Къде попадат корабокрушенците от "Глен Кариг"?

БНР Радио Видин

Когато добрият кораб „Глен Кариг“ потъва в началото на ХVIII век някъде в южните морета, сякаш извън всички познати морски карти, оцелелите мъже от екипажа му успяват само да се качат на две спасителни лодки с известно количество провизии, без никаква представа къде се намират и накъде да плават, за да стигнат до твърда земя. До която и да било земя – позната или не! В продължение на пет дни океанът си играе с тях, докато водата и храната им започват да привършват, преди да ги изпрати към непознат бряг, пълен с тишина.

По този начин започва забележителният в много отношения роман „Корабокрушенците от „Глен Кариг““ на английския писател Уилям Хоуп Ходжсън, книга първа от неговата трилогия „Бездната“. Една класическа приключенска история за оцеляване в духа на най-добрите романи за корабокрушенци. А после вече нищо не е приключенско, защото всичко се превръща в нескончаем ужас от зловещи гледки, смразяващи звуци и в очакване на поредния кошмар, който се опитва да убие оцелелите от „Глен Кариг“. Моряците бързо разбират, че току-що откритата от тях Страна на самотата всъщност е нещо много по-мрачно и смъртоносно, отколкото са се опасявали. Нещо извън човешките познания и въображение. Нещо, което дебне, за да отнеме на жертвите си много повече от живота.

Напускайки я колкото могат по-бързо, мъжете вярват и се надяват, че ужасът е свършил. Няма откъде да знаят, че тя е само началото му и че там отпред вече ги дебне друг, още по-неописуем, още по-противен и зловонен, още по-зъл кошмар под формата на създания, каквито не са виждали и в най-мрачните си сънища. Достигайки до самотен остров край цял един континент от непроходими водорасли, в които стотици кораби са намерили нерадостния си край, (несъмнено препратка към мистериозното и зловещо Саргасово море, открай време изпълвало със страхове умовете на мореплавателите) мъжете нямат избор – налага се да спрат за вода и ремонт на лодката си. И сравнително бързо разбират, че самотният остров въобще не е толкова самотен, нито толкова необитаем, колкото изглежда. И може би въобще не е убежище, а по-скоро капан.

Написан умишлено в архаична форма, без никакви диалози и сякаш покрит с плътна кора от морска сол, романът представлява разказа на един от оцелелите – Джон Уинтърстроу, потомствен дребен благородник, случайно оказал се на борда на „Глен Кариг“ – пред неговия син Джеймс през 1757 г., години след събитията. Самият Хауърд Лъвкрафт – един от бащите на хоръра в литературата – е изключително впечатлен от историята на Уилям Хоуп Ходжсън, признавайки: „Надвисналата заплаха в началните глави е ненадмината.“

В романа има всичко! Страховити бури, чудовищни октоподи, гигантски раци, ужасяващи нощни звуци, дървета с лица, от които тече кръв, зловещи червеи, хищни водни хуманоиди, копнеещи за човешка плът, и още куп непознати смъртоносни създания… И, разбира се, малко любов наред с всичко това – похват, заради който авторът често е критикуван от Лъвкрафт. Но въпреки тънката романтична линия, Ходжсън е напълно наясно как да създаде у читателя усещане за незнаен пълзящ нощен кошмар, без да изпада в излишни мелодрами, запазвайки британския си, леко суховат изказ. Действието се развива скоростно, без излишни отклонения. В едно изречение на моменти се побира информация като за цяла отделна глава, поради което ромът се чете бързо, въпреки архаичния изказ на героя.

Уилям Хоуп Ходжсън е роден през 1877 г. в семейство с дванадесет деца. Баща му е англикански свещеник и поради естеството на работата му семейството често се мести. Израснал на западния бряг на Ирландия и дълбоко влюбен в морето, на 13-годишна възраст Уилям напуска дома си, за да стане моряк. През 1891 г. започва четиригодишно обучение, като едновременно с това тренира и джудо с идеята да се защитава от по-възрастните моряци. Успява да стане трети помощник капитан на кораб, да обиколи света три пъти и да се провали като собственик на школа по физическо възпитание  преди да реши, че иска да се посвети на писането. И създава свой уникален жанр, включващ ужаси, но с елементи от научна фантастика и фентъзи. Въпреки че не става известен колкото Хауърд Лъвкрафт и Монтагю Роудс Джеймс, той все пак става писателят, от който се учат мнозина съвременни автори.

