Има истории, които човек слуша и чете с усещането, че ги е преживял лично или поне е бил някъде наоколо, когато са се случвали. Някъде съвсем наблизо, на съседната маса, на съседната седалка в автобуса, на същата пробита лодка насред езерото Байкал. Истории за илюзии, идеали, плажове, кръчми, рошави брадати хипари и бедни студенти с големи амбиции и с налудничави планове за живота.
Такава история разказва романът „Понякога ангели“ на българския журналист, сценарист и писател, също и страстен пловдивчанин Емил Тонев. Разказва я с езика на улицата, на пловдивските кръчми и на младите години, когато все още трупаме приятелства, за които после да тъгуваме, когато ги изгубим.
„Понякога ангели“ е разказ за време, което уж вече го няма от поне тридесет години, но мрачната му сянка все още е тук, дъхът му все още се усеща. Време на тотален контрол, граничещ с безумие, на заклеймяване на всичко различно, на неестествен стремеж към уеднаквяване. Време, в което да си различен, да си индивидуалист, да си цветен, да си отворен за света, да си любопитен, бе престъпление. Време, в което дори желанието да се снимаш с брада за паспорта си можеше да не направи „неблагонадежден“.
В същото време това е и автобиографичен роман, но не на един човек, а на всички, с които Емил Тонев дели една реалност – живи и мъртви. Той разказва открито и безкомпромисно за себе си и за хората, с които го среща животът. За сблъсъците му със системата и за приятелствата, които възникват в най-неочаквани моменти. За масите, на които сяда и от които става, и за питиетата, които се изпиват на тях, за планинските преходи и плаването със спукана лодка красавица, за училището на живота и задължителните летни бригади. За мигновената любов и невъзможната забрава. За малките победи срещу голямата система, които обаче те карат да вярваш, че има надежда за промяна. За ракията, която е поне колкото водата в езерото Байкал. За Пирин и акрофобията. За кръчмите, хижите и улиците. За махмурлука и любовта. За пиенето и писането – едновременно и поотделно. За хората, които по принцип са добри, но понякога стават още по-добри, точно когато самите те не очакват и тогава стават ангели. Стават може би малко омачкани, леко подпийнали, парфюмирани с евтин тютюн и алкохолни изпарения тъжни ангели в парцаливи дънки, с весели или направо абсурдни истории за разказване. Ако хванеш правилния ъгъл, от който да ги погледнеш, може дори да видиш крилете им.
„Понякога ангели“ е тъжно-комичен разказ не за един живот, а за живота на много хора, от време на време събран в една единствена история, от време на време дори в едно изречение само. Това е роман за цяла една епоха и за следата, която тя остави върху обикновения човек. Роман пътешествие подобно на онова на Джак Керуак, но и роман диагноза, подобна на онази от „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси. Забавно е, докато не погледнеш отблизо. Той е историята, която почти всеки писател иска да напише. История за хора, които понякога наистина са ангели, зависи дали ги гледаш иззад полицейското бюро или през дъното на току-що допита чаша в култовия пловдивски бар „Найлона“ например.
В същото време това и роман-обвинение към всички, които допуснаха да убият устрема на цяло едно поколение, да го вържат и оковат, да отсекат крилете на понякога ангелите. Обвинение към онези, които не пожелаха да разберат младостта, нейните таланти и необходимостта ѝ от свобода – физическа, но най-вече свобода на ума и на духа. Към всички, които не пожелаха да разберат, че младите искат само едно – да изживеят живота си както вярват, че е правилно, да опитат всички негови вкусове, да потърсят нови пътеки, по които да тръгнат, ако намерят свестен чифт обувки и някой не го обуе преди тях, разбира се. И накрая все пак е и присъда – над всички, които се опитаха да извършат най-масовото убийство на умове в съвременната история и почти успяха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар