Внимавайте с връзките на обувките във Венеция!

 

БНР - Радио Видин

Лятото е време за ваканция, почивка, пътувания и приключения, разбира се. Не само за възрастните. Да не забравяме децата! Най-големите приключенци на света всъщност. Днес ще отворим една книга, която е точно като за деца, като за лято, като за приключение, мистерия и пътуване. Нещо, от което всички имаме нужда, независимо колко сме пораснали.

„Мистерия във Венеция“ на норвежкия автор Бьорн Суртлан е първа книга от поредицата „Детективи по неволя“, с която започват приключенията на 10-годишния Давид и неговото семейство в различни точки по света. Петимата обикалят от Италия до Камбоджа и от Австралия и САЩ до Египет, само за да се сблъскат навсякъде с мистерии, история и изкуство.

И така, разбъркваме шепа листчета в една бейзболна шапка, отваряме първото попаднало в ръката ни и… заминаваме за Венеция, Италия! Люлката на европейското изкуство и сцена на приказен карнавал с маски. Да се повозим с гондола на солена цена по Канале Гранде, да посетим музея „Гугенхайм“, да се разходим по площад „Сан Марко“ и да надникнем в зловещите тъмници под Двореца на дожите. А знаете ли къде точно се намира Мостът на въздишките, защо се нарича така и какво ще се случи, ако целунеш някого точно под него?...

Бащата на Давид е писател, който има нужда от вдъхновение и преки наблюдения, за да подготви замислената от него поредица пътеводители за семейни ваканции. Идеята е да помогне на семействата, които имат желание да посещават с децата си различни дестинации, като сподели впечатления от първа ръка. И първото пътуване по волята на случайността е към Венеция, където Давид Бергвик, по-голямата му сестра Сисел (на 14) и по-малкият им брат Тур (на 5) би трябвало да си изкарат горе-долу приятно, докато баща им се чуди откъде да започне с първия пътеводител, а майка им не спира да говори за изкуство и не може да реши в кой музей по-напред да влезе.

Във Венеция освен това точно сега има карнавал. И се оказва, че зад понякога забавните, а понякога зловещи маски може би се крият още по-зловещи престъпни планове.

Още с пристигането в хотела, в който трябва да отседнат, Давид и семейството му се натъкват на някак позната, леко странна възрастна двойка норвежки туристи. Има нещо особено тревожно в Каролине и Бендик Смодал или господин Бръмбар и госпожа Клечка, както Давид ги нарича. Особено в госпожа Клечка. И необяснимото й желание да посети със счупен крак и в инвалидна количка един от най-неудобните за придвижване градове в Европа, е само част от странностите около двамата.

Не, обяснението, че са тук, за да инвестират в произведения на изкуството май не е съвсем… вярно. Освен това… защо са толкова познати на Давид, когато е сигурен, че ги вижда за пръв път в живота си? Ами онзи мъж с маската, който непрекъснато се появява и изчезва около двойката Смодал?...

За щастие Давид има на своя страна точния човек, който сякаш знае всичко за всеки – любимия чичо Уилям, свещеник в затвора, вманиачен по кисели желирани бонбони.

Но господин Бръмбар, госпожа Клечка и зловещият им познат с маската не са единственото, което тревожи момчето. То си има свои проблеми, за които да мисли, като например сомнамбулизма си и деликатния момент с честото подмокряне на леглото нощем.

Дали пък в крайна сметка Сисел не е права, че най-големият проблем на Давид е не друго, а собственото му прекалено развинтено въображение?

Бьорн Суртлан иначе е социален работник, но от 1998 г. се съсредоточава само върху писането си. Дебютът му е през 1992 г. и от тогава е написал десетки книги за деца и младежи, преведени вече на над 20 езика. Успехът му до голяма степен се дължи на това, че освен че залага на приключенски и криминални сюжети, той успява едновременно с това да пише в изключително лек и хумористичен стил, като в същото време приема напълно сериозно детските и младежки теми, проблеми и светове.

Всъщност в оригинал заглавието на поредицата е „Арт детективи“ и това не е случайно. Под формата на увлекателни приключенски истории, Бьорн Суртлан успява да запознае децата с историята и изкуството на различни държави, да им разкаже за художници и исторически личности, да им представи творци, картини, скулптури, сгради и места, да им разкаже за събития и хора.

