Христина. Дочакано утро

Няма да ви питам помните ли „Божана“. И романа, и героинята със сигурност ги помните. Онази Божана, която трябваше да пораства заедно с младата България в края на XIX век. Във време на промени да се учи да бъде свободна без да губи онези граници, които само един истински свободен човек може да си наложи. Божана, която трябваше да преведе семейството си към новото без да къса нишките със старото. Без да забравя корените си, тя трябваше да се научи да живее в една нова, непозната още България.

Е, Божана порасна. Омъжи се. И роди Христина.

Ред е на новата брънка във веригата на рода да поеме своята част от тежестта, да направи своите избори и да понесе своя дълг. При това трябва да го направи във време бурно, непостоянно и непредвидимо. Време е да се върнем отново назад, сред прахоляка, болката и надеждата на едно отминало, но незабравимо българско утро. Утро, което отчаяно има нужда от своите герои.

Романът „Христина. Дочакано утро“ на писателката Анна Авиил проследява съвсем нова част от семейната сага, започнала в „Божана“, но и съвсем нова част от историята на България, Балканите и света. Светът е на прага на ХХ век, а новата българска столица София е в очакване на много новости. Електричеството, трамваите, новините от запад и изток, решения на твърде много нива, които ще определят бъдещето и на града, и на държавата. А там на юг мракът все още покрива огромна част от изконни български земи. Санстефанска България е незабравимо и непрежалимо минало, разкъсана на парчета от Берлинския договор. Одрин, Солун и Кавала са откъснати. Тракия и Македония все още чакат свободата си, докато хората бягат от тях към вече независимите територии. Турция се бори със зъби и нокти да запази онова, което е успяла да задържи до момента, Сърбия и Румъния преследват своите си териториални амбиции, а Големите сили редят съдбите на милиони подобно на пешки по шахматна дъска. И в този кипящ казан личните съдби сякаш нямат значение, хората нямат право на слабости.

Нещо обаче си е останало същото и това е вярата. Вярата, крепила българския народ векове наред под чуждото подтисничество и дала му силата в крайна сметка да го отхвърли. Вярата, че бъдеще има и свобода в него също. Вярата, че дори когато историята се пише с кръв, продължението все пак може да включва надежда.

На този фон израства Христина, която отказва да остане просто страничен наблюдател на страданието около себе си. Поемайки своята част от борбите за България, Христина от обикновен човек неусетно се превръща в избор. Тя става онзи мъж или онази жена, които не могат да отвърнат поглед от болката, не се крият зад удобството на сигурния живот и вярват, че дори в разрухата на войната има начин да останеш преди всичко човек. Онези хора, чиято сила не е в героичните жестове, а в тихата решимост да останат именно хора в моментите, в които целия свят губи човешкото си лице.

Една от основните теми в романа „Христина“ е тази за милосърдието. По време на Балканската и последвалата я Междусъюзническа война Христина най-сетне открива себе си, постъпвайки в лазарета на Нейно Величество Елеонора Българска. Под куршумите, в калта и кръвта, тя поема отговорност, каквато мнозина далеч по-възрастни не биха могли. И устоява под тежестта ѝ със същото достойнство, с което и майка ѝ преди години е поела своята. Защото лесно е, когато трябва да останеш верен на себе си и на хората, които обичаш, но безкрайно по-трудна е да останеш верен на хора, които никога не си виждал и едва ли някога ще видиш отново. Лесно е да си майка на собствените си деца. То е естествен порив на природата. Но да поемеш в ръцете си бъдещето на чуждите и то във време, в което собственото ти оцеляване е под въпрос, е нищо по-малко от героизъм.

А междувременно трябва да намериш в себе си и място за любовта към родината, която не винаги е лесна за обичане може би, особено когато имаш избор и можеш просто да си тръгнеш.

