"Долината на щастливците" - вълнуващ роман от Милен Миланов

 

БНР Радио Видин

1922 година е! Технологичният прогрес тепърва набира сила в света, но на Христо Лепоев му е дошло до гуша от същия този свет и проблемите му, а за технологичния прогрес пет пари не дава. След осем години в армията между Първата балканска и Първата световна война единственото, което иска, е да се прибере в родната Планиница при жена си, дъщерите си и баща си.

Така започва приключенският роман „Долината на щастливците“ на писателя Милен Миланов.

Мирното съществуване обаче не е за Христо. Докато воюва с „китайците“ от съседното село за нивата при Попов дол, привлича вниманието на бившия му главнокомандващ в Пети кавалерийски полк, който тъкмо има нужда от човек като мълчаливия и праволинеен Христо. По-точно не той, а самият министър-председател и министър на войната Александър Стамболийски, който си има куп главоболия с неуловим терорист-бомбаджия с прякор Македонеца, поставил си за цел да разклати държавността в България. И кой, ако не Христо Лепоев е най-подходящ да поеме мисията за намирането и отстраняването на терориста? Точно той, който иска само да го оставят на мира и, ако успее някога някак, да види истински крокодил.

За разлика от Христо обаче, който има нужда само от своята Планиница, Македонецът няма проблем с пътуването по всички краища на света, ако това ще подпомогне дейността му, поради което само няколко седмици по-късно и двамата вече са в перлата на Египет – Александрия, където… Ами където нещата, както се и очаква, не тръгват по план. Христо е ранен, а Македонецът потъва вдън земя.

Някъде съвсем наблизо пък леко наивният британски лекар Питър Грийн си има други неприятности – двама бабаити се опитват да го оберат и вероятно убият. Очевидно Христо има нужда от лекар, който да е на негово разположение известно време, а лекарят – от някого като Христо, който няма особени скрупули, когато става дума да избира дали да убие или да бъде убит.

И прекрасната лейди Катарина Ашли е наоколо. Тя пък има нужда и от двамата, просто още не го знае. Твърде запленена е от мистичната личност на един мъж, създал свой собствен култ.

Но съдбата си знае работата. Пътищата на всички герои в тази класическа приключенска история се пресичат, за да ги поведат към една обща авантюра по течението на великата река Нил, докато всеки преследва своята си цел. Христо все така търси Македонеца, Македонецът търси нови платежоспособни покровители, лейди Ашли търси прозрение в съмнителните алабализми на един очевиден шарлатанин, а доктор Грийн е в преследване на древен ръкопис, който може да разтърси света не по-малко от откриването на гробницата на Тутанкамон от Хауърд Картър, станало съвсем наскоро, в същата тази 1922 година, и предизвикало истински фурор в египтологията. И макар всеки да търси нещо различно, когато прелестната дама се озовава в беда, заплененият от хубостта ѝ доктор Грийн и недоверчивият, но предан Христо без колебание се впускат в едно последно преследване на лошите из нагорещените пясъци на египетската пустиня.

Събитията от началото на ХХ век отекват в целия свят, а нашият герой Христо Лепоев е само една мъничка прашинка в колелата на политическата машина, хвърлила почти цялата планета по онова време в поредица от унищожителни конфликти. С малко хумор и много балкански инат, той по своя начин превзема Египет от преди век – една страна на дребни тарикати и джебчии, на просяци и келеши, на нелегална търговия с артефакти и на смъртоносни опасности. И на крокодили.

Въобще романът „Долината на щастливците“ представлява един чудесен коктейл от герои и обстоятелства, забъркан майсторски и с усмивка от писателя Милен Миланов, само за да ни научи, че щастието в крайна сметка е в това да си щастлив, независимо дали се намираш в забутано планинско селце на един хвърлей от Западните покрайнини, насред Сахара или на борда на луксозен круизен кораб по водите на Нил.

Освен него, Милен Миланов има зад гърба си и сборниците с разкази „Бибоп от Хенри“ и „Спирала на мълчанието“, а негови текстове са намирали място на страниците на „National Geographic“ и вестник „Сега“. Завършил е египтология, а „Долината на щастливците“ е първият му роман.

В клуба на почитателите на некролози най-накрая става интересно!