Но преди всичко, внимавайте с връзките на обувките!

Власт, мераци и малка дупка от куршум

 

БНР - Радио Видин - Криминално четиво за почивните дни

След като преди време се запознахме с Радослав Младенов и неговия роман „Идиотът в мен“, където един клошар успя да седне на върха на държавата, днес предлагам да отворим друга негова книга и да погледнем от върха надолу.

„Власт, мераци и малка дупка от куршум“ започва с уговорката, че е криминален роман по действителни събития и ни посреща с поръчковото убийство на корумпиран банкер. Запознава ни с наемен убиец, който обича балета, Чайковски и „Лебедово езеро“ и има невъзможна мечта – един ден да гледа дъщерята, която не може да има, как танцува. Минава през алчен политически играч, който – подобно на култовия алеков герой от „Разни хора, разни идеали“ – мечтае за своя митница, но за разлика от алековия герой е напът да осъществи мечтата си. Запознава ни с няколко уморени ченгета, които трябва да разследват необясними убийства в забутано кюстендилско село, докато се опитват да живеят горе-долу честно, доколкото е по силите им. Честно, честно… колко пък да е честно, когато броиш стотинките, а животът ти праща фактура след фактура за плащане.

И поставя трудни въпроси. Например за границите на почтеността и кога един добър човек трябва да застане на страната на „лошите“. Кога един полицай се превръща в престъпник, а престъпникът – в оръжие на правосъдието? Не онова – законовото, а човешкото и божието. Кога един свещеник признава, че да си добър човек понякога изисква да нарушиш правилата и каноните? Да заемеш правилната страна може би включва да скриеш от полицията руски мафиот.

Бисер Караджов е ярка звезда на политическия тепих, дясната ръка на първия в държавата – министър-председателя Стателов. А както всеки би предположил, до тази позиция не се стига с чисти ръце и неопетнена съвест. От друга страна бизнесменът Ясен Диков тепърва има да се учи как се играе тази игра, както и кой пише правилата ѝ. И е влюбен в бившата жена на Караджов. И все още вярва, че можеш да правиш политика без да се опръскаш с кал. А някъде в Осоговската планина, в едно село покрай Черната скала, шепа хора са повярвали на предизборните обещания, че ще се строи митница.

Всъщност защо пък не? Караджов освен амбициозен политик, е още по-амбициозен бизнесмен, макар двете неща да са леко несъвместими от гледна точка на принципите за почтеност. Само че ние няма да се взираме в тях твърде много, нали? Не е нито здравословно, нито добре за бизнеса. В резултат на куп „приемливи“ нарушения, се очаква всеки по йерархията да е на плюс по един или друг начин, даже оцеляващите в забутаното село Айлия. Някои – с дребни рушвети, други – с по десет милиона и апетитни терени покрай бъдещата митница. Всеки си има цена!

Когато мислиш на едро обаче, твърде често пропускаш дребните неща. Онези дребни камъчета, които преобръщат натоварената кола. Например един инатлив селски кмет. Или озверял от абстиненция наркоман. Или селския идиот, който се мисли за Микеланджело… Или манастирския ратай и жена му, които просто искат да бъдат оставени намира, за да не се налага да убиват, докато спасяват брака си. Цяла шепа дребни камъчета! Дребни, ама…

Романът „Власт, мераци и малка дупка от куршум“ подробно ни разкрива механизмите, по които работи политиката и как една предизборна лъжа, малко оплетени лични взаимоотношения, щипка амбиция и много алчност могат забъркат смъртоносен коктейл от причини да умират хора и да запратят куп общо взето невинни други в пропаст от пороци и престъпления. Написан увлекателно, леко и динамично, той разкрива отвътре цялата покварена система, от която всички имат полза, но някои повече, и как ако се опиташ да я промениш или изчистиш, вероятността да умреш е голяма, даже гарантирана. А възможно най-невинната и скъпа жертва някак си се оказва един наемен убиец, единствен останал незасегнат от мераците за власт.

