Какъвто и въпрос да имаш, попитай сърцето!

С нестандартната белгийска писателка Амели Нотомб вече сме се срещали благодарение на романа ѝ „Кралска воля“. И ако там тя разказваше една леко абсурдна любовна история за открадната самоличност, то в романа „Попитай сърцето“ темата е за друг вид любов и за това какво се случва, когато въпросната любов отсъства или не е тази, от която имаме нужда.

Различна и дръзка, Амели Нотомб обича си да се фокусира върху даден човек в определено време и място, разширявайки след това обстоятелствата около него. Вероятно под влияние на азиатската култура и светоглед, които е възприела по време на пребиваването си в страни като Япония, Китай, Лаос, Бирма и Бангладеш, Амели Нотомб обича да се вглежда в хората, да рови в душите и умовете им, да търси нормалността в странностите им. Да ги разбира без значение дали им симпатизира или не. В същото време в историите, които разказва, липсва мащабност. Няма полет от птичи поглед над живота на хората. Романите ѝ звучат като разказ за само един етап, дори за ограничен във времето епизод от живота на героите ѝ. Точно толкова са и кратки. „Попитай сърцето“ обаче е различен, макар да не надвишава по обем останалите. Този път авторката започва да разказва по-отдалеч, вероятно защото темата е за последствията от отношението на един човек към друг. От родител към дете. И няма как да разберем епизода, ако нямаме поглед върху предисторията.

Все така далеч от мейнстрийма в литературата, Амели Нотомб разказва една твърде реална история, позната и болезнена. Едва ли има човек, който да не разпознае някого в този или онзи от героите, но най-трудно е, ако откриеш някъде там себе си. Защото в този роман сякаш няма незасегнати. Има наранени и нараняващи, но никой не се измъква незасегнат.

„Попитай сърцето“ разказва историята на Диана – едно малко момиченце, отхвърлено напълно от нарцистичната си, ревнива майка. Не за първи път Амели Нотомб прави дисекция на женските взаимоотношения, този път пречупени през призмата на семейните връзки. Елегантно и изискано, без патетика, тя ни въвежда в света на Диана, която цял живот търси път към своята „богиня“ и вярва, че там някъде в сърцето на недосегаемата ледена кралица Мари има любов и за нея така, както се е намерила за брат ѝ и сестра ѝ.

Романът разказва за сложните, на ръба на непонятното отношения между красивата и суетна Мари и нейната най-голяма дъщеря, на която майката така и не може да прости за младостта – своята и нейната. Младостта, която Диана сякаш е откраднала от нея, както е откраднала блясъка, вниманието и възхищението на околните от деня на раждането си.

Диана е интелигентна, уравновесена и целенасочена, предизвикваща черна завист в собствената си майка дори само с факта, че съществува. Всеки поглед към дъщерята, всяка усмивка или мила дума докарва майката до депресия и злоба. За завистливата и суетна провинциална хубавица Мари детето ѝ, появило се според нея твърде рано, е основна причина за неслучилата се младост такава, каквато Мари я е бленувала, за недостатъчното хорско възхищение, от което дотогава е черпила енергия, за недостатъчното завист в погледа на не толкова успелите, не толкова хубавите и не толкова богатите.

И, разбира се, като всички романи на Амели Нотомб, и този в края си крие обрат, в който всички неуредени отношения между героите, всички висящи нишки на сюжета намират своята логична връзка. Както може да се очаква, с щипка непредвиденост и малко абсурдност – запазената марка на авторката, зад която прозират философските ѝ търсения, личат следите оставени от допира ѝ с културата на Изтока.

В крайна сметка „Попитай сърцето“ е поредният роман, в който Амели Нотомб смело се впуска в дисекция на сложните и на моменти объркващи връзки, на човешката психика и крехкостта на душата. Както може да се очаква, погледът ѝ е нетипичен, ярко контрастиращ с общоприетото, провокативен, почти научен. Въпреки това, „Попитай сърцето“ си остава една трогателна и тъжна история за твърде сложните и напълно необясними, нелогични понякога семейни отношения, в които един родител може да съсипе живота на всяко от децата си по съвършено различен начин. За пораженията от дефицита на родителска любов и подкрепа, за горчилката след перманентната липса на одобрение и нежност. Писателката не се страхува да обвини родителите с нисък капацитет за провалените им деца, но като че ли основното обвинение е срещу майките – справедливо или не. Защото в крайна сметка бъдещето на децата до голяма степен се определя от любовта на майката, а щетите от липсата ѝ са точно толкова зашеметяващи, колкото и тези от прекомерната, задушаваща любов.

