Въпреки нелекия си живот и вечното усещане за самота дори сред близки и приятели, Атанас Далчев не искаше състрадание от хората и може би затова и не го получи. Сваляше шапка на ветровете в Париж и молеше Господ да го научи да живее като всички хора.
… Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота…
Но има неща, непосилни дори за Господ. Като например да изтръгне от Далчев тази негова ярка, неподражаема индивидуалност, с която пише и говори, да заличи аристократичната сензитивност на ума му, да го лиши от философията, която той сам създаваше, и да го отучи да бъде… ами Далчев. Да го научи как да ослепее за онова, което хората крият зад вратите си и което той виждаше във всичките му дребни детайли.
Вратите, вашите врати
напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
да бъдете зад тях спокойни.
Атанас Далчев е онзи поет, от когото всички се страхуват, защото мислят, че по цяла нощ пише доклади, докато той просто пише стиховете си. Поетът, след появата на който хорските съвести изгубват съня си, а той си ляга с очила, за да вижда по-ясно сънищата си, и така и не успява да научи на зло беззлобното си сърце. Научи се обаче да не обръща внимание на фасадите, а да се вглежда в чудото на задните дворове, където животът се разкрива напълно „в своята безсмисленост щастлива“.
Не беше възмутен, въпреки че осъзнаваше какво превъзходство дава възмущението над виновния, над предизвикалия това възмущение. Вместо да се възмущава от истината в задните дворове, той отвори всички възможни прозорци към душата си, към своя свят. Няма чувство за превъзходство. Там често пъти „… не живеят нито хора / и нито Божии чеда…“, а „смехът е чужденец“. И не се лъжете от надписа, който виси на вратата – „Стопанинът замина за Америка“! Той е там, живял е и съществуването му не е „зла измислица“. Все така търси невъзможното за изразяване в най-незабележимите парчета от ежедневието – онези, с които толкова сме свикнали, че дори не ги забелязваме. Например в същия този прозорец - любим негов образ, през който хората може би така и не успяха да погледнат докрай, за да видят твореца Далчев в цялата му тиха гениалност, в цялата му различност. Прозорецът, зад който се случи цяла една културна революция в българската литература и зад който безнадеждността се превръщаше в поезия, а той – поетът – стоеше там и се оглеждаше в огледалото, за да не бъде винаги толкова самотен като герой на Достоевски.
Той е от поетите, които се вглеждат в мръсните локви по разкаляните пътища, в прогизналите дървени коли, в посипаните със сажди дрипави мъгли през зимата, в къщата, която „сам дяволът я сякаш дал под наем“, в черните и затворени прозорци на човешките души. Там, където никога не се мяркат деца и жени, но все се намира по някой самотник сред прашните портрети и коварните празни огледала. Някой като Атанас Далчев, който да им припомни жестокия им дял от живота. Който се страхува да прокара ръка през лицето си, защото ръката му ще почернее от мрака на безсънните нощи. Вглеждаше се в камъка, в зазидания балкон и в часовника, в пътя и дори в дима и саждите на гарите, а после в знойната жега на лятото и бляскавите сутрешни отражения на пролетта и ги превръщаше във философия. Вглеждаше се през своя прозорец, само за да опише онези малки, почти незабележими моменти от живота, които биха вдъхновили само истински големия творец. И с поезията си сякаш създаваше своя собствена иновативна философия, превръщайки се в поет-философ или философ-поет.
И остава след него един въпрос: трябват ли ни очила, за да видим сънищата си по-ясно? Дали пък Далчев не е видял и нашите?
Няма коментари:
Публикуване на коментар