 

Осем приятели, евреи сефаради, женени, около четиридесет – четиридесет и пет годишни, всяка неделя се събират в бар „Реколета“ в Буенос Айрес, за да пийнат по кафе, да пушат пури на открито, да поговорят и да прочетат вестниците. Четат колонките за политика, бизнес, известните хора, а също и некролозите, опитвайки се да възстановят според силата на въображението си живота на онези, които стоят зад кратките съобщения. Четат ги с интереса, с който други четат клюкарските рубрики. И всичко върви нормално, дори скучно в ежеседмичния им ритуал до деня, в който в един от вестниците не попадат на некролог със странен текст и Давидова звезда.

Мистериозният кратък текст започва да се появява всеки месец със интригуващо постоянство. Една майка не може да забрави своите две деца. Месец след месец той се появява отново и отново, докато внезапно не прекъсва. Нещо се е случило. И ето, че малката групичка вече е оформила първия и може би единствен клуб на любителите на некролози, а един от тях тръгва по следите на историята.

Каква ли невероятна и трагична поредица от събития стои зад съобщението? А когато на мястото на некролога се появява друго съобщение, очевидно в отговор на първото, но звучащо повече от зловещо или като проява на лошо чувство за хумор, вече става просто задължително станалото да бъде разнищено. А и осемте мъже на практика нямат нищо по-интересно в плановете си.

Независимо от мрачното заглавие, в своя роман „Клубът на почитателите на некролози“ Марсело Бирмахер всъщност ни разказва една почти класическа любовна история с елементи на трагедия, пречупена през погледа на група мъже на средна възраст, у които трайно се е настанило усещането, че вече не им е останало кой знае какво за правене. Историята на двете сестри Фернанда и Лусия Терсек съвсем обяснимо грабва вниманието им на мига. Но какво събитие стои зад тези два преждевременно отнети живота в един и същи ден? Оказва се любов, разбира се. Любов колкото всеотдайна, толкова и унищожителна. Любов многолика, способна да руши в желанието си да гради.

Когато богатият предприемач Хенаро Дабар вижда за пръв път сестрите Терсек, той е запленен от смуглата красота на Фернанда и дързостта ѝ. Фернанда цялата е бунт и съпротива. Само че да се бунтуваш в Аржентина никога не е било безопасно. Факт, който сестрите трябва да научат от първа ръка и личен опит. Научават и друго – че да си идеалист си има своето очарование до определен момент и до определено количество жертви. След това трябва да отстъпиш идеалите на онези, които идват след теб, ако не искаш да потънеш в мизерия и безпътица.

И докато Фернанда вярва, че каузата ѝ е да се бори с политическата система и семейните традиции, Хенаро решава да вярва, че тя е жената, която иска до себе си. Жената, която си струва да чака точно толкова, колкото е необходимо. Ако трябва, до гроб. Търпелив до невъзможност, Хенаро просто се оставя на времето да го отнесе до неговата избраница без да знае дали в края на историята ще бъде завоевател или корабокрушенец. Един съвременен прочит на „Мадам Бовари“, разиграл се в еврейския квартал на Буенос Айрес насред бурни политически времена, в които никой не може да остане незасегнат, независимо на кое стъпало в социалната стълбица се намира.

„Клубът на почитателите на некролози“ е разказ за горещата аржентинска кръв, склонна към изпепеляващи страсти и трудни любови, към съдбовни грешки и невъзможни прошки, към престъпления и покаяния. За превратностите на съдбата, на които понякога падаме жертви – невинни или не. За онези неща, които мислим за важни, и за хората, които мислим, че обичаме или че ни обичат. За предателствата и съюзите като неизменна част от живота. За целите и тяхната цена. Това е разказ и за Аржентина, разкъсвана от политически борби, за отражението на политическата нестабилност върху живота на обикновените хора по време на първото завръщане на Хуан Перон в страната, за корупцията, която намира благодатна почва сред борещите се за власт режими. В същото време това е история и за еврейската душевност и бит, която читателят почти може да вкуси и помирише, защото тя ухае и има вкус на кибе, кадаиф, лахмаджун и бойос.

А не на последно място, романът задава въпроси. Струва ли си да чакаш четвърт век любовта? Дали точно тя е любовта всъщност? Дали изобщо любовта е възможна или всичко е въпрос на интереси, навици и договорки? Кога трябва да простиш и кога трябва да си тръгнеш? На всички тези въпроси, а и на много други чисто човешки, търсят отговор мъжете от „Клубът на почитателите на некролози“, докато читателите бавно се потапят в сефарадската вселена с всички нейни мънички ежедневни ритуали.