На разходка из Квартала на писателите

В началото на ХХ век България е все още млада и очарователно наивна, затова пък отворена за новото по света и амбицирана да очертае границите на собствената си новопридобита независимост. Едва разчупила оковите на османското владичество, тя тепърва градяла закони и самостоятелност, свиквала със свободата и търсела своите хора, с помощта на които да се утвърди. Своите водачи, които да я изведат на световната карта не само физически, но и икономически, и културно. Ето защо отговорността за нова България падала не само върху плещите на държавниците и индустриалците, но и върху воините на перото, а именно интелектуалците, учените и творците. Писатели, поети, художници, драматурзи, критици, научни работници… всички те внезапно се оказали изправени пред отговорната задача да представят родината си на онези, които току-що са разбрали за съществуването ѝ.

Разбира се, няма как и къде да този процес да започне и набере сила по-успешно, отколкото в новата столица София, която макар и непавирана, макар и все още с кални улици, в които се къпели патици и прасета, вече разгръщала потенциала си като административен и културен център на страната. И така, случайно или не, в началото на ХХ век в София се оформя „писателският квартал“. Едно парче земя, заключено между булевард „Христо Ботев“, улица „Граф Игнатиев“, улица „Алабин“ и булевард „Патриарх Евтимий“, което в един момент може да се похвали като най-гъсто населеното с интелектуалци в цяла България. Място, познало стъпките на великите имена в българската литература, запазило спомен за гласовете им и за раждането на редица знакови творби от литературата ни. Така че защо не се разходим без да бързаме там, където преди нас са минавали Кирил Христов, Славейкови, Светослав Минков, Атанас Далчев, Иван Шишманов и още куп други познати личности? Разходката ни започва от паметника на Патриарх Евтимий или „Попа“, както го знаят всички днес, и приключва близо до Петте кьошета пред храма „Свети Георги“. За целта не е необходимо да ходим до София. Достатъчно е да отворим третата книга от поредицата „Бохемска София“ на Виктор Топалов.

Книгата „Кварталът на писателите“ е не просто сборник от любопитни житейски истории, а истински пътеводител в сърцето на Нова България. По улиците на квартала само преди стотина години са се разхождали и живели хора като Елисавета Багряна, Змей Горянин, Елин Пелин, професор Александър Балабанов със своята Яна Язова, красивата Мара Белчева, Дебелянов, Яворов и Лора, Алеко, Михалаки Георгиев и още куп познати днес лица, оформили облика на родната литература. На повечето от тях все още им предстояло да се превърнат в част от културната история на България, да напишат онези редове, които цели поколения след тях ще усещат като свои. Млади, буйни и талантливи, те в повечето случаи нямали представа, че с необходимостта си да творят, с радостите и скърбите си, с търсенията и увлеченията си създават история и бъдеще едновременно.

Тук например, съвсем близо до паметника на Патриарх Евтимий, била емблематичната пивница „Дивите петли“ на братята Запрян и Георги Глушкови, които обичали да се заобикалят с бедни на пари, но богати на ум и душа бохеми. Тя всъщност не се казвала точно така, но с това име останала в историята заради пъстрата компания от постоянни клиенти, която се събирала там и които сами наричали себе си „Дивите петли“. Всяка година на Заговезни пивницата празнувала, затваряйки вратите си за външни, оставайки на разположение само на признатите и доказали се „петли и петелици“. „Дивопетлието“ било светоглед без закони, но със свои правила.

Един от най-разпознаваемите „петли“ например бил професор Александър Балабанов, за когото всички сме чували, но малцина са чували, че освен него, приятелите му от обществото на „Дивите петли“ помнели и чантата му. Всички знаели, че в тоя култов аксесоар, винаги претъпкан с книги, когато и да бръкнел човек, винаги можело да открие парче халва и хляб.

Но пивницата „Дивите петли“ далеч не била единственото такова притегателно място за таланти, през което ни води пътеводителят на Виктор Топалов. Разходката из квартала, освен през домовете на творците, минава също през култови някогашни средища и любими места на софийската бохема като пивницата „Спас“, Домът на изкуствата и печата, редакцията на списание „Мисъл“, ателието на фотографа Иван Карастоянов, редакцията на вестник „Литературен глас“. Някъде наоколо все още тъмнеела и мрачната осанка на ужасяващия затвор Черната джамия, с гледка към бесилото на който известно време се събуждал сутрин поетът Кирил Христов. Пътеводителят разказва за дружбите и враждите на нашите таланти, за весели компании, знаменити празненства, за емоционални срещи и още по-емоционални раздели и в крайна сметка дава отговор на въпроса защо Втората световна война слага край на тези бохемски сбирки във вида, в който съществували дотогава. Разказва как бавно и полека под давлението на определени хора и групи или внезапно и екстремно под влиянието на събитията столицата променя облика си, а с нея се променяла и развивала и културата на българина.

