И мъртвите да погребат своите мъртъвци

Романът „И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ на Михалис Албатис е от книгите, които трудно можеш да преразкажеш. Не защото в тях не се случва нищо, а защото истинската история се разиграва някъде между редовете и думите, в спомените, в премълчаното. В онова, което героите носят в себе си дълго след като животът уж е продължил.

Историята, която Михалис Албатис разказва, ни отвежда на остров Крит, в Гърция, белязана от исторически сътресения, войни, разделения и рани, които времето не е успяло да заличи. Още от първите страници обаче става ясно, че това не е исторически роман в традиционния смисъл на думата. Историята тук не е фон и миналото не е останало зад гърба на хората. То живее редом с тях, сяда на масата им, събужда ги нощем, говори чрез мълчанията им. А единствената връзка между световете се оказва 15-годишният Фанурис Нидеракис.

До този момент Фанурис не си е и помислял, че животът му може да се стече по различен начин от този на предците му и на съселяните му. Живот познат и утъпкан като стар коларски път, където просто трябва да следваш коловозите, за да не обърнеш колата. Но ето че умира старият чичо Краснойóргис и на погребението му Фанурис за всеобщо изумление разбира, че смъртта изглежда не е краят. Нещо от човека остава да живее след тялото. И говори. А той е единственият, който чува гласовете на мъртвите.

Но наред с неговата способност да чува покойниците, не по-малко интересно и плашещо е онова, което те имат да казват на живите, когато почувстват скъсването на връзката с телата си. Защото – оказва се – мъртвите също имат какво да погребат преди да си тръгнат окончателно.

Надушил доходоносна възможност, чичо Сифис Американеца, пословичен комарджия, женкар и хаймана, моментално взема момчето под крилото си и убеждава семейството да му дадат шанс. Двамата напускат селото, тръгвайки на странна обиколка из Крит от погребение на погребение, продавайки на живите възможността за последен път да разменят няколко думи с мъртвите си близки. На теория, благородно начинание. На практика се оказва, че живите май твърде често не са готови да чуят посмъртните откровения и признания на покойните. Защото, освобождавайки се от телата си, те сякаш се освобождават и от необходимостта да спазват приличие, да лъжат и лицемерничат. А ежедневието на живите е изтъкано от преструвки, лъжи и лицемерие. Понякога дори скръбта.

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ не е роман, който държи в напрежение с непрекъснати обрати или динамично действие. За сметка на това поставя важни въпроси за паметта, вината, прошката и способността на хората да живеят със своите мъртви. За вкопчването във вярата и фанатичния отказ за дадеш шанс на нищо различно, ново или непознато. За отчаянието, което хората често успяват да понесат единствено благодарение на надеждата, че отвъд съществува някакъв смисъл. Също и за дарбата, която изглежда винаги и независимо от природата ѝ, се превръща и в нещо като проклятие.

Силата на сюжета не е в чудото, че мъртвите говорят, а в реакцията на живите, когато ги чуят. Защото повечето хора всъщност не търсят истината – те търсят утеха. Искат да чуят онова, което им липсва и което ще им помогне да продължат напред.

В книгата границите между живите и мъртвите се размиват и заглавието не е просто библейска препратка или литературна провокация. То е ключ към разбирането на цялата книга, защото тя задава болезнения въпрос какво се случва с едно общество, когато мъртвите не получат покой, а живите не намерят сили да се разделят с тях. Какво става, когато любовта се превърне в бреме, а забравата е невъзможна?

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ не е роман за смъртта. Напротив. Това е роман за живота под тежестта на смъртта. За хората, които продължават напред, докато носят със себе си онези, които отдавна ги няма, и за необходимостта всеки от нас да се заслушва поне от време навреме в гласовете на своите призраци.

Шепнещият

Понякога злото не крещи. Не оставя кървави послания по стените и не се появява с лице, което да разпознаеш отдалече. Понякога то просто шепне, тровейки умовете на всички около себе си, превръщайки ги в… себе си. Недоловимо. Неуловимо.

Романът „Шепнещият“ на Донато Каризи започва точно така – с усещането, че има нещо дълбоко сбъркано в света, но никой не може да определи какво точно. А после идва откриването на едно злокобно гробище без тела, но скрило шест детски ръце насред нищото, и читателят разбира, че държи в ръцете си не просто криминален трилър, а история за най-тъмните и задръстени с мръсотия кътчета от човешката душа.

Специалистът по издирването на изчезнали деца Мила Васкес е привлечена като сътрудник в случая заради опита си. Новите ѝ колеги обаче няма откъде да знаят колко дълбок всъщност е този опит и че той далеч не се изчерпва само с обучението и практиката ѝ като полицай. Наранявана, затворена в себе си до задушаване, понякога трудна за понасяне, Мила е човек, който живее между световете на намерените и изгубените. Нейната работа не е само професия, а истинско обсебване, и може би точно това я прави толкова убедителна. Защото в търсене на изчезналите, Мила е готова да стигне много по-надълбоко в мрака от всеки друг.

Защото идвам от мрака. И в мрака трябва да се връщам понякога.

Но Мила не е единствената, която е познала мрака.

Криминологът Горан Гавила сякаш разбира престъпниците по-добре, отколкото разбира обикновените хора. А всъщност има ли обикновени хора?... Престъпниците толкова ли са различни от жертвите си?... Съществува ли изобщо начин да останеш незасегнат или действително у всеки от нас дебне по един убиец, готов да се развилнее при точните обстоятелства?

Мила и Горан поне на теория са най-подготвените, за да проникнат в ума на злото. Времето обаче не е на тяхна страна, а изглежда този път си имат работа с разум, с какъвто не са се сблъсквали никога преди. Разум, предвидил със свръхестествена точност стъпките им далеч преди да бъдат направени. Ако някой те познава толкова добре, че може да предвиди как ще реагираш, какво ще кажеш и дори какво ще си помислиш месеци преди да го направиш, усещането, че си обречен на провал е в състояние да те смаже. Нима можеш да изненадаш дори себе си, надявайки се по този начин да изненадаш и злото?...

Но истинският главен герой в романа не е нито Горан, нито Мила. Главният герой в „Шепнещият“ е злото. Злото не като абстрактно понятие, а като присъствие. „Шепнещият“ всъщност е роман за манипулацията. За влиянието. За магията на внушението. За онзи тих глас, който понякога успява да накара хората да извършват неща, които не са вярвали, че са способни да направят.

Донато Каризи от началото до самия край на историята си играе с очакванията на читателя. Играе с представите за виновност, невинност, жертва и извършител. Подлага на съмнение. В момента, в който си въобразиш че разбираш накъде върви историята, се появява нова подробност, която променя цялата картина, докато накрая всички парчета от пъзела застанат на мястото си, макар и не по начина, който читателят е очаквал.

Като криминолог по образование, италианският писател Донато Каризи поднася една смразяваща история за разследване, което не е просто поредица от улики и разпити, а внимателно проникване в начина, по който мисли и съществува злото. Вместо да се концентрира единствено върху въпроса „Кой е извършителят?“, авторът задава далеч по-неудобния въпрос: „Как се ражда чудовището и дали е чак толкова различно от нас самите?“ А отговорът се съдържа в начина, по който човек започва да гледа на другите след края на романа. Едно е гарантирано – усещането за сигурност не е същото, а злото може би вече далеч не е толкова чуждо. То няма предупредителни знаци, по които да бъде разпознато.

Понякога то просто шепне.

Дъждовният човек

Ингер, съпругата на пенсионирания театрален режисьор Ингмар Карлсон е мъртва. Сега той е останал съвсем сам с розите в градината си в една малко общност някъде в Швеция. Но тази година дори в Швеция сушата е опустошителна. Не е валяло от месеци. Фермерите бият тревога, политиците са в паника, съседите се дебнат един друг за нарушители на забраната за поливане, а цветята внезапно се оказват застрашени. Цветята на Ингер! Единственото, останало от нея.

Ингмар Карлсон е от хората, които сякаш правят всичко възможно да не се харесват на никого. Той е намусен, затворен и дава всичко от себе си, за да е ясно, че намира хората за досадно неудобство. Особено съседите си. А откакто е изгубил своята Ингер, животът му се е свил до няколко малки ритуала, сред които най-важният е грижата за нейните цветя. Розите, за които въобще не го е било грижа доскоро, а сега са напът да умрат в непоносимата жега. И все пак оказва се, че спасение има. Вярно, обрасло в коприва и храсталаци, охранявано от цели рояци комари, доста ръждясало и от години напълно забравено, но с малко упоритост Ингмар успява да стигне до него.

Романът „Дъждовният човек“ на шведския писател Юнас Карлсон е история, в която няма и следа от така популярните напоследък скандинавски криминалета, пълни със сняг и ужас. За сметка на това има всички белези на скандинавския светоглед, пречупен през погледа на едно сърдито старче, неспособно да се примири със собствените си житейски разочарования. А всъщност в основата на романа стоят скръбта, остаряването и самотата. Необходимостта да останеш сам със себе си, когато най-много имаш нужда от близост, и да признаеш, че може би си имал твърде грешни приоритети в живота досега.

Бившият режисьор Ингмар отдавна е приключил с театъра, но не достатъчно отдавна, за да спре да усеща липсата му. Или може би липсата на възможностите, които си е мислел, че има, а така и не е успял да използва. Все едно! Театърът е минало, което няма да се върне. Може би така дори е по-добре. Въпреки това на Ингмар наистина му се струва несправедливо, че в току-що излязлата от печат автобиография на онзи лицемер Клас Булин няма нито дума за него и за постановките му. Няма нито дума дори за скандала с „Аниара“, което е добре, но е някак си и малко обидно… И дори това нямаше да е толкова зле, ако поне Ингер беше тук, но ето, че и нея вече я няма.

Сякаш всички са предпочели да забравят за него. Изведнъж озовал се сам насред есента на старостта, на Ингмар са му останали са само розите и проклетата болка в коляното. Но ако скоро не завали, розите също няма да оцелеят, а това вече би било непоносимо, така че той решава да направи нещо по въпроса. Решава да наруши забраната за поливане. А после разбира, че в живота може би все пак има и магия, когато се оказва, че чрез един ръждясал стар кран в двора си внезапно е придобил силата да контролира дъжда.

„Дъждовният човек“ е история за един човек, който до такава степен е избутан в ъгъла на живота, че нещо просто трябва да се случи, ако иска да оцелее. Има нужда от чудо и го получава по възможно най-неочаквания и необясним начин. Въпреки това, романът нито за миг не се интересува истински от въпроса как точно работи чудото, как се случва магията. Юнас Карлсон изобщо не си прави труда да обяснява защо и дали наистина старият ръждясал кран е способен да предизвиква дъжд. Не предлага научни теории, не търси рационални обяснения и не превръща случващото се в мистерия, която трябва да бъде разгадана на всяка цена. Деликатно ни насочва към идеята, че в тази история истинската загадка не е дъждът, а хората. Точно както и Ингмар предпочита просто да повярва, вместо да потъва в безсмислени въпроси и догадки.

Юнас Карлсон е известен с умението си да вкарва елемент на необяснимо чудо в иначе напълно реалистичен свят, а в „Дъждовният човек“ този похват работи наистина прекрасно, без нито за миг обаче да превръща романа във фентъзи. „Дъждовният човек“ си остава дълбоко човешка история, в която щипката магия е само инструмент за разкриване на характерите. Остава си история за сушата в човешките души и за хората, които са пресъхнали отвътре, нуждаещи се от дъжд много повече от градините си. Точно както старият особняк Ингмар има нужда от дъжд, за да надмогне скръбта по съпругата си и да намери отново път към сина си например.

Е, да. Ако междувременно успее да накара и истинския дъжд да дойде, за да спаси розите в градината си, какво повече би могъл да иска?...

Свен Берт Юнас Карлсон е шведски актьор, сценарист, драматург и писател, носител на две награди „Гулдбаге“ за най-добра главна роля като актьор и на три награди „Лудвиг Нурдстрьом“ като автор на романи и сборници с разкази.

В литературата дебютира през 2017 г. Когато решава да опита да бъде писател, той вече е утвърден актьор. С тънкия си усет за тишината, която придава смисъл на диалога, и с уникалната си способност да долавя емоциите и настроенията, Юнас Карлсон днес е смятан и за един от най-добрите скандинавски автори на проза.

Убийства в Шведската академия

Всичко започва по класическия начин – с убийство в сърцето на Стокхолм, а жертвата е постоянния секретар на Шведската академия, връчваща ежегодните нобелови награди за литература. Когато е открит с куршум в челото, нещата изглеждат като обикновено престъпление. Само че то не е такова, защото на 14 май 2012 г. някой предпочита да използва револвер с черен барут и методи, по-подходящи за XIX век, отколкото за съвременен Стокхолм, за да раздаде справедливостта, в която вярва очевидно до смърт. И това очевидно не е случайно.

Както се очаква, скоро става ясно, че тази жертва е само първата от поредица прецизно планирани удари срещу членовете на институцията, определяща носителите на престижното отличие. Преди полицията да влезе в следите на престъпника, още четирима от членовете ѝ са убити със същото оръжие.

Истерията в обществото и медиите, разбира се, е пълна и изправя разследващите до стената още преди да са успели да хванат каквато и да било свястна следа. А да гониш хладнокръвен убиец, подготвял се години наред за голямата си цел, докато цялата държава наднича през рамото ти и сякаш всички прожектори са насочени към теб, е повече от изнервящо.

В центъра на разследването не съвсем по свое желание се оказва Клаудия Родригес – една от може би най-приятните изненади в романа „Убийства в Шведската академия“ на писателя Мартин Олчак.

Шведска гражданка, но не и шведка по произход, Клаудия е далеч от образа на мрачния, самоунищожаващ се по всевъзможни начини скандинавски следовател. За сметка на това е умна, упорита и по-дръзка, отколкото някои от висшестоящите са в състояние да преглътнат. Да, тя също носи собствените си рани, но все още не позволява те да започнат да я определят. И именно през нейния поглед читателят успява да навлезе в свят, в който литературата не е просто фон, а едно от главните действащи лица и причина за не една смърт. Защото – оказва се – литературата може да бъде повод за смайващи престъпления.

Клаудия бързо осъзнава, че този път може би има нужда от помощ и то не от колегите си, а от истински познавач на книгите и историята им. Някой, който може да проследи нишки, водещи поне сто години назад във времето, към хора, които вече почти никой не помни. Никой, освен убиецът. С други думи Клаудия има нужда от Лео Дорфман. Тя все още не знае, че Лео вероятно също има нужда от нея. Животът понякога се оказва най-непредвидимия от всички писатели.

Романът „Убийства в Шведската академия“ има някои особености, които вероятно ще се харесат на едни и ще препънат други читатели. Любителите на бързия екшън например може да намерят литературните препратки и историческите отклонения за маловажни и да се изкушат да ги прескочат. Но за читателите, които обичат разкази за книги, архиви, ръкописи и загадки, свързани с писатели и литературни общества, именно тези препратки ще бъдат най-голямото достойнство на историята.

За разлика от наложилата се в последните години тенденция в скандинавското криминале, „Убийства в Шведската академия“ е роман, който разчита повече на идеи, загадки и атмосфера, отколкото на шокиращо насилие. Това е история за тайни, които хората пазят в продължение на десетилетия, за силата на литературата и за въпроса дали всяка истина непременно трябва да бъде разкрита. Също и за Стокхолм като атмосфера, а той определено притежава красота, която е трудно да не усетиш дори само по описанието му. Старият град, архивите, скритите помещения, забравените документи и усещането, че зад всяка врата може да се крие още една тайна, напомнят едновременно за класическите криминалета на Агата Кристи, за шеметните трилъри на Дан Браун и за литературните лабиринти на Карлос Руис Сафон.

Мартин Олчак е шведски журналист, сценарист и писател, автор на криминални романи и на детска литература. Първият му роман е публикуван през 2000 г., като в родната му Швеция неговите детски книги се радват на голям успех. Автор е и на много истории и сценарии за детски телевизионни сериали и игрални филми. През 2013 г. е публикуван и първият му трилър, а именно „Убийства в Шведската академия“.

Седем стъпки до Сатаната

Понякога от върховете, за които мечтаем, ни делят не километри, а само няколко стъпки. Уж нищо и никакви стъпки, но изискват усилия, каквито малцина са в състояние да направят, и решения, които не всеки е готов да вземе без да влезе в смъртоносна битка със собствената си съвест. С колко от себе си си готов да се разделиш, за да направиш тези стъпки? Колко компромиси си в състояние да преживееш?

Изследователят Джеймс Киркхайм получава възможност, достъпна за малцина – да направи само седем стъпки, за да достигне до върхове, за които дори не предполага, че е мечтал. Седем стъпки до абсолютната власт. Седем стъпки до пълната свобода. Но не съвсем, защото тези стъпки си имат цена. Дяволът, както се казва, е в подробностите, а в случая на Джеймс се оказва, че дяволът може би е съвсем истински. И сякаш го е пожелал в свитата си.

