Когато книгите носят любов

 

Едва ли има човек, който не обича истории за книги. На някои хора обаче историите за книги наистина им се случват, например на Хали Уинстън – главната героиня в романа на Джейми Адмънс „Малката книжарничка на любовните истории“.

Хали никога не е имала кой знае какъв късмет през своите тридесет и пет години, ако не броим лошия. Ако има някаква неприятност да се случва, ще се стовари именно на нея. Но тя има теория: може би никога не е имала късмет, защото е бил предвиден за един точно определен момент, когато ще има нужда от целия възможен такъв.

Уволнена от поредната си нископлатена работа като сервитьорка, в най-понеделнишкия от всички възможни понеделници, мръсна, мокра и уморена, тя отваря имейл, който преобръща съдбата ѝ. Току-що е спечелила томбола, но печалбата не е в пари, а в книги. По-точно в цяла една книжарница – книжарницата „Имало една страница“, където Хали често се отбива, когато гостува на сестра си и майка си. Старият собственик Робърт Пейдж иска да се оттегли, но традицията повелява книжарницата да не се продава и да не се наследява, а да бъде подарена на следващия, който да остави своя отпечатък върху и в нея.

Ето го! Моментът, в който целият възможен късмет се излива върху Хали, сбъдвайки най-невероятната ѝ фантазия – да има своя книжарница. Така де, кой от нас не е мечтал поне веднъж да има собствена книжарничка или библиотека, в която да прекарва дни, че и нощи! На някои обаче мечтите им се сбъдват.

Но конкретно тази мечта идва, освен със златната рибка Хийтклиф Четвърти, и с всички скрити подводни камъни, на които един книжар може да се натъкне. Затъващ бизнес, прашни стелажи, хаос сред наличностите в книжарницата, непонятно счетоводство, работа като за построяването на още една египетска пирамида, намаляващи продажби… и задължителната безскрупулна бизнес-акула, дебнеща жертви като „Имало една страница“, за да ги погълне и заличи. Строителният предприемач Дрейк Фарър е първият, който влиза в книжарницата, може би само за да покаже на Хали с какво ще се налага да се бори занапред и да я подготви за битката.

Но пък после влиза художникът Димитри, който явно е тук, за да ѝ покаже за какво си струва да се бори, освен разбира се за мечтата си и за любимите книги. Димитри с неговата тъжна история, се оказва винаги някъде наоколо в точния момент, независимо дали се налага някой клиент да бъде обслужен или да се направи привличаща вниманието витрина за реклама. Наоколо е дори когато леко лудата майка на Хали се появява с налудничавата си амбиция сега и веднага да го ожени за дъщеря си.

Скоро след запознанството си обаче Хали и Димитри попадат на загадка, докато се опитват да вкарат ред в хаоса по стелажите – цяла малка вселена от любовни послания, скрити между страниците на книгите. Книги втора ръка, които старият Робърт е купувал бог знае откъде, за да поддържа бизнеса жив, но с тях в „Имало една страница“ са попаднали и съдбите на незнаен брой влюбени, разлюбени, търсещи, намерили и намерени или може би изгубили и изгубени хора. И двамата решават да тръгнат по следите на онези, които някога са получили или подарили всяка от книгите с посланията. Не за друго, а за да видят дали книгите са по-добри проводници на любовта от останалите места, на които хората имат навик да я търсят. Дали истинската, романтичната любов е възможна само в книгите, както твърди майката на Хали, или е постижима и в реалния живот, ако имаш търпението и вярата да я дочакаш.

„Малката книжарничка на любовните истории“ е роман именно за любовта и книгите, за любовта към книгите и за книгите, разказващи за любов. Има учудващо много за правилата за ръководене на книжарница, но и много хумор.

А авторката Джейми Адмънс донякъде прилича на своята героиня. Тя е съвсем обикновено 36-годишно момиче от Уелс с малко сложно за изписване име (в оригинал), което обича да пише, да гледа филми на ужасите (май само по това се различава от своята Хали) и да пие чай, въпреки че сериозно обмисля дали да не се омъжи за кафе машината си. Обича да пее песни от мюзикъли, макар – както сама твърди – да има глас на умираща хиена. Мрази паяци, горещини и чипс със сирене и лук. Пристрастена е към една от социалните мрежи и към ботушите. И като всеки книжен плъх, никога няма време да прочете всичко, което ѝ се иска.

Не сме ли всички така всъщност?

