Милостта, от която всички се нуждаем

За прехода в България вероятно вече е писано повече, отколкото може да бъде прочетено. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че всеки от нас може да напише свой роман, да разкаже поне няколко истории и повечето няма да са леки.

Една такава история разказва Силвия Томова в романа си „Милост за приятелите“. Докато в предишните си романи обръщаше поглед към миналото, то в „Милост за приятелите“ нейното внимание вече е насочено към времето, в което живеем, а позицията ѝ е повече от категорична, лишена от романтика и драматизъм. Тя поглежда към съвремието с широко отворени очи, решена да отбележи всяка щриха, дори най-невидимите.

Без излишен сантимент, без опит да прикрие грозните белези, оставени върху душите на хората, „Милост за приятелите“ е история за една малка момчешка банда от Китен. Стефан, Андрей, Димо Къдравия, Стьопата, Стенли и Анатоли са група момчета с големи амбиции, кроящи планове за световно господство, докато ритат топка на брега на морето и се готвят за бляскавото бъдеще, което по право им се полага като на всяко дете. Китен е само стартовата площадка, от която трябва да излетят, всеки към своята лична вселена за превземане. Всичко е познато и уютно, докато детството малко по малко не се пропуква и през пукнатините истината за времето, в което живеят, започва да заразява душите на момчетата, да убива илюзиите им една по една, задушавайки ги в примки от смъртоносна сива реалност. И приятелите бавно и неусетно започват да се превръщат в уморени страхливци и предатели. Предатели на самите себе си, все по-нуждаещи се от милост. Точно като родителите си преди тях.

„Милост за приятелите“ е подробна и безжалостна дисекция на т.нар. преход, който всички посрещнаха с надежда и ентусиазъм, с идеализъм и устрем, но и който в крайна сметка разби на парчета всичко. Преходът, ограбил първо физически, а после и душевно онези, които повярваха в него и се опитаха да го изнесат върху раменете си. Романът вади на показ всички онези малки рани, които в продължение на години понасяха хората в името на някакво неясно, уж по-добро бъдеще, и голямата незаздравяваща рана, в която в крайна сметка се превърнаха и която обществото все още носи. В него няма големи планове и очаквания, освен провалените, няма други мечти, освен непостигнатите. Онези, които всички изгубихме някъде по пътя, подобно на предвожданите от Мойсей роби.

Но това е и роман за друг вид преход – онзи от детството към възмъжаването, който обаче не успява да създаде от нас хората, които искаме да бъдем. Преход, по време на който с разочарование установяваш, че ужасно си се отклонил и си стигнал не там, където си искал, или дори въобще не си мръднал. За усещането, че вместо да вървиш напред, си тъпкал на едно място и само си затъвал, губейки достойнството си, докато си оцелявал ден за ден.

Изчистен от идеализъм поглед право в лицето на истината за времето, в което попаднахме всички след 10 ноември 1989 година, „Милост за приятелите“ е история за разочарованието – от другите и от себе си. За отвращението. За горчилката от провалените житейски планове. За разбитото приятелство. За умъртвените надежди, несигурността и безсилието. За неслучилото се бъдеще – общото и твоето собствено. За поколението, което се изгуби някъде по пътя, но преди това изгуби всичко свое. За осъзнаването, че не си това, което си мислел за себе си, още по-малко пък си онова, което си искал да бъдеш, и че въобще не си сигурен чия е вината, но знаеш, че е твърде голяма, за да е само твоя.

Не на последно място, „Милост за приятелите“ всъщност наистина е молба за милост. Милост за истинските жертви на противопоставянето в обществото, на разделението, което отваря все повече и все по-дълбоки пропасти току под краката на хората. Милост към онези, които времето изтръгна от мястото им, но не за да ги посади на по-благодатна почва, а за да ги пусне по теченията да оцеляват както могат, ако могат, борейки се за парчето хляб. Роман, който задава въпроси, но и дава отговори. И на свой ред убива илюзии.

Уважаема госпожо!