Пътеводителят „Кварталът на писателите“ включва петдесет истории, проверени и проучени подробно от Виктор Топалов чрез множество документални източници, благодарение на редактора и консултант на книгата Павлина Делчева Вежинова. В свое интервю авторът споделя, че идеята за подобен пътеводител се зародила година преди това, когато се запознава с испанския проект за „Квартала на буквите“ в Мадрид. Както казахме, книгата е третата от серията „Бохемска София“ – една поредица, чрез която авторът запознава читателите си с миналото на столицата, с нравите и пикантните истории, занимавали и забавлявали българина преди век. И с изумителния понякога живот на хора, които преди това са били просто имена от учебниците.

Лиз Нюджънт отваря вратите към душата на един насилник

„Когато я ударих за първи път, очаквах някаква по-бурна реакция. Тя просто остана да лежи на пода, притиснала челюстта си с ръка. Взряна в мен. Мълчалива. Дори не ми се стори изненадана.“

Така започва романът „Загадката Оливър“ на ирландската писателка Лиз Нюджънт. Твърде възможно е той да се окаже най-оригиналното четиво, което ще отворите от дълго време насам, а и занапред. Разлиствайки страниците му, ще попаднете в света на преуспяващия писател Оливър Райън, за да проследите формирането на един класически насилник.

Оливър е детски писател, успял да добие световна слава със завладяващите приказки за смелия малък принц Искричко, които пише. Именно приказките му го срещат с деликатната Алис, която от илюстратор на книгите му, става и негова съпруга. Точно тя, която е толкова различна от бляскавите дами, ухажвали безуспешно Оливър през годините. Противно на всички очаквания, двамата успяват да постигнат на пръв поглед хармоничен, устойчив и спокоен брак и да го задържат. В продължение на десетилетия помежду им цари не толкова любов, колкото тихо разбирателство, докато един ден в полицията не постъпва сигнал. Току-що известният писател Оливър Райън е пребил почти до смърт съпругата си. Той, който никога през живота си не си е позволявал да изгуби контрол или да забрави правилата на вежливостта. Той, който има всичко, за да е спокоен, щастлив и обичащ, постигнал е много повече, отколкото мнозина други се осмеляват дори да мечтая.

И изведнъж всички осъзнават, че Оливър Райън всъщност е пълна загадка, от която всеки е виждал само част, при това пречупена през собствената си призма. Кълбо от заплетени нишки и възелчета, с разплитането на което се заема Лиз Нюджънт, превръщайки романа си в подробна дисекция на един напълно осакатен човешки живот. Стъпка по стъпка тя разплита мрежата, създала отблъскващия характер на главния герой в нейната история, разглобява на съставни части факторите, формирали насилника, неспособен да изпитва съчувствие и емпатия, да обича и да приема любовта на другите.

Вместо да се съсредоточава върху непосредствената причина за избухването на Оливър обаче, Лиз Нюджънт подхожда почти научно и връща лентата десетилетия назад. Вместо да изкара на показ манипулативната и жестока природа на своя герой и да превърне романа си просто в една история за домашно насилие, тя предпочита да потърси по-дълбоките причини за съществуването на хора като Оливър. Той е хладен, безчувствен и дразнещ без нито за миг да изпуска юздите на изрядното си възпитание. Харизматичен, красив и стилен, той е обезпокоителен със способността си да внушава симпатии, за които не изпитва и капка благодарност. Но как и защо е станал такъв? Дали човек се ражда неспособен на емпатия и любов или нещо в него се чупи в последствие по един или друг начин?

„Загадката Оливър“ не е толкова психологически трилър, колкото е психологически профил на едно социално явление, което едва през последните години бе изкарано в светлината на общественото внимание и към което нетърпимостта става все по-яростна, а именно домашното насилие. Той проследява цялата трансформация на главния герой от отхвърлено и самотно малко момче до хладнокръвен и манипулативен, злоупотребяващ с хората възрастен. Но най-страшното е, че всъщност в нито един момент Оливър не представен като чудовище, а като твърде обикновен човек със своите недостатъци. Образ, който не искаме да си представяме, когато става дума за насилници, защото е някак трудно да го осъдиш категорично дори след като е извършил наистина чудовищни неща.

