия, когато се оживява, но кварталът си го разбира и му прощава. Нали си е тяхното отче и центъра, около който се гради и върти малкия свят на тези хора.

Сборникът с разкази „Приключенията на отец Константин“ на пловдивчанката Мира Папо отваря портите на малкия църковен храм, колкото да покаже, че независимо от всичко и всички, църквата никога не е спирала да бъде неразделна част от живота на хората, макар и далеч не по начина, по който биха искали големите отци със скъпи одежди и няколко реда ланци с кръстове по вратовете. Или по правилно би било да кажем, че вярата никога не е спирала да присъства. Защото без вяра никой църква не би била храм, нали?

Както и да си представяте живота на един свещеник, този на отец Константин не сте си го представяли. То сигурно и той не си го е представял така, когато навремето си е избирал поприще, но животът няма връщане назад. И ако в служебните му задължения влизат неща като да води литургии, да изповядва и да опрощава грехове, да опява мъртвите и да кръщава и венчава живите, то в човешките нещата са далеч по-неясни.

Сега… да го питате, и самият отец няма да може да каже към кои задължения, например, да причисли необходимостта да намери булка на Лъчката от Стряма преди този да му е прогонил и последните енориаши от църквата… но не се оплаква. Възникне ли подобна необходимост, отецът се заема с нея със същата отдаденост, с която се заема и с неделните литургии. То освен Лъчката, и на кварталната врачка маг Антонио май няма да му навреди да се ожени, та да се кротне, ако питате отеца, ама нейсе. Някои хора и Господ трудно би ги вкарал в правия път.

За късмет или не, отецът никога не е сам, макар жена му да го е зарязала най-долно. Точно като в сватбената клетва, в добро и в лошо, в болест и в здраве, покрай него винаги са неговите верни помощници – певицата баба Станка, винаги готова да си оправи гласа с деликатна глътка анасонлийка, та да може да държи исото, клисарката леля Ренате, баба Вангелица и старата мома Цеца Господарска, а покрай тях и целия квартал. Всички готови да са му опора, дори ако се налага да ходят с него за риба, та да не умрат от глад, докато владиката се сети да прати пари за църквата, или да прогонят Чупка Стойкова, когато стане твърде нахална.

Омъжена за свещеник, Мира Папо вероятно неслучайно избира именно църква за сцена на разказите си. Самата тя, макар и учител по образование, е църковна певица и клисар по призвание.

Изключително чувствен и талантлив автор, но и тънък познавач на човешката душа, Мира Папо има дарбата да вади на показ именно човешкото, но не за да го заклейми или осмее, а за да покаже, че в него поначало няма нищо страшно или осъдително. Че да си самотен, стар или уплашен, да си малко или повече чалнат, да не си съвършен не е грях, нито пък е чак толкова лошо, ако от време на време си пийваш или ако ти харесва многострадалната Елена да ти прави масажи. ,Даже точно баба Станка ще ти каже, че само пчелата и мухата са безгрешни, а с масажи понякога много далеч се стига.

„Приключенията на отец Константин“ не е първият сборник с разкази, който Мира Папо издава. Автор е на 12 книги, в които твърди, че е цялата ѝ същност. Сред тях са „Наркоман по лекарско предписание“, „Докато смъртта ни събере“, „Пловдивски потайности“, „Петте спирки на сърцето“, „Отец Константин се бори с дявола“ и други, а общото между тях е, че всички те са парчета от един съвсем завършен свят на границата между фантазията и реалността, между шегата и тъгата, където обаче хората неизменно успяват да останат добри, напук на политически системи и световен ред, напук на бедността и неволите, напук на старостта, болестите и самотата си. Добрите хора се познават в трудното.

Тихата вяра в ангели

През 1939 г. Европа вече стремглаво върви към нова война, но в малкото градче Огъста Фолс някъде в американския щат Джорджия, място все още съвземащо се от Голямата депресия, друг вид зло буди повече тревоги. Единайсетгодишният Джоузеф Воон намира първото ангелско перо в живота си в деня, в който баща му умира. Седмици по-късно едно момиче на неговата възраст е бутално нападнато и убито, но по-страшното е, че това се оказва само първото от дълга поредица подобни престъпления. Все още никой не знае, че кошмарът ще продължи цели десетилетия, преобръщайки живота не само на семействата, изгубили децата си, но и на мнозина техни приятели.