Радослав Младенов тридесет години е част от системата на МВР и от службите за разузнаване. Роден през 1956 г. в София, той прописва сякаш на шега, само за да се превърне в един от най-четените български автори на криминални романи. Автор, който знае какво е отвътре и умее да го разкаже точно, без да забравя и за миг чувството си за хумор. Нищо, че хуморът на моменти е черен и горчив като евтино кафе или остър и резлив като преварена сливовица. Нищо, че от време на време някой някъде в неговите романи умира или му се иска, докато кара тежък махмурлук, друг потъва в проблемите като пробита лодка, трети е пребит за назидание, четвърти се налага да заклева децата си да се разкарат от тая държава при първа възможност. Най-ценното в книгите му обаче е тънкият момент, че макар и написани уж леко, те остават в съзнанието ти и те карат да се съмняваш и да си задаваш въпроси дълго след като си ги прочел. Или просто оставаш с усещането, че току-що си прогледнал.

Едно семейство по скандинавски

 

Лятото е в разгара си, така че може би е добра идея да потърсим поне за малко едни по-хладни географски ширини, пък било то и чрез страниците на книга. Да си представим, че сме в Норвегия, под сянката на Берлинските тополи!

Всъщност „Берлинските тополи” е първият роман от поредицата „Семейство Несхов” на една от най-известните норвежки писателки – Анне Б. Рагде. Първата част от историята за тримата братя Несхов, се превръща в бестселър още с излизането си на пазара. Само за седмица книгата се продава в 360 000 копия, а днес вече са продадени над милион, на повече от 15 езика.

„Берлинските тополи” е една класическа семейна сага, с доза норвежки мрачен хумор, с доза скандинавски студ в отношенията между тримата братя, които са принудени отново да се видят и дори да си говорят след смъртта на майка си – властната, дори страховита Анна Несхов, която умира от тежък инсулт малко преди Бъдни вечер.

Не се заблуждавайте от името на романа! Както казах, действието се развива в съвременна Норвегия, близо до град Тронхайм (където, между другото, днес живее и самата Анне Б. Рагде), под тополите, насадени някога от нацистите по време на Втората световна война.

Всъщност първите три глави от книгата ни запознават с тези трима братя, които са толкова различни, че на практика сякаш никога не са били братя. И на всичкото отгоре може би не са само трима, както са си мислели цял живот.

Тор е единственият, останал с майка си и баща си в малката семейна ферма и поел грижите за семейния имот, което му е струвало съответните жертви. Може би дори самият той не знае колко, но усеща безпогрешно празнините и пропуснатите възможности за друг живот. Не, че Маргидо и Арленд не са платили по-малко за това да са синове точно на Анна Несхов. Маргидо е погребален агент, а дизайнерът Арленд е избягал чак в Дания, при своя партньор Крюме, далеч от студеното неодобрение на майка си. А някъде наоколо е и безгласният им, незабележим баща, който сякаш не съществува, докато просто чака. Незнайно какво. Едно безконечно очакване на нищото в края на живота.

А коя е Тюрюн и каква е връзката ѝ с това разнебитено семейство? За да разберете това, ще трябва да преминете през цялата поредица, която, освен „Берлинските тополи”, включва трите продължения – „Раци отшелници”, „Сред злачни пасбища” и „Винаги опрощение”. Петата книга, за съжаление, все още не е преведена на български.

И докато братята Несхов се преоткриват един друг и вадят на повърхността стари семейни тайни, които никой не иска да намира в своята семейна ракла, читателят всъщност успява да проследи едни много по-сериозни процеси, валидни за съвременния човек като цяло. Подобно на Тор, Маргидо и Арленд, всеки от нас е жертва на съвремието, в което близостта до всичко ни превръща в най-големите самотници на света. И изведнъж разбираме, че светът е пълен със самотници, търсещи себе си, подобно на тримата норвежки братя, и обречени никога да не намерят единственото нещо, за което няма информация в Гугъл.

Героите на Анне Б. Рагде нямат претенциите, а вече и желанието, да живеят красиво и хармонично със себе си и със света. У тях човешкото, личното като че ли е изгубило битката с голямото, глобалното, с реалността, в която не можеш просто да бъдеш себе си и да си щастлив, защото тя има други планове, нужди и очаквания. А ти не можеш да ѝ се противопоставяш до безкрай. Човекът може да се умори, реалността – никога! Щастието е толкова скъпо, че на практика е недостижимо и вече е все едно дали съществува. А „Берлинските тополи” е една история за това какво се случва, когато цял живот се мъчиш да разкъсаш корените си, само за да разбереш, че те са впити много по-надълбоко, отколкото си мислиш. Или дори откриваш корени, за чието съществуване не си подозирал. История сякаш лишена от красота и изтънченост, лишена от възможността за хепиенд, а всъщност по норвежки твърде човешка и дори забавна.

