30 дни мрак по скандинавски

 

БНР Радио Видин

Хана Краузе-Бендикс обича да мисли за себе си като за бутиков автор, чиито книги са стойностни, дълбоки и съответно не за всеки. Хана е известна, но по-скоро не особено успяла писателка, която не може да прости на хората, че не са дорасли за нейните творби. С четири книги зад гърба си, тя знае, че е майстор в описанията на човешката душа, но също така знае, че никога няма да напълни зала със свои почитатели, никога няма да има шеметни продажби, за разлика от автори като Йорн Йенсен например. Той е звезда в криминалната литература, продава милиони книги, има договор с телевизия дори… Дразнещ на всички възможни нива, дори и когато не е наоколо.

Не е справедливо. „Всеки идиот може да напише криминален роман!“, настоява тя. Лошото е, че го прави пред телевизионните камери, отрязвайки си сама всички пътища за отстъпление.

На едно събитие Хана и Йорн кръстосват шпаги пред публика и резултатът е своеобразен литературен дуел – да напишат по един криминален роман за 30 дни. Йорн – за да докаже още веднъж, че е най-добрия в своя силно подценяван от Хана жанр, а Хана – за да докаже, че писането на криминалета е за бездарници, които не могат да напишат нищо стойностно.

Романът „30 дни мрак“ на датската писателка Джени Лунд Мадсен е многопластова криминална история, развиваща се сред глетчерите на Исландия, в непроходими преспи сняг, почти постоянен северен мрак и ледените пръски на океана. Попадайки в собствения си капан, Хана заминава за островната държава по идея на своя верен редактор Бастиян, където в идиличното градче Хусафьордур се настанява в дома на малко странната, но безкрайно гостоприемна Ела. Бастиян е убеден, че суровият пейзаж на Исландия ще успее да вдъхнови неговата звезда да напише най-доброто възможно криминале. И се оказва прав, макар не по начина, по който го са го очаквали и двамата.

Хусафьордур е малко градче, в което не се предполага да се случва нищо по-сериозно от кражбата на нечия лодка или незаконна продажба на алкохол. Но под привидното спокойствие бушуват опасни течения и още с пристигането на Хана се случва… убийство.

Тор, племенник на Ела и син на един от най-богатите хора в градчето, е намерен мъртъв в океана, а само Хана и местният полицай Виктор се съмняват във версията за инцидент. Сякаш цялото градче, донякъде дори и самият Виктор, предпочита всичко да мине възможно най-бързо и да бъде забравено, като много други неприятни случки преди. Да не говорят за дадено нещо е техният начин да повярват, че не се е случвало. Никой не отваря дума за страха на Тор от вода, за неумението му да плува, за раната зад дясното му ухо. Сякаш бързат да погребат случая дори преди жертвата.

Не и Хана, която започва да задава въпроси. Твърде много въпроси!

Смъртта на Тор поражда редица естествени или странни реакции у местните и последващи любопитни събития в изолираното исландско общество. Достатъчно любопитни, за да събудят интереса на Хана и да я направят мишена за неприязънта на не един и двама души и дори за ловната пушка на истинския убиец, когото май никой не познава.

Какво крие Джони – най-добрият приятел на Тор, и защо се опитва да убие баща му Егир в деня на поклонението? Защо Ела ненавижда Егир така яростно? Какво има предвид Маргарет – съпругата на Виктор, – когато споменава многото тайни на градчето, за които жителите му предпочитат да мълчат? Ами Ела? Какво крие зад заключената врата на кабинета си, при условие, че никога не заключва дори входната врата на дома си? И каква е връзката на местния алкохолик Гизли с цялата странна история около тази ненавременна смърт на един млад човек?

Хана всъщност няма причина да се забърква в местните истории, но решава, че убийството на Тор е отлична основа за криминалния роман, който трябва да напише, а не успява дори да започне. А да изгуби писателско предизвикателство точно пък от Йорн Йенсен звучи толкова непоносимо, че е готова да поеме редица рискове в името на победата. Много скоро обаче затъва толкова надълбоко в разследването, колкото не е подозирала, че може, и не е сигурна, че иска. И не само в разследването. Потъва в любов за пръв път от години. За пръв път успява да преодолее страха си от близост с някого, но дали не е избрала грешния човек?