Марсело Бирмахер е аржентински автор от еврейски произход. Във вените му тече румънска, полска, литовска и сирийска кръв, а в повечето му творби героите са именно евреи и действието се развива в техния квартал на Буенос Айрес. Сред историите, които разказва, голяма част от вниманието е насочено именно към религията, семейните традиции и процесите, протичащи в аржентинското общество. Автобиографичният елемент присъства почти навсякъде в творчеството му, което придава особено усещане за пълнокръвност на всичко, излязло изпод перото му.

Да си наивен понякога наистина е супер!

 

Той е на 25 години и точно на рождения си ден внезапно осъзнава, че времето е твърде важно, а той може би го е пропилял. Всъщност времето винаги е било важно, но усещането, че е пропилял своето, го връхлита именно сега. Осъзнава, че ако беше започнал да тренира като дете например, днес може би щеше да е професионален спортист, който печели много пари. Също и че ако в първи клас не се беше отказал от математиката и физиката, вероятно нямаше да е толкова незапознат с времето. Времето, което се оказва най-важното нещо за него.

Главният герой в романа „Наивно. Супер“ на норвежкия писател Ерлен Лу е изпълнен с безпокойство млад мъж, който се озовава на кръстопът или, както е модерно да се казва, е в екзистенциална криза. Изгубил е чувството си за цел и това го сварва напълно неподготвен, точно както го сварва неподготвен и загубата на крокет от брат му. На 25 години той няма представа какво иска и трябва да прави със себе си, изпълнен е с въпроси и му е изключително трудно да се справя със света около себе си. Знае само, че не е постигнал абсолютно нищо и за това не са виновни родителите му. Обсебен е от мисълта за космоса и смисъла на живота, от теорията на Айнщайн и книгата на един професор на име Пол. И има отчаяна нужда от ред в хаоса, който цари в ума му.

Затова си прави списъци. Неща, което има – единайсет на брой. Неща, които иска – шест. Само дето в първия списък фигурират не особено важни неща като студентски заем, колело и маратонки, един добър и един лош приятел, а във втория – далеч по-важни като момиче, ентусиазъм, обаяние… и часовник.

„Наивно. Супер“ е странен малък роман, съчетаващ философски размисли и известна причудливост, която не си сигурен как да класифицираш. Отнема време, докато спечели читателя. Началото е може би малко тромаво, но сред това чарът на историята се разкрива пред онези, които имат нужда от точно такъв тип романи.

Главният герой е умен по странен начин особняк, очевидно със своите проблеми и психични отклонения, без никаква изтънченост, който на моменти звучи наивно като дете. Всъщност през повечето време. Един норвежки Форест Гъмп, който търси своето място във Вселената. Е, и някои отговори за евентуалния ѝ край може би. Нищо чудно, че един от малкото, с които намира общ език и общи интереси, е петгодишният Бьоре, който живее отсреща.

Романът „Наивно. Супер“ не е точно книга за развлечение. Той не е и точно книга, в която се случва нещо. „Наивно. Супер“ е история тип „мисловен поток“, която трябва да прочетете докрай, за да разберете какво всъщност се случва. Тя е от книгите, към които читателят трябва да прояви търпение, точно като към колебанията, тревогите и кризите на безименния главен герой.

Всъщност без да го прави в прав текст, той ни задава един труден въпрос, на който малцина имат смелостта да отговорят: защо с порастването толкова много започваме да се страхуваме да възприемаме света през очите на децата? Защо спираме да мислим като тях, защо спираме да гледаме през техните очи? Защо инстинктивно започваме да определяме наивността и доверчивостта като глупост и колко много всъщност пропускаме, докато се опитваме да прикриваме собствената си липса на опит от другите, вместо да се наслаждаваме на живота си такъв, какъвто го имаме?

А може и да научите нещо от него все пак, докато се чудите дали историята му си струва да я четете докрай или не. Може би ще ви е интересно или дори важно да знаете колко колебания прави атома на целзия в една секунда време. А може би не. Или че на върха на Емпайър Стейт Билдинг времето тече с няколко наносекунди по-бързо, отколкото в основата му. А може би просто ще се стреснете или дори зарадвате, ако разберете, че времето не съществува, и ще започнете да се съмнявате всеки път, когато някой ви каже, че грешите и той знае точно как се правят нещата.

Ерлен Лу е норвежки автор, който пише не само за възрастни, но и за деца. Пише романи, пиеси и сценарии. Снимал е няколко филма. Работил е и в психиатрична клиника, и в театър, също като учител и журналист, а романът му „Наивно. Супер“ е преведен на над 20 езика. Това е книга, чиято идея е да накара читателя да се замисли. Мисленето е хубаво нещо. Хората би трябвало да го правят по-усилено. И по-често. За различни неща или дори за всичко.