Заслужава си да се спомене оригиналния начин, по който Лиз Нюджънт избира да разгледа проблема. Историята на писателя и насилник е разказана от няколко гледни точки, включително неговата собствена. Разказват неговите съученици, роднини и приятели от детинство, дори любовницата му, за да очертаят причините и пътищата за формирането на един завършен социопат. Пред читателя бавно се разкрива процесът на изграждането на един характер и на последствията, които самият той оставя след себе си у хората, до които се докосва, като в същото време всеки от разказвачите звучи със свой собствен глас. Имаме Барни – не особено заможния мъж, влюбен в Алис, вятърничавата Майя, също и Майкъл с неговите проблеми заради сексуалността му, сестра на Майкъл – Лора, която заедно с мадам Вероник понася най-тежките последствия от приятелството с Оливър. Има я дори гледната точка на умствено изостаналия Юджийн, братът на Алис, и всеки от тях дава по парченце информация за Оливър Райън, за да застане той напълно разкрит пред читателя.

Лиз Нюджънт е родена в Дъблин. Автор е на трилъри и криминални романи. След завършването на гимназия се премества в Лондон, където по време на строителния бум през 80-те години работи като помощник в строителна компания. Завръща се в Ирландия и записва курс по актьорско майсторство, но се ориентира към сценичния мениджмънт и пътува по света с танцовото шоу „Riverdance“. Премества се в Радио и телевизия Ирландия, където започва да работи по сценариите на някои програми и сериали. Съвсем естествено, в един момент започва да пише. „Загадката Оливър“ е дебютният ѝ роман, който излиза през 2014 г. Следва втори, а през 2017 г. получава приза „Жена на годината в Ирландия“ в областта на литературата. На следващата година издава третия си роман, който печели наградата „Irish Book“ за криминален роман на годината. През февруари 2021 г. е удостоена и с наградата „Джеймс Джойс“.

Борбата на една жена за нейната биполярна мечта

Чували ли сте за биполярното афективно разстройство? Правилно се досещате, че това е психично заболяване или по-точно разстройство на настроението. Вероятно познавате поне един човек със симптоми от този спектър – по-силно или по-слабо изразени. Вероятно вие понякога проявявате симптоми без да можете да си обясните какво се случва с вас и защо. Както се шегуват някои психиатри, „няма здрави пациенти, има непрегледани такива“. Нищо чудно! Живеем на скорост, времето сякаш не просто тече, а препуска и се налага да го догонваме.

В България по традиция някаква хората трудно говорят за психични проблеми. Притесненията са и за самите болни, и за техните близки, неразбирането е все още голямо. Причините за това отдавна са известни. Наречете го народопсихология, наречете го манталитет, наречете го както искате! А една основна част от справянето с тези проблеми е именно говоренето, разбирането и приемането. От там се тръгва.

Човекът е социално същество, колкото и да имаме нужда от усамотение понякога. Всеки има нужда от разбиране и подкрепа, но с особена сила важи това за хората с психични разстройства, при които чувствителността е изострена до болезненост понякога. Те са силни, емоционални и интелигентни. Може би част от проблема е именно в тази емоционалност, когато мозъкът прегрява от мисли и чувства и има нужда от помощ, за да овладее отчаяните сигнали, които получава и изпраща. Специалистите знаят по-добре.

Въпреки честотата на психичните заболявания обаче и въпреки че през последните години за тях се говори все по-открито и откровено, в популярната литература рядко ще намерите нещо за тях извън строго специализираните учебници. И все пак за биполярното афективно разстройство вече има едно изключение и това е книгата на плевенчанката Гергана Койчева „Биполярната мечта“. В нея тя разказва за своята мечта, за своя път до и през психичното разстройство, за своята борба за щастие, любов и спокойствие в едно все по-бясно препускащо време, в което сме подложени на все повече стрес в личен и в професионален план. Говори за трудно постигнатата хармония, за мечтите си, за страховете. За моментите, в които се е налагало да се бори със себе си за себе си.

