Видинските змейове влизат в последна битка

Отмъщението се сервирало студено, казват. Може би. Но не и когато огънят има за какво да отмъщава. Не и когато има да ти отмъщава един истински змей, потомък на Караогнян – страшилището на Балканите, и не на последно място когато има да отмъщава на самия Караогнян. Тогава отмъщението не може да чака и не може да е различно от огън до пълно изпепеляване.

Третата книга от сагата за видинските пазители на крепостта беше въпрос на време и, както знаем, вече е факт. Ако сте си мислели, че нещата са намерили завършек в края на „Змей побратим“, лъгали сте се. Честно казано, като читател естествената ми реакция на продължението беше „Слава богу!“ Не бях готова да се разделя с героите от „Змей закрилник“ и „Змей побратим“. Не че с третата книга става по-лесно.

В нея легендите са по-живи отвсякога и далеч не са приключили със себе си и с другите. Те са все така навсякъде около нас. Може би дори пият горещ коктейл с еспресо на съседната маса, докато кроят плановете си, или вечер чистят грозни графити, докато си припяват някое рок парче. Все още имат недовършени дела, неотмъстени грехове и недоизречени признания.

Северозападът сякаш е притихнал след събитията, разиграли се в предишните две части. Видин все още е тук, където винаги е бил, благодарение на своите пазители, а може би донякъде и благодарение на своите врагове. Първите може би отдавна щяха да са забравили колко и как да го обичат, ако не се налагаше да го защитават от вторите. Само дето вече май не е много сигурно кой е закрилник и кой враг. Лагерите, както често се случва, са се разпаднали и са се сформирали нови, а над каменните кули все така е надвиснала опасност, с която никой не е в състояние да се справи сам. По улиците все по често се чуват истории за змейничави момичета, което е сигурен знак, че нещо зло дебне.

Владо, синът на змея Йордан и потомък на рода Караогнянов, е мъртъв. Тони, Рая и Лили вече са пълнолетни, но това не е основния им проблем. Всеки от тях има какво още да научи от и за другите. Всеки има да извърви своя път обратно към останалите, защото – оказва се – събитията около Горещниците са отнели твърде много на всички. Вида, Кула и Гъмза може би са по-заети отвсякога с опазването на града. Или поне Вида, но короната става все по-тежка за видинската царкиня.

Змеят Пламен Караогнянов е все така вграден в основите на Баба Вида, за да я държи здрава и защитена. Вече не е там против волята си, а по волята на любовта, която го свързва с господарката на крепостта – ламята Вида. И двамата чакат следващите Горещници, за да разберат дали змей и ламя имат бъдеще, защото историята мълчи по този въпрос.

Брат му Йордан е предаден от доскорошните си съюзници, включително от собствения си баща, синът му е мъртъв, а бившите му врагове сега са на негова страна. Трудно свиква с новата си роля да е един от онези, които до преди броени седмици се е опитвал да унищожи. По-лесно му е обаче да приеме, че трябва да се изправи отново срещу баща си, за да отмъсти за сина си.

Рая, посестримата на мъртвия му син, има всички основания да го ненавижда, както и Йордан нея. Вместо това обаче двамата са по-заедно отвсякога и може би не само Омайната отвара, която Рая е пуснала в кръвта му, е виновна. Те вече имат обща цел – да отмъстят на стария таласъм Караогнян за смъртта на Владо и между другото да намерят време за една партия белот на брега на Дунав, докато тя се инати в решимостта си да го мрази, а той се бори за реабилитация.

Част от новия образ на Йордан е мисията му да опази Рая от самата нея. Тя не може и не иска да се признае за победена от събитията. Природата ѝ е непримирима, на моменти дори вироглава и по детински инатлива, подтиквайки я да се хвърля в необмислени рискове. Да си възрастен не е лесно. Да си възрастен в компанията на хилядолетни създания – още повече.

Доскорошната самодива Зора пък си има своите врагове, от които да се пази, откакто се е трансформирала в юда. Бившите ѝ посестрими вече искат главата ѝ, за да запазят естественото равновесие в природата такова, каквото вярват, че е правилно. Войната между юдите и самодивите е на път да избухне по-жестока от когато и да било, а самодивата Месечина и юдата Вечерница са вкопчени в схватка от векове, но Вечерница се е сдобила с нова сила, която може да наклони везните в полза на юдите.

Българският фолклор едва ли някога е бил по-жив, отколкото на страниците на трилогията за змейовете на Видин. При това липсва онова утежняване на разказа и сякаш задължителната мелодрама. Дори напротив. Историята тече свежа и съвременна, пикантно подправена от пиперливия език на Йордан и неговия вътрешен глас, когото той приятелски нарича Наум. В същото време всички приказни и песенни образи, с които сме свикнали и с които сякаш сме сраснали съзнанието си от деца, са намерили своето място и обяснение. Добили са плътност, черти и характери. Дишат и кървят, влюбват се и мразят като реални хора. Змейове и лами, таласъми и хали, лазарки, кукери и нестинарки, Този и Онзи свят, Горна и Долна земя, самодиви и юди, герои и злодеи, змейски иманета и тайни скривалища – всички те са намерили място в тази история, разкриваща особената магия на Северозапада и Видин. Онази магия, която само на хора с определени очи им е дадено да видят в пълнотата ѝ. Останалите могат да се докоснат до нея като се потопят в книгите на Симона Панова.