„Христина. Дочакано утро“ говори спокойно, без излишен патос за любовта към родината, която в последните години се превърна в трудна и трънлива тема. В „Христина“ родолюбието не е боен ринг за кандидати за политическа слава, а е действие. Войната е всичко друго, но не и романтичен фон. Напротив! Четейки „Христина“, няма начин да не усетите умората, страха, безсилието на обикновените хора, имали лошия късмет да се окажат пионки в една твърде жестока игра на войничета. Ще усетите обаче и онази странна, необяснима, но отказваща да умре надежда, съществуваща противно на всякаква логика точно когато всичко около теб се срива, а най-близките ти приятели падат покосени от куршуми, които не са предназначени за тях.

Но понеже това е и история за една жена, няма как да не е и мъничко любовна. Не от онези, булевардните, с които убиваме време обаче, а история за любов, която оцелява и спасява. Любов, която не отменя болката, а я прави поносима.

И докато светът се променя със скоростта на полудяла въртележка от събития, само младият бор пред някогашния дом на Божана остава единствена опорна точка на сигурността. Единствена връзка с онези, които са били и са си отишли, но не съвсем. Мястото където всичко е започнало и всичко трябва да свърши. Но спокойно! Не сега. Не с Христина. Някога може би. А дотогава той ще е тук, за да напомня, че когато всичко се променя, корените остават.

Обаче не стана точно така

Общо взето, съществуват два вида хора. Едните са с ясен план за живота си от самото начало. Другите са разбрали, че няма смисъл от планове, защото каквито и планове да си правиш, животът най-вероятно отдавна ти е спретнал съвсем друг.

Е, романът „Обаче не стана точно така“ на писателката Ели Лозанова е за тези – вторите. Той ни разказва историята на една жена, която цял живот търси себе си в другите. Тоест разказва я самата жена. А това е една наистина потресаваща, но красива история. Добре де, може и да не е красива, но Филомена ще ви я разкаже красиво, защото е искрено убедена, че никой не заслужава да му разказват грозни истории. И задължително ще е потресаваща. При нея други няма.

И тук е моментът да уточним нещо важно. Когато Филомена говори, тя всъщност не просто разказва. Тя интерпретира, украсява, омекотява, понякога преувеличава, а понякога подозрително омаловажава. С други думи, прави това, което всички ние правим, когато се опитваме да подредим собствения си живот така, че да може изобщо да бъде разказан някога. Защото, нека си признаем, ако животът ни бъде предаден едно към едно, без редакция, без монтаж и поне малко чувство за хумор, той би звучал... меко казано, странно на моменти. Страшно в други моменти. Непоносимо може би.

Главната героиня с малко стряскащото, особено за немскоговорящите ѝ колеги и пациенти, а понякога и за нея самата, име Филомена Хаджистратоникова е от онези жени, които, ако ги погледнеш отстрани, ще си кажеш: „Какво пък толкова може да ѝ има?“ На тази жена всичко ѝ е по план. Тя е със стабилна професия и впечатляващо образование, уверена, успяла, устата, със съмнителен в точността си морален компас, но с общо взето непоклатими ценности… От онези, на които животът просто им се получава.

Само че… не става точно така. Не и при нея. И това „не стана точно така“ не е еднократно. Не е една грешка, един избор или една връзка. Това е начин на живот. Разновидност на съдбата, ако щете.

Не, при Филомена нещата не се провалят драматично, с гръм и трясък. Е, може би веднъж или два пъти… През останалото време обаче те просто постоянно леко се разминават. Съвсем леко, колкото да не са съвсем това, което е очаквала, искала или на което се е надявала. Но след определен брой такива леки разминавания се оказва, че тя е на места, с хора и в моменти, в които не си е представяла, че може да се озове.

