Има книги, които разказват лесно смилаеми истории – красиви,
вдъхновяващи, лесни за преживяване. Истории за авантюри, любов, успехи и задължително
с хепиенд.
Има обаче и такива, които просто разказват живота.
Без сантиментални отклонения, без щадене, без пудра и грим, без
край, камо ли пък щастлив, но пък със смях и сълзи, без свян и преструвки. Разказват
за тихия инат да живееш въпреки и напук, точно когато е най-трудно. А понякога
е трудно от люлката до гроба. Живот на контра, при това в място, което не
познава лесното и не щади никого – в Северозапада на България, по брега на
Дунава.
В Северозапада по правило няма лесно.
Има обаче едно трудно обяснимо достойнство в упадъка. Една
странна гордост в нямането. Гордост без очевидна причина, но с почти необясним мащаб.
Има любов в калта на казармите, с вкус на печен щавляк и на торта
с крем патисерѝ, с дъх на
барут и люта ракия.
Има усещане за познатост, натрапчиво като мирис на нафта,
който се впива в гърлото и в кожата ти като паразит, за да не те пусна дълго
след като и последната чепка грозде е умряла заедно с цял един човешки род.
Сборникът с разкази „Децата на дивите гъски“ на ломския
журналист, поет и писател Любомир Йорданов е от втория тип книги. В него Северозападът
не е просто място на картата, а сурова съдба. Той е герой, наравно с
приносителите си. Стъргалка, през която не всеки е годен да мине, но мине ли,
доказал се е.
Пред кого?
А има ли значение?
Доказал се е сред самотата, понякога доброволно наложена,
сред гърмежите на ловците из блатата, под парцаливите юргани на зимните
крайдунавски мъгли, точно под крякането на летящите патици. Сред аромата на
пържоли от лама, когато се налага, сред ледохода и кучешкия студ на зимите или
в зноя на лета, горещи като проклятия. Там, където все още, с малко късмет,
можеш да срещнеш последния войник бай Иван, останал вече близо век без да знае
защо. Но трябва да има причина, нали? Трябва да има причина да останеш след
всички.
„Децата на дивите гъски“ не бива да се чете бързо. Може, но
не бива. Трябва да се преживява на паузи, на малки дози от по няколко страници,
с връщане назад, с време за всяка история. Защото те носят много повече,
отколкото казват – точно като хората, които ги населяват. Сурови, трудни и
непасващи, ръбати и чепати, неподлежащи на никаква категоризация. Хора, които
живеят на ръба, а често и отвъд него. На ръба на промяна, решение, признание,
любов или умиране. Натурални продукти на Българския Северозапад. Сурова земя,
раждаща сурови хора, които всеки ден губят по нещо и някого, крепят на плещите
си един разпадащ се свят, но не търсят съжаление. А да се оплакват? Абсурд!
Любомир Йорданов не се опитва да завършва разказите си по
начин, който да удовлетворява естествената потребност на читателя от
задължителния щастлив край. Понякога ги оставя отворени, почти неудобни като
камъче в обувката. Всеки сам да ги довърши както иска и може. Но в тази
неудобност има честност, а честността е рядка форма на литература. Само живот
такъв, какъвто е.
И уроци. Като например да не се вземаме твърде насериозно,
защото „Космодрума“ е нашето общо неотменимо бъдеще! Рано или късно всички
кацаме във вечността, където няма никакво значение колко богат си бил, колко
далеч си стигнал, колко скъпи коли си карал и колко пари си оставил в банката.
Има значение обаче дали си плакал заедно с лозите, дали си гонил моруните по
Дунава нощем и колко дълго си имал сила и кураж да се бориш с бурените, които
онази неуловима лисица всяка нощ влачи в двора ти.
Накрая остава само онова осъзнаване, че може би най-голямата сила всъщност не е да устоиш на времето, а просто да продължиш, въпреки него. Или с него, ако ти стигат силите, и с всичко, което успее да ти стовари на раменете. Без да се оплакваш. То и без това почти не е останало на кого. Винаги можеш да го направиш обаче пред себе си и пред онези, чиито гени носиш. Те ще те разберат.