Поради причина, която не може да обясни дори на себе си, един от най-засегнатите се оказва именно Джоузеф. Знае единствено, че по някакъв начин вината за смъртта на всички тези деца може би е и негова. Не е ли задължение на тези като него да пазят по-малките, по-уязвимите и слабите?... А може би просто му е по-трудно да се справи с всичко това, докато все още се опитва да свикне с  мисълта, че баща му е мъртъв, а той е видял стъпките на Смъртта в калта, когато е минала през дома им. След като прибира баща му, Смъртта започва да се връща в Огъста Фолс отново и отново, а Джоузеф няма представа как да я спре. Никой не може, колкото и бдителни да са жителите на малката селска общност.

Романът „Тихата вяра в ангели“ на английския писател Р. Дж. Елъри разказва историята едно твърде бързо възмъжаващо момче, обременено с неспокойния ум на творец и със съдбата на герой от старогръцка трагедия. В Огъста Фолс Джоузеф не намира себе си и сякаш единствената, която вижда какво се случва в мислите му, е госпожица Александра Уебър – неговата учителка, която първа го насърчава да започне да пише. Всички останали са заети с оцеляването си и с тревогите около Втората световна война. Джоузеф трябва сам да се справи с пораженията от поредицата трагедии, които го връхлитат, сякаш поемайки вината и заради останалите.

Докато се бори със собствените си кошмари, момчето решава да организира няколко свои приятели с идеята да пазят момичетата в града и да помогнат за залавянето на убиеца. А междувременно светът гори и пожарът стига до Америка, дори до Огъста Фолс, когато поредната жертва на неуловимия сериен убиец се оказва еврейско момиче. Цялото натрупано напрежение и едва стаявани предразсъдъци избиват на повърхността, за да покажат колко лесно е хората от любящи съседи и приятели да се превърнат в озверяла тълпа, жадна за линч на всяка цена, без съд и присъда. Да си различен се оказва смъртоносно.

Р. Дж. Елъри има таланта да прикрива най-шокиращите моменти от историята в текста така, че читателят да се натъкне на тях уж случайно, за да усети ужаса на героите сякаш самият той е един от тях. И ако в началото на романа дългото бяло перо, което Джоузеф намира на вратата си, дава повод за вяра в съществуването на ангели, то в края му вече няма съмнение, че белите пера са предвестници на смъртта.

Да опишем „Тихата вяра в ангели“ като трилър за сериен убиец би означавало драстично да изкривим перспективата и в крайна сметка да променим естеството на романа. „Тихата вяра в ангели“ е история за живота на един човек, белязан от Смъртта, който в продължение на десетилетия губи себе си, докато търси отговори за смъртта на всички онези момичета около себе си. Джоузеф Воон търси утеха и спасение в писането, защото хората се оказват твърде непостоянен фактор в живота му – отиват си или умират. Но дали писането е достатъчно, за да го измъкне от тъмните облаци, в които живее обгърнат от дете? И дали Смъртта най-накрая няма да му покаже поне едно от лицата си? Това на серийния убиец на малки момичета.

„Тихата вяра в ангели“ не е просто криминален роман, а история за завръщането и необходимостта от него. История за това, че колкото и да бягаме от проблемите, те винаги ще успяват да ни настигнат, където и да отидем, и единственият начин да се справим с тях, е като просто спрем да бягаме. Това в крайна сметка води Джоузеф през цяла Америка – от забутаната Джорджия до Ню Йорк и обратно, през поредица от лични и световни трагедии, през затвора, несправедливостта, предателствата и неочакваните приятелства, за да го изправи най-накрая пред онзи, който е белязал целия му съзнателен живот с необяснимото си зло.

Роджър Джон Елъри е английски писател на съвременни и исторически трилъри и криминални романи, певец, китарист и запален привърженик на буккросинга – практиката да се оставят книги на обществени места, където да бъдат намерени и прочетени. Започва да опитва да пише още през 1987 г, завършвайки около 20 ръкописа, но заради отказите на издателствата да публикуват каквото и да е, се отказва за дълъг период от време. Връща се към тази си страст едва през 2001 г.  и две години по-късно от печат излиза първият му роман „Свещеникът“. Романът веднага е номиниран за наградата „Стоманеният кинжал на Иън Флеминг“ за най-добър трилър на Асоциацията на британските писатели на криминални романи. Следват „Призрачно сърце“, „Тиха вендета“ и „Град на лъжи“. „Тихата вяра в ангели“ излиза през 2007 г.