През 2015 г. немската дуум метъл група AHAB наричат четвъртия си студиен албум „Корабокрушенците от „Глен Кариг“, черпейки вдъхновение от романа на британеца.

Време е за къмпинг със старите хипари и Михаил Вешим

 

Лято е. Време е да съблечем официалния костюм, да свалим работните дрехи, да стегнем багажа и… накъдето ни видят очите! Далеч от презастроените урбанистични ужаси на големите курорти, далеч от безумните цени и още по-безумните тълпи, от шума, от светлината, от лудостта на хотелските комплекси, от претенциозни летовници и кичозни префърцунени заведения.

Отиваме на къмпинг! Ще пътуваме на автостоп с една чанта багаж и палатка и няма да сме сами. Ако пък успеете да се ограничите само до четири вещи като оня шантав германски милионер, дето заминал за Тибет, още по-яко.

С нас са Теодоси с неговия немски бус на име „Гюнтер, патицата Вероника, макар и за кратко преди да стане на супа, скитникът Сашко Помисури, който се е научил да имитира перфектно корабните сирени, инженерът, неосъществен кандидат-писател и осъществен темерут Кънчо Пилето, бифшият къмпингар Христофор – понастоящем Мъдър Гуру, запален по източните философии и шантави ритуали, измамно изтънчената оперна прима Джани, която крие в репертоара си цял двоен албум от мръсни кръчмарски шлагери някъде сред „Норма” на Белини и „Тоска” на Пучини, скулпторът с китара Желязко, мистериозната легенда на компанията Алфонс, Андрей и грозната му приятелка Лакостата, свободният и независим като майски бръмбар Бате Косьо… Всички шарени, пъстри, шумни и свободни.

Всички постоянни и временно пребиваващи, пристигащи и заминаващи обитатели на оня тип местенца, в които няма течаща вода и баня, но пък има много музика, свобода и стремеж към нещо различно. Различно от забраните, от догмите, от очакванията и разочарованията.

С други думи, да чуем двайсетте разказа за едни стари хипита от сборника на Михаил Вешим „Стари хипари” и може би да се познаем в някое от тях или да се присъединим към тях за по един джин или мента, или домашна ракия в пластмасова чаша в бара на къмпинга, а после да се сбием с компанията на противния барман. Да хапнем къмпингарска салата от домати и нарязан на кръгчета лук в пластмасов леген. Да лекуваме рани и махмурлук сутрин рано в „синия аналгин” – морето – да се влюбваме и разлюбваме, да мечтаем, да играем карти и „Монополи” или просто да лежим заровени в пясъка. Да изкараме един импровизиран нощен рокконцерт в чест на счетоводителя с мафиотско име, който няма да доживее сутринта, а и за да заглушим поне за малко рева на настъпващите булдозери…

Двайсет разказа, писани в продължение на двайсет години. Време, през което някогашните млади хипари остаряват, а къмпингите се променят и изчезват, появяват се нови в една задъхваща надпревара от Шабла до Резово с инвеститорите, решени да превърнат и последното диво черноморско кътче в скъпарски бетонен кошмар.

И докато преживяваме лятото с всяка фибра на телата и умовете си, да си спомним за едно друго време, в което свободата имаше доста по-тесни граници – политически, социални, семейни и каквито се сетите още. Докато танцуваме пачанга и слушаме Ролинг Стоунс, да си спомним, че имаше време, в което нямаш бъдеще, ако не си вземеш изпита по политикономия и, разбира се, ако не си с подходящата семейна история.

И в крайна сметка на пораснем с хипарите-къмпингари, да помъдреем или да оглупеем, защото младостта има своята неразумна, емоционална, инстинктивна мъдрост, която с напредването на годините все повече губим и все повече липсва. А порастването винаги е сладко-горчиво, като джин с тоник.

„Стари хипари” на Михаил Вешим ще ви върне във времена, в които всичко е по-лесно и красиво, просто защото е младо. Ще ни припомни откъде сме минали и накъде трябва да упътим онези, които днес вместо нас събират хималайката и багажа без план, но с посока – към морето, ама онова, дето само най-истинските свободни души го изтрайват и обичат. И може би ще ни подсетят това лято поне още веднъж да скочим рано призори в „синия аналгин”. Просто ей така – за тонус.