"Всичко, което мислех, че знам" - история, пълна с мистерии и любов

 

БНР Радио Видин

Седемнадесетгодишната Клоуи Ръсел е перфектната дъщеря и ученичка. Тя има строен и безкрайно амбициозен план за себе си и вярва, че животът е пред нея и е ясно очертан. Вярва, че всичко зависи от нея. Трябва да завърши гимназия с отличен успех, да влезе в отличен университет, да завърши специалност, в която ще се реализира също толкова отлично… Само дето на Клоуи ѝ предстои да разбере, че животът е всичко онова, което ни се случва, докато ние си правим планове. А на нея ѝ се случва да колабира на пистата за бягане по време да редовния си десеткилометров джогинг и да се събуди в болница, само за да чуе, че плановете ѝ вече са намалели до един – да оцелее.

Точка номер едно и всъщност единствена в новия житейски план на Клоуи става да дочака ново сърце, защото нейното е безвъзвратно увредено от неоткрито навреме заболяване. Нима е възможно? Та тя винаги е мислела, че „сърдечните проблеми са за възрастни мъже с наднормено тегло. За хората, които постоянно ядат мазни чийзбургери и пържени картофки и никога не тренират. Не са за седемнайсетгодишни момичета.“ Е, оказва се, че понякога са.

Тя обаче, освен перфектна ученичка, е и невероятна късметлийка, както всички твърдят, защото само два месеца след влизането ѝ в списъка с чакащи Клоуи получава своето ново здраво сърце и вече, поне на теория, може да продължи живота си от там, където е спрял. Или от друго място. Например от плажа, където се събират сърфистите.

Е, налага се и да ходи на лятно училище, вместо да мисли за университета. Да мисли за есета и тригонометрия, докато бившите ѝ вече съученици правят партита по случай завършването си, да виси в библиотеката вместо на плажа… и да пие по цели шепи лекарства, за да не разбие и новото си сърце.

Романът „Всичко, което мислех, че знам“ на писателката Шанън Такаока е история, пълна с мистерии и любов. Забързаният живот на Клоуи бива забавен до убийствено лежерно темпо, с което тя не е свикнала, а целите и интересите ѝ внезапно започват да се променят. Започва да се съмнява в изборите си, в приоритетите си. Започва да кара сърф. Започва да сънува странни неща, да си спомня неща, които никой от приятелите ѝ не си спомня. Сребристосив питбул. Мотор. Тунел. Катастрофа. Красива непозната жена, която въпреки това обича. Океанът, който някак става единственото място, където се чувства у дома. И смъртта. Онова ужасяващо черно нищо, което се появява всеки път в края на тунела, след сблъсъка с дървото там…

А единственото нещо, което ѝ носи спокойствие сякаш са уроците по сърф всяка сряда с мълчаливия Кай. Кай когото намира по обява и който сякаш успява да уравновеси и подреди хаоса в ума на Клоуи, докато тя се опитва да се справи с всичко онова, което се случва в главата ѝ.

И новата ѝ приятелка Джейн е някъде тук, но тя май ще изчезне в мига, в който си вземе изпита по тригонометрия. Ще изчезне към поредното парти край нечий басейн, само и само да не е покрай баща си, жена му и непоносимите им близнаци. А може би не?

Въпреки че може да бъде определен и като тийнейджърски роман, „Всичко, което мислех, че знам“, засяга и поне една сериозна тема, която вълнува всички и за която науката все още няма категорична позиция, а мненията на учените са в диаметрално противоположни посоки. Става дума за клетъчната памет. Съществува ли тя или е измислица? Може ли клетката да помни? Дали паметта е привилегия на мозъка или някъде там в телата ни на генетично ниво се случват много повече неща, отколкото предполагаме?

 Всички сме чували историите, които хиляди хора с трансплантирани органи разказват след операциите си. За чуждите спомени и навици, които внезапно стават техни. За непознати преди таланти, които откриват у себе си. За минало, което не е тяхно и което няма откъде да знаят, но го помнят.

Засяга и темата за паралелните реалности. Ами ако ги има? И понякога се срещат и преплитат?... Теорията за мултивселената, в която всичко е възможно, ако си в точната реалност, не е нещо ново и никой не е доказал, че е невъзможна. Е, никой не е доказал и че е възможна, разбира се.

На първо място обаче си остава вечната тема за любовта. Онази любов, която може би единствена има силата да връща мъртвите към живот, за да покарат сърф още малко. Любов, която може да слива вселени и дори да създава нови.