Това всъщност не е книга. То е изповед и ръководство едновременно. Самата Гергана се бори със заболяването от 2011 година. Минала е през всички негови проявления – от депресията и апатията до маниите, от искрящия оптимизъм и еуфорията до халюцинациите, суицидните мисли и спешните хоспитализации. С БАР се познават като стари съперници. Ако питате Гергана обаче, тя ще каже, че не са врагове. Твърди, че благодарение на заболяването си днес е човекът, който е. Успяла е да опознае същността си много по-дълбоко, да обикне себе си и другите, да стъпи на пътя на любовта. Да замени „нямам търпение“ с „имам търпение“. Преминала през целия труден път от първата тежка криза, през грешната диагноза до поставянето на правилната такава и адекватно лечение, накрая Гергана Койчева решава да счупи стереотипа, да говори открито и да сподели опита си, за да помогне на други, които ще се озоват или вече са в същата ситуация.

В „Биполярната мечта“ е твърде вероятно да откриете и неочаквано много от себе си. Докато изминавате пътя на Гергана заедно с нея, семейството и приятелите ѝ, е много възможно да установите, че той не ви е съвсем непознат. Може би познавате нейния ад и нейния трудно постигнат рай. Може би познавате някой, който е бил там или все още е. Някой, който се бори за своята мечта.

Книгата на Гергана Койчева не е просто автобиографична. Да, тя е и такава, но преди всичко е своеобразен пътеводител през биполярното афективно разстройство, през живота на хората с психични заболявания и техните битки. Отваря вратите към истината за психиатричната помощ в България, за проблемите и предимствата ѝ. За това колко е важно на приемеш, че имаш проблем и да повярваш, че хората около теб наистина искат и правят всичко възможно да ти помогнат. За ежедневните битки в името на любовта и колко е важно да намериш своите специалисти, на които да се довериш, когато здравето ти го изисква. Защото, както казва и самата тя в едно свое интервю, а и в книгата си, в края на краищата. „всеки един от хората в психиатриите е там заради любов. Заради липса на любов, заради несподелена любов, заради загуба на любим човек, заради задушаваща любов“.

Днес Гергана Койчева мисли за себе си като за една истински щастлива жена, изпълнена с желание да дава на другите любов и разбиране. Тя не просто се е научила да живее със своето БАР, но се е научила да го обича и да се гордее с него. Има работа, която обожава, любящо семейство и верни приятели. Има своето бебе литий – нейната най-смела и най-трепетно чакана биполярна мечта! Има и своята мисия – всекидневно да доказва на света, че щастието е постижимо, ако човек го иска и е готов да положи усилия за него. А Гергана е насреща, за да помогне на всеки със собствената си история.

Никога не ме лъжи!

Тя е скъпоплатен психиатър, до когото се допитва дори полицията в някои особено тежки случаи. Работи с хора, които могат да бъдат или вече са станали изключително опасни, както и с техните жертви. Тя е стриктна, уверена, методична и изключително интелигентна. Истински професионалист! Пациентите ѝ са готови да плащат високите такси за сеанси в дома ѝ далеч не заради зелените ѝ очи. Тя пък е готова да пази и най-ужасните им тайни, защото вярва, че познава човешката природа по-добре от всеки друг. Убедена е, че и най-изкусният лъжец не е в състояние я да изненада или заблуди.

Тя е доктор Ейдриън Хейл! И е безследно изчезнала, вероятно мъртва. Вече три години никой няма представа какво се е случило с красивата психиатърка.

Романът „Никога не ме лъжи“ на американската писателка Фрида Макфадън е един от първите ѝ самостоятелни романи извън поредицата „Прислужницата“, с която тя набира популярност през последните години.

Главните и почти единствени герои са двамата младоженци Итън и Триша, които мечтаят да се сдобият с мечтания дом извън града, в който да отглеждат децата си. Огледали са куп предложения, когато изненадващо изниква още едно. Някъде извън обхвата на телефоните, на километри от най-близките съседи една невероятна къща на изумително ниска цена сякаш ги примамва и те се втурват на оглед, макар подсъзнателно вече почти да са го решили. Тази ще е! И хукват на оглед.

Още докато пътуват нататък обаче, ги застига ужасна снежна буря, от която единственото убежище се оказва именно самотната къща, а брокерът така и не се появява. Истинска класика, би си помислил читателят, и ще е прав, но е и твърде вероятно да сгреши! Фрида Макфадън има свой начин да пренаписва класиките.

Къщата точно според очакванията крие тайни, които сякаш те следят с очи. Същите зелени очи като на жената от онзи огромен странен портрет над камината, точно срещу входната врата. Ако имаш желание да крещиш обаче, няма на кого, защото тук телефоните нямат обхват, няма интернет, а най-близките съседи са на поне три километра. Няма кой да те чуе освен онзи, заради когото ще ти се иска да крещиш, както вероятно не е имало кой да чуе и виковете на доктор Хейл.

