Какъвто и въпрос да имаш, попитай сърцето!

С нестандартната белгийска писателка Амели Нотомб вече сме се срещали благодарение на романа ѝ „Кралска воля“. И ако там тя разказваше една леко абсурдна любовна история за открадната самоличност, то в романа „Попитай сърцето“ темата е за друг вид любов и за това какво се случва, когато въпросната любов отсъства или не е тази, от която имаме нужда.

Различна и дръзка, Амели Нотомб обича си да се фокусира върху даден човек в определено време и място, разширявайки след това обстоятелствата около него. Вероятно под влияние на азиатската култура и светоглед, които е възприела по време на пребиваването си в страни като Япония, Китай, Лаос, Бирма и Бангладеш, Амели Нотомб обича да се вглежда в хората, да рови в душите и умовете им, да търси нормалността в странностите им. Да ги разбира без значение дали им симпатизира или не. В същото време в историите, които разказва, липсва мащабност. Няма полет от птичи поглед над живота на хората. Романите ѝ звучат като разказ за само един етап, дори за ограничен във времето епизод от живота на героите ѝ. Точно толкова са и кратки. „Попитай сърцето“ обаче е различен, макар да не надвишава по обем останалите. Този път авторката започва да разказва по-отдалеч, вероятно защото темата е за последствията от отношението на един човек към друг. От родител към дете. И няма как да разберем епизода, ако нямаме поглед върху предисторията.

Все така далеч от мейнстрийма в литературата, Амели Нотомб разказва една твърде реална история, позната и болезнена. Едва ли има човек, който да не разпознае някого в този или онзи от героите, но най-трудно е, ако откриеш някъде там себе си. Защото в този роман сякаш няма незасегнати. Има наранени и нараняващи, но никой не се измъква незасегнат.

„Попитай сърцето“ разказва историята на Диана – едно малко момиченце, отхвърлено напълно от нарцистичната си, ревнива майка. Не за първи път Амели Нотомб прави дисекция на женските взаимоотношения, този път пречупени през призмата на семейните връзки. Елегантно и изискано, без патетика, тя ни въвежда в света на Диана, която цял живот търси път към своята „богиня“ и вярва, че там някъде в сърцето на недосегаемата ледена кралица Мари има любов и за нея така, както се е намерила за брат ѝ и сестра ѝ.

Романът разказва за сложните, на ръба на непонятното отношения между красивата и суетна Мари и нейната най-голяма дъщеря, на която майката така и не може да прости за младостта – своята и нейната. Младостта, която Диана сякаш е откраднала от нея, както е откраднала блясъка, вниманието и възхищението на околните от деня на раждането си.

Диана е интелигентна, уравновесена и целенасочена, предизвикваща черна завист в собствената си майка дори само с факта, че съществува. Всеки поглед към дъщерята, всяка усмивка или мила дума докарва майката до депресия и злоба. За завистливата и суетна провинциална хубавица Мари детето ѝ, появило се според нея твърде рано, е основна причина за неслучилата се младост такава, каквато Мари я е бленувала, за недостатъчното хорско възхищение, от което дотогава е черпила енергия, за недостатъчното завист в погледа на не толкова успелите, не толкова хубавите и не толкова богатите.

И, разбира се, като всички романи на Амели Нотомб, и този в края си крие обрат, в който всички неуредени отношения между героите, всички висящи нишки на сюжета намират своята логична връзка. Както може да се очаква, с щипка непредвиденост и малко абсурдност – запазената марка на авторката, зад която прозират философските ѝ търсения, личат следите оставени от допира ѝ с културата на Изтока.

В крайна сметка „Попитай сърцето“ е поредният роман, в който Амели Нотомб смело се впуска в дисекция на сложните и на моменти объркващи връзки, на човешката психика и крехкостта на душата. Както може да се очаква, погледът ѝ е нетипичен, ярко контрастиращ с общоприетото, провокативен, почти научен. Въпреки това, „Попитай сърцето“ си остава една трогателна и тъжна история за твърде сложните и напълно необясними, нелогични понякога семейни отношения, в които един родител може да съсипе живота на всяко от децата си по съвършено различен начин. За пораженията от дефицита на родителска любов и подкрепа, за горчилката след перманентната липса на одобрение и нежност. Писателката не се страхува да обвини родителите с нисък капацитет за провалените им деца, но като че ли основното обвинение е срещу майките – справедливо или не. Защото в крайна сметка бъдещето на децата до голяма степен се определя от любовта на майката, а щетите от липсата ѝ са точно толкова зашеметяващи, колкото и тези от прекомерната, задушаваща любов.