Филомена или Мона, известна още като доктор Психо, е на 50. Възрастта, в която вече имаш достатъчно опит, предимно горчив, за да знаеш как наистина трябва да се живее, и достатъчно ум, за да схванеш, че както и да го разбираш живота, тая работа няма да стане както си я мислиш. Тя не взема съдбовни решения на всяка страница, не изнася монолози за смисъла на живота. Всъщност въобще не е убедена, че разбира какво се иска, за да е щастлива. Затова през повечето време просто продължава и това се оказва напълно достатъчно. Минала е през връзки, държави, професии, възходи и падения, през различни свои версии, нито една от които не е била окончателна. Достатъчно е наясно със света и времето, в което живее, за да разпознава ботовете в социалните мрежи и да не може да се прехласне по кей-поп айдълите в ТикТок. А последното нещо, което може да твърди за себе си, е, че е какъвто и да било модел за подражание.

Въпреки това тя наистина много иска да бъде постоянна и поносима, а животът ѝ да е дълъг, изпълнен с любов, семеен уют и добри приятели. Иска… обаче не става точно така. Мъжете ѝ някак все я напускат или поне тези, които тя не иска да напусне. При това го правят по възможно най-предателския начин, като в повечето случаи умират. Любовта се държи като доста условно понятие с твърде много неизвестни, а колкото до семейния уют… Оказва се, че нито една от трите ѝ дипломи, в това число и тази по психология, не е достатъчна, за да помогне да го намери. Тук вече хуморът започва да върши тежката работа. Не защото ситуацията е смешна – тя даже си е почти трагична, – а защото без него няма как да бъде понесена. Както е открил Оскар Уайлд, „човечеството се взема твърде насериозно. Това е първородният грях на света.“ А Филомена си има достатъчно други грехове за плащане, за да добави и този към списъка.

С други думи тя не се опитва да бъде важна – твърде заета е да се опитва да прави важни неподходящите хора, с които битието я сблъсква – и вероятно точно затова накрая самата тя става такава. Ако не за други, то поне за онези, с които е делила детството си – брат ѝ Кало и сестра ѝ Аги. Но и това не се получава лесно, не се заблуждавайте. Някой някога беше казал, че приятелите са извинението на Бог заради роднините, които ти е дал. В случая на Мона обаче извинение няма, колкото и да е убедена, че такова ѝ се дължи, защото да дели една кръв с тези двама темерути е всичко друго, но не и лесна работа.

„Обаче не стана точно така“ е история на пръв поглед за разминаванията, житейските избори и въобще за онова усещане, че, ако не винаги, то често си на една крачка от правилния живот. На една крачка, но не и съвсем там. Както и самата Филомена отдавна е разбрала, съдбата обича иронията.

На втори поглед е история за осъзнаването и приемането, че правилен живот всъщност няма, но това обикновено го осъзнаваш след доста крушения, на възраст, в която вече не ти е жизнено важно да го знаеш. И тогава идва голямото облекчение. Когато спреш да гониш идеята за „правилен живот“ и просто започнеш да живееш онзи, който така или иначе ти се е паднал.

А за да ни помогне малко, романът „Обаче не стана точно така“ разказва история, която сякаш ни намига, напомняйки: „Спокойно, бе, хора! Тук всъщност никой не знае какво прави.“ И си е точно така. Никой няма представа какво да прави със себе си. Просто някои го правят с повече стил. А историята на Мона сякаш ни дава позволение и ние като нея да не сме съвсем наред. Да не знаем. Да не стигаме непременно и винаги там, за където сме тръгнали. Но най-вече да не правим от това голяма драма, защото съдбата и без това ни осигурява достатъчно такива.

Мъртвешка тишина

През 2149 г. някъде на ръба на Слънчевата система и на прага на непознатия Космос малък екип от петима души е напът да приключи рутинната няколкомесечна поддръжка на съоръжения, разположени в това забравено от хората и боговете място. Остават им броени часове преди да поемат към домовете си, когато мистериозен сигнал за бедствие по стара и неизползвана от години честота прави плановете им на пух и прах.

Безкрайният мрак е изплюл една легенда обратно в реалността и Клер Ковалик  трябва да реши дали петимата обитатели на ЛИНА да се отзоват на призива за помощ. Проблемът е, че ако нещо се обърка, в околния безкрай няма кой да спаси тях. Космосът не прощава никакви грешки.