Още в първите страници на романа „Седем стъпки до Сатаната“ писателят Абрахам Мерит хвърля героя си в ситуация, която е едновременно абсурдна и плашеща. Опитният пътешественик и изследовател Джеймс е преживял какви ли не изпитания по време на експедициите си, преследван е от всякакви врагове, но за пръв път не може да се отърве от усещането, че е наблюдаван без да има и най-бегла представа от кого и защо. А когато се появява човек, който изглежда точно като него, движи се като него и е способен да заеме мястото му пред света, вече е сигурен, че не е само усещане. Тогава започва кошмарът.

Започва сложна игра на идентичности, манипулации и психологически капани. Ще повярва ли някой, че Джеймс е жертва на заговор, или преследвачите му ще успеят да убедят всички, че той просто полудява? И каква всъщност е целта на тази демонична игра? Някой има нужда от нея и то точно с Джеймс Киркхайм насреща. Въпросът е дали примката около врата на Джеймс е затягана от невидима човешка ръка или от свръхестествено същество, завладяло душите на мнозина други преди да пожелае неговата.

Абрахам Мерит обаче не разчита единствено на действието, за да създаде усещане за преследвачи зад гърба на героя си. Той умело работи с един от най-големите мегаполиси в света като декор, превръщайки го почти в готическа сцена. Неговият Ню Йорк в началото на историята е едновременно реален и призрачен, истински лабиринт, в който се оказва удивително лесно да изгубиш контрол над собствената си съдба. Също толкова лесно се оказва за читателя да повярва, че зад видимата реалност съществува друга, скрита сцена, на която се разиграва истинският спектакъл, а продуцент и режисьор е самият Сатана. Сатаната, който се оказва далеч не просто библейски образ на злото, а символ на изкушението, на властта и на човешкото желание да контролира света и хората около себе си. Сатаната в човешки образ. Онзи, който те познава по-добре от теб самия и нищо не е в състояние да го спре да използва това познание, за да те подчини и да те превърне в себе си.

В романа „Седем стъпки до Сатаната“ многократно се поставя въпросът какво би станало, ако един изключителен ум получи възможността да подрежда живота на другите като шахматни фигурки върху игрална дъска. Докъде би стигнал в убедеността в собствената си правота и всемогъщество? Къде е границата между гениалността и тиранията? Ами любовта? Може ли тя все пак да се окаже по-силна дори от гениалността на Сатаната? И колко в крайна сметка струват онези последни седем стъпки до престола му?

Седем стъпки като метафора за човешката алчност, амбиция и готовност да рискуваш всичко заради обещанието за власт или богатство. Седем стъпки, на пръв поглед изкушаващо лесни. Не и за Джеймс Киркхайм обаче, който, макар и обсебен от възможността да ги направи, трябва да изчака резултата от битката между собствените си разум и страст. Има и такива хора, които избират да обърнат гръб на върховете си.

Надживявайки с много епохата, в която е създаден, романът „Седем стъпки до Сатаната“ остава не просто приключенски роман, а една история за идентичността, за манипулацията, за изкушението от властта и за способността на човека да съхрани себе си, когато целият свят се опитва да го убеди, че е някой друг. Именно затова актуалността на романа не намалява. Предлагайки един наистина динамичен сюжет, той дава и повод за размисъл над идеята, че най-опасните капани може би невинаги са онези, които ни застрашават физически. Понякога далеч по-опасният капан е онзи, който кара човек да се усъмни в собствената си реалност.

Вероятно затова романът продължава да се чете и днес. Абрахам Мерит, американски журналист и писател, се оказва далеч по-модерен, отколкото предполага времето в което твори. Новаторските му идеи и похвати в писането, за съжаление, стават очевидни за широката публика едва след смъртта му през 1943 г. За сметка на това обаче днес той заслужено е сред майсторите на хоръра редом с Робърт Хауърд и Хауърд Лъвкрафт.

Касичката на живота

„Казвам се Кимон Иванов, българин, четвърт румънец, а името ми е гръцко.“

В това изречение сякаш се съдържа цялата пъстрота, която присъства в дебютния роман на Кимон Иванов – „Касичка“. Усещането е за човек, едновременно свързан с родното и с големия свят.

Кимон Иванов е родом от Видин, макар от години да преподава финанси в Маастрихтския университет. Освен като преподавател в Нидерландия, е работил и в Люксембург като одитор на инвестиционни фондове – свят на числа, капитали и икономически механизми, които ясно оставят следа и в романа му.

Точно затова „Касичка“ е толкова интересен. Защото зад цялата тази икономическа и академична биография стои човек, който очевидно много внимателно наблюдава хората, обществото, отношенията помежду ни и онези малки морални избори, които всъщност изграждат живота.

В „Касичка“ всъщност има много теми – за парите, успеха, образованието, емиграцията, чувството за липса и за принадлежност. Все актуални и болезнени за съвременното общество.  Теми, по които мненията винаги са диаметрално противоположни. Но най-важното е, че романът не гледа отвисоко на хората. Напротив – в него има съчувствие към човешките слабости и много искрена вяра, че човекът струва повече от това, което има в джоба си.

Да, „Касичка“ е роман, който на пръв поглед говори за пари, труд, емиграция, образование и социална справедливост, но всъщност през цялото време сякаш разказва за човешката мяра. За онова усилие да останеш човек в свят, който непрекъснато те убеждава, че стойността ти се измерва с продуктивност, доход, успех, статус и способност да оцеляваш сред „големите риби“. Това е книга, която задава въпроси, спори със себе си, колебае се, връща се назад, противопоставя гледни точки, давайки ти не готови отговори, а точните теми, по които да намериш сам своите приоритети, обяснения и може би извинения.

В центъра ѝ стои Пламен – учител по география с трудно минало, но със силно развито чувство за отговорност към децата, към знанието и към смисъла на образованието. Самият той е минал целия път от сиропиталищата в България до света, който като дете е гледал и мечтал само чрез географските карти.

Но сиропиталището не е просто драматичен начин Пламен и останалите герои да печелят читателските симпатии лесно и наготово. Романът не използва миналото като евтин сантиментален ресурс, а като морална основа, от която израстват техните различни житейски философии. Пламен, Искра и Филип са свързани от обща рана, но не се превръщат в еднакви хора. Всеки от тях носи различен отговор на въпроса как човек трябва да живее. Пламен вярва в образованието и безкористната грижа. Искра вярва в науката, прогреса и дисциплината на човешкото тяло и воля. Филип мисли през числата, през сигурността, през натрупването и финансовата логика. Хора с различни вътрешни системи, произлезли от една и съща липса. И няма правилен или грешен начин.

Една от най-силните морални опори в книгата обаче е фигурата на стария наставник дядо Ян – носител на почти библейски тип мъдрост, която се опитва да предаде на децата на техния език. Неговите разговори с „Даскала“, както той нарича Пламен, поставят големите въпроси.

Какво значи да даваш? Какво значи да помагаш? Кога парите стават „мръсни“? Кога трудът е служене и кога се превръща в сделка? Може ли доброто да не е само резултат, а и принцип? Имаме ли избор колко и какво изобщо да пускаме в личната си касичка и чия всъщност е ръката, която тайно граби от нея онова, което ние си мислим, че можем да запазим?

Заглавието „Касичка“ работи на няколко нива. От една страна, касичката е образ на натрупването – пари, сигурност, очаквания, бъдеще. От друга страна, романът постепенно показва, че човек често влага в тази въображаема касичка не само пари, а здраве, време, любов, отношения, мечти и дори собствената си човечност. А най-страшното е, че няма гаранция какво ще намери вътре накрая. Това превръща историята в размисъл не срещу парите сами по себе си, а срещу подмяната на живота с очакването някога да започнем да живеем.

Знаете ли, че според някои психолози хората, успели сами да натрупат материално богатство, са много по-малко склонни към емпатия по отношение на бедните, отколкото наследниците на големи състояния? Самостоятелно забогателия човек, онзи, който сам е успял да се измъкне от нямането и да стигне до някакъв добър стандарт на живот, е много по-склонен да вярва, че всичко това всъщност не е толкова трудно. Щом той го е направил, значи всеки би трябвало да може и да го направи. Че е въпрос изцяло на желание да се измъкнеш от бедността, не толкова на шанс. И поради тази именно причина такива хора много по-често сякаш напълно забравят откъде са тръгнали и какво им е струвал пътят. Нарича се травма от бедността.