Минали са три години, откакто тя е обявена за безследно изчезнала, почти веднага след излизането на бестселъра ѝ „Анатомия на страха“, в който разказва историите на някои от най-тежките си пациенти. Полицията вече не се занимава с нейния случай, тя е смятана за мъртва, а уединената ѝ къща е обявена за продан. И ето че Итън и Триша са тук без вече изобщо да са сигурни, че искат това. Поне Триша със сигурност не е, а с всяка изминала минута желанието ѝ да отглежда децата си тук намалява главоломно.

Докато двамата с Итън се опитват да не умрат от студ или глад, или и от двете, и да направят максимално комфортен принудителния си престой в това изолирано от света място, Триша случайно намира скрита стая. Една от многото тайни на старата къщата. Помещението се оказва пълно със записи от терапевтичните сеанси на доктор Хейл. А когато младата жена започва да прослушва лентите, един ужасяващ пъзел сякаш започва да се нарежда пред очите ѝ. Пъзел, който може би в крайна сметка ще даде отговор на най-големия въпрос – какво всъщност се е случило с известната психиатърка! Някъде там, сред стряскащото количество стари аудио касети е и гласът на човека, който знае какво е сполетяло Ейдриън.

Зазвучават гласовете на някои от най-интересните и трудни пациенти на доктор Хейл. Млада жена с инициали П.Л., която се бори с посттравматичен стрес след като е оцеляла в един невъобразим кошмар, възрастната параноичка Гейл, която е убедена, че всички – от пощальона и аптекаря, та до собствения ѝ син – искат да я убият, арогантният нарцисист Е.Д., който така и не успява да си намери работа…

Дали някой от тях в крайна сметка е прекрачил границата и е влязъл в статистиката на редките случаи, когато пациент убива своя терапевт?

„Никога не ме лъжи“ е роман, класически пример за разказвач, на когото не бива да се има доверие. В това всъщност е и основният чар на историята и във факта, че до последната страница не е сигурно кой всъщност е истинския престъпник. Фрида Макфадън заплита една история от неочаквани обрати типично в свой стил, развива я бавно, подобно на зловещ танц с психиката, само за да ни докаже колко права е доктор Хейл в прозрението си, че „всяко човешко същество е способно на ужасни неща, ако го подтикнете достатъчно силно“.

Фрида Макфадън е творчески псевдоним на американската писателка, която едновременно с това е и практикуващ лекар и специалист по мозъчни травми. Завършила Харвардския университет, тя работи като лекар в района на Бостън. Автор е на множество психотрилъри и медицински хумористични романи, като някои от тях са преведени на над 40 езика. Днес тя живее със семейството си в стара триетажна къща с изглед към океана, твърде подобна на онази, която описва в романа си „Никога не ме лъжи“. Както самата Фрида казва, това е стара къща, в която стълбището скърца и стене при всяка стъпка и, ако нещо се случи, няма кой да те чуе, че крещиш. Освен ако не крещиш много силно може би.

Никога не е било лесно да си тийнейджър

Да си тийнейджър никога не е било лесно, но като че ли с всяко следващо поколение сложността на това занимание се увеличава с още една идея или поне всеки тийн е убеден в това. Моментът, в който децата се превръщат във възрастни, вече не играят с кукли и камиончета, а телефоните и социалните мрежи се превръщат в новата реалност, налага се да се влюбват и да градят нов тип социални умения, сам по себе си е труден дори за най-умните и смелите.

Така че запознайте се със Стела! Или по-добре нека просто заедно отворим нейния дневник, за да си спомним какво е да си на четиринайсет, петнайсет, шестнайсет години… там някъде!

„Из дневниците на Стела Д.“ на писателката Нели Върбанова е един типичен тийнроман, отварящ вратите към света на децата, които вече не са съвсем деца. Роман за първите любовни трепети, за осъзнаването на бъдещия възрастен, за съзряването – физическо и емоционално, – за приятелствата и предателствата. За това как някои се справят с това по-бързо и по-добре, други имат нужда от повече време и напътствия. Роман за грешките, през които може би трябва да минеш, за да станеш по-добър човек, стига да се поучиш от тях, разбира се. И най-вече стига да искаш. За силата на думите и за трудното осъзнаване, че понякога хората могат да са красиви отвън, но в душите и умовете им положението да е далеч по-грозно и неприятно.

