През 1985 г. градчето Ню Рос, разположено някъде в
Ирландия, е в очакване на Коледа, а местният доставчик на въглища и дърва за
отопление Бил Фърлонг е просто един мъж, правещ всичко по силите си за своето
семейство – за жена си Айлийн и петте им дъщери. Градчето се приготвя за
големия празник и сякаш нищо особено не се случва. Но над обикновеното
ежедневие с познатите на всеки човек грижи и радости, тревоги и надежди, в Ню
Рос, както винаги, е надвиснала сянка, защото там на хълма е женският манастир
с мрачните тайни, които пази и за които никой не смее да говори. Никой няма
право да се противопоставя на монахините, на религията и на Бог, но най-вече на
монахините и религията. Бог отдавна няма думата като че ли.
Ирландската писателка Клер Киган познава в подробности
скандалите, разтърсили католическата църква в края на ХХ век, когато на бял
свят излиза истината за т.нар. магдалинини перачници, а романът ѝ
„Малки неща като тези“ неслучайно е сред номинираните за престижната литературна
награда „Букър“ през 2022 г.
Ужасяващите „магдалинини перачници“ съществуват от около
1700 г. Те са цяла система, контролирана от католическата църква със знанието
на ирландското правителство, предназначена да експлоатира до смърт труда на
момичета и жени, нарушили морала и забременели без брак. Съществуващи под
благовидния предлог за превъзпитание на „пропадналите“, тези места всъщност
стават причина за смъртта на хиляди жени и деца. Децата биват отнемани от
майките си, за да бъдат осиновени или да умрат, докато жените просто биват
убивани с непосилен труд, глад и изтезания. Последната такава перачница
официално затваря врати едва през 1996 г. на фона на разразилия се световен
скандал.
За една такава перачница разказва Клер Киган в романа си
„Малки неща като тези“ и за сблъсъка на обикновения човек с жестокостта,
бездушието и безчовечността, скрити под одеждите на монахини и свещеници. Клер
Киган сваля маските на всички – от църковните служители до обикновените хора,
за да покаже вината им. Защото невинни няма. Всички са съучастници.
Ако в началото сблъсъка на хората от градчето с истината
за случващото се зад стените на манастира е мимолетен като внезапна студена
тръпка, която бързо преминава, то за Бил Фърлонг нещата не са толкова лесни за
подминаване. Може би защото преди години собствената му майка е била една от
„пропадналите“ жени. Забременяла само на шестнайсет години, тя има късмета да получи
подкрепа от господарката на имението, в което работи – протестантката госпожа
Уилсън – и да отгледа сина си спокойно.
Стотици и хиляди момичета обаче нямат тази възможност и
няколко от тях са там, в перачницата на манастира над Ню Рос. Момичета, през
чиито ръце минава цялото мръсно пране на градчето и никой не го е грижа какво
струват всъщност снежно белите покривки, колосаните ризи и заличените петна по
панталоните и роклите. Никой не иска да се замисля, може би осъзнавайки, че
носи частица вина за ставащото.
Бил Фърлонг обаче има пет дъщери. Осъзнавайки, че никоя
от тях не е застрахована от подобно бъдеще, и че майка му е била в опасност да
сподели съдбата на всички онези несретници, той не може да се преструва. И си
дава сметка, че деспотичните монахините имат точно толкова власт, колкото им е
дадена от хората, и ще я имат до момента, в който някой не я изтръгне от ръцете
им.
Образът на Ирландия от осемдесетте, който Клер Киган
създава, вероятно изглежда доста опростен. В Ню Рос почти няма нови технологии,
ако не се броят няколкото споменавания на джипове и летища. Градчето сякаш е
застинало във времето от преди технологичния прогрес, някъде в края на ХIХ век.
Вместо препратки към музикални и филмови звезди от осемдесетте, романът прави
такива към Дикенс и домашно приготвените сладкиши. Това описание на Ирландия от
осемдесетте обаче е много точно всъщност, а Клер Киган го поставя пред читателя
като запечатан в кехлибар фосил.
Отношенията между хората в малкото общество на Ню Рос също
са описани майсторски. Онази твърде позната лицемерна благопристойност и фалшивата
добродетелност, под която всичко е прогнило от страх и от почти психопатична
липса на емпатия. Бил Фърлонг също се страхува. Той е изпълнен с неохота и
нерешителност, но и с естествено добродушие. Жените около него също се боят
ужасно за собствените си деца и този страх ги изпълва до степен да станат
неспособни да виждат злото извън дома си. Дали именно този страх не е една от
основните причини за утвърждаването и увековечаването на същото това зло като
норма? Дали той не е основната причина за страданието на всички онези момичета
в перачниците?...
„Малки неща като тези“ е роман, който тихо, но натрапчиво ни напомня, че има места по света, където общото веселие все още зависи от мизерията на изкупителните жертви, които го плащат. И да ни накара да се огледаме. Дали пък ние самите не живеем в някое от тези места? Кои са изкупителните жертви в нашето общество, за какво си затваряме очите и колко всъщност струват чистите ни ризи? А дали сред тях в гардероба не се крие някой и друг скелет?...
Няма коментари:
Публикуване на коментар