Йелоуфейс

Книгоиздаването е кървав спорт. Джун Хейуърд отдавна се е убедила в това, още повече, че точно тя е една от жертвите на този бизнес. Дебютният ѝ роман „Под чинара“ е пълен провал. Дори изданието с меки корици вече е спряно от печат поради липса на интерес, а тя е принудена да оцелява с несигурна преподавателска дейност. Почти се е примирила с мисълта, че никога няма да бъде писателката, която винаги се е виждала в мечтите си. Примирила се е с мисълта, че една обикновена бяла писателка не представлява интерес за книгоиздаването за сметка на авторите с по-екзотичен произход и цвят на кожата.

Нейната някогашна състудентка Атина Лиу обаче е на върха. Дали защото е китайка, дали заради безспорния си талант, дще преди да напише първия си роман, тя е забелязана от най-големите в бранша и от тогава неизменно е в светлините на издателските и читателски прожектори. Атина е талантлива, красива и богата, със сложна семейна история, а късметът ѝ сякаш работи само в една посока – нагоре. До нощта, в която тя умира в ръцете на Джун при повече от нелеп битов инцидент.

Романът „Йелоуфейс" на американската писателка Ребека Куанг отваря широко вратите към кухнята в книгоиздателския бизнес, поставяйки на масата куп бодливи въпроси за интелектуалната собственост, расизма и расовото многообразие, кенсъл културата, професионалната завист, кражбите на идеи и ръкописи и не на последно място все по-важната роля, която заемат социалните мрежи в този бранш. „Йелоуфейс“ показва истинското лице на съвременното книгоиздаване, неписаните правила в създаването и унищожаването на автори и бестселъри, хищническата природа на рекламата и безмилостното унищожаване на таланти в името на моментния финансов интерес и модните течения. Поставя и винаги актуалния въпрос за плагиатството и къде точно минава границата. Кога заемането на нечия чужда идея се превръща в кражба? А когато идеята не е била чак толкова изпипана, но ти си я превърнал в бижу, чия е заслугата за успеха? Кой всъщност решава кой автор да се превърне в явление и кой да бъде захвърлен в забвение и доколко талантът има значение за това, ако не се вместваме в модните тенденции?

Когато Атина Лиу умира, Джун би трябвало да е срината. Та тя е най-добрата приятелка на голямата литературна звезда. Първата, на която преди години Атина звъни, когато подписва първия си договор. Първата, на което споделя и сега за току-що сключения договор с Netflix. Единствената от предишния им живот, която Атина необяснимо отказва да забрави.

Би трябвало да е срината… но не е. Липсата на емоция всъщност е онова, с което Джун трябва да се справи, докато светът свиква с мисълта, че обещаващата млада американка от китайски произход вече я няма. Или може би не. Има още нещо. Нещо, което Джун малко по малко осъзнава. Същата онази нощ, в която Атина умира, тя си тръгва от апартамента ѝ с облекчение вместо с тъга… но и с един недовършен ръкопис. Последният роман на Атина Лиу, за който не знае никой, освен тя.

И ето че сега Джун има възможност да направи това, за което е мечтала от години – да заеме мястото на Атина. Да бъде литературното явление, което винаги е знаела, че може да е, ако не бяха тези като Атина. За целта само трябва да превърне грубата чернова на последния роман на мъртвата си „приятелка“ в съвършен диамант и да го направи свой. Нещо, което Джун успява да стори някак изненадващо бързо и още по-изненадващо успешно. Само няколко месеца след смъртта на Атина Лиу  на световния литературен небосклон избухва звездата на Джунипър Сонг.

А после идва призракът на Атина с цяла армия свои поддръжници и сякаш започва да търси отмъщение.

„Йелоуфейс“ е роман за всички онези, които не могат да разберат защо, въпреки че се раздават максимално, винаги някой друг изживява техните мечти, при това без да прави особено усилие. Джун може и да не е от най-симпатичните герои. Може и да е ненадежден разказвач, защото е естествено през цялото време да прави всичко възможно да защити изборите и действията си. Джун обаче е твърде подобна на всеки от нас, за да се преструваме, че не я разбираме и харесваме, или за да твърдим категорично, че никога не бихме взели нейните решения, не бихме направили и оправдали нейните грешки. Всички познаваме завистта на Джун, всички сме я изпитвали в определен момент. Всички познаваме и страховете ѝ. И всички мечтаем като нея да бъдем забелязани и оценени.