В първите дни и страници от дневника си Стела е типичната софийска тийнейджърка, която никога не би си признала, че обича да прекарва лятото на село при баба и дядо, на километри от „цивилизацията“ на София. Не толкова заради баба и дядо, определено не и заради прословутата селска идилия, която на четиринайсет години няма как да те докосне, а най-вече заради Ани – нейната най-добра приятелка. Наперена и самоуверена като повечето си връстници, тя вярва, че познава света и хората. Всички минаваме през това, за да се спънем в собствената си увереност, да обелим колене и лакти и да запомним откъде са ни белезите.

Стела просто трябва да мине през своята доза рани и белези. Да се влюби, при това не веднъж и не по един и същи начин. Да разбере, че понякога сърцето прави грешки, с които ти сам трябва да се справяш после. Че понякога и ти правиш грешки, дори доста глупави, независимо колко умна си мислиш, че си. А знаем, че всеки тийнейджър по подразбиране е по-умен от възрастните, докато не проумее, често пъти с изумление, че някога и те са били на неговите години, точно толкова умни и точно толкова наивни. Техните терзания и драми може би са били други или същите, решенията им може би са били различни от неговите, но в крайна сметка мислите, страховете, желанията и разочарованията са били абсолютно същите.

Действието на книгата се развива в края на 80-те години на ХХ век. Време, което мнозина от нас помнят, но е непознато и звучи почти екзотично за онези, които не са го живели. Историята на Стела вероятно ще учуди и дори изуми днешните младежи, когато разберат какво е могло да ти се случи, само защото изглеждаш различно, слушаш „подозрителна“ музика, имаш на врата ланче с кръст или носиш значка на „упадъчен западен“ рокаджия. Може би ще им се сторят невероятни историите за контрабандата на музика, за липсата на разнообразие от дрехи, за насилственото уеднаквяване, за време, в което не просто не е имало компютри и смартфони, но дори стационарните са били лукс, а по телевизията имаше точно два канала.

Ще им покаже обаче, че не са и чак толкова различни от осемдесетарските си връстници. Че поколението на родителите им на тяхната възраст се е вълнувало от същите неща, от които се вълнуват и те в момента. Правили са същите наивни бели, слушали са своята си музика, обличали са се странно, заспивали са с влюбени погледи към плакатите на любимците си по стените, карали са се и са се сдобрявали с приятелите си за същите глупости, за които го правят и днешните тийнейджъри, пробвали са забранените удоволствия на възрастните със същата тръпка от мисълта за нередното.

Стела Д. неслучайно ще се стори позната на читателя, особено на момичетата и жените. Макар и в малко по-друго време, тя е всяка една от нас. Нейните тревоги, копнежи, провали и успехи, колебанията и грешките ѝ са същите като онези, които всички сме имали и преживявали на нейната възраст. Имали сме същите върхове и сривове в настроенията, често пъти без причина, същите обсебващи мисли и желания, същите не особено здравословни понякога емоционални залитания. А после сме пораснали и някак си сме започнали да разбираме и тревогите, копнежите и колебанията на родителите ѝ. Везните са станали по-стабилни, критериите – по-прецизни. Даже шегите на възрастните, които са ни се стрували толкова досадни и старомодни, сме започнали да разбираме и да се смеем с тях, а правилата им неусетно са станали и наши.

„Из дневниците на Стела Д.“ е история, която ни показва, че в крайна сметка нищо не е толкова различно в поколенията. Напук на технологичния прогрес, смяната на политически системи и обществени настроения, нещата се повтарят, когато става дума за порастването, емоциите, любовта и приятелството. Там законите не са се променили и на милиметър. Пътищата са отдавна ясно и здраво утъпкани, защото по тях са минали всички преди теб, независимо от малките отклонения и отбивки, които са направили или които ти ще направиш. Крайната цел си остава една и съща – да пораснем като щастливи и добри хора.

Дали се справя Стела?...

Нека преди това да се запитаме дали сме се справили ние!

Коледа е времето да се завърнем към себе си

Остава по-малко от месец до Коледа, така че вероятно е точното време за една зимна празнична история, която да ни напомни, че независимо какво се случва, има смисъл да вярваме в любовта. Време е за романа „Да се завърнеш за Коледа“ на английската писателка Джоана Болури.

Главните герои са Ед и Кейт, двойка в края на двадесетте си години, които са заедно от петнайсет, а това си е почти откакто се помнят. Кейт работи в просперираща адвокатска кантора, специализирана в бракоразводните дела, което ѝ е дало предостатъчно време и примери за това как хората могат да съсипят и най-прекрасната връзка. Ед е учител по музика и вярва в силата на семейството. Всеки познава другия до основи. Имали са предостатъчно време да се влюбят, да заживеят заедно, да направят своите грешки и да допуснат рутината да се настани помежду им. А рутината никога не е добър съветник в една връзка.