Е, Пламен не е успял да изгуби способността си да е емпатичен, макар да е имал тази възможност вероятно безброй пъти. Точно затова „Касичка“ не е толкова роман за стойността на парите, колкото за стойността на човека. Въпреки академичната и международната си кариера, Кимон Иванов не пише високомерно или студено, не се опитва да ни убеди, че успехът е просто въпрос на достатъчно старание и точните, правилни решения. Напротив. Романът му е много чувствителен към теми като бедността, образованието, достойнството, емиграцията и цената на успеха. Вероятно именно защото авторът познава и двата свята – и света на финансовите модели, и света на обикновения човек, който просто се опитва да остане добър.

Така че „Касичка“ наистина е роман, който се чете не само заради историята, а заради въпросите, които поставя. А най-важният от тях може би е: какво всъщност пускаме в собствената си касичка и какво губим, докато я пълним?

Христина. Дочакано утро

Няма да ви питам помните ли „Божана“. И романа, и героинята със сигурност ги помните. Онази Божана, която трябваше да пораства заедно с младата България в края на XIX век. Във време на промени да се учи да бъде свободна без да губи онези граници, които само един истински свободен човек може да си наложи. Божана, която трябваше да преведе семейството си към новото без да къса нишките със старото. Без да забравя корените си, тя трябваше да се научи да живее в една нова, непозната още България.

Е, Божана порасна. Омъжи се. И роди Христина.

Ред е на новата брънка във веригата на рода да поеме своята част от тежестта, да направи своите избори и да понесе своя дълг. При това трябва да го направи във време бурно, непостоянно и непредвидимо. Време е да се върнем отново назад, сред прахоляка, болката и надеждата на едно отминало, но незабравимо българско утро. Утро, което отчаяно има нужда от своите герои.

Романът „Христина. Дочакано утро“ на писателката Анна Авиил проследява съвсем нова част от семейната сага, започнала в „Божана“, но и съвсем нова част от историята на България, Балканите и света. Светът е на прага на ХХ век, а новата българска столица София е в очакване на много новости. Електричеството, трамваите, новините от запад и изток, решения на твърде много нива, които ще определят бъдещето и на града, и на държавата. А там на юг мракът все още покрива огромна част от изконни български земи. Санстефанска България е незабравимо и непрежалимо минало, разкъсана на парчета от Берлинския договор. Одрин, Солун и Кавала са откъснати. Тракия и Македония все още чакат свободата си, докато хората бягат от тях към вече независимите територии. Турция се бори със зъби и нокти да запази онова, което е успяла да задържи до момента, Сърбия и Румъния преследват своите си териториални амбиции, а Големите сили редят съдбите на милиони подобно на пешки по шахматна дъска. И в този кипящ казан личните съдби сякаш нямат значение, хората нямат право на слабости.

Нещо обаче си е останало същото и това е вярата. Вярата, крепила българския народ векове наред под чуждото подтисничество и дала му силата в крайна сметка да го отхвърли. Вярата, че бъдеще има и свобода в него също. Вярата, че дори когато историята се пише с кръв, продължението все пак може да включва надежда.

На този фон израства Христина, която отказва да остане просто страничен наблюдател на страданието около себе си. Поемайки своята част от борбите за България, Христина от обикновен човек неусетно се превръща в избор. Тя става онзи мъж или онази жена, които не могат да отвърнат поглед от болката, не се крият зад удобството на сигурния живот и вярват, че дори в разрухата на войната има начин да останеш преди всичко човек. Онези хора, чиято сила не е в героичните жестове, а в тихата решимост да останат именно хора в моментите, в които целия свят губи човешкото си лице.

Една от основните теми в романа „Христина“ е тази за милосърдието. По време на Балканската и последвалата я Междусъюзническа война Христина най-сетне открива себе си, постъпвайки в лазарета на Нейно Величество Елеонора Българска. Под куршумите, в калта и кръвта, тя поема отговорност, каквато мнозина далеч по-възрастни не биха могли. И устоява под тежестта ѝ със същото достойнство, с което и майка ѝ преди години е поела своята. Защото лесно е, когато трябва да останеш верен на себе си и на хората, които обичаш, но безкрайно по-трудна е да останеш верен на хора, които никога не си виждал и едва ли някога ще видиш отново. Лесно е да си майка на собствените си деца. То е естествен порив на природата. Но да поемеш в ръцете си бъдещето на чуждите и то във време, в което собственото ти оцеляване е под въпрос, е нищо по-малко от героизъм.

А междувременно трябва да намериш в себе си и място за любовта към родината, която не винаги е лесна за обичане може би, особено когато имаш избор и можеш просто да си тръгнеш.

„Христина. Дочакано утро“ говори спокойно, без излишен патос за любовта към родината, която в последните години се превърна в трудна и трънлива тема. В „Христина“ родолюбието не е боен ринг за кандидати за политическа слава, а е действие. Войната е всичко друго, но не и романтичен фон. Напротив! Четейки „Христина“, няма начин да не усетите умората, страха, безсилието на обикновените хора, имали лошия късмет да се окажат пионки в една твърде жестока игра на войничета. Ще усетите обаче и онази странна, необяснима, но отказваща да умре надежда, съществуваща противно на всякаква логика точно когато всичко около теб се срива, а най-близките ти приятели падат покосени от куршуми, които не са предназначени за тях.

Но понеже това е и история за една жена, няма как да не е и мъничко любовна. Не от онези, булевардните, с които убиваме време обаче, а история за любов, която оцелява и спасява. Любов, която не отменя болката, а я прави поносима.

И докато светът се променя със скоростта на полудяла въртележка от събития, само младият бор пред някогашния дом на Божана остава единствена опорна точка на сигурността. Единствена връзка с онези, които са били и са си отишли, но не съвсем. Мястото където всичко е започнало и всичко трябва да свърши. Но спокойно! Не сега. Не с Христина. Някога може би. А дотогава той ще е тук, за да напомня, че когато всичко се променя, корените остават.

Обаче не стана точно така

Общо взето, съществуват два вида хора. Едните са с ясен план за живота си от самото начало. Другите са разбрали, че няма смисъл от планове, защото каквито и планове да си правиш, животът най-вероятно отдавна ти е спретнал съвсем друг.

Е, романът „Обаче не стана точно така“ на писателката Ели Лозанова е за тези – вторите. Той ни разказва историята на една жена, която цял живот търси себе си в другите. Тоест разказва я самата жена. А това е една наистина потресаваща, но красива история. Добре де, може и да не е красива, но Филомена ще ви я разкаже красиво, защото е искрено убедена, че никой не заслужава да му разказват грозни истории. И задължително ще е потресаваща. При нея други няма.

И тук е моментът да уточним нещо важно. Когато Филомена говори, тя всъщност не просто разказва. Тя интерпретира, украсява, омекотява, понякога преувеличава, а понякога подозрително омаловажава. С други думи, прави това, което всички ние правим, когато се опитваме да подредим собствения си живот така, че да може изобщо да бъде разказан някога. Защото, нека си признаем, ако животът ни бъде предаден едно към едно, без редакция, без монтаж и поне малко чувство за хумор, той би звучал... меко казано, странно на моменти. Страшно в други моменти. Непоносимо може би.

Главната героиня с малко стряскащото, особено за немскоговорящите ѝ колеги и пациенти, а понякога и за нея самата, име Филомена Хаджистратоникова е от онези жени, които, ако ги погледнеш отстрани, ще си кажеш: „Какво пък толкова може да ѝ има?“ На тази жена всичко ѝ е по план. Тя е със стабилна професия и впечатляващо образование, уверена, успяла, устата, със съмнителен в точността си морален компас, но с общо взето непоклатими ценности… От онези, на които животът просто им се получава.

Само че… не става точно така. Не и при нея. И това „не стана точно така“ не е еднократно. Не е една грешка, един избор или една връзка. Това е начин на живот. Разновидност на съдбата, ако щете.

Не, при Филомена нещата не се провалят драматично, с гръм и трясък. Е, може би веднъж или два пъти… През останалото време обаче те просто постоянно леко се разминават. Съвсем леко, колкото да не са съвсем това, което е очаквала, искала или на което се е надявала. Но след определен брой такива леки разминавания се оказва, че тя е на места, с хора и в моменти, в които не си е представяла, че може да се озове.