Ребека Куанг е американска писателка от китайски произход, творяща в жанровете научна фантастика, фентъзи, трилър и исторически роман. Родена в Гуанджоу, Китай, Ребека е едва четиригодишна, когато семейството ѝ емигрира в САЩ, така че тя израства в Далас, Тексас. Дебютният ѝ роман, китайското военно фентъзи „Войната на маковете“, излиза от печат през 2018 г. и печели наградата „Крауфорд“ за дебют. Той и вторият ѝ роман „Републиката на дракона“ попадат в списъка на 100-те най-добри фантастични книги на всички времена на списание „Тайм“, а после поредицата е приета и за екранизация. „Йелоуфейс“ обаче е различен. Той е сатиричен поглед върху т.нар. расово многообразие в издателската индустрия, който „Тайм“ включва в списъка си със 100-те задължителни за четене книги за 2023 г., независимо от противоречивите отзиви на литературната критика, които получава.

Най-прекрасното престъпление на годината

Коледните и новогодишни празници отминаха преди доста седмици, но това не е причина човек да не посегне към някоя книга, чието действие се развива по това вълшебно време. Малко коледен дух никога не е излишен.

Не и за Маги Чейс обаче. За нея трите най-омразни неща на света са Коледа, купон и Итън Уайът, но най-вече последния. А ето че като за край на най-отвратителната година в живота си ги получава накуп по време на коледното парти на издателство „Килхейвън букс“, за което тя от няколко години пише супер успешни мистерии, а Итън своите не по-малко успешни трилъри. Не стига, че е изгубила съпруга си, най-добрата си приятелка, дома си, парите си, самоуважението си, ами сега се налага да понесе и това!

А после става дори по-зле. Двамата с Итън се озовават на борда на един и същи частен самолет, напът за Великобритания, където ще прекарат предстоящата Коледа в компанията на напълно непознат, но очевидно могъщ почитател на книгите им, когото издателят им много държи да уважат.

С други думи коледно-романтичната мистерия „Най-прекрасното престъпление на годината“ на американската писателка Али Картър не започва много празнично, още по-малко пък романтично. Но определено започва с мистерия. А когато се оказва, че тайнственият домакин е самата Елинор Ашли, легендарна авторка на криминални романи, по-известна като Херцогинята на Смъртта, Маги е готова да изтърпи дори Итън Уайът. Всъщност на фона на странната компания, събрана за празниците в приказното имение „Мисълтоу Манър“, Итън започва да изглежда дори приятен. Значи вярно било, че по Коледа ставали чудеса.

Както може да се очаква, изолираното старо имение още същата вечер се оказва в хватката на смъртоносна снежна буря, която смайващо бързо го откъсва от света. А на сутринта Елинор Ашли е изчезнала, само три дни преди Коледа, единственият мост към имението се е срутил, а телефоните не работят.

Най-известният писател на криминални романи в света току-що е изчезнал от здраво заключена стая. Без връзка със света, без интернет, а после и без електричество, Маги и Итън са принудени да намерят начин да оцелеят, докато се опитват да разнищят мистерията. Дали Херцогинята на Смъртта е в опасност? Или пък това е някакъв тест? Дали има нещо общо с тайните, които всеки от гостите ѝ ревниво крие?

Но какво би била една истинска мистерия, пък била тя и коледно-романтична, без тайнствен убиец, дебнещ неизвестно кого и защо иззад ъгъла? И ето че двамата доскорошни съперници трябва много бързо да се научат как да работят като съюзници, ако не искат някой от тях да умре, докато търсят Елинор Ашли из абсурдно огромното имение. Всъщност като че ли я търси основно Маги. Тя е решена да открие на всяка цена какво се е случило със старата лейди и кой се е опитвал от седмици да я убие, а Итън на свой ред е решен да ѝ помогне в търсенето или поне да я опази жива. Ако междувременно успее да спечели и сърцето ѝ, Коледата може все пак да се окаже по-хубава от очакваното. Очевидно и на двамата им предстои много работа, докато всички останали сякаш преследват някакви свои си цели и пет пари не дават какво се е случило с чепатата им домакиня.

Али Картър е псевдоним, зад който се крие писателката Сара Лий Фоглеман – авторка на тийнейджърски романи и такива за възрастни. Тя избира това име, за да се различават книгите, които ще подписва с него, от останалите ѝ произведения. А причината да избере именно фамилията Картър е, че искала книгите ѝ да стоят по рафтовете в библиотеките и книжарниците близо до тези на нейната колега Дженифър Крузи.