Може да се каже, че „30 дни мрак“ всъщност е криминален роман за писането на криминални романи и за това как понякога животът се движи по литературните закони за писане, независимо колко дразнещо е това за хора като Хана.

Авторката Джени Лунд Мадсен е магистър по операторско майсторство и от 2009 г. работи като сценарист на филми и сериали. „30 дни мрак“ е първият ѝ роман, с който печели и наградата „Харалд Могенсен“ за най-добър датски криминален роман на годината.

За лудите и заблудите в Българския северозапад

 

БНР Радио Видин - Четиво за живота и нравите в Българския северозапад

Вероятно вече сте срещали д-р Йордан Иванов. Може би на живо, в качеството му на лекар, ако сте имали път към Лом, или тук, в ефира на Радио Видин и времето за книги, когато се превърне в писател. Миналата седмица се запознахме с романа му „Денят на Северозапада“, където един учител за малко да събори държавата, а днес ще надникнем в психиатричната клиника „Св. Никола“, която е декор на друг негов роман – „Заблудите на психиатъра“.

„Заблудите на психиатъра“ е своеобразен полет над кукувиче гнездо, по нашенски. Не просто по български, ами по северозападен начин. Защото в Северозапада на България всичко е различно, дори кукувиците. Една книга за луди и заблуди, за надежди и разочарования, за онези мънички греховни тайни, с които всички живеем, но които само умопобърканите имат смелостта да изричат на глас, за любовта и разочарованието и за техните проявления във всевъзможни образи, някои от които романтични, други – доста комични, трети – направо трагични. За ракията, виното, пушената сланина, една празна лула и една монография по психоанализа, чиято важност не оценява никой, освен автора ѝ.

На десетина километра от малко северозападно градче местната психиатрична болница е изправена пред нарастваща камара от проблеми, за които на никого извън стените ѝ не му пука. Така де, то в Северозапада по принцип всички сме на този хал, но някои са се накиснали в блатото на държавното безхаберие по-дълбоко от други. И огънатата от свличане на основите врата към склада за бракувано бельо е само един от проблемите пред екипа на директора – деликатния интелектуалец (според неговото собствено мнение) д-р Милен Милев. Наред с пациентите, цялата сграда има нужда от ремонт и обновяване, а всички са наясно каква трагедия е в здравеопазването. Пари има, поне на думи и обещания от местния депутат Стругаря. На практика обаче… Е, практиката всички я живеем, но като че ли най-добре я разбира главната счетоводителка Тинка Колицова, дето само като ѝ видиш вечно вкиснатата физиономията, и ти става ясно, че няма смисъл да питаш за пари.

Освен това д-р Милев има да решава и лични проблеми, не по-малко сериозни от служебните. Например влюбен е в невротичната, но красива пациентка Мариана и е убеден, че тя споделя чувствата му. И е време да вземе трудно решение – дали да каже на грозноватата си жена, че смята да я напусне заради хубавката учителка, с която очевидно го свързва любов отвъд времето и пространството, или не. То пък да не би да е първият, който ще зареже жена и деца заради нова любов! А решението трябва да се вземе днес. Даже е убеден, че го е взел и е правилно. За пръв път в живота си готов да се бори за любовта, която досега го е избягвала като всички онези красиви жени, които така и не го забелязваха.

Той обаче няма представа, че решението далеч не зависи само от него и други вече отдавна са го взели – като започнете от самата Мариана, минете през брат му – хубавецът хирург д-р Борис Милев, през собствената му съпруга – същата онази грозничка, но всеотдайна Надка, и приключите с грубоватата, склонна към псувни и цинизми главна сестра Маврудиева.

Сестра Тотка Маврудиева е твърдо решена да не допусне шефът ѝ да направи глупостта на живота си. Че той докторът може и да е умен за някои работи, ама за други си е доста заблуден, направо откровено тъп. Сестра Анелия пък – не е измила зорите, но е със самочувствие и амбиции – също има своите си цели за преследване и една от тях (след целта наесен да си направи туршия като на Маврудиева) е именно д-р Милев. Той може и да не е първа хубост, нито първа младост, ама си е доктор все пак, макар и психиатър.