Филомена или Мона, известна още като доктор Психо, е на 50. Възрастта, в която вече имаш достатъчно опит, предимно горчив, за да знаеш как наистина трябва да се живее, и достатъчно ум, за да схванеш, че както и да го разбираш живота, тая работа няма да стане както си я мислиш. Тя не взема съдбовни решения на всяка страница, не изнася монолози за смисъла на живота. Всъщност въобще не е убедена, че разбира какво се иска, за да е щастлива. Затова през повечето време просто продължава и това се оказва напълно достатъчно. Минала е през връзки, държави, професии, възходи и падения, през различни свои версии, нито една от които не е била окончателна. Достатъчно е наясно със света и времето, в което живее, за да разпознава ботовете в социалните мрежи и да не може да се прехласне по кей-поп айдълите в ТикТок. А последното нещо, което може да твърди за себе си, е, че е какъвто и да било модел за подражание.

Въпреки това тя наистина много иска да бъде постоянна и поносима, а животът ѝ да е дълъг, изпълнен с любов, семеен уют и добри приятели. Иска… обаче не става точно така. Мъжете ѝ някак все я напускат или поне тези, които тя не иска да напусне. При това го правят по възможно най-предателския начин, като в повечето случаи умират. Любовта се държи като доста условно понятие с твърде много неизвестни, а колкото до семейния уют… Оказва се, че нито една от трите ѝ дипломи, в това число и тази по психология, не е достатъчна, за да помогне да го намери. Тук вече хуморът започва да върши тежката работа. Не защото ситуацията е смешна – тя даже си е почти трагична, – а защото без него няма как да бъде понесена. Както е открил Оскар Уайлд, „човечеството се взема твърде насериозно. Това е първородният грях на света.“ А Филомена си има достатъчно други грехове за плащане, за да добави и този към списъка.

С други думи тя не се опитва да бъде важна – твърде заета е да се опитва да прави важни неподходящите хора, с които битието я сблъсква – и вероятно точно затова накрая самата тя става такава. Ако не за други, то поне за онези, с които е делила детството си – брат ѝ Кало и сестра ѝ Аги. Но и това не се получава лесно, не се заблуждавайте. Някой някога беше казал, че приятелите са извинението на Бог заради роднините, които ти е дал. В случая на Мона обаче извинение няма, колкото и да е убедена, че такова ѝ се дължи, защото да дели една кръв с тези двама темерути е всичко друго, но не и лесна работа.

„Обаче не стана точно така“ е история на пръв поглед за разминаванията, житейските избори и въобще за онова усещане, че, ако не винаги, то често си на една крачка от правилния живот. На една крачка, но не и съвсем там. Както и самата Филомена отдавна е разбрала, съдбата обича иронията.

На втори поглед е история за осъзнаването и приемането, че правилен живот всъщност няма, но това обикновено го осъзнаваш след доста крушения, на възраст, в която вече не ти е жизнено важно да го знаеш. И тогава идва голямото облекчение. Когато спреш да гониш идеята за „правилен живот“ и просто започнеш да живееш онзи, който така или иначе ти се е паднал.

А за да ни помогне малко, романът „Обаче не стана точно така“ разказва история, която сякаш ни намига, напомняйки: „Спокойно, бе, хора! Тук всъщност никой не знае какво прави.“ И си е точно така. Никой няма представа какво да прави със себе си. Просто някои го правят с повече стил. А историята на Мона сякаш ни дава позволение и ние като нея да не сме съвсем наред. Да не знаем. Да не стигаме непременно и винаги там, за където сме тръгнали. Но най-вече да не правим от това голяма драма, защото съдбата и без това ни осигурява достатъчно такива.

Мъртвешка тишина

През 2149 г. някъде на ръба на Слънчевата система и на прага на непознатия Космос малък екип от петима души е напът да приключи рутинната няколкомесечна поддръжка на съоръжения, разположени в това забравено от хората и боговете място. Остават им броени часове преди да поемат към домовете си, когато мистериозен сигнал за бедствие по стара и неизползвана от години честота прави плановете им на пух и прах.

Безкрайният мрак е изплюл една легенда обратно в реалността и Клер Ковалик  трябва да реши дали петимата обитатели на ЛИНА да се отзоват на призива за помощ. Проблемът е, че ако нещо се обърка, в околния безкрай няма кой да спаси тях. Космосът не прощава никакви грешки.

Романът „Мъртвешка тишина“ на американската писателка С. А. Барнс е един чудесен многопластов научнофантастичен хорър, макар въобще да не е сигурно дали ужасът извира от случващото се с Клер и екипа ѝ или от начина, по който в крайна сметка петимата са използвани от онези, които вероятно знаят повече, отколкото са склонни да признаят. Налага се да открият по възможно най-трудния начин истината за случилото се с луксозния космически лайнер „Аврора“, изчезнал мистериозно преди двайсет години заедно с всичките си бляскави обитатели.

Е, да. Междувременно се налага и да оцелеят някак в един предполагаемо мъртъв космически кораб.

Веднъж успели да стъпят на борда на „Аврора“ обаче, петимата почти веднага попадат в кошмар, какъвто не са си въобразявали, че е възможен. Защото се оказва, че тишината там може би е жива. В мастиления мрак на мъртвите замръзнали коридори нещо наднича от най-тъмните ъгълчета, на ръба на видимото. Двайсет години по-късно то все още е тук и чака.

Докато се опитват да стигнат но мостика на „Аврора“, за да потърсят черната кутия и да разнищят загадката, петимата започват малко по малко да проумяват, че някакво зловещо присъствие вече е започнало да трови умовете им. Това, което започва като вълнуваща възможност за бързо забогатяване, плашещо бързо се превръща в борба на живот и смърт срещу противник, когото никой не вижда.

Сюжетът на романа се развива паралелно в две времеви линии.

В едната Клер трябва да си спомни какво се е случило с екипа ѝ на борда на „Аврора“ и защо само тя се е спасила. Дали наистина е убила собствения си екип в пристъп на лудост? Или заради плячката?... Какво всъщност се е случило с Кейн, Лурдес, Волер и Нисус в онзи луксозен ковчег преди спасителните екипи на „Верукс“ да се натъкнат на капсулата, в която откриват само безчувствената Клер? За втори път в живота си тя е единствената оцеляла. Този път обаче няма никаква представа как и защо е успяла, но по-лошото е, че въобще не е сигурна, че иска да си спомня. Не отново.

В другата нишка ЛИНА тепърва успява да се скачи със загадъчния, привидно мъртъв  лайнер, за да сложи началото на безумието, в което реалност и лудост стават едно цяло. И само онези, които познават живота и в двете измерения на ума, може би имат някакви, макар и минимални шансове за оцеляване. Тези като Клер например, които познават призраците отблизо.

В лицето на Клер Ковалик С. А. Барнс е създалa една наистина завладяваща главна героиня. Ненадеждните разказвачи като Клер винаги са били интригуващ начин да бъде задържан читателския интерес. С. А. Барнс разкрива парче по парче потресаващата ѝ предистория, превръщайки тази ненадеждност в причина читателят да ѝ симпатизира все повече. Тя е дълбоко травмирана от събития, разиграли се когато е едва единайсетгодишна и в резултат на които губи майка си. Дали сега случилото се в аванпоста „Ферис“ не се повтаря? Преследвана от призраците на миналото – буквално и преносно, – можем ли днес да вярваме на всичко, което Клер вижда? И дали „Аврора“ е толкова безжизнена, колкото изглежда, или Клер не е единствената, пред която мъртвите оживяват?

С. А. Барнс е един от псевдонимите, под които работи американската писателка Стейси Кейд, известна още и като Стейси Клемщайн. Стейси е дъщеря на свещеник и учителка по музика. Добива популярност най-вече като автор, пишещ космически хоръри, разиграващи се сред клаустрофобични обстановки на фона на психологически ужас. Преди да реши да се занимава  писане, тя работи като корпоративен копирайтър, а днес е библиотекарка в гимназия в щата Илинойс и твърди, че живее с повече книги и кучета, отколкото е препоръчително, както и с много търпеливия си съпруг.

Децата на дивите гъски... от Северозапада

Има книги, които разказват лесно смилаеми истории – красиви, вдъхновяващи, лесни за преживяване. Истории за авантюри, любов, успехи и задължително с хепиенд.

Има обаче и такива, които просто разказват живота.

Без сантиментални отклонения, без щадене, без пудра и грим, без край, камо ли пък щастлив, но пък със смях и сълзи, без свян и преструвки. Разказват за тихия инат да живееш въпреки и напук, точно когато е най-трудно. А понякога е трудно от люлката до гроба. Живот на контра, при това в място, което не познава лесното и не щади никого – в Северозапада на България, по брега на Дунава.

В Северозапада по правило няма лесно.

Има обаче едно трудно обяснимо достойнство в упадъка. Една странна гордост в нямането. Гордост без очевидна причина, но с почти необясним мащаб.