Романът „Мъртвешка тишина“ на американската писателка С. А. Барнс е един чудесен многопластов научнофантастичен хорър, макар въобще да не е сигурно дали ужасът извира от случващото се с Клер и екипа ѝ или от начина, по който в крайна сметка петимата са използвани от онези, които вероятно знаят повече, отколкото са склонни да признаят. Налага се да открият по възможно най-трудния начин истината за случилото се с луксозния космически лайнер „Аврора“, изчезнал мистериозно преди двайсет години заедно с всичките си бляскави обитатели.

Е, да. Междувременно се налага и да оцелеят някак в един предполагаемо мъртъв космически кораб.

Веднъж успели да стъпят на борда на „Аврора“ обаче, петимата почти веднага попадат в кошмар, какъвто не са си въобразявали, че е възможен. Защото се оказва, че тишината там може би е жива. В мастиления мрак на мъртвите замръзнали коридори нещо наднича от най-тъмните ъгълчета, на ръба на видимото. Двайсет години по-късно то все още е тук и чака.

Докато се опитват да стигнат но мостика на „Аврора“, за да потърсят черната кутия и да разнищят загадката, петимата започват малко по малко да проумяват, че някакво зловещо присъствие вече е започнало да трови умовете им. Това, което започва като вълнуваща възможност за бързо забогатяване, плашещо бързо се превръща в борба на живот и смърт срещу противник, когото никой не вижда.

Сюжетът на романа се развива паралелно в две времеви линии.

В едната Клер трябва да си спомни какво се е случило с екипа ѝ на борда на „Аврора“ и защо само тя се е спасила. Дали наистина е убила собствения си екип в пристъп на лудост? Или заради плячката?... Какво всъщност се е случило с Кейн, Лурдес, Волер и Нисус в онзи луксозен ковчег преди спасителните екипи на „Верукс“ да се натъкнат на капсулата, в която откриват само безчувствената Клер? За втори път в живота си тя е единствената оцеляла. Този път обаче няма никаква представа как и защо е успяла, но по-лошото е, че въобще не е сигурна, че иска да си спомня. Не отново.

В другата нишка ЛИНА тепърва успява да се скачи със загадъчния, привидно мъртъв  лайнер, за да сложи началото на безумието, в което реалност и лудост стават едно цяло. И само онези, които познават живота и в двете измерения на ума, може би имат някакви, макар и минимални шансове за оцеляване. Тези като Клер например, които познават призраците отблизо.

В лицето на Клер Ковалик С. А. Барнс е създалa една наистина завладяваща главна героиня. Ненадеждните разказвачи като Клер винаги са били интригуващ начин да бъде задържан читателския интерес. С. А. Барнс разкрива парче по парче потресаващата ѝ предистория, превръщайки тази ненадеждност в причина читателят да ѝ симпатизира все повече. Тя е дълбоко травмирана от събития, разиграли се когато е едва единайсетгодишна и в резултат на които губи майка си. Дали сега случилото се в аванпоста „Ферис“ не се повтаря? Преследвана от призраците на миналото – буквално и преносно, – можем ли днес да вярваме на всичко, което Клер вижда? И дали „Аврора“ е толкова безжизнена, колкото изглежда, или Клер не е единствената, пред която мъртвите оживяват?

С. А. Барнс е един от псевдонимите, под които работи американската писателка Стейси Кейд, известна още и като Стейси Клемщайн. Стейси е дъщеря на свещеник и учителка по музика. Добива популярност най-вече като автор, пишещ космически хоръри, разиграващи се сред клаустрофобични обстановки на фона на психологически ужас. Преди да реши да се занимава  писане, тя работи като корпоративен копирайтър, а днес е библиотекарка в гимназия в щата Илинойс и твърди, че живее с повече книги и кучета, отколкото е препоръчително, както и с много търпеливия си съпруг.