Не стига това, ами шизофреникът Тони изглежда е получил божествено прозрение и настоява да бъде покръстен в християнската вяра, за да се изпълни чрез него Божията воля и жените да започнат да го харесват. Е, и междувременно да прочисти от грехове манастира на отец Стефан, който се е превърнал в свърталище на порока според Тони (а и не само според него, но само той има куража на лудите да го каже на глас). Например с огнени кълба, подобно на Содом и Гомор. Или ако не манастира, може пък да прочисти психиатрията, защото и тя си е просмукана от порок, пък те пациентите виждат всичко и знаят всичко. Знае дори колегата-шизофреник Майстора, дето иначе е убеден, че премиер на България е актьора Брус Уилис.

И това е само върхът на айсберга от проблеми.

Ироничен, драматичен, забавен, малко тъжен, на моменти абсурден като самия живот, романът „Заблудите на психиатъра“ просто разказва за Северозапада такъв, какъвто е. Познати са ни и страстите, и лекарите, и политиците, и кариеристите, и лудите, и поповете, и ракията, и прокиснатото вино на Кратунчо, и религията, дето се е превърнала в прокъсан параван за грешниците… Познати са ни и проблемите, и решенията, ако изобщо има решения. И греховете също. В Северозапада по-добре от всички знаем, че никой не е съвършен, и какви са му кусурите. Даже понякога по-добре самия от него знаем.

Авторът на „Заблудите на психиатъра“ д-р Йордан Иванов не е първият, който пише за психиатрична болница, разбира се, но със сигурност никой досега не го е правил като него. През цялото време, докато четеш, се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли, кого от героите харесваш и кого не. Защото в „Заблудите на психиатъра“ нито заблудите са само на психиатъра, нито лудите. Заблудени са всички.

Нещо се случва в Северозапада

 

Нещо се случва в Северозапада.

В едно малко градче, което може и да е Лом, а може и да не е, започва подписка за референдум за отделянето на Северозапада от България заради пълното нехайство на всички правителства през последните десетилетия. Един учител по литература, вместо да си гледа литературата и да си чете Вазов и Елин Пелин, е решил, че му е дошло до гуша от безхаберие, и започва да мъти водата на дребни и по-едри риби в политическото блато. Макар и смехотворна на пръв поглед, инициативата му не остава незабелязана.

Премиерът Богдан Бацев няма как да остави някакъв провинциален даскал да го саботира просто ей така, пък макар и на местно ниво. Че то не се знае от една такава искрица какъв пожар може да пламне, нали… И политическата машина бавно задвижва колелцата в механизма си, за да пресече тия неудобни пориви на инициатива и патриотизъм. Дошло е време да се запее старата песен на предизборните лъжи за магистрала от Видин до София, за отделно министерство на Северозапада, за заводи и богати инвеститори, които да измъкнат местните от дъното на всички класации по стандарт на живот и да изстрелят икономиката в космоса… Те хората си знаят, че са лъжи, ама нямат нищо против пак да повярват поне за малко. После нямат против и пак да псуват де що се сетят политик. И така, до следващия път. Едно отлично смазано колело, което някой сега се опитва да изкара от коловоза.

От своя страна румънците май само това чакат, нищо, че след Междусъюзническата война вече стотина години го играят добър съсед. Рядко изпада такава удобна и безкръвна възможност за придобиването на няколко хиляди квадратни километра нова територия и то все плодородни земи.

И бившата Държавна сигурност надига глава. Не е толкова мъртва, колкото на всички им се иска да вярват. Старите генерали може и да са на по осемдесет и повече години, косите – побелели или съвсем окапали, зъбите – изкуствени, но школовката е доживот.

Междувременно…

Протести пред Министерски съвет, искане на оставки, задаващи се избори, журналисти, които дебнат за сензация, компромати, флашки с неудобни снимки, чекмеджета със златни кюлчета, злоупотреби с пари, информация и власт, опозиционна лидерка, готова да къса живо месо от Бацев и съпартийците му, неизпълнени обещания и болни очаквания… Всичко сякаш е имало нужда само от проклетия референдум на онзи социопат учителя Росен Росенов, за да пламне. Социопат с възрожденски пориви на патриотична лудост и с черен пояс по карате, който няма нищо против да набие премиера, ако му падне възможност. Не от злоба – ей така, за спорта.