Нещо тъмно се случва в норвежкия север

 

Криминале за уикенда - БНР Радио Видин

В романът „Кръстницата” на норвежкия писател Ингар Йонсрюд, с когото вече сме се срещали, е пълна бъркотия. Ако в трилогията „Виенското братство” насочваше вниманието на читателя към столицата Осло, то с „Кръстницата” той обръща поглед към дълбоката провинция на родната си Норвегия. Към фиордите, рибарите, малките селца, изолираността. Към северния студ, който сякаш успява да изпълзи от страниците чак до съзнанието на читателя, докато заедно с главната героиня се спуска по заледените планински пътища в раздрънкана стара кола без спирачки.

Животът на Стела Свансон не е бил от най-безоблачните. Иначе не би се озовала в затвора за притежание на наркотици, нали? Но е имало моменти, в които е била доволна от себе си. Да тръгнеш от малко рибарско селище далеч на север из фиордите на Норвегия, за да стигнеш до поста управител на нощен клуб в Осло, не е лесна работа. Иска се особен вид дързост… или отчаяние.

Преди двадесет и пет години, едва дочакала да навърши осемнайсет, тя напуска Вике с най-добрата си приятелка Диана, убедена, че повече никога няма да стъпи там, където е оставила спомена за смъртта на майка си и алкохолизма на баща си, за натрапчивото усещане, че си беден и незначителен. И не само това. Оставила е себе си, за да се превърне в нещо различно.

Е, не го е мислила по начина, по който се развиват нещата. И определено не е искала да стига до момент, в който ще гледа Диана да умира от свръхдоза и ще се наложи да лежи в затвора заради чужди престъпления. Но се случва. И решава, че може би иска нещо различно. Например да се смири, да приеме миналото си и да се сдобри доколкото може с баща си, когото все още смята за отговорен за смъртта на майка си Ингри и за собствения си провален живот.

А после баща ѝ – старият Ринго Свансон – внезапно решава да се обеси точно преди дъщеря му да е успяла да го види и да му прости. Сега тя е принудена да се върне във Вике, където сякаш времето е спряло, за да погребе човека, когото винаги е презирала, но и да се опита да скъса с предишния си начин на живот. Само трябва преди това да уреди един стар дълг към ужасяващия хероинов бос Корнелис, за да започне съвсем начисто.

Току-що помирисала свободата, макар и с проследяваща гривна на крака си, Стела Свансон поема към родното си село и към всичко, което се е надявала никога повече да не вижда отново, с неясната надежда за нов шанс да поправи живота си след разрухата, оставена от другите, но и от нея самата. А в селото сякаш нищо не се е променило за тези двадесет и пет години. Пищното имение на местните владетели все така се извисява властно на хълма, само некоронована кралица и наследница на някогашния датски род – старата Естер Вике – е поостаряла още повече, може би и свещеник Гюдбран, а връстниците на Стела са пораснали. Е, поне тези, които са останали. И бизнесът на семейство Вике изглежда също е потръгнал под ръководството на Саломон – някогашното гадже на Стела и наследник на всичко наоколо.

Още с пристигането си тя открива, че баща ѝ е оставил след себе си много повече от очакваното скромно наследство. Оставил е стотици хиляди крони и не една и две загадки. Загадки, които може би крият отговора на въпроса защо е решил да посегне на живота си точно когато най-накрая е щял да се срещне отново с единствената си дъщеря – нещо, което винаги е искал. Загадки, които може би застрашават основите не само на малкото рибарско селце, но на цяла една финансова империя, простираща се чак до столицата, и които са го върнали към алкохола след две десетилетия въздържание.

Започнал като зловеща семейна история, романът „Кръстницата” в крайна сметка завършва като история за борбата на обикновения човек, направил своите грешки и взел си необходимите поуки, срещу един могъщ и сякаш непобедим престъпен свят, пуснал метастазите си дори в най-забутаните кътчета на света. Изпълнен със странни персонажи и мрачен хумор на фона на норвежката зима, издържан в стила на класическите криминалета, романът „Кръстницата” за пореден път доказва защо писателят и журналист Ингар Йонсрюд е обявен за една от звездите на криминалния жанр не само в родината си, но и далеч отвъд пределите ѝ.