Има любов в калта на казармите, с вкус на печен щавляк и на торта с крем патисерѝ, с дъх на барут и люта ракия.

Има усещане за познатост, натрапчиво като мирис на нафта, който се впива в гърлото и в кожата ти като паразит, за да не те пусна дълго след като и последната чепка грозде е умряла заедно с цял един човешки род.

Сборникът с разкази „Децата на дивите гъски“ на ломския журналист, поет и писател Любомир Йорданов е от втория тип книги. В него Северозападът не е просто място на картата, а сурова съдба. Той е герой, наравно с приносителите си. Стъргалка, през която не всеки е годен да мине, но мине ли, доказал се е.

Пред кого?

А има ли значение?

Доказал се е сред самотата, понякога доброволно наложена, сред гърмежите на ловците из блатата, под парцаливите юргани на зимните крайдунавски мъгли, точно под крякането на летящите патици. Сред аромата на пържоли от лама, когато се налага, сред ледохода и кучешкия студ на зимите или в зноя на лета, горещи като проклятия. Там, където все още, с малко късмет, можеш да срещнеш последния войник бай Иван, останал вече близо век без да знае защо. Но трябва да има причина, нали? Трябва да има причина да останеш след всички.

„Децата на дивите гъски“ не бива да се чете бързо. Може, но не бива. Трябва да се преживява на паузи, на малки дози от по няколко страници, с връщане назад, с време за всяка история. Защото те носят много повече, отколкото казват – точно като хората, които ги населяват. Сурови, трудни и непасващи, ръбати и чепати, неподлежащи на никаква категоризация. Хора, които живеят на ръба, а често и отвъд него. На ръба на промяна, решение, признание, любов или умиране. Натурални продукти на Българския Северозапад. Сурова земя, раждаща сурови хора, които всеки ден губят по нещо и някого, крепят на плещите си един разпадащ се свят, но не търсят съжаление. А да се оплакват? Абсурд!

Любомир Йорданов не се опитва да завършва разказите си по начин, който да удовлетворява естествената потребност на читателя от задължителния щастлив край. Понякога ги оставя отворени, почти неудобни като камъче в обувката. Всеки сам да ги довърши както иска и може. Но в тази неудобност има честност, а честността е рядка форма на литература. Само живот такъв, какъвто е.

И уроци. Като например да не се вземаме твърде насериозно, защото „Космодрума“ е нашето общо неотменимо бъдеще! Рано или късно всички кацаме във вечността, където няма никакво значение колко богат си бил, колко далеч си стигнал, колко скъпи коли си карал и колко пари си оставил в банката. Има значение обаче дали си плакал заедно с лозите, дали си гонил моруните по Дунава нощем и колко дълго си имал сила и кураж да се бориш с бурените, които онази неуловима лисица всяка нощ влачи в двора ти.

Накрая остава само онова осъзнаване, че може би най-голямата сила всъщност не е да устоиш на времето, а просто да продължиш, въпреки него. Или с него, ако ти стигат силите, и с всичко, което успее да ти стовари на раменете. Без да се оплакваш. То и без това почти не е останало на кого. Винаги можеш да го направиш обаче пред себе си и пред онези, чиито гени носиш. Те ще те разберат.

Камий, моето вдъхновение

През 2013 г. в навечерието на Коледа опустошителна и може би неглижирана от парижките лекари опустошителна треска убива 16-годишната Камий, единствената дъщеря на актрисата Софи Дол. Четири дни по-късно Софи започва да пише. Пише, за да запази дъщеря си жива. За да я помни. Да съхрани моментите на съучастие, споровете, пристъпите на смях или гняв, песните с пълно гърло между 19 и 20 часà, тропането на токчета на горния етаж, синьото на очите… Софи Дол пише, за да остане силна, но и да може да прекара поне още малко време в компанията на изгубеното си дете. За да спре вълните от „лоши мисли“ за всички онези неща, които няма да ѝ се случат. Няма да ИМ се случат. И на двете.

Романът „Камий, моето вдъхновение“ обаче е далеч от това, да се превръща в излияние на една скърбяща майка или в мемориал на дъщеря ѝ. Той всъщност е история за съпротивата срещу непоносимото, в която думите са стратегия за оцеляване. За писането като утеха, като спасение, като единственият начин да не полудееш от скръб и може би да спреш да блъскаш главата си в стените на банята. Да спреш да пиеш, да палиш свещи навсякъде вкъщи, да започнеш да дишаш отново.

„Камий, моето вдъхновение“ не търси съчувствие и не се опитва да извлече емоционален ефект от самата трагедия. Не разчита на патоса на загубата, нито на състраданието по подразбиране, което подобна история неизменно предизвиква. Вместо това Софи Дол разказва с почти непоносима честност, без да украсява мъката и без да я превръща в литературна поза. Нещо повече – тя дори намира сили да се шегува в опит да позабавлява своята Камий с глупостите на възрастните, останали след нея.

В този смисъл романът не е просто разказ за смъртта на едно момиче и нечие дете. Той е разказ за отсъствието, което нахлува отвсякъде след подобно нещо. За празното пространство, което остава не само в една стая, в един дом, но и във всяка мисъл, във всеки жест, във всяко бъдеще. Камий вече я няма, но по някакъв начин продължава да присъства във всичко. В навиците, в спомените, в часовете от дена, в звуците, в предметите, в онези дребни подробности, които изведнъж се оказват най-ценните доказателства, че някой е бил тук, имало го е, а сега е оставил липса, способна да убива.

Софи отказва да превърне изгубената си дъщеря в абстракция. Камий не е просто починалото ѝ дете, не е символ на загубата, а остава жива, конкретна, със своя темперамент, със своя глас, със своето присъствие. Със сините си очи и русите коси. Софи не пише само за смъртта на Камий, а и за нейния живот – за характера ѝ, за отношенията между майка и дъщеря, за близостта им, за конфликтите, за ритуалите, които са споделяли. Не канонизира дъщеря си, а я съхранява.

Може би най-силната страна на романа „Камий, моето вдъхновение“ е, че той въобще не цели да предлага утешителни отговори. Това не е история за примирение, още по-малко пък за някакво красиво, възвишено, дори артистично приемане на съдбата. Напротив – в него има гняв, безсилие, ужас, вина, разпад. Има от онзи суров вид скръб, която не проста наранява, а разрушава представите за ред, справедливост и смисъл. Има го осъзнаването, че светът може да продължи да съществува, дори когато за теб самия той вече е свършил.

„Камий, моето вдъхновение“ е по-малко от сто и петдесет страници, но е от книгите, които не можеш просто да прочетеш набързо. След нея човек дълго не може да се върне към обичайния си ритъм, защото нещо продължава да отеква като сподавен вик. Като нечий отказ да се примири със смъртта. Може би защото всеки разпознава ужаса от мисълта, че любовта не е гаранция за спасение, че близостта не може да спре катастрофата и че понякога животът просто отнема най-скъпото. Без обяснения. Без извинения.

Софи Дол е актриса и писателка, родена през 1965 г. в Белфор, Франция. Тя завършва образованието си със специалност пиано и пеене, а сценичният ѝ път започва в училищен театър, след което продължава с работа в театъра, с танци и със собствена сценична компания. През 2015 г. публикува първата си книга „Камий, моето вдъхновение“. Книгата ѝ печели голямо внимание в литературните среди, а по-късно тя утвърждава мястото си като писател и с втори роман, който печели Наградата за литература на Европейския съюз през 2019 г.

Когато първата любов те предаде, следващите са безсилни

Клиничният психолог д-р Юки Макабе получава повече от интересно предложение, когато с нея се свързва издател. Идеята е да напише книга за текущ съдебен процес, в който 22-годишната студентка Канна Хиджириама е обвинена в убийството на собствения си баща – известен художник и уважаван университетски преподавател. Случайно или не, служебен защитник на обвиняемата е Кашо Ано – бивш състудент на Юки и брат на нейния съпруг.

Именно странната, „твърде красива, за да е убийца“, Канна Хиджириама и тайните ѝ, скрити дълбоко не само от околните, но сякаш и от самата нея, стоят в основата на романа „Първа любов“ на японската писателка Рио Шимамото.

Това е книга, която на пръв поглед може да бъде възприета като съдебен трилър, но всъщност психологическата ѝ дълбочина е много по-съществена от криминалната интрига. В нея престъплението не е центърът, а последицата, а истинският интерес е насочен към онова, което го предшества – към натрупванията, травмите, липсите и изкривяванията, започнали много по-рано.