На фона на всичко това, в местното читалище текат тежки вътрешни борби за ролите в новата пиеса, която любителската театрална трупа подготвя и в която явно няма място за един седемдесет и няколко годишен, все още младеещ ентусиаст в разцвета на силите си, с добре боядисана коса и здраво закрепено чене, който тепърва има намерение да разгърне актьорския си талант след като е приключил работата си за „службите“.

Не липсват и няколко почти любовни истории, в които става ясно, че Купидон понякога е изключително некадърен стрелец.

А някъде на заден план, в сенките уж мистериозна, уж международна терористична групировка крои пъклен план за атентат срещу Атомната централа, който да превърне Северозапада в ядрена дупка. Причини се намират и то не една и две.

На премиерът Бацев твърде бързо му става ясно, че няма как да се справи сам с вироглавия учител, докато по петите му със сабя в ръка (буквално) препуска лидерът на опозицията Елена Филчева, а под прозорците му медицински сестри крещят всеки ден за оставки. Затова се налага да опре отново до услугите на митичната Държавна сигурност и старият генерал Димитров веднага свири сбор на старите кадри. В тая държава нищо не се случва без службите да са го поискали, планирали и одобрили. Времената са се променили, но не чак толкова, колкото им се иска на някои.

Остросюжетен, ироничен до сълзи, романът „Денят на Северозапада“ започва с изстрели в къщата на леко лудата баба Мика и завършва с гърмежи над Атомната електроцентрала. Между двете събития обаче се разиграва една шеметна надпревара за гласовете на традиционно лъгания електорат, който няма нищо против да бъде излъган отново, за рейтинги и най-вече за власт и пари, разбира се. Картина – твърде добре позната на всички ни. Но не всичко е такова каквото изглежда. Всъщност май нищо не е каквото изглежда и кукловодите може би са кукли в нечий откачен сценарий, леко поизлязъл от контрол.

А коктейлът от всичко това забърква д-р Йордан Иванов – който, когато не е писател, е завеждащ отделението „Уши, нос, гърло“ в многопрофилната болница „Св. Николай Чудотворец“ в град Лом. Може би романът ще ви се стори като пародия на действителността, в която живеем. Може би ще разпознаете образите на реални хора зад героите му, макар и изкривени до уродливост. А накрая почти сигурно ще се запитате… Дали пък всъщност не живеем в тази уродлива пародия, но просто сме ѝ свикнали и вече не ни прави впечатление, докато някой не я поднесе твърде близо до носа ни и се поразмирише?

Историята никога не е виждала по-очарователен ловец на глави

 

БНР Радио Видин - Запознайте се с историята на една изключителна жена

Нека ви представя госпожица Стефани Плъм! Тя е на уморена и изнервена, здраво притисната в ъгъла от неблагоприятно стеклите се обстоятелства. С други думи, току-що е съкратена от работата си като доставчик на евтино бельо, хванала е мъжа си в изневяра, съответно разведена е, останала е без пари, кола и храна, но пък все още има своя хамстер Рекс, откачената си баба Мазур и двама твърде грижовни родители. Накратко казано, Стефани и хамстерът Рекс са се запътили бавно, но сигурно към гладна смърт. А по-страшното е, че майка ѝ изглежда никога няма да престане да ѝ предлага кандидат-съпрузи, кой от кой по-голям неудачник. Сякаш фиаското на скапания брак с Дики Ор не ѝ стига. А трябваше да го очаква, нали? С какъв акъл се омъжваш за човек на име Дики?!...

Всъщност не. По-страшното е, че Стефани е принудена да приеме работата в офиса да противния си братовчед Вини, който има своя компания за съдебни гаранции и куп смущаващи тайни от жена си, за които знае целият град или поне цялата огромна фамилия Плъм. Понякога клиентите на Вини, на които той плаща гаранциите, за да ги измъкне от затвора, не са от най-стриктните. Забравят да си плащат дълговете, бягат, изчезват, крият се… И някой трябва да ги открие и по един или друг начин да ги върне в ръцете на правосъдието, с което да върне и парите на Вини. Иначе казано, Вини има нужда от ловци на глави, а Стефани има нужда от работа, за да не умре от глад. Един вид нуждаят се един от друг.