Анне Б. Рагде неслучайно е една от най-обичаните норвежки писателки. Тя не умее да пише, просто за да забавлява читателя. Тя пише, за да го накара да погледне дълбоко в норвежката душа, където е най-тъмно – така, както умее да гледа самата Анне Б. Рагде.

Време е за къмпинг със старите хипари и Михаил Вешим

 

Лято е. Време е да съблечем официалния костюм, да свалим работните дрехи, да стегнем багажа и… накъдето ни видят очите! Далеч от презастроените урбанистични ужаси на големите курорти, далеч от безумните цени и още по-безумните тълпи, от шума, от светлината, от лудостта на хотелските комплекси, от претенциозни летовници и кичозни префърцунени заведения.

Отиваме на къмпинг! Ще пътуваме на автостоп с една чанта багаж и палатка и няма да сме сами. Ако пък успеете да се ограничите само до четири вещи като оня шантав германски милионер, дето заминал за Тибет, още по-яко.

С нас са Теодоси с неговия немски бус на име „Гюнтер, патицата Вероника, макар и за кратко преди да стане на супа, скитникът Сашко Помисури, който се е научил да имитира перфектно корабните сирени, инженерът, неосъществен кандидат-писател и осъществен темерут Кънчо Пилето, бифшият къмпингар Христофор – понастоящем Мъдър Гуру, запален по източните философии и шантави ритуали, измамно изтънчената оперна прима Джани, която крие в репертоара си цял двоен албум от мръсни кръчмарски шлагери някъде сред „Норма” на Белини и „Тоска” на Пучини, скулпторът с китара Желязко, мистериозната легенда на компанията Алфонс, Андрей и грозната му приятелка Лакостата, свободният и независим като майски бръмбар Бате Косьо… Всички шарени, пъстри, шумни и свободни.

Всички постоянни и временно пребиваващи, пристигащи и заминаващи обитатели на оня тип местенца, в които няма течаща вода и баня, но пък има много музика, свобода и стремеж към нещо различно. Различно от забраните, от догмите, от очакванията и разочарованията.

С други думи, да чуем двайсетте разказа за едни стари хипита от сборника на Михаил Вешим „Стари хипари” и може би да се познаем в някое от тях или да се присъединим към тях за по един джин или мента, или домашна ракия в пластмасова чаша в бара на къмпинга, а после да се сбием с компанията на противния барман. Да хапнем къмпингарска салата от домати и нарязан на кръгчета лук в пластмасов леген. Да лекуваме рани и махмурлук сутрин рано в „синия аналгин” – морето – да се влюбваме и разлюбваме, да мечтаем, да играем карти и „Монополи” или просто да лежим заровени в пясъка. Да изкараме един импровизиран нощен рокконцерт в чест на счетоводителя с мафиотско име, който няма да доживее сутринта, а и за да заглушим поне за малко рева на настъпващите булдозери…

Двайсет разказа, писани в продължение на двайсет години. Време, през което някогашните млади хипари остаряват, а къмпингите се променят и изчезват, появяват се нови в една задъхваща надпревара от Шабла до Резово с инвеститорите, решени да превърнат и последното диво черноморско кътче в скъпарски бетонен кошмар.

И докато преживяваме лятото с всяка фибра на телата и умовете си, да си спомним за едно друго време, в което свободата имаше доста по-тесни граници – политически, социални, семейни и каквито се сетите още. Докато танцуваме пачанга и слушаме Ролинг Стоунс, да си спомним, че имаше време, в което нямаш бъдеще, ако не си вземеш изпита по политикономия и, разбира се, ако не си с подходящата семейна история.

И в крайна сметка на пораснем с хипарите-къмпингари, да помъдреем или да оглупеем, защото младостта има своята неразумна, емоционална, инстинктивна мъдрост, която с напредването на годините все повече губим и все повече липсва. А порастването винаги е сладко-горчиво, като джин с тоник.

