У
нас много обичаме да се сравняваме с другите, най-вече в хубавото. Те карат
по-хубави коли, живеят в по-хубави къщи, вземат по-хубави заплати и пенсии…
Нека погледнем обаче към една от държавите, за които често пъти казваме, че е
по-по-най от всички в Европа или поне от повечето! Холандия.
Казват,
че за цивилизоваността на една държава се съди по това как се отнася към
децата, възрастните хора и хората с увреждания. В това отношение Холандия сякаш
е на векове пред нас, за съжаление. Но… Но!!!
Оказва
се, че дори и там има какво да се желае. Ако не вярвате, поговорете с Хендрикус
Херардус Хрун – един възрастен мъж, точно на 83 и ¼! Или поне разлистете
дневника, който той започва да си води от скука през 2013 г. в дома за възрастни
хора, в който е настанен, защото – както сам признава със съжаление – иначе е
толкова мил, благ и възпитан, че започва да се депресира сам от себе си.
Напоследък
все по-голяма популярност набират романите, описващи приключенията на някой
възрастен човек, който успява да отпие по още една голяма глътка от авантюрата,
наречена Живот, изненадвайки и другите, и себе си. Този роман обаче е различен.
В него няма шеметни обрати и неочаквани ситуации, няма скорост и адреналин. Има
обаче не по-малко топлина и надежда.
Хендрик
Хрун е псевдоним, разбира се, и най-вероятно никой, освен редакторът на
холандския оригинал на романа, няма представа кой стои зад него, но неговият
своеобразен дневник, който в продължение на една година малко по малко ни
потапя в мини-обществото в един старчески дом някъде из Северен Амстердам, ни
разкрива, че дори в традиционно либерално и толерантно общество като
холандското има още много какво да се желае. Популизмът и там е точно толкова
голям проблем, колкото и в България, а доброто отношение към възрастните хора дори
там се оказва май далеч не чак толкова добро.
Тайната
на очарованието в този увличащ дневник е комбинацията от смешно и сериозно.
Попадайки в дома за възрастни хора, Хендрик Хрун бързо разбира, че старостта е
до голяма степен въпрос на отношение. Сама по себе си тя е достатъчно
изтощителна, така че жизнено важно е докато ни се случва, да успеем да запазим
достойнството си и приятелите си.
За
да се справи с рутината и унищожителната скука например, основава в дома клуба
„Стар, но не умрял”, в който всеки член се редува да планува малка екскурзия за
останалите, като пази всичко в тайна, освен датата, разбира се. А малките
приключения на тези хора се редуват с болезнените размисли и разговори за възрастта,
осигурявайки им така необходимата надежда и повод да забравят на колко са
години. Защото средната възраст на членовете на клуба е над шестдесет и пет.
Твърде
бързо дневникът, разкриващ живота в социалната институция, от забавен става
някак твърде сериозен. Например когато обитателите се сблъскват с болестта на
Алцхаймер в лицето на Хритче и се втурват да помагат кой с каквото може. Хрун
се заема да ѝ помогне, като я учи да си
записва кратки бележки, които да държи в джоба си за моментите, в които нещо
избяга от паметта ѝ.
Постепенно
болежките, разочарованията и надничащата сякаш през прозорците смърт стават все
по-ясни, разказът – все по-тъжен. Но не отчаян. О, не! Просто реалностите от
живота, които само от теб зависи как ще приемеш. Защото силното напредване на
възрастта може и да не е най-хубавото нещо, което може да ти се случи, но на
този етап е единственият известен начин да живееш по-дълго. И ако от дома можеш
да си тръгнеш, то от възрастта няма как, за съжаление. И дори собственото ти
семейство сякаш го осъзнава, разреждайки до минимум посещенията при теб, които
и без това като че ли имат за цел само да ги спасят от гузната им съвест.
А
мисълта за евтаназията стои все така някъде дълбоко изтикана в най-тъмния ъгъл
– нищо, че в Холандия тя е законна.
Обявен за културен феномен и преведен на 35 езика, романът „Аз съм на 83 и ¼ или малки експерименти с живота” на мистериозният холандец Хендрик Хрун, е всъщност един поглед от твърде близко разстояние върху остаряването. Едно признание, едновременно стряскащо и умиляващо с картината, която рисува на старостта с всички неприятни последици от този естествен природен процес. Защото ни напомня, че да си стар все още не значи да си умрял, но мнозина край теб сякаш не го осъзнават.