В менюто - детективи алангле

 

В менюто на Ели Маринкева - детективи алангле - БНР Радио Видин

Младен Младенов, подобно на много други хора, не иска кой знае какво в този живот. Даже почти нищо не иска, освен да го оставят на мира да си чете философските трудове на Сартр и Кант, евентуално криминалните класики на Чандлър и Хамет. Според родителите му обаче един Младенов не може да си позволи да лентяйства, поради което се налага да започне работа или ще бъде най-позорно изритан от вкъщи. И понеже Младенови не са кои да е и много държат на високите стандарти, работата няма как да е нищо по-малко от академик по нещо си като татко му и дядо му например.

Но Младен Младенов има други планове за бъдещето си, малко или много подчинени на вроденото му отвращение към всякакъв род работа, освен философията и четенето на криминални романи, или с други думи на мързела му. Затова решава да стане частен детектив. София има огромна нужда от поне един Филип Марлоу. Младенови пък имат нужда наследникът им да се захване с нещо, което да покаже, че вече е зрял и отговорен мъж. А въпросният наследник, а именно нашият главен герой, има нужда родителите му да спрат да очакват твърде много от него. Всъщност най-добре би било да спрат да очакват каквото и да било, но максимализмът не е популярно течение във философията! Бившето му гадже, леко екстравагантната и вбесяващо устата Мирела, има нужда от работа. Ето как се ражда детективска агенция „Младенов & Со” с идеята Младен никога да не върши нищо по-сериозно от това от време на време да търси офейкали от дома си тийнейджъри, да следи неверни съпрузи и да връща изгубени кучета при собствениците им. Младенов младши получава така мечтаното спокойствие и щедра издръжка от майка си, Мирела получава съмнително престижния според нея пост на секретарка и животът става почти съвършен.

Младен е наясно със себе си (макар Мирела доста злобно да твърди, че е далеч по-наясно от него в това отношение и никак не е очарована), но няма нищо против от време на време, когато му втръсне от философия, да помечтае как в офиса, точно като в роман на Реймънд Чандлър, влиза зашеметяваща блондинка, която…

Е, както често се случва, Съдбата решава да му напомни защо е добре да внимава човек какво си пожелава. Защото в офиса влиза малко наивната, но иначе впечатляваща блондинка Вили, която има деликатен проблем за решаване. Сгодена е за богаташки наследник, син на бившия ѝ шеф, но е изнудвана. И въпреки че на теория е решен да не допусне да бъде въвлечен в нищо, Младен Младенов на практика се озовава насред полуразтопената от жега София в преследване на дразнещо неталантлив художник, а благодарение на Мирела компания му правят двама пънкари и една кандидат-мутра. Плюс подпийнал адвокат, поредната красавица, която има какво да крие, но и много да споделя, един дипломат на висок пост, мама Младенова, изживяваща се като дизайнер, вуйна Офелия, обременена с всичките ѝ пристрастия към класическата литература, двама избирателно глухи възрастни мъже и кой ли още не. Сякаш за разнообразие, блондинката Вили, накиснала новоизлюпения детектив, а и всички останали, в цялата тази каша, взема, че умира, за да се появи на сцената войнстващата… абе направо стряскаща с размерите и устрема си полицайка Христова, която не е никак сигурна дали харесва нашия детектив достатъчно, за да не го арестува, или предпочита да го вкара в затвора доживот, все едно за какво. Ей така, понеже останалата пъстра менажерия дотогава не е достатъчно разнообразна.

Въобще… нещата някак си не са точно както си ги представя човек, докато чете криминалните класици. Вместо преследвания с мощни автомобили – раздрънканата „Лада” на Коцето, защото в старата „Вектра” няма бензин. Вместо супер екип от професионалисти – бившата, двама пънкари и сто и двайсет килограмовата грамада Влака. Вместо да дебнеш престъпници иззад чаша марково уиски в нощен клуб, седиш в продъненото кресло на вуйна си с филия сух хляб и крещиш по вуйчо си, който нищо не чува, но много държи да те разпитва подробно за всякакви глупости. Вместо да събереш всички заподозрени в офиса си и в драматичен монолог да изобличиш виновника, седиш безпомощно и гледаш как същите тия заподозрени и екипа ти са на ръба на ръкопашен бой като в долнопробна кръчма, и на никого не му пука за теб, но всички те заплашват със съд.

Всичко това се случва в романа „Детективи алангле” на Ели Маринкева. Това всъщност е и нейния дебют като писател. Една криминална история, не точно в духа на Чандлър, Чейс и Кристи, с един главен герой, не точно умен и дързък като Филип Марлоу и Еркюл Поаро, нищо, че е дипломиран философ. Но не се тревожете! Историята има своя задължителен щастлив край. Е, може би не и за виновните.

