Остаряването като форма на забавление

 

У нас много обичаме да се сравняваме с другите, най-вече в хубавото. Те карат по-хубави коли, живеят в по-хубави къщи, вземат по-хубави заплати и пенсии… Нека погледнем обаче към една от държавите, за които често пъти казваме, че е по-по-най от всички в Европа или поне от повечето! Холандия.

Казват, че за цивилизоваността на една държава се съди по това как се отнася към децата, възрастните хора и хората с увреждания. В това отношение Холандия сякаш е на векове пред нас, за съжаление. Но… Но!!!

Оказва се, че дори и там има какво да се желае. Ако не вярвате, поговорете с Хендрикус Херардус Хрун – един възрастен мъж, точно на 83 и ¼! Или поне разлистете дневника, който той започва да си води от скука през 2013 г. в дома за възрастни хора, в който е настанен, защото – както сам признава със съжаление – иначе е толкова мил, благ и възпитан, че започва да се депресира сам от себе си.

Напоследък все по-голяма популярност набират романите, описващи приключенията на някой възрастен човек, който успява да отпие по още една голяма глътка от авантюрата, наречена Живот, изненадвайки и другите, и себе си. Този роман обаче е различен. В него няма шеметни обрати и неочаквани ситуации, няма скорост и адреналин. Има обаче не по-малко топлина и надежда.

Хендрик Хрун е псевдоним, разбира се, и най-вероятно никой, освен редакторът на холандския оригинал на романа, няма представа кой стои зад него, но неговият своеобразен дневник, който в продължение на една година малко по малко ни потапя в мини-обществото в един старчески дом някъде из Северен Амстердам, ни разкрива, че дори в традиционно либерално и толерантно общество като холандското има още много какво да се желае. Популизмът и там е точно толкова голям проблем, колкото и в България, а доброто отношение към възрастните хора дори там се оказва май далеч не чак толкова добро.

Тайната на очарованието в този увличащ дневник е комбинацията от смешно и сериозно. Попадайки в дома за възрастни хора, Хендрик Хрун бързо разбира, че старостта е до голяма степен въпрос на отношение. Сама по себе си тя е достатъчно изтощителна, така че жизнено важно е докато ни се случва, да успеем да запазим достойнството си и приятелите си.

За да се справи с рутината и унищожителната скука например, основава в дома клуба „Стар, но не умрял”, в който всеки член се редува да планува малка екскурзия за останалите, като пази всичко в тайна, освен датата, разбира се. А малките приключения на тези хора се редуват с болезнените размисли и разговори за възрастта, осигурявайки им така необходимата надежда и повод да забравят на колко са години. Защото средната възраст на членовете на клуба е над шестдесет и пет.

Твърде бързо дневникът, разкриващ живота в социалната институция, от забавен става някак твърде сериозен. Например когато обитателите се сблъскват с болестта на Алцхаймер в лицето на Хритче и се втурват да помагат кой с каквото може. Хрун се заема да ѝ помогне, като я учи да си записва кратки бележки, които да държи в джоба си за моментите, в които нещо избяга от паметта ѝ.

Постепенно болежките, разочарованията и надничащата сякаш през прозорците смърт стават все по-ясни, разказът – все по-тъжен. Но не отчаян. О, не! Просто реалностите от живота, които само от теб зависи как ще приемеш. Защото силното напредване на възрастта може и да не е най-хубавото нещо, което може да ти се случи, но на този етап е единственият известен начин да живееш по-дълго. И ако от дома можеш да си тръгнеш, то от възрастта няма как, за съжаление. И дори собственото ти семейство сякаш го осъзнава, разреждайки до минимум посещенията при теб, които и без това като че ли имат за цел само да ги спасят от гузната им съвест.

А мисълта за евтаназията стои все така някъде дълбоко изтикана в най-тъмния ъгъл – нищо, че в Холандия тя е законна.

Обявен за културен феномен и преведен на 35 езика, романът „Аз съм на 83 и ¼ или малки експерименти с живота” на мистериозният холандец Хендрик Хрун, е всъщност един поглед от твърде близко разстояние върху остаряването. Едно признание, едновременно стряскащо и умиляващо с картината, която рисува на старостта с всички неприятни последици от този естествен природен процес. Защото ни напомня, че да си стар все още не значи да си умрял, но мнозина край теб сякаш не го осъзнават.