"Всичко, което мислех, че знам" - история, пълна с мистерии и любов

 

БНР Радио Видин

Седемнадесетгодишната Клоуи Ръсел е перфектната дъщеря и ученичка. Тя има строен и безкрайно амбициозен план за себе си и вярва, че животът е пред нея и е ясно очертан. Вярва, че всичко зависи от нея. Трябва да завърши гимназия с отличен успех, да влезе в отличен университет, да завърши специалност, в която ще се реализира също толкова отлично… Само дето на Клоуи ѝ предстои да разбере, че животът е всичко онова, което ни се случва, докато ние си правим планове. А на нея ѝ се случва да колабира на пистата за бягане по време да редовния си десеткилометров джогинг и да се събуди в болница, само за да чуе, че плановете ѝ вече са намалели до един – да оцелее.

Точка номер едно и всъщност единствена в новия житейски план на Клоуи става да дочака ново сърце, защото нейното е безвъзвратно увредено от неоткрито навреме заболяване. Нима е възможно? Та тя винаги е мислела, че „сърдечните проблеми са за възрастни мъже с наднормено тегло. За хората, които постоянно ядат мазни чийзбургери и пържени картофки и никога не тренират. Не са за седемнайсетгодишни момичета.“ Е, оказва се, че понякога са.

Тя обаче, освен перфектна ученичка, е и невероятна късметлийка, както всички твърдят, защото само два месеца след влизането ѝ в списъка с чакащи Клоуи получава своето ново здраво сърце и вече, поне на теория, може да продължи живота си от там, където е спрял. Или от друго място. Например от плажа, където се събират сърфистите.

Е, налага се и да ходи на лятно училище, вместо да мисли за университета. Да мисли за есета и тригонометрия, докато бившите ѝ вече съученици правят партита по случай завършването си, да виси в библиотеката вместо на плажа… и да пие по цели шепи лекарства, за да не разбие и новото си сърце.

Романът „Всичко, което мислех, че знам“ на писателката Шанън Такаока е история, пълна с мистерии и любов. Забързаният живот на Клоуи бива забавен до убийствено лежерно темпо, с което тя не е свикнала, а целите и интересите ѝ внезапно започват да се променят. Започва да се съмнява в изборите си, в приоритетите си. Започва да кара сърф. Започва да сънува странни неща, да си спомня неща, които никой от приятелите ѝ не си спомня. Сребристосив питбул. Мотор. Тунел. Катастрофа. Красива непозната жена, която въпреки това обича. Океанът, който някак става единственото място, където се чувства у дома. И смъртта. Онова ужасяващо черно нищо, което се появява всеки път в края на тунела, след сблъсъка с дървото там…

А единственото нещо, което ѝ носи спокойствие сякаш са уроците по сърф всяка сряда с мълчаливия Кай. Кай когото намира по обява и който сякаш успява да уравновеси и подреди хаоса в ума на Клоуи, докато тя се опитва да се справи с всичко онова, което се случва в главата ѝ.

И новата ѝ приятелка Джейн е някъде тук, но тя май ще изчезне в мига, в който си вземе изпита по тригонометрия. Ще изчезне към поредното парти край нечий басейн, само и само да не е покрай баща си, жена му и непоносимите им близнаци. А може би не?

Въпреки че може да бъде определен и като тийнейджърски роман, „Всичко, което мислех, че знам“, засяга и поне една сериозна тема, която вълнува всички и за която науката все още няма категорична позиция, а мненията на учените са в диаметрално противоположни посоки. Става дума за клетъчната памет. Съществува ли тя или е измислица? Може ли клетката да помни? Дали паметта е привилегия на мозъка или някъде там в телата ни на генетично ниво се случват много повече неща, отколкото предполагаме?

 Всички сме чували историите, които хиляди хора с трансплантирани органи разказват след операциите си. За чуждите спомени и навици, които внезапно стават техни. За непознати преди таланти, които откриват у себе си. За минало, което не е тяхно и което няма откъде да знаят, но го помнят.

Засяга и темата за паралелните реалности. Ами ако ги има? И понякога се срещат и преплитат?... Теорията за мултивселената, в която всичко е възможно, ако си в точната реалност, не е нещо ново и никой не е доказал, че е невъзможна. Е, никой не е доказал и че е възможна, разбира се.

На първо място обаче си остава вечната тема за любовта. Онази любов, която може би единствена има силата да връща мъртвите към живот, за да покарат сърф още малко. Любов, която може да слива вселени и дори да създава нови.