Разкази за прошката, обичта и живота

 

Разкази за прошката, обичта и живота - БНР Радио Видин

Досега все за книги сме говорили, но има автори, които са като силен опиат – с тях трябва да започнеш в малки дози, докато организмът, съзнанието, възприятията ти свикнат. И затова днес ще поговорим за разкази. По-точно за два разказа.

Георги Бърдаров – иначе географ, специалист по демография и етнорелигиозни конфликти – е точно от тези писатели, с които ти трябва време. Време за него, време и за теб самия. Всъщност не. Той не е писател – той е разказвач. От онези, които сякаш владеят специална магия. Него не го четеш за убиване на свободното време – четеш го, за да надградиш себе си. Иска се цялата сериозност, на която си способен, за да посрещнеш текстовете му, дори и най-кратките.

„За петата ракия или колко е хубав животът“ е разказ, който обаче няма нужда да е сред други. С него преди години тръгва пътят на Георги Бърдаров в литературата и разказва за това как за един ден само човек може да стигне до края на света, че даже и отвъд него, да изпие пет ракии и да напише по цял трактат за всяка от тях. И за хората отвъд края на света. И за техните истини. За техните правила за живот, според които може четиридесет години да не си говориш с някого, но когато го сполети инфаркт, на гръб ако трябва го носиш, за да го спасиш. После пак не си говорите, разбира се.

Пет градски момчета със самоувереност и авантюризъм в излишък, с ненаситно желание да вземат света в ръце, може би подмамени за мащабите му от младостта си и от интернет, тръгват на път, да търсят края на света. Трябва да е някъде там из Родопите, до гръцката граница, в село Гудьовица, на ръба на топографската карта.

Трябва, но не е. Има още. Има отвъд. Далеч от цивилизацията, но пък толкова близо до Бога сякаш! Ако направиш крачка зад ъгъла, ще го срещнеш. Ако протегнеш ръка, ще я поеме. И ще те покани в храма, дето не е нито църква, нито джамия, ами си е храм, дето всеки може да влезе и да го повика с което име си иска.

А отвъд ръба на света се оказва Гоздьовица. Не просто село, а измерение, в което няма място за политика, нито за бързане, за мрачни статистики и бъдещи апокалипсиси, за икономически катастрофи и природни катаклизми. Има място и време обаче да сложиш масата направо на улицата за чаша ракия с приятел или с пет непознати градски чеда. Няма място за религии, но има място за вяра – от онази, дето не дели, а събира.

Но може би най-ценното в разказа „За петата ракия“ е това, че след него имаш чувството, че най-накрая си се научил да прощаваш. Изпил си петата ракия и си прочел трактатите за всяка от тях, а буцата в гърлото ти се е стопила и си се научил да обичаш живота, хората, Бога.

Макар да обикаля из виртуалното пространство от 2013 г. и да е оценен като най-успешния разказ в интернет с над 500 000 четения, „За петата ракия“ чак през 2019-а намира място в двуезично издание – на български и английски – заедно с друг, разказващ за рода на Георги Бърдаров и озаглавен „Дядо“. И ако „За петата ракия“ разказва за хората, които сякаш крепят устоите ни като здраво впити в земята корени, за да има къде да се връщаме, когато се уморим от света, то „Дядо“ е разказ за бежанците и за онези, които никога не успяват да съберат парчетата от сърцето си, разделено между „там“ и „тук“.

А в автобиографичният разказ „Дядо“ се говори за историята на рода Бърдарови, за нишката, която хората образуват през поколенията. Онази родова памет, която се предава от поколение на поколение, докато някой ден децата не започнат да се раждат с нея, вдълбана в гените им. Паметта за кръвната линия, за предците, за тъгата, за непрежалимото, за жертвите и борбите, за загубите и победите, за цената на истински стойностните неща, за родната къща като начало и край.

Та „За петата ракия“ и „Дядо“ са два разказа за моментите, в които един гражданин на света се завръща към точката, от която тръгваме всички. Към земята и хората преди себе си, към историята, която се е случвала в продължение на векове, за да стигне до него и да му връчи перото да допише своята част от нея. За да притегне връзките, които е оставил да се разхлабят през годините, в които е гонил звезди и вселени.

Уважаема госпожо!

