Всичко, което искахме" - разказите на Мадлен Аспарухова за всички нас

 

Всички сме чували онова клише – „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне!“ Пожелаваме си хиляди неща. Колкото души питате, толкова различни отговора бихте чули на въпроса „Какво искаш най-силно?“ Но когато теглим чертата, когато махнем излишното и остане само сърцевината на желанията ни, там почти винаги стои едно – любовта. И да, понякога, колкото и да е тежко, далеч по-безболезнено и щадящо е тя да не се случи. Не тази, която искаме, не така, както я искаме.

Всеки от нас се е сблъсквал с любовта. Понякога е като случаен сблъсък от невнимание при разминаване на