Децата на дивите гъски... от Северозапада

Има книги, които разказват лесно смилаеми истории – красиви, вдъхновяващи, лесни за преживяване. Истории за авантюри, любов, успехи и задължително с хепиенд.

Има обаче и такива, които просто разказват живота.

Без сантиментални отклонения, без щадене, без пудра и грим, без край, камо ли пък щастлив, но пък със смях и сълзи, без свян и преструвки. Разказват за тихия инат да живееш въпреки и напук, точно когато е най-трудно. А понякога е трудно от люлката до гроба. Живот на контра, при това в място, което не познава лесното и не щади никого – в Северозапада на България, по брега на Дунава.

В Северозапада по правило няма лесно.

Има обаче едно трудно обяснимо достойнство в упадъка. Една странна гордост в нямането. Гордост без очевидна причина, но с почти необясним мащаб.

Има любов в калта на казармите, с вкус на печен щавляк и на торта с крем патисерѝ, с дъх на барут и люта ракия.

Има усещане за познатост, натрапчиво като мирис на нафта, който се впива в гърлото и в кожата ти като паразит, за да не те пусна дълго след като и последната чепка грозде е умряла заедно с цял един човешки род.

Сборникът с разкази „Децата на дивите гъски“ на ломския журналист, поет и писател Любомир Йорданов е от втория тип книги. В него Северозападът не е просто място на картата, а сурова съдба. Той е герой, наравно с приносителите си. Стъргалка, през която не всеки е годен да мине, но мине ли, доказал се е.

Пред кого?

А има ли значение?

Доказал се е сред самотата, понякога доброволно наложена, сред гърмежите на ловците из блатата, под парцаливите юргани на зимните крайдунавски мъгли, точно под крякането на летящите патици. Сред аромата на пържоли от лама, когато се налага, сред ледохода и кучешкия студ на зимите или в зноя на лета, горещи като проклятия. Там, където все още, с малко късмет, можеш да срещнеш последния войник бай Иван, останал вече близо век без да знае защо. Но трябва да има причина, нали? Трябва да има причина да останеш след всички.

„Децата на дивите гъски“ не бива да се чете бързо. Може, но не бива. Трябва да се преживява на паузи, на малки дози от по няколко страници, с връщане назад, с време за всяка история. Защото те носят много повече, отколкото казват – точно като хората, които ги населяват. Сурови, трудни и непасващи, ръбати и чепати, неподлежащи на никаква категоризация. Хора, които живеят на ръба, а често и отвъд него. На ръба на промяна, решение, признание, любов или умиране. Натурални продукти на Българския Северозапад. Сурова земя, раждаща сурови хора, които всеки ден губят по нещо и някого, крепят на плещите си един разпадащ се свят, но не търсят съжаление. А да се оплакват? Абсурд!

Любомир Йорданов не се опитва да завършва разказите си по начин, който да удовлетворява естествената потребност на читателя от задължителния щастлив край. Понякога ги оставя отворени, почти неудобни като камъче в обувката. Всеки сам да ги довърши както иска и може. Но в тази неудобност има честност, а честността е рядка форма на литература. Само живот такъв, какъвто е.

И уроци. Като например да не се вземаме твърде насериозно, защото „Космодрума“ е нашето общо неотменимо бъдеще! Рано или късно всички кацаме във вечността, където няма никакво значение колко богат си бил, колко далеч си стигнал, колко скъпи коли си карал и колко пари си оставил в банката. Има значение обаче дали си плакал заедно с лозите, дали си гонил моруните по Дунава нощем и колко дълго си имал сила и кураж да се бориш с бурените, които онази неуловима лисица всяка нощ влачи в двора ти.

Накрая остава само онова осъзнаване, че може би най-голямата сила всъщност не е да устоиш на времето, а просто да продължиш, въпреки него. Или с него, ако ти стигат силите, и с всичко, което успее да ти стовари на раменете. Без да се оплакваш. То и без това почти не е останало на кого. Винаги можеш да го направиш обаче пред себе си и пред онези, чиито гени носиш. Те ще те разберат.