 

Тази седмица ще четем малко и ще осъзнаваме много. Време е за смирение, за размисъл, а защо не и за запознаване с нас самите, за да направим крачка първа и към другия без да търсим удобното и да демонстрираме фалшив морал, без пози и арогантна категоричност. Тази седмица предлагам да прочетем разказите на Силвия Томова, събрани в заблуждаващо тъничкия сборник „Уважаема госпожо!”, излязъл от печат през 2021 г.

Силвия Томова знае каква е ролята на писателя и тя е нищо повече от това, да провокира към размисъл. И евентуално да те усмихне, но с усмивката на човек, който ей сега внезапно е прозрял нова, неподозирана, а всъщност стара и добре позната, но позабравена от вечно бързане житейска истина.

А сборникът ѝ просто не бива да е по-обемен, защото носи такъв емоционален заряд, че би се превърнал в опасност за неподготвения читателски ум, да преобърне представи и светогледи, да изкриви и напука призмата, през която човек е гледал, докато не е посегнал към него. Понеже Силвия Томова не просто е човек, който умее да добре борави с думите и чувствата, да улавя и невидимите им нюанси и да ги усилва до степен да заслепяват. Тя забърква истинска магическа отвара, омайващ коктейл от настроения и моменти, запращащи злободневието на другия край на вселената, за да остане само онова, което вълнува, разголва и омекотява ръбовете в човешката душа, кара сърцето да бие като на погребение.

Разказите на Силвия Томова са измамно кратки, като твърде малка доза удоволствие, от което искаш да гребеш с шепи, а всъщност носят природата на черни дупки. Ако бяха по-дълги, може би щяха да са непосилни за четене без дълги почивки за приемане и размисъл. Те увличат, разграждат всяко съзнание, до което се докоснат, поглъщат и излъчват светлина, осветяват неподозирани пукнатини в човека. Пренареждат умове и възприятия. Една смазваща разходка из човешката емоция, дори когато емоцията е безгранична празнота отвътре. Разходка по дългите пътища към сърцата на хората, както авторката ги нарича, защото кратките не я побират. Разходки по детайлите, на които малцина обръщат внимание, а се оказват именно онези свързващи звена, крепящи цялата конструкция на личността. Само когато минеш по тези пътеки, ще започнеш да забелязваш жената, която си отива, ще хапнеш нещо в ресторанта, в който се смесват жълто, черно и бяло, без кетчуп, ще се стоплиш в прегръдката на Анна и може би, може би ще дочакаш джакпота и ще разкриеш онази тайна, която нито един истински играч не би се осмелил да изрече на глас.

В сборника „Уважаема госпожо!“ има и смърт, и пристрастеност – към хазарт и хора, и любов, и самота, и музика, и вяра, и скръб. Има откровеност до пълно разголване. Няма обаче никаква излишна сантименталност, никаква политкоректност, никаква преструвка. Петнадесет парчета сензитивна човечност, трептяща като опъната до скъсване струна, малко божественост с дълбоко хлътнали бузи, все едно с нож си ги дълбал, и един вмирисан на бунище ангел, с когото можеш да изпушиш една пурета преди да ти напомни, че имаш нужда от куче, което непременно трябва да наречеш Марс. А някъде там, почти незабележима, една възрастна дама пише писмо до редактора на любимия си вестник, в което напомня за себе си, убедена, че ще остане жива далеч след като всичките ѝ болногледачи са си тръгнали по един или друг начин. Защото тя знае какво е да си почтен, в едно време, което отдавна е забравило какво е почтеността. Може би.

„Уважаема госпожо!“ е колекция от разкази, точно толкова чувствени, женствени, откровени и оголващи, колкото човек е в състояние да понесе без да заболи. Те свалят кожата, за да изкарат на светло ума, сърцето, душата и всичко между тях.

Например страха, когато е толкова голям, че те кара да продължаваш да свириш под експлозиите на падащи над главата ти бомби. Защото ако признаеш, че трябва да бягаш, значи всичко е станало твърде страшно.

Или гнева, когато имаш чувството, че си сам на бунището, а не си сигурен искаш ли да си чак толкова изоставен. Нищо, че си готов да прогониш дори ангелите.

Или надеждата – че никой не е в състояние да те изостави, дори когато току-що си го погребала. И на кого ще звънне пръв, ако все пак е жив?... На теб или на най-добрата ти приятелка?...