От филмовата и литературната история знаем, че романите с продължения понякога успяват да надграждат първоначалната книга или филм, понякога само развалят ефекта. В случая обаче имаме повече от достоен завършек на сагата за змейовете на Видин. Новите завръзки и естественият финал са повече от перфектно замислени и изпълнени. Действието запазва задъхващото си темпо до самия край, героите – да пораснат и да се доизградят.  А магията се усеща с всяко вдишване.

В четенето има един особен момент, още съвсем в началото, когато от първите страници читателят разбира дали тази книга е неговата или не. Дали тези герои са неговите. То е като влизането в непозната стая, сред непозната компания. Понякога симбиозата се получава от пръв поглед, друг път пак от пръв поглед ти става ясно, че няма да се впишеш. Няма да намерите общи пътеки с тези хора. С героите на Симона обаче общото сякаш е много преди дори да отвориш първата книга, а до третата вече имаш чувството, че се познавате от векове с тези хора. Пели сте с Рая и Владо, докато Тони свири на своята кремона, забърквали сте шейкове с Лили, виждали сте силуета на Вида сред бойниците на крепостта, чували сте гласа на змейовете и самодивите по време на Горещниците или просто се сядали на една маса с тях в бара под Стамбол капия. И дори сте вземали участие в някоя и друга тяхна битка, въпреки че на всяка крачка се спъваш в собствените си и в техните морални граници, подлагаш на съмнение решенията и изборите им и не си сигурен, че би направил същите. Но си сигурен в едно – че те до един заслужават да си на тяхна страна.

Една общинска болница е на ръба на оцеляването, но това може да бъде и забавно

БНР Радио Видин

Точно преди пандемията от covid-19 една общинска болница някъде на брега на Дунав и на ръба на българския Северозапад се бори за оцеляване в мъртвата хватка на абсурдни разпоредби и непонятни стандарти. В Северозапада по принцип оцеляването е обичайното състояние на хора и институции, поради което местните са го превърнали почти в изкуство.

Директорът  доктор Кирилов е наясно, че да спечели от лотарията е по-лесно, отколкото да опази болницата от желаещите да я осакатят и закрият. Въпреки това се бори от години да запази баланса, защото от това зависи да запази и мястото си в крайна сметка. Междувременно се опитва с никаквия бюджет да поддържа абсурдните стандарти, да поддържа мира в отделенията и да не се превръща в трън в очите нито на подчинените си, нито на шефовете си. Покрай всичко това, ако остане малко време и за малко личен живот, добре дошло. А междувременно наоколо кръжи цяло ято от журналисти и хищни проверяващи, готови да използват и най-малката грешка за своите си цели и амбиции. Един иска да напише сензационната си статия, която да разтърси системата, друг иска да се добере до министерски пост, трети иска просто да чуе Горан Брегович… И се налага директорът с всеки от тях да намери общ език, който да не включва насилие и ругатни или поне не твърде често.

Доктор Йордан Иванов, за чиито романи „Заблудите на психиатъра“ и „Денят на Северозапада“ вече сме говорили, отново е тук с една история колкото пародийна, толкова и реална, само за да ни покаже за пореден път, че може би най-голямата пародия често пъти е животът. Като лекар в една друга, съвсем реална болница – тази в град Лом, той определено знае как стоят нещата и на повърхността, и в дълбочина, когато става дума за здравеопазване по нашенски.

В новия си роман „Общинска болница“ той разказва за един не толкова отдавнашен, съвсем реален момент, точно преди пандемията от коронавируса, когато поради една или друга причина редица политици и други овластени персони внезапно бяха приели за своя кауза закриването на болнични отделения и цели болнични заведения под разни благовидни предлози. Разказва със сарказъм и смях, но от онзи смях, който използваме, за да си кажем най-сериозните неща.

Има един подуправител на Здравната каса, който тръпне от нетърпение да затвори най-добрата общинска болница на Северозапада, защото това би му отворило път към по-малките и съответно към добри отчетни резултати нагоре по веригата. Каква по-добра заявка за голямата политика от тази да кажеш, че си спестил пари на държавата?!... Има и един директор, който трябва да се справя с проблемите на болницата, но и със своите, като някои от последните са от доста деликатно естество. Не на последно място има и две медицински сестри, готови на всичко за мястото на „старша“, и един напорист млад журналист, на когото тепърва му предстои да разбере как стоят нещата със свободата на словото в България и има ли тя почва у нас.

Като зрители и читатели сме свикнали с медицинските истории, в които добре изглеждащи, безкрайно отдадени лекари тичат по блестящи от чистота коридори и подобно на супергерои се хвърлят в ежедневни битки за нечии живот. А на разположение имат най-модерна техника, всеотдайни колеги и началници, признателни пациенти... Но как в действителност протича ежедневната борба за съществуване в една провинциална болница? Как лекари, сестри и пациенти на родна територия водят своите битки – лични и професионални? Има ли изобщо някакви паралели между високобюджетните сериалите и реалността? И как понякога няколко антивоенни песни и една болнава баба могат да се превърнат в проблем, способен да затрие цяла болница…

За всичко това д-р Йордан Иванов отваря широко вратите на отделенията в една болница, в която може би всеки от нас е попадал в някакъв момент от живота си без да забелязва онези невидими течения и подводни камъни, които неизменно съпътстват живота.

Д-р Иванов е специалист по „уши, нос и гърло“ в болница „Св. Николай Чудотворец“ в родния си град Лом. От години той успешно съчетава работата си като лекар с писателската си дейност и зад гърба си вече има сборникът с разкази „Шизофреничката“, както и няколко романа. В своите истории той пренася читателя в българския Северозапад и го запознава с особеностите в характера на северозападния човек. Прави го с ирония, но не с подигравка, защото как, ако не със смях, би оцелял човек в това място!