През всички тези години те са прекарвали празниците с близките си, облечени в коледни пуловери, пеейки коледни песни. Ето защо на 23 декември 2021 г. отново са на път за родния Касълтън, където по план трябва да прекарат празниците с родителите си. Огромното закъснение, с което Кейт излиза от офиса, студа, непрестанно звънящият ѝ телефон, преспите и предпразничните задръствания по пътя не помагат за доброто настроение в колата. Кейт и Ед отдавна е трябвало да проведат някои трудни разговори, но са отлагали, докато натрупваното с години напрежение помежду им най-накрая избухва в скандал, какъвто не са имали никога и в края на който решават единодушно, че е време да се разделят.

И все пак е почти Коледа! Няма как навръх празниците да сервират на семействата си, че след цял живот заедно са сложили край. Никой от родителите им не заслужава това, а е невъзможно да обърнат колата и да се откажат от традиционната поредица от семейни вечери. Ето защо решават да запазят в тайна решението си и просто да симулират добри отношения докато не намерят подходящия момент, в който да обявят краха на връзката си. Само че подходящ момент така и не се появява, разбира се. А междувременно решението започва да им се струва все по-прибързано.

Романът „Да се завърнеш за Коледа“ е написан в две времеви линии, което помага читателят да проследи развитието на връзката на Ед и Кейт, първите пукнатини и в крайна сметка причините да стигнат до момента, в който пътищата им сякаш са непреодолимо разделени. От една страна е настоящето, където Ед и Кейт правят и невъзможното да опазят проблемите си в тайна от леко шантавите си семейства, а от друга е миналото, където проследяваме техния път от щури, но леко притеснителни тийнейджъри до това, в което са се превърнали днес.

На пръв поглед лека сезонна романтика, романът на Джоана Болури всъщност засяга и доста сериозни теми като например семейните отношения между съпрузи, между родители и деца, връзките с близки и приятели, отчуждението, прошката, разочарованието, сбогуването с младежките мечти, но най-вече любовта. Разбира се, че това е преди всичко роман за любовта, но не за онзи първоначален пристъп на страст, а за уравновесената, тиха любов към хората, които познаваш сякаш от цяла вечност. Познаваш всичките им кривини и недостатъци, знае любимите им песни и наистина мразиш онези електрикови маратонки, които те пък обожават, и въпреки това продължаваш да ги обичаш дори още по-дълбоко от преди.

А Коледа е времето, в което човек неизменно се сеща за тези неща. За семейството си и за хората, които обича и го обичат независимо от всичко. И волно или неволно започва да си прави равносметки, които понякога не са от най-леките, особено ако са искрени. След първоначалния пристъп на желание да обвинят другия за провалените планове и мечти, Ед и Кейт също стигат до осъзнаването и равносметките. И до признанията, най-вече до това, че вина за счупеното помежду им имат и двамата, както е почти винаги в подобни ситуации.

Като милиони други двойки, и те са принудени да научат по трудния начин, че рутината и компромисите са пагубни за една връзка, но не е задължително да я унищожат, ако и двамата са готови на всичко, за да я запазят. Трябва им само малко кураж и припомняне на онова, което са имали и могат все още да имат. „Да си завърнеш за Коледа“ е роман именно за уроците, за изгубената романтика, за умората, за осъзнаването и признанието, че може би си направил грешни избори в живота си, че искаш нещо различно от онова, което си преследвал в продължение на години. За неудовлетвореността и трудното ново начало на любовта.

Джоана Болури е писател, блогър и сценарист. Родена е в Портсмут, Великобритания, но по-късно се премества в Глазгоу, където живее и досега със семейството си. Започва да се занимава сериозно с писане едва когато е около тридесетгодишна, след като печели конкурс на BBC за сценарий на комедия, който сценарий в последствие става основа за романа ѝ „Списъкът“. Този конкурс ѝ позволява да започни да работи със стендъп комедианти в шоу, което се излъчва на живо. А романът ѝ „Да се завърнеш за Коледа“ вероятно не е типичният сладникав коледен роман, но всъщност точно в това като че ли е особената му красота и чар. Зареден с топлина и очарование точно като за празниците, той оставя усещане именно за завръщане у дома, за уют и надежда с дъх на Коледа.