Както подсказва заглавието, една от големите теми на романа е любовта. Не в романтичния ѝ, а в първичния ѝ смисъл. Любовта като грижа, приемане, сигурност и внимание, които детето трябва да получи, за да израсне емоционално здраво. „Първа любов“ говори именно за тази любов, когато я има, но още повече когато липсва, когато е деформирана, подменена с контрол, насилие, студенина или мълчание. Първите любови обикновено се случват именно в детството, в периода, в който личността тепърва се изгражда, ценностите все още са неясни и неукрепнали, а усещането за собствената стойност се оформя болезнено и несигурно.

В романа на Рио Шимамото семейството и по-точно връзките между родители и деца играят централна роля. Това не е разказ за едно убийство, а изследване как точно се стига до него. Рио Шимамото се вглежда в механизмите на емоционалното оцеляване, в раните, които човек носи незабележимо, и в начина, по който една пречупена или напълно разбита вътрешност може дълго да остава невидима за света. Тъкмо в това е може би най-голямата сила на романа. Не да шокира със сюжетни обрати, а да покаже как понякога най-страшното не е самото престъпление, а историята, която го е направила възможно.

„Първа любов“ отказва лесните обяснения и отговори. Канна не е представена еднозначно нито като жертва, нито като чудовище. Рио Шимамото не я оправдава, но и не я осъжда прибързано. Вместо това я разглежда като човек, формиран от средата, травмите и социалните очаквания, които постепенно са разрушили естествените ѝ ориентири. И не предлага нито един удобен морален отговор.

„Първа любов“ е и роман за японското общество като цяло, за неговите норми, за тишината, с която се прикриват неудобните истини, за предразсъдъците и обществените роли, от които трудно се излиза. В опита си да стигне до истината за мотивите на Канна, Юки Макабе хвърля светлина върху насилието, върху живота на жените в Япония, върху семейните и социалните модели, които често остават скрити зад фасадата на приличието. Романът внушава, че в общество, където срамът често е по-силен от съчувствието, а мълчанието по-приемливо от признанието, травмите не просто се задълбочават, а дори започват да изглеждат нормални. И в крайна сметка се получава една история за това колко разрушителни могат да бъдат семейните тайни и за невидимите механизми, чрез които обществото често произвежда самотни, наранени и изгубени хора, а после се ужасява от последствията.

Рио Шимамото е носителка на награда „Гунзо“ за млади писатели, на наградите „Нома“ и „Наоки“, а нейни произведения вече са адаптирани и за филми. Дебютира в литературата през 2001 г. с разказа си „Силует“, докато все още е ученичка в гимназията, а през 2002 г. новелата ѝ „Малко по малко“ печели наградата „Нома“ и е номинирана за наградата „Агутагава“. Това превръща Рио Шимамото в най-младият автор печелил „Нома“. През 2005 г. романът „Разказ“ излиза от печат и се превръща в бестселър в Япония. Това позволява на Рио Шимамото най-сетне да напусне работа и да се посвети изцяло на писането.

Фермата на писателите

Няма по-неприятни хора от писателите.

До този извод са стигнали и журналистите, отразяващи културните новини и събития, и екипът на едно напълно ново телевизионно риалити шоу, подготвяно в пълна тайна с идеята да разбие всички рекорди в рейтингите до момента. И те не просто знаят, че родния писателски елит е една от най-дразнещите групи интелектуалци, но са решени да го докажат и покажат на всички, затваряйки за една седмица в малка селска къща седем от най-популярните имена в литературата на съвременна България. Самата отправна точка вече е достатъчно силна, за да подскаже, че няма да има никаква милост към суетата и позата. Седмина писатели и поети, всеки намерил или все още търсещ своята ниша, своята читателска армия, своя публичен образ, всеки със своите тайни надежди и амбиции за признание и слава.

Иво Сиромахов събира в романа си „Фермата на писателите“ седем от най-ярките представители на днешната българска литература с идеята да покаже на света истинските им лица, отвъд грижливо режисираните роли, които играят.

Един бивш доносник от ДС, който между другото е и поет, един тежък алкохолик, една посредствена, но амбициозна провинциална поетеса, един бивш журналист, удобно възседнал вълната от невежество, неизменно вървяща ръка за ръка с вярването в безумни конспиративни теории, една патетична до фанатизъм писателка на българщината, един политкоректен нагаждач и не на последно място една уморена от живота журналистка, специализирала се в хваленето или унижаването на творци в зависимост от това на кое политическо течение симпатизират…

Още в избора на тези типажи личи колко внимателно е подбран сблъсъкът между различни форми на суета, зависимости и претенции за значимост. Седем от най-популярните имена се оказват под един покрив и дори под един юрган, само за да докажат на себе си и на света, че у нас и интелектуалците са такива преди всичко според собствените си претенции, отколкото по действителни заслуги.

Разбира се, че читателите веднага ще решат, че разпознават повечето или дори всички герои в действителни хора. Разбира се, ще са в грешка донякъде, защото целта на романа очевидно не е да осмее конкретни хора от реалността, а невъзможността да се изплува над злободневието, над професионалната и творческа завист, над амбицията на посредствеността, над позьорството. Тъкмо това прави книгата далеч по-силна от обикновен литературен шарж с лесно разпознаваеми мишени. Водещи са иронията, гротеската и социалното разголване. На моменти образите са нарочно типизирани и преувеличени, но точно в това е целта. Романът не иска да бъде деликатен, а да удари право в слабите места на една среда, която много обича да се взема насериозно.

„Фермата на писателите“ е едновременно забавен и доста хаплив роман. Със сигурност се чете леко, макар че зад смешното прозира една нелицеприятна, дори смущаваща истина за хората, претендиращи да са днешния духовен елит. Хуморът тук не е самоцел, а средство, чрез което грозното и смешното започват да си приличат до неудобна степен. Това всъщност е книга за суетата, посредствеността, амбицията и смешната трагика на онези, които искат да бъдат велики на всяка цена. И точно затова си струва да бъде прочетена. Тя е и книга за нашето общество изобщо – за позата, за желанието да бъдеш забелязан, за фалшивия блясък и за това колко често хората се вкопчват във външното признание, вместо в истинската стойност.

Романът „Фермата на писателите“ обаче далеч не е просто сатира на литературния свят. Да, героите са писатели, поети, журналисти и хора от културната сцена, но всъщност историята е и за българския манталитет като цяло. За позата, за болната амбиция, за фалшивия блясък, за подменените ценности, за желанието да изглеждаш значим вместо да бъдеш стойностен. Също и за желанието да сриваш авторитетите и да омаловажаваш чуждия успех обаче. В този смисъл книгата говори не само за литературата, а за една много по-широка и болезнено позната обществена среда. Ето защо романът може да бъде интересен и на хората, които не следят литературния живот отблизо, не са наясно с теченията в съвременната нашенска литература и с подводните камъни и борбите кой пръв ще яхне поредната вълнà.

В крайна сметка „Фермата на писателите“ не оставя особено място за илюзии нито за героите си, нито за средата, от която идват, нито за обществото, което ги произвежда и търпи. Това е роман, който без много церемонии смъква маските и показва колко лесно шумът се бърка със стойност. Тъкмо затова книгата звучи едновременно смешно и неприятно вярно – защото не осмива просто едни писатели, а цял механизъм на фалшив престиж и самозабрава.

Приключенията на отец Константин

В църквата на отец Константин не е скучно. Ту Хемингуей ще намине, ту виното за причестяване ще се окаже малинов ликьор, ту любовно писмо в рими от неизвестен обожател ще се появи от нищото, колкото да смути зажаднялото за близост сърце на Цеца Господарска. Даже чудеса стават от време на време. Веднъж пред очите на цялото множество стария свещоносец бай Пешо жив светия ще стане ей така, докато си дремва по време на служба, друг път кварталния пияница Кольо Боксьора почти ще откаже пиенето. Даже от време на време сакатите прохождат, точно като в Библията. Вярно, за да избягат с писъци прохождат, ама прохождат.

Въобще в храма „Свето Възнесение Господне“ може и да е тихо през повечето време, но определено не е скучно. Животът си върви, смъртта също, както си му е редът, защото ей тоя малък храм всъщност е като умален модел на света, а в света е така откакто го има. И отец Константин, когато не скърби по невярната си съпруга – оная никаквица, дето го заряза, за да ходи да печели долари в Щатите – с божията помощ успява неизменно да държи под контрол и живите, и мъртвите, и нормалните, и лудите, и младите, и старите. Вярно, че отецът си е малко зле с нервите, освен в неделя по литургия, когато се оживява, но кварталът си го разбира и му прощава. Нали си е тяхното отче и центъра, около който се гради и върти малкия свят на тези хора.

