Краят на света може да е доста абсурден... и не съвсем окончателен

Какво ще направите, ако знаете, че светът ще свърши след дванадесет дни? Ще седнете ли просто да чакате или си имате един „черен списък“ с имена на хора, които бихте искали да посетите преди апокалипсисът да ви е отнел възможността за разплата?

Точно това предстои на героите в романа „Пророчицата и идиотът“ на шведския писател Юнас Юнасон, само дето повечето от тях все още не го знаят.

Никой не подозира, че съвсем скоро небето ще се срути, ама буквално, освен самоукия астрофизик Петра Роклунд, която не се съмнява в предсказанието си. Все пак то е резултат от деветгодишни изчисления на сложно математическо уравнение с шейсет и четири интерации. Няма място за грешки. За съжаление, никой не вярва на Петра, а и тя не го очаква – иска само признание. Както цял живот, и сега е напълно пренебрегната от цялата научна гилдия. В отчаянието си един ден тя решава, че не ѝ остава нищо друго, освен да се обеси в своята каравана. Точно тогава обаче съдбата взема нещата в свои ръце, пращайки насреща ѝ неуправляем кемпер, зад волана на който е Юхан Льовенхулт – гениален готвач и… Ами това е.

Явно на съдбата ѝ се иска да се позабавлява като за последно.

Юхан тъкмо е изпратил брат си – дипломата Фредрик Льовенхулт – към шведското посолство в Рим и се опитва да намери място за паркиране с кемпера, за който, естествено, няма книжка. Той е готвач с феноменален усет за вкусове и аромати, леко наивен може би… или доста наивен, но шофирането определено не е сред талантите му. Освен това е първия, който безрезервно вярва на Петра без дори да се опитва да разбере как и защо е стигнала до мрачната си прогноза. Но от друга страна той вярва и на брат си, когато Фредрик казва, че изяжда всички бонбони, само за да предпази Юхан от разваляне на зъбите, че е алергичен към изхвърлянето на боклук и че от продажбата на дванайсет и половина стаен апартамент в центъра на Стокхолм е взел само няколко хиляди крони.

В опит да предупредят света за приближаващия край, двамата набързо успяват да си осигурят национално издирване от властите в Швеция, а после, за да е още по-шарена компанията, към тях се присъединява и 75-годишната вдовица Агнес Еклунд със своята лилава коса и 19-годишното си алтер его „Пътуващата Еклунд“, заради което Интерпол и няколко световно известни производители на луксозни стоки са изправени на нокти.

Добре. Краят на света е близо, но никой не вярва. Дори Агнес има своите съмнения, но е склонна да ги премълчи, ако това е цената на първото приключение в живота ѝ. Тримата решават, че така и така ще се мре, поводът е чудесен веднъж завинаги да си разчистят сметките с онези, които някога са ги унижавали, мамили и наранявали. Например Фредрик – братът на Юхан, самоуверената Виктория, която така и не каза на Петра едно „благодаря“ за всички написани домашни някога, или наглия любовник на една чужда жена, чийто съпруг също има право на своето отмъщение преди да измръзне до смърт. За съжаление, в преследване на своите негодници, тримата шведи някак без да искат помитат и известно количество напълно невинни хора по пътя си – къде с кемпера, къде с бейзболна бухалка или с един чугунен тиган „Ронебю Брюк“, забъркват се в международни скандали и сложни дипломатически игри, съсипват репутацията на поне една швейцарска банка със 130-годишна история и застават на пътя на някогашни руски олигарси и настоящи мафиоти.

О, да. Някъде по време на цялото шеметно препускане, както Агнес подозира, се оказва, че Петра все пак е пообъркала изчисленията си и че краят на света ще се състои след пет години… или след двеста… или е бил миналата пролет… Но какво от това, ако грешката става причина да намери любовта, на която дори не се е надявала вече?

„Пророчицата и идиотът“ е шестият роман на шведския писател и журналист Юнас Юнасон, в който той по своя неповторим, наситен с хумор, екшън и абсурд начин ни повежда на едно шеметно околосветско приключение, от Швеция, през Европа и Африка, та чак до САЩ. А междувременно в опита си да посрещнат края на света с малко по-спокойни души и умове, Петра, Юхан и Агнес се сблъскват с хора като Барак Обама и Бан Ки-мун, с лидерите на целия Африкански съюз, с шофьора на камион за тор Пребен, адвоката на Джордж и Амал Клуни и дразнещия диктатор на най-бедната африканска република, който много иска да се отърве от гадния си прякор, дори и ако цената е да обере руската мафия. И установяват, че понякога единственото, от което има нужда светът, или ако не той, то поне Барак Обама, е малко сирене „Вестерботен“.