История за чай и щастие

 

История за чай и щастие - БНР Радио Видин

С романа „Магазинчето за чай и щастие“ започва книжната поредица за улица „Валери Лейн“ на немската авторка Мануела Инуса. Една очарователна колекция от истории за кокетни магазинчета на една малка уличка в Оксфорд и за техните собственички. За женско приятелство, любов, чай, шоколад, прежда и антикварни красоти. И за Валери Бонам, която не просто е дала името си на малката цветна уличка, но сякаш е оформила нейната визия, настроение и характер. Присъствието на добрата стара дама се усеща и до днес като добронамерен грижовен призрак, а сто години по-късно нейните приемнички са решени да го опазят все така силно, стоплящо и нежно.

Със своята поредица Мануела Инуса влиза директно в списъка с бестселъри на „Шпигел“, но преди всичко влиза в сърцата на читателите с историите на петте жени, които успяват да изградят помежду си истинско приятелство, да създават топлина и уют и в крайна сметка заедно да покорят любовта и живота, а и всичко останало, което междувременно има нужда от покоряване.

Всяка сряда петте дами сядат на по чаша чай и нещо сладичко, за да отворят сърцата си една за друга, а и за останалите посетители на магазинчетата си, да споделят, да си дадат подкрепа, да се пошегуват една с друга, да скроят план за рождения ден на старата мис Уидърспун, която иска само още веднъж да опита Звездобройския пай от детството си, и въобще да направят света малко по-съвършен. Ако не целия, то поне своя и на хората около себе си.

В първия роман за „най-романтичната улица на света“ Мануела Инуса ни въвежда в първото от петте магазинчета – „Ъгълът на Лори“, където светът ухае на чай, а срещите с приятелки са точната доза сладост към него. В този малък ароматен рай собственичката Лори е почти напълно щастлива. Най-накрая прави това, за което винаги е мечтала. Оставила е зад гърба си проваления си брак с Питър, но по-хубавото е, че е успяла да се измъкне от потискащото присъствие на вечно мрънкащата си отегчена майка. Само че е самотна. А вече шест месеца тайно и не съвсем тайно въздиша по своя доставчик Бари Лоан. Вече половин година живее от вторник до вторник, когато пикапът му спира отвън с поредната доставка екзотични чаени смеси. Но човек не може да живее само с мечти и копнежи. Рано или късно Лори трябва да направи първата крачка, защото Бари явно няма намерение да поеме инициативата.

За късмет, на своя страна тя има прелестната Орхид от магазинчето за подаръци, Сюзън от „Раят на преждите“, Кийра с най-вкусните бонбони в нейната шоколатерия и не на последно място Руби от антиквариата отсреща. А ясно е, че никой и нищо не е в състояние да устои на женска сила, умножена по пет, още по-малко пък Бари Лоан, който няма представа какво му готвят дамите от „Валери Лейн“. Когато пет жени тръгнат на лов за едно мъжко сърце, резултатът е ясен предварително. Планът е готов в мига, в който Лори признава на приятелките си, че харесва доставчика на чай, и – разбира се – почти нищо не се случва според същия този план. Като в живота. Чорапогащникът се къса точно когато не трябва, скринът се оказва не там, където си очаквал, именно когато имаш нужда да се подпреш на него, а проклетият сандвич пльосва половината си майонеза направо върху масата, докато се опитваш да впечатлиш мъжа на мечтите си с женственост и изящество.

„Магазинчето за чай и щастие“ е книга, която се чете с чаша чай за уют и топлина. Може би джинджифилов или с аромат на черни вишни, а защо не и шоколадов? За гарнитура – шоколадов бонбон, еклер или кифличка… Сещате се.

Мануела Инуса никога няма да влезе в редиците на класиците, но със сигурност ще остави в душата на своите читатели следа. Не дълбока и не болезнена, а следа като от приятелска прегръдка, от женски смях и споделена тайна. При нея няма сложни сюжетни линии, няма неочаквани обрати и драматични развръзки, няма съспенс и напрежение. Има само обикновена ежедневна магия, малко смях, много романтика, аромати, дори рецепти за чай и бонбони.

Родена през 1981 г. в Хамбург, Мануела Инуса мечтае да пише още от дете, но едва трийсетгодишна се осмелява да последва мечтата си. В живота тя е сякаш невидимата шеста дама на чаеното парти всяка сряда в „Ъгъла на Лори“, защото – подобно на своите героини – тя самата обича музиката, сериалите, чай и шоколад.