Сборникът с разкази „Приключенията на отец Константин“ на пловдивчанката Мира Папо отваря портите на малкия църковен храм, колкото да покаже, че независимо от всичко и всички, църквата никога не е спирала да бъде неразделна част от живота на хората, макар и далеч не по начина, по който биха искали големите отци със скъпи одежди и няколко реда ланци с кръстове по вратовете. Или по правилно би било да кажем, че вярата никога не е спирала да присъства. Защото без вяра никой църква не би била храм, нали?

Както и да си представяте живота на един свещеник, този на отец Константин не сте си го представяли. То сигурно и той не си го е представял така, когато навремето си е избирал поприще, но животът няма връщане назад. И ако в служебните му задължения влизат неща като да води литургии, да изповядва и да опрощава грехове, да опява мъртвите и да кръщава и венчава живите, то в човешките нещата са далеч по-неясни.

Сега… да го питате, и самият отец няма да може да каже към кои задължения, например, да причисли необходимостта да намери булка на Лъчката от Стряма преди този да му е прогонил и последните енориаши от църквата… но не се оплаква. Възникне ли подобна необходимост, отецът се заема с нея със същата отдаденост, с която се заема и с неделните литургии. То освен Лъчката, и на кварталната врачка маг Антонио май няма да му навреди да се ожени, та да се кротне, ако питате отеца, ама нейсе. Някои хора и Господ трудно би ги вкарал в правия път.

За късмет или не, отецът никога не е сам, макар жена му да го е зарязала най-долно. Точно като в сватбената клетва, в добро и в лошо, в болест и в здраве, покрай него винаги са неговите верни помощници – певицата баба Станка, винаги готова да си оправи гласа с деликатна глътка анасонлийка, та да може да държи исото, клисарката леля Ренате, баба Вангелица и старата мома Цеца Господарска, а покрай тях и целия квартал. Всички готови да са му опора, дори ако се налага да ходят с него за риба, та да не умрат от глад, докато владиката се сети да прати пари за църквата, или да прогонят Чупка Стойкова, когато стане твърде нахална.

Омъжена за свещеник, Мира Папо вероятно неслучайно избира именно църква за сцена на разказите си. Самата тя, макар и учител по образование, е църковна певица и клисар по призвание.

Изключително чувствен и талантлив автор, но и тънък познавач на човешката душа, Мира Папо има дарбата да вади на показ именно човешкото, но не за да го заклейми или осмее, а за да покаже, че в него поначало няма нищо страшно или осъдително. Че да си самотен, стар или уплашен, да си малко или повече чалнат, да не си съвършен не е грях, нито пък е чак толкова лошо, ако от време на време си пийваш или ако ти харесва многострадалната Елена да ти прави масажи. ,Даже точно баба Станка ще ти каже, че само пчелата и мухата са безгрешни, а с масажи понякога много далеч се стига.

„Приключенията на отец Константин“ не е първият сборник с разкази, който Мира Папо издава. Автор е на 12 книги, в които твърди, че е цялата ѝ същност. Сред тях са „Наркоман по лекарско предписание“, „Докато смъртта ни събере“, „Пловдивски потайности“, „Петте спирки на сърцето“, „Отец Константин се бори с дявола“ и други, а общото между тях е, че всички те са парчета от един съвсем завършен свят на границата между фантазията и реалността, между шегата и тъгата, където обаче хората неизменно успяват да останат добри, напук на политически системи и световен ред, напук на бедността и неволите, напук на старостта, болестите и самотата си. Добрите хора се познават в трудното.

Тихата вяра в ангели

През 1939 г. Европа вече стремглаво върви към нова война, но в малкото градче Огъста Фолс някъде в американския щат Джорджия, място все още съвземащо се от Голямата депресия, друг вид зло буди повече тревоги. Единайсетгодишният Джоузеф Воон намира първото ангелско перо в живота си в деня, в който баща му умира. Седмици по-късно едно момиче на неговата възраст е бутално нападнато и убито, но по-страшното е, че това се оказва само първото от дълга поредица подобни престъпления. Все още никой не знае, че кошмарът ще продължи цели десетилетия, преобръщайки живота не само на семействата, изгубили децата си, но и на мнозина техни приятели.

Поради причина, която не може да обясни дори на себе си, един от най-засегнатите се оказва именно Джоузеф. Знае единствено, че по някакъв начин вината за смъртта на всички тези деца може би е и негова. Не е ли задължение на тези като него да пазят по-малките, по-уязвимите и слабите?... А може би просто му е по-трудно да се справи с всичко това, докато все още се опитва да свикне с  мисълта, че баща му е мъртъв, а той е видял стъпките на Смъртта в калта, когато е минала през дома им. След като прибира баща му, Смъртта започва да се връща в Огъста Фолс отново и отново, а Джоузеф няма представа как да я спре. Никой не може, колкото и бдителни да са жителите на малката селска общност.

Романът „Тихата вяра в ангели“ на английския писател Р. Дж. Елъри разказва историята едно твърде бързо възмъжаващо момче, обременено с неспокойния ум на творец и със съдбата на герой от старогръцка трагедия. В Огъста Фолс Джоузеф не намира себе си и сякаш единствената, която вижда какво се случва в мислите му, е госпожица Александра Уебър – неговата учителка, която първа го насърчава да започне да пише. Всички останали са заети с оцеляването си и с тревогите около Втората световна война. Джоузеф трябва сам да се справи с пораженията от поредицата трагедии, които го връхлитат, сякаш поемайки вината и заради останалите.

Докато се бори със собствените си кошмари, момчето решава да организира няколко свои приятели с идеята да пазят момичетата в града и да помогнат за залавянето на убиеца. А междувременно светът гори и пожарът стига до Америка, дори до Огъста Фолс, когато поредната жертва на неуловимия сериен убиец се оказва еврейско момиче. Цялото натрупано напрежение и едва стаявани предразсъдъци избиват на повърхността, за да покажат колко лесно е хората от любящи съседи и приятели да се превърнат в озверяла тълпа, жадна за линч на всяка цена, без съд и присъда. Да си различен се оказва смъртоносно.

Р. Дж. Елъри има таланта да прикрива най-шокиращите моменти от историята в текста така, че читателят да се натъкне на тях уж случайно, за да усети ужаса на героите сякаш самият той е един от тях. И ако в началото на романа дългото бяло перо, което Джоузеф намира на вратата си, дава повод за вяра в съществуването на ангели, то в края му вече няма съмнение, че белите пера са предвестници на смъртта.

Да опишем „Тихата вяра в ангели“ като трилър за сериен убиец би означавало драстично да изкривим перспективата и в крайна сметка да променим естеството на романа. „Тихата вяра в ангели“ е история за живота на един човек, белязан от Смъртта, който в продължение на десетилетия губи себе си, докато търси отговори за смъртта на всички онези момичета около себе си. Джоузеф Воон търси утеха и спасение в писането, защото хората се оказват твърде непостоянен фактор в живота му – отиват си или умират. Но дали писането е достатъчно, за да го измъкне от тъмните облаци, в които живее обгърнат от дете? И дали Смъртта най-накрая няма да му покаже поне едно от лицата си? Това на серийния убиец на малки момичета.

„Тихата вяра в ангели“ не е просто криминален роман, а история за завръщането и необходимостта от него. История за това, че колкото и да бягаме от проблемите, те винаги ще успяват да ни настигнат, където и да отидем, и единственият начин да се справим с тях, е като просто спрем да бягаме. Това в крайна сметка води Джоузеф през цяла Америка – от забутаната Джорджия до Ню Йорк и обратно, през поредица от лични и световни трагедии, през затвора, несправедливостта, предателствата и неочакваните приятелства, за да го изправи най-накрая пред онзи, който е белязал целия му съзнателен живот с необяснимото си зло.

Роджър Джон Елъри е английски писател на съвременни и исторически трилъри и криминални романи, певец, китарист и запален привърженик на буккросинга – практиката да се оставят книги на обществени места, където да бъдат намерени и прочетени. Започва да опитва да пише още през 1987 г, завършвайки около 20 ръкописа, но заради отказите на издателствата да публикуват каквото и да е, се отказва за дълъг период от време. Връща се към тази си страст едва през 2001 г.  и две години по-късно от печат излиза първият му роман „Свещеникът“. Романът веднага е номиниран за наградата „Стоманеният кинжал на Иън Флеминг“ за най-добър трилър на Асоциацията на британските писатели на криминални романи. Следват „Призрачно сърце“, „Тиха вендета“ и „Град на лъжи“. „Тихата вяра в ангели“ излиза през 2007 г.