Преди да започне да се занимава с писане обаче, тя завършва специалност „Аграрна икономика“. Пише в свободното си време, но много бързо успява да се наложи като автор и в крайна сметка започва да се занимава професионално с това. Едни от най-известните ѝ романи за тийнейджъри са поредиците „Момичетата Галахър“ и „Обществото на обирджиите“.

НЕидеалните половинки

Представете си, че ви се отдаде възможност да прекарате по един ден с всеки потенциален партньор, минал някога през живота ви, за да видите как биха се развили нещата помежду ви!

Лена Ланкастър е 35-годишна претенциозна работохоличка. Неомъжена, защото така е било планирано. Тя винаги е имала план, независимо дали става дума за работата ѝ като финансов експерт или за връзките ѝ. Последният мъж в живота ѝ Кевин, както може да се очаква, е точно това, което е търсила, или поне това, което вярва, че трябва да търси. С него Лена е успяла да отметне почти всички точки от списъка си. Той е красив, успял, умен, макар и малко сухар, материално осигурен, и на този етап не иска деца. Двамата сякаш гледат в една и съща посока. Единственото дразнещо нещо е страстта му към катеренето по разни планини, но Лена е склонна да се примири с тази му особеност, надявайки се с времето тя да отшуми. След две години заедно очевидно (поне според нея) е ред да бъде отметната още една точка от списъка, а именно – предложението.

Резервацията в шикозен френски ресторант идва тъкмо навреме и точно по план. Животът е такъв, какъвто си го направиш, нали? При едно добро планиране не би следвало да се очакват изненади, още по-малко пък неприятни. Всичко е въпрос на добра организация. А Лена я бива в организацията. Тази вечер би трябвало да се случи. Кевин трябва да поиска ръката ѝ!

Трябва, но… не го прави. Вместо годежен пръстен Лена получава… билети за концерт на COLDPLAY.

За пръв път в живота си е изправена пред ситуация, която не е предвидила и не може да контролира. Въпреки че е направила всичко както трябва, връзката ѝ се разпада и то пред очите на пълен с клиенти ресторант! Как е възможно?! А възможно ли е цялата тази история с Кевин да е била един много грешно структуриран план? Нима може да е бъркала от самото начало?

Въпреки мелодраматичното начало, романът „Неидеалните половинки“ на Сара Джио всъщност е наистина забавна, дори абсурдна история, в която една твърде организирана жена получава уникалната възможност в рамките на десет дни да опита десет различни версии на живота си с десет различни съпрузи. Да опита десет различни плана за собствената си съдба.

Разстроена от неочакваното и напълно непланирано развитие на нещата с Кевин, Лена заминава у дома – на остров Бейнбридж край Сиатъл, при Роузи, лелята, която я е отгледала като своя дъщеря след смъртта на майка ѝ. Роузи, която вижда и знае повече, отколкото казва, и винаги има отговорите, които ти трябват, дори и когато мълчи. Но на остров Бейнбридж Лена вместо отговори, намира нови и напълно неподозирани възможности. Е, всъщност първо намира бутилка вино, а после и ключа от къщата за гости на Роузи. Заспивайки с куп въпроси и съмнения в собствените си житейски приоритети и избори, на следващата сутрин тя се събужда… в Париж, до съпруг, за когото никога не се е омъжвала.

Време е Лена да опита всички онези варианти на живота си, които не са се случили, но е можело да се случат, ако в различни моменти беше взела различни решения. И да открие, че може би плановете ѝ от самото начало са включвали напълно погрешно формулирани точки. Че към любовта не можеш да подхождаш като към бизнес-проект. И ако в началото на романа Лена е трудна за харесване педантична перфекционистка, то в края му читателят с изненада установява, че вече наистина ѝ симпатизира и се надява тя най-накрая да открие щастието такова, каквото не си го е представяла в нито един от предишните си планове.

„Неидеалните половинки“ е отговорът на всички онези въпроси за пропуснатите възможности, които всички си задаваме. Ами ако бях избрала друго? Ако бях приела поканата на онзи сладкодумен, макар и малко мазен французин? Или бях направила опит все пак да открия ирландското момчето от влака в Шотландия? А ако бях останала с ученическата си любов? Или със симпатичния фермер от онзи базар преди няколко години? Или с онзи капитан на туристическа яхта? Ако аз бях заговорила онзи красавец в бара, а не най-добрата ми приятелка?...