 

Тази седмица ще четем малко и ще осъзнаваме много. Време е за смирение, за размисъл, а защо не и за запознаване с нас самите, за да направим крачка първа и към другия без да търсим удобното и да демонстрираме фалшив морал, без пози и арогантна категоричност. Тази седмица предлагам да прочетем разказите на Силвия Томова, събрани в заблуждаващо тъничкия сборник „Уважаема госпожо!”, излязъл от печат през 2021 г.

Силвия Томова знае каква е ролята на писателя и тя е нищо повече от това, да провокира към размисъл. И евентуално да те усмихне, но с усмивката на човек, който ей сега внезапно е прозрял нова, неподозирана, а всъщност стара и добре позната, но позабравена от вечно бързане житейска истина.

А сборникът ѝ просто не бива да е по-обемен, защото носи такъв емоционален заряд, че би се превърнал в опасност за неподготвения читателски ум, да преобърне представи и светогледи, да изкриви и напука призмата, през която човек е гледал, докато не е посегнал към него. Понеже Силвия Томова не просто е човек, който умее да добре борави с думите и чувствата, да улавя и невидимите им нюанси и да ги усилва до степен да заслепяват. Тя забърква истинска магическа отвара, омайващ коктейл от настроения и моменти, запращащи злободневието на другия край на вселената, за да остане само онова, което вълнува, разголва и омекотява ръбовете в човешката душа, кара сърцето да бие като на погребение.

Разказите на Силвия Томова са измамно кратки, като твърде малка доза удоволствие, от което искаш да гребеш с шепи, а всъщност носят природата на черни дупки. Ако бяха по-дълги, може би щяха да са непосилни за четене без дълги почивки за приемане и размисъл. Те увличат, разграждат всяко съзнание, до което се докоснат, поглъщат и излъчват светлина, осветяват неподозирани пукнатини в човека. Пренареждат умове и възприятия. Една смазваща разходка из човешката емоция, дори когато емоцията е безгранична празнота отвътре. Разходка по дългите пътища към сърцата на хората, както авторката ги нарича, защото кратките не я побират. Разходки по детайлите, на които малцина обръщат внимание, а се оказват именно онези свързващи звена, крепящи цялата конструкция на личността. Само когато минеш по тези пътеки, ще започнеш да забелязваш жената, която си отива, ще хапнеш нещо в ресторанта, в който се смесват жълто, черно и бяло, без кетчуп, ще се стоплиш в прегръдката на Анна и може би, може би ще дочакаш джакпота и ще разкриеш онази тайна, която нито един истински играч не би се осмелил да изрече на глас.

В сборника „Уважаема госпожо!“ има и смърт, и пристрастеност – към хазарт и хора, и любов, и самота, и музика, и вяра, и скръб. Има откровеност до пълно разголване. Няма обаче никаква излишна сантименталност, никаква политкоректност, никаква преструвка. Петнадесет парчета сензитивна човечност, трептяща като опъната до скъсване струна, малко божественост с дълбоко хлътнали бузи, все едно с нож си ги дълбал, и един вмирисан на бунище ангел, с когото можеш да изпушиш една пурета преди да ти напомни, че имаш нужда от куче, което непременно трябва да наречеш Марс. А някъде там, почти незабележима, една възрастна дама пише писмо до редактора на любимия си вестник, в което напомня за себе си, убедена, че ще остане жива далеч след като всичките ѝ болногледачи са си тръгнали по един или друг начин. Защото тя знае какво е да си почтен, в едно време, което отдавна е забравило какво е почтеността. Може би.

„Уважаема госпожо!“ е колекция от разкази, точно толкова чувствени, женствени, откровени и оголващи, колкото човек е в състояние да понесе без да заболи. Те свалят кожата, за да изкарат на светло ума, сърцето, душата и всичко между тях.

Например страха, когато е толкова голям, че те кара да продължаваш да свириш под експлозиите на падащи над главата ти бомби. Защото ако признаеш, че трябва да бягаш, значи всичко е станало твърде страшно.

Или гнева, когато имаш чувството, че си сам на бунището, а не си сигурен искаш ли да си чак толкова изоставен. Нищо, че си готов да прогониш дори ангелите.

Или надеждата – че никой не е в състояние да те изостави, дори когато току-що си го погребала. И на кого ще звънне пръв, ако все пак е жив?... На теб или на най-добрата ти приятелка?...