Време е за къмпинг със старите хипари и Михаил Вешим

 

Лято е. Време е да съблечем официалния костюм, да свалим работните дрехи, да стегнем багажа и… накъдето ни видят очите! Далеч от презастроените урбанистични ужаси на големите курорти, далеч от безумните цени и още по-безумните тълпи, от шума, от светлината, от лудостта на хотелските комплекси, от претенциозни летовници и кичозни префърцунени заведения.

Отиваме на къмпинг! Ще пътуваме на автостоп с една чанта багаж и палатка и няма да сме сами. Ако пък успеете да се ограничите само до четири вещи като оня шантав германски милионер, дето заминал за Тибет, още по-яко.

С нас са Теодоси с неговия немски бус на име „Гюнтер, патицата Вероника, макар и за кратко преди да стане на супа, скитникът Сашко Помисури, който се е научил да имитира перфектно корабните сирени, инженерът, неосъществен кандидат-писател и осъществен темерут Кънчо Пилето, бифшият къмпингар Христофор – понастоящем Мъдър Гуру, запален по източните философии и шантави ритуали, измамно изтънчената оперна прима Джани, която крие в репертоара си цял двоен албум от мръсни кръчмарски шлагери някъде сред „Норма” на Белини и „Тоска” на Пучини, скулпторът с китара Желязко, мистериозната легенда на компанията Алфонс, Андрей и грозната му приятелка Лакостата, свободният и независим като майски бръмбар Бате Косьо… Всички шарени, пъстри, шумни и свободни.

Всички постоянни и временно пребиваващи, пристигащи и заминаващи обитатели на оня тип местенца, в които няма течаща вода и баня, но пък има много музика, свобода и стремеж към нещо различно. Различно от забраните, от догмите, от очакванията и разочарованията.

С други думи, да чуем двайсетте разказа за едни стари хипита от сборника на Михаил Вешим „Стари хипари” и може би да се познаем в някое от тях или да се присъединим към тях за по един джин или мента, или домашна ракия в пластмасова чаша в бара на къмпинга, а после да се сбием с компанията на противния барман. Да хапнем къмпингарска салата от домати и нарязан на кръгчета лук в пластмасов леген. Да лекуваме рани и махмурлук сутрин рано в „синия аналгин” – морето – да се влюбваме и разлюбваме, да мечтаем, да играем карти и „Монополи” или просто да лежим заровени в пясъка. Да изкараме един импровизиран нощен рокконцерт в чест на счетоводителя с мафиотско име, който няма да доживее сутринта, а и за да заглушим поне за малко рева на настъпващите булдозери…

Двайсет разказа, писани в продължение на двайсет години. Време, през което някогашните млади хипари остаряват, а къмпингите се променят и изчезват, появяват се нови в една задъхваща надпревара от Шабла до Резово с инвеститорите, решени да превърнат и последното диво черноморско кътче в скъпарски бетонен кошмар.

И докато преживяваме лятото с всяка фибра на телата и умовете си, да си спомним за едно друго време, в което свободата имаше доста по-тесни граници – политически, социални, семейни и каквито се сетите още. Докато танцуваме пачанга и слушаме Ролинг Стоунс, да си спомним, че имаше време, в което нямаш бъдеще, ако не си вземеш изпита по политикономия и, разбира се, ако не си с подходящата семейна история.

И в крайна сметка на пораснем с хипарите-къмпингари, да помъдреем или да оглупеем, защото младостта има своята неразумна, емоционална, инстинктивна мъдрост, която с напредването на годините все повече губим и все повече липсва. А порастването винаги е сладко-горчиво, като джин с тоник.

„Стари хипари” на Михаил Вешим ще ви върне във времена, в които всичко е по-лесно и красиво, просто защото е младо. Ще ни припомни откъде сме минали и накъде трябва да упътим онези, които днес вместо нас събират хималайката и багажа без план, но с посока – към морето, ама онова, дето само най-истинските свободни души го изтрайват и обичат. И може би ще ни подсетят това лято поне още веднъж да скочим рано призори в „синия аналгин”. Просто ей така – за тонус.