И така, изборът за Стефани е между смърт от глад и смърт от куршум. И докато куршумът на теория можеш да го избегнеш, то гладът на практика е неизбежен, така че общо взето ситуацията няма нужда от кой знае какво мислене. Ето защо тя глътва набързо една бира за закуска (само това е останало в хладилника ѝ), купува си с последните си пари чифт белезници и пистолет и се захваща за работа.

Първата ѝ задача е повече от амбициозна – да открие бивше ченге, обвинено в убийство. Всъщност оказва се, че трябва да залови Джо Морели, който не ѝ е съвсем непознат. Джо е секси, опасен, арогантен, любимец на жените… На шестнайсет години Стефани някак си е преспала с него, а на деветнайсет му чупи единия крак, когато го прегазва съвсем умишлено с буика на баща си. Стара история, но все пак не е история, която предполага да искат да се срещнат отново, при това от различни страни на закона.

Обаче на кантара днес са десет хиляди долара – цената за главата на мъжа, който я е прелъстил и зарязал най-безцеремонно. Не всяка жена получава такъв шанс, съгласете се! Да си отмъсти и да се разплати с кредиторите си или да се откаже и да се омъжи за някой от нещастниците, които неуморно изкопава майка ѝ и които не се отказват дори когато лудата баба Мазур стреля с револвер по сервираното за вечеря пиле?... О, не. Джо Морели няма шанс! Проблемът е, че той от своя страна няма причина да не убие отново, ако усети, че е напът да загази, още повече пък точно заради Стефани.

И за да е пълна кашата, на сцената се появява Рейнджърът в цялото си влудяващо латино-великолепие. Колега – ловец на глави, който по някаква необяснима причина също работи за Вини, точно толкова секси, арогантен и опасен, колкото Морели. А Стефани може да е в катастрофално положение откъм финанси, но либидото ѝ си е повече от нормално за трийсетгодишна жена с леко проблемен характер и склонност да скача във всяка изпречила ѝ се каша. Всъщност именно либидото, ако не безпаричието, я забърква в част от въпросните каши. Като например вместо да залови един издирван убиец, да сключи сделка с него, че ще намери мистериозен свидетел, който евентуално да го оневини. Свидетел, в чието съществуване не вярва никой освен Джо Морели и тя самата. В един момент просто започваш да се чудиш кой от двамата е по-отчаян. А в отчаянието си човек е способен на какво ли не, особено Стефани, която е решена да не допусне нищо да застане на пътя ѝ към десетте бона, все едно за чия глава ще ги вземе.

Е, може би все пак би било добре да не е за главата на Морели, който май не е чак такъв мръсник, колкото си е мислела…

„Стефани Плъм или Г-ца 10%” е първия роман от поредицата, посветена на приключенията на тази необикновена, забавна, умна (е, поне през повечето време), секси, просто неустоима героиня, склонна да забравя колко е умна във възможно най-неподходящите моменти.

Автор е американската писателка Джанет Еванович, която прописва  буквално от скука на тридесетгодишна възраст, за да се превърне към днешна дата в едно от най-големите имена в жанра „ироничен детектив”. Вдъхновена от филма „Среднощен ездач” с Робърт де Ниро, Еванович получава вдъхновение за своята героиня – ловец на глави, след като преди това има зад гърба си издадени вече дванадесет любовни романа и е изпълнена с огромно желание да промени изцяло жанра, в който твори.

През 2012 г. романът „Стефани Плъм или г-ца 10%” получава и своята филмова версия, в която ролята на забавната до сълзи преследвачка на престъпници влезе прелестната актриса Катрин Хейгъл.

Някъде на ръба на Шотландия, в имението "Клумбър", се случват странни неща

БНР Радио Видин

Сър Артър Конан Дойл е известен с литературните си герои като детектива Шерлок Холмс, неговия верен помощник д-р Уотсън и смахнатия изследовател професор Челинджър. Но истината е, че неговото творчество се простира далеч отвъд пределите на криминалния и приключенския роман. Той оставя след себе си множество мистерии, истории за свръхестествени сили и дори научна фантастика. Именно една такава мистерия се разгръща пред погледа ни, когато отворим страниците на романа „Загадката на имението Клумбър“.