„Стари хипари” на Михаил Вешим ще ви върне във времена, в които всичко е по-лесно и красиво, просто защото е младо. Ще ни припомни откъде сме минали и накъде трябва да упътим онези, които днес вместо нас събират хималайката и багажа без план, но с посока – към морето, ама онова, дето само най-истинските свободни души го изтрайват и обичат. И може би ще ни подсетят това лято поне още веднъж да скочим рано призори в „синия аналгин”. Просто ей така – за тонус.

След всички тези години... познаваме ли се?...

„След близо двайсет и пет годишен брак Ричи Мейърс, съпругът ми, поиска да го наричам Рик.”

Така тривиално започва романът „След всички тези години” на Сюзан Айзъкс, в който хитовата авторка на „Ню Йорк Таймс” ни предоставя своя възхитителен, проницателен и искрящ от хумор поглед върху любовта, брака… и убийството. И решаваме, че знаем какво предстои да сполети главната героиня. Не бързайте!

Самата Айзъкс казва за своята Роузи: „Обичам да показвам обикновени хора, принудени да реагират на необикновени обстоятелства.”

Историята на милионерската съпруга и учителка по английски Роузи Мейърс започва като типичната, леко банална история, обичайна за чиклит-романите. Ден след сребърната годишнина от сватбата си Роузи е зарязана от съпруга си – новобогаташ, хукнал след много по-млада и атрактивна жена. „А вероятно и по-умна”, не без горчивина подозира Роузи. След всички тези години, в които е била до него, докато е бил най-обикновен учител по математика, преди случайността да го превърне в милионер! Дотук – нищо необичайно. Случва се постоянно, навсякъде, дори и в момента. История стара, колкото света.

Само че няколко месеца по-късно, една нощ, полуупоена от успокоителни, Роузи се спъва в трупа на неверния си съпруг, лежащ на пода в собствената й кухня и намушкан с един от нейните ножове. Ама разбира се, че по ножа са единствено нейните отпечатъци! Освен това тя има повече от основателен мотив да иска смъртта на Ричи. Иди, обяснявай, че нямаш нищо общо, когато на карта са заложени толкова много пари и всичко сочи към теб! Дори най-близките й приятели вярват, че е тя, та какво остава за разследващите полицаи.

Изправена пред перспективата да прекара остатъка от живота си в затвора, Роузи няма друг избор, освен да разкрие сама убиеца на съпруга си, защото за полицията и обществото тя е достатъчно удобен заподозрян, за да си мръдне пръста някой да рови по-надълбоко.

И Роузи хуква към Манхатън, за да разбере кой и защо (освен нея) е имал мотив да убие Ричи. Оказва се, че там я чакат много повече неща, отколкото е искала да знае за съпруга си. Но и много повече неща за нея самата, за които не е подозирала. И благодарение на острия си ум и точните стари приятели започва да разбира, че май през всички тези години е живяла с грешния мъж.

В романът „След всички тези години” няма да намерите съспенс и ужасяващи сцени. Ще намерите обаче една симпатична героиня, „училищна преподавателка от предградията с лек бруклински акцент”, както самата тя се описва, поставена в неконтролируема ситуация. Докато тича след убиеца на неверния си съпруг и пред полицията, Роузи успява да облече в думи много неща, които сигурно всички си мислим понякога, но рядко успяваме да формулираме така точно и с чувство за хумор. И кървавите сцени някак си не са толкова ужасни на фона на комичните ситуации и размисли, в които попада наивната, но остроумна Роузи, попаднала в реалност, за чието съществуване е забравила твърде бързо след внезапното забогатяване на Ричи.

Сюзан Айзъкс не е криминален автор, така че някои читатели доста бързо ще се сетят кой е истинския убиец, но и не това е целта й. Въпреки това успява да забърка едно криминале, в духа на класиката в жанра. Без нито за миг да претендира за гениалност, в крайна сметка „След всички тези години” си остава преди всичко един забавен и свеж дамски роман, с който да прекарате няколко часа на плажа или вечер в леглото. А накрая е твърде вероятно да установите, че някъде по време на четенето сте заобичали тази принудена да е смела учителка по английски, която се оказва далеч по-трудна жертва, отколкото самата тя може би е очаквала.