Лена Ланкастър получава отговори на всички тези въпроси, за да ни накара да се замислим за собствените си пропуснати възможности. Дали наистина са били възможности или просто ни се е разминало по-леко, отколкото можем да си представим?

Сара Джио е американски журналист и автор на романи в жанровете исторически и съвременен любовен роман. Първият ѝ роман „Теменужки през март“ излиза от печат през 2011 г., като в него действието също се развива на остров Бейнбридж и третира темата за раздялата и преодоляването ѝ. Той моментално се превръща в бестселър от списъка на „Ню Йорк Таймс“ и прави авторката си известна. Днес книгите ѝ са преведени на повече от 25 езика.

Кой пише обратите в сюжета на живота ни?

Почитателите на книгите в България я познават като Чарли Уайлд. Тя е поетеса и писател, минималист, създател на абонаментната книжна кутия Charly Wilde. Всъщност се казва Ралица Генчева, а „Обрат в сюжета“ е дебютния ѝ роман.

Още с първите си страници романът заявява повече от сериозна амбиция: да бъде едновременно динамичен трилър и разказ за самото писане. За границата между измислица и реалност, за авторството и за контрола върху собствената история. За това какво се случва, когато собствените ти книги започнат да стават реалност. А всъщност не са ли? Могат ли книгите да подлудят своите създатели писателите?

Успешната писателка Виктория се оттегля в затворен комплекс край София, в полите на планината, където рутината от спорт, работа по нов ръкопис, и тишината ѝ дава усещане за безопасност след развода. Развод, който не е искала, но гордостта ѝ отново е взела превес. Безопасността обаче се оказва временна. Зловещи епизоди от новия ѝ ръкопис започват да намират отражение в реалния живот, точно когато Виктория открива, че първият ѝ публикуван роман, станал хит само преди месеци, всъщност не е книгата, която тя е предала за издаване. В него някак си са намерили място цели пасажи, които Виктория е сигурна, че не е писала.

И светът на Виктория, точно според клишето, започва да се срива като кула от карти. Изведнъж сякаш никой около нея не е човекът, за когото тя го е мислела. Един по един приятели и колеги започват да я предават, докато някъде наоколо един странен непознат сякаш малко по малко започва да намира път към сърцето ѝ. Но дали и той не е тук, само за да я нарани?

„Обрат в сюжета“ работи на принципа на постепенното затягане на примката. Точно както работи т.нар. гаслайтинг. Да манипулираш някого толкова дълго и така изкусно, че в крайна сметка той да започне да се съмнява в себе си, да изгуби самочувствие, да не е сигурен в собствените си емоции и ум и в крайна сметка да развие зависимост от своя манипулатор. Подмяна на реалността в действие.

Една от най-силните страни на романа всъщност е именно главната героиня. Тя е писателка. Така през нейните очи всяко събитие получава своя втори прочит. Дали е изправена пред реална опасност или наистина си въобразява? Дали предателите са тези, които тя подозира? Всъщност дали Виктория е жертва на някого от обкръжението си или на собствените си неспокойни демони? Кой как и защо подрежда събитията около нея така, чеда я накара да се съмнява във всички и всичко? И не на последно място, как е възможно собствената ти книга да бъде подменена без да разбереш?

„Обрат в сюжета“ далеч не е поредния дамски роман. Той всъщност засяга дълбоко въпросите за мечтите и за това доколко са „наши“. Засяга и въпросите за любовта и връзките, за приятелството и доверието. И за границите в тях и кога тези иначе жизнено необходими човешки емоции могат да станат нездравословни, дори опасни.

Ако сте от читателите, които харесват психотрилъри с ограничена среда, криминална интрига с препратки към писането и книгите, „Обрат в сюжета“ може да се окаже една от вашите истории. Ако обичате романи като пъзели, в които парчетата едно по едно се подреждат и напасват, понякога се пренареждат, само за да разкрият накрая картина, която не сте допускали, че ще видите, „Обрат в сюжета“ вероятно ще ви хареса.

Когато оцеляването е под въпрос, а единственото ти оръжие е доброто възпитание

Романът „Гости отдалеч“ на американския писател и сценарист Джоф Родки започва без предисловия и дълги уводи. Още с първото изречение буквално ни запраща на Марс, в единствената колония, приютила последните оцелели хора.