За обитателите на отдалечен крайбрежен район в Шотландия появата и поведението на новия наемател на имението „Клумбър“ – уважаваният ветеран генерал Хедърстоун – изглежда повече от необичайно. Отхвърляйки гневно всички опити за сближаване, семейство Хедърстоун се затваря зад висока ограда, порти и решетки, забранявайки на децата си Габриел и Мордънт да напускат пределите на имението. Нежеланието им да контактуват с когото и да било е почти болезнено или поне на някои от тях. Изглежда ветеранът от кралските войски в Индия няма нищо общо с героичния образ от миналото си, защото нещо го е уплашило достатъчно, за да се пренесе с цялото си семейство в този затънтен край на Шотландия, където сякаш свършва светът.

Джон Фодъргил Уест, сестра му и възрастният им баща – отдаден на работата си учен и изследовател на индийската култура – имат трудно преодолими финансови проблеми. Затова наскоро са се преместили от пренаселения Единбург в местното имение „Бранксъм“, съседно на „Клумбър“, където търсят така липсващото им спокойствие. Наоколо няма нищо и никого, освен няколкото семейства на рибари, така че пристигането на семейство Хедърстоун си е почти събитие. Но надеждата за цивилизовано общуване с новодошлите, за приятелски гостувания и задушевни разговори бързо се изпарява, когато става ясно, че генерал Хедърстоун изглежда иска да се изолира от целия свят. При това да се изолира добре.

Около „Клумбър“ бързо се появяват висока дървена ограда и здрави решетки, превръщайки го в непревземаема крепост. И започват да се случват странни неща.

Защо нощем цялото имение грее ярко осветено от приземието до най-затънтеното ъгълче на тавана? Защо генералът изпитва такава неприязън и недоверие към хора с тъмна кожа? От какво или от кого се крият Хедърстоун зад непристъпните огради и порти?... Защо косата на едно съвсем младо момче вече е започнала да посивява?... Какъв е онзи странен звън, който се разнася около генерала понякога?...

Но старият ветеран от Афганистанските войни през 1841 г., потънал в собствените си страхове и грижи, не забелязва, че Мордънт и Габриел все пак намират начин да се сприятелят с младия Фодъргил Уест и сестра му Естер. Младостта си иска своето. И съвсем скоро Габриел е тайно сгодена за Джон, а Мордънт се врича във вярност на Естер, макар никой от четиримата да не смее да отвори дума за това пред бившия войник. Трябва да изчакат да мине 5 октомври, след който всичко ще бъде наред, а генералът ще дойде на себе си. Защо точно 5 октомври?... Изглежда никой от семейството не е склонен да говори. Само да мине и този ден!... Като миналата година. И по-миналата. И още много години назад. След 5 октомври нещата винаги се подобряват, докато не наближи следващия.

Тази година обаче нещо е различно.

Само три дни преди заветната дата в залива недалеч от имението „Бранксъм“ се разбива кораб. За щастие, всички са спасени, но сред спасените се оказват трима будистки монаси от планините на Индия. И изглежда сякаш това е събитието, което генерал Хедърстоун е очаквал от десетилетия. Явно това ще е онзи 5 октомври, от който се е страхувал, но и който е започнал да очаква с нетърпение.

„Загадката на имението Клумбър“ е завладяваща история за убийство и тайни, която обхваща четири десетилетия и два континента, за да получи своето разрешение в родната на автора Шотландия. До края на живота си страстен привърженик на спиритизма и спиритуализма, на свръхестественото и необяснимото в природата, Артър Конан Дойл започва историята приятно, почти лежерно, само за да забърка един невероятен коктейл от стаен ужас и напрегнато очакване, засилващи се с всяка страница. Докато всичко не получи своята логична развръзка и обяснение буквално в самия край на разказа. Логична, доколкото логиката позволява човек да повярва в сили, отвъд всичко, което науката е способна да обясни.

Но докато бавно води читателя към кулминацията, авторът неусетно успява да го посвети и в някои нелицеприятни подробности за колониализма и за престъпленията, извършвани в негово име. Дали говори от името на шотландеца в себе си или от чисто човешка необходимост да осъди случвалото се на много места по света, всъщност няма значение.