Възмездието като кулинарен шедьовър

БНР Радио Видин

В едно общество, което като че ли вече е станало напълно безчувствено към насилието, жертвите на престъпления и техните близки все още имат нужда от справедливост. Но ако дори служителите на реда са безсилни да я въздадат, кой би трябвало да поеме тази задача и има ли изобщо право някой да го прави? А какво ви остава, когато насилието нахлуе в собствения ви дом? Може би тогава настъпва времето да повярвате в справедливост отвъд реалността… или да потърсите някой от нейните приносители.

Романът „Ресторант“ на турския писател Хакан Йел разказва история за онова късче възмездие, което всички тайно жадуваме, когато светът ни покаже най-уродливото си лице, но законът се оказва безсилен. Една история за гнева, който ни изяжда отвътре, когато престъпниците остават ненаказани. За онзи глас, който ни нашепва, че няма друга справедливост, освен личната.

В романа си Йел използва като декор наситени с екзотични аромати турски кухни, ресторанти и кафенета, за да разказва за престъпления и наказания, за грехове и разплата. За сурово, изчистено право, каквото хората са отвикнали да търсят и очакват, но все още да имат нужда от него.

Някъде там, над света на видимото е оплетена невидима мрежа – информационно поле, в което тайните не съществуват, а законите и правилата са изчистени и ясни. Справедливостта е неотменима и неизбежна. Никой и нищо не остава скрито и безнаказано. Добро срещу зло, светлина срещу мрак. И всяка от страните си има своите служители. Хора като „Готвача“ Кузей Арал.

Той е човекът, от когото имат нужда низвергнатите, отчаяните, обезверените, пренебрегнатите. Него чака бащата, изгубил дъщеря си от ръцете на убиец, когото законът оправдава. На него се надява изоставеното момиче от сиропиталището, жертва на онези, които уж трябва да се грижат за него. Дори полицаят, решен да го залови, но изгубил всичко, което някога е обичал, има нужда от Кузей. „Готвачът“ е проводник на воля, по-древна и по-могъща от всяка човешка институция, а изкуството му преплита храната и смъртта по начин, превръщащ и двете в тайнство. Защото Кузей знае, че каквото и да правиш, независимо дали е баклава или убийство, трябва да му се посветиш изцяло, докрай. Да се разтвориш в него. Да го правиш с уважение, отговорност и стил. Нямаш право да бъдеш аматьор нито в кухнята, нито в убийството.

От другата страна на разказа е инспектор Али от истанбулската полиция, който разбира посвещението по свой начин. Той бързо се досеща, че преследва прецизен сериен убиец, приел за своя мисия да въздава правосъдие там, където законът се е оказал безсилен. Някой убива изверги, успели да се измъкнат от отговорност за престъпленията си. При това ги убива по начин, граничещ с невъзможното. Убиецът не просто преследва жертвите си – той ги познава като никой друг. Знае тайните им, познава слабостите им дори по-добре от тях самите.

Али и партньорът му Музафер вярват, че когато постъпват правилно, животът няма да се отнася сурово с тях. Знаят от коя страна на закона стоят и това ги прави твърде уверени, докато не разбират по най-трудния начин, че никой не е застрахован от опасността да изгуби хората, които обича. Че животът пет пари не дава дали си спазвал правилата или не, дали си добър човек или чудовище. За него няма значение кой си, какъв си, какво си правил – той удря еднакво жестоко всички.

В такъв момент човек започва да се съмнява в себе си, в решенията и приоритетите си. Започва да си задава въпроси. Животът на любимите ти хора достатъчно висока цена ли е, за да изоставиш принципите си в името на отмъщението? И дали понякога правилното не е именно онова, което законът забранява? Например… да убиеш?

Но „Ресторант“ не е роман за възхвала от отмъстителите. Той всъщност е разказ за това колко струва да се пречупиш и да прегърнеш омразата си. За опасността да повярваш, че доброто и злото са просто категории, които човек може да моделира според собствените си нужди и разбирания, и че това ти дава някакви гаранции пред Вселената. Така че ако имате нужда от книга, която не просто разказва история, а ви предизвиква да надникнете в собствените си сенки, „Ресторант“ е идеалния избор.

Хакан Йел е роден в Истанбул през 1968 г. Завършва „Археология“ и „История на изкуството“ в университета в Анкара, след което изучава и „Развитие на детето“. През 2004 г. започва да пише статии за взаимоотношенията между мъжете и жените за списания „Cosmopolitan“. Първият му роман – приключенският трилър „Докосване до Султана“ – излиза от печат през 2005 г. Следва „Ресторант“ – роман, в който Хакан Йел обръща внимание на все по-нарастващото насилие в обществото. Романът има доста критици заради твърде бруталните сцени на насилие, описани на моменти в него, както и заради посланието, че понякога справедливостта е единствено в твоите ръце.