Това, от което винаги сме се страхували, се е случило. Преди една година Земята е станала напълно необитаема заради ядрена война. Около две хиляди и триста души успяват да оцелеят и да се преселят в набързо оборудваната бежанска колония на Марс, докато решат какво да правят, за да съхранят човешкия вид. Една година по-късно обаче планове все още няма, а май и бъдеще няма. Оцеляването е под все по-голям въпрос. Запасите от храна, дрехи, въздух, гориво и всичко останало са на привършване. Провалят се няколко смели идеи за колонизиране на други планети. И тъкмо когато нещата изглеждат безнадеждни и се надигат първите бунтове, Управителният съвет успява да осъществи контакт с правителството на планетата Чом, където условията са напълно сходни със земните. Проблемът е, че Чом се намира на двайсет земни години път от Марс. Според Лан Мифуне проблем е и външният вид на повечето чомляни, които приличат на гигантски комари, но това си е лично негово мнение.

Лан е само на десет, но бързо се е пригодил към новите условия за живот и дори намира вдъхновение с няколко приятелчета да прави развлекателни видеа за повдигане на духа. Сестра му Айла обаче не се справя толкова добре. Вече цяла година, което технически е само половин марсианска година, тя не успява да се примири с преждевременния край на блестящата си певческа кариера на Земята. Родителите им от своя страна не могат много-много да помогнат – достатъчно заети са с осигуряване на оцеляването на хората. Майка им Амора Персо е в Управителния съвет на марсианската колония, докато баща им Калил Мифуне работи в отдел „Храни“. Опитва се да намери нови начини за осигуряване на хранителни продукти преди последните хора да са умрели от глад, но изнамира само отвратителната Манджа, заради която като нищо може да пострада. С други думи, нещата като цяло не вървят добре. Никак даже не вървят.

Ето защо предложението на чомското правителство хората да се заселят на тяхната планета идва като отговор на всички въпроси, страхове и молитви. Хората нямат какво да губят, така че набързо приготвят кораба си и се насочват към Чом, след което заспиват. Така де, подлагат се на биосуспендиране, за да спестят малкото си запаси.

Двайсет години по-късно…

Двайсет години по-късно земният кораб вече е в околочомска орбита. Хората започват да се събуждат от десетилетното суспендиране, само за да разберат, че междувременно нещата много са се променили. На Чом има ново консервативно правителство и то вече не желае хора на своята планета. Местните раси от четири мистериозно са станали три, но никой не обяснява как и защо. И са убедени, че човеците са опасен, силно емоционален, т.е. примитивен вид, който носи само неприятности. Все пак са унищожили собствената си планета, нали?... Е, може би не точно тези, които сега молят за убежище, но други като тях…

За доброто на всички земляните трябва да се махат от Чом. Е, да, на практика това означава, че ще загинат, защото нямат ресурси да отидат никъде другаде, но пък журците, ороро и криките нямат никакви причини да съжаляват за решението си. Добре де, най-вече журците нямат причини, и тъй като те са мнозинство, пък и са дошли на Чом първи… Местните си искат своята мирна планета, в която емоциите са нещо лошо и признак за лошо възпитание, защото създават „мирис“, а „всички са съгласни“, че мирисът е нещо много неприлично и деструктивно.

Само че хората са отишли твърде далеч и нямат път назад.

Разбира се, следват преговори, молби, увещания и всичко, което официалната дипломация позволява и дори изисква. Плюс някои дребни хватки от неофициалната. В резултат човечеството получава един последен шанс. Едно човешко семейство ще бъде временно настанено на Чом, за да докаже с поведението си, че хората могат да са миролюбиви и любезни и няма да унищожат и тази планета, било то с ядрен взрив или с масова емоция, породена от музика например. И от това семейство зависи съдбата на всички оцелели.

Е, познайте кое е въпросното семейство, което трябва да избегне предварително заложения от цяло едно правителство провал, при това без нито за миг да спира с любезностите и безупречното възпитание!

Макар и замислен като забавен, романът „Гости отдалеч“ всъщност засяга доста важни теми като фалшивите новини, използвани за контрол на населението, имиграцията, расизма, цензурата, социалната революция и стойността на изкуството. Много неща за размисъл, нали? Но и много причини да се позабавлявате с приключенията на Лан, още повече, че именно забавленията могат да се окажат решението на всички проблеми около оцеляването на човешкия вид.

Кандидат за парламента

Познатият ни от романа „Денят на Северозапада“ вицепремиер на държавата Чавдар Чавдаров вече не е вицепремиер. Изпаднал в немилост, той е напуснал партията на всемогъщия Богдан Бацев и е създал своя. Обичайна практика при подобни трудни политически разводи. Амбициите му, разбира се, са да натрие носа на доскорошния си благодетел, като вкара свои хора в парламента на следващите избори. Но да събереш своя армия сред морето от верни на Богдан Бацев местни управници е мисия почти невъзможна. И някак си така се получава, че единственият шанс на Чавдаров е в затънтения Български Северозапад и в лицето на неугледния кмет Величко Тасев.

Неугледен, но с амбиции.

Романът „Кандидат за парламента“ на д-р Йордан Иванов ни връща в малкия крайдунавски град, където само преди година учителят Росен Росенов за едната бройка да събори държавата с идеите си за една театрална пиеса. Даскал Росен вече го няма, но пък другите, волно или неволно замесени в някогашния злополучен референдум за независимост на Северозапада, все още са тук и си влачат последствията. А този път са замесени в подготовката на предстоящите парламентарни избори.

Заради гафа с глупавия референдум Величко Тасев, подобно на Чавдаров, е е станал персона нон грата, така че не се надява на втори мандат. И ето ти го Чавдар Чавдаров като по поръчка, в събиране на хора за проекта си. Ето възможност за Тасев. Отлична възможност при това! Всеки може да стане кмет, нали? Друго би било обаче, ако успее да се добере до депутатско място. Защо не и до това на председател на парламента някой ден… или дори премиер на страната. Да видим дали тогава и певицата Кавърдъкова няма най-накрая да си спомни какво му обещава от години, че и да го изпълни. Величко Тасев е истински политик и умее да мечтае на едро.

Бившият вицепремиер от своя страна е наясно, че си е поставил повече от невъзможна задача. Има нужда от библейско чудо, за да успее да се върне там, откъдето са го изритали най-позорно. Тоест има нужда от Тасев като за начало, а Тасев от своя страна очевидно има нужда от добър PR. С други думи от хлъзгава невестулка като бившия журналист Теодор Стилияну, който за бутилка марково уиски би продал и майка си.

„Амазонката“ Елена Филчева, вечния политически и личен опонент на Богдан Бацев, също крои големи планове за бъдещето – своето и на партията. Явно обаче е позабравила как стават нещата, взела се е твърде насериозно и се налага някой да ѝ припомни благодарение на кого е там, където е. Например бившата Държавна сигурност, която изобщо не е толкова бивша все още.

Не се смятат за бивши и някогашните нейни предани кадри Намигола и Треперко, макар и вече навъртели по деветдесет и повече години. Как ще са бивши като Генералът все още има за тях задачи. За Държавна сигурност никой не е бивш, защото врагът никога не спи, нали? Е, вече нямат възможност както в доброто старо време да бият печати върху бедрата на момичетата с твърде къси поли. Вместо това сега трябва да се справят с един сигнал за бомба в залата, в която ще се провежда предизборния дебат между кандидатите за депутати от различните партии. Величко Тасев пък трябва да се справи с вечно бягащата му певица Кавърдъкова, която някак си все намира начин да не си изпълни предизборните обещания. Теодор Стилияну трябва да се справи с невъзможната задача да вкара Тасев в парламента, а журналистката Вики – в леглото си и въобще не е сигурен кое от двете е по-трудната задача. И така нататък. Казано иначе, всички са ужасно заети с преследването на предизборните си цели, молейки се лудият Бончо да не реши да пее песни за тях по улиците на града.

В жанрово отношение романът „Кандидат за парламента“ на ломския доктор Йордан Иванов стъпва по онзи тънък ръб, където сатирата среща пародията, но читателят така и не успява да реши къде точно да го причисли. И героите, и събитията ни се струват твърде познати, за да са съвсем измислени. А най-силното оръжие на историята не е сюжетния обрат, макар че и там има с какво да изненада, а безкомпромисната точност, с която се подреждат дребните „нормалности“ на голямото безобразие. Как се коват коалиции не от идеи, а от страхове и лични интереси, според това кой на кого е човек, кой на кого дължи услуги, пари или нещо друго, кой колко скелета е скрил в гардероба си и кой знае за тях. И през цялото време смехът далеч не е мек, защото не те напуска усещането, че всъщност въобще не е смешно, понеже е болезнено вярно.

В крайна сметка „Кандидат за парламента“ наистина е сатира, но целта му не е да разсмее, а да дръпне завесата и да остави читателя сам да се бори с неудобните въпроси, крили се зад нея досега. И ако накрая все още се смеем на героите от този роман… може би трябва да се запитаме: Сигурни ли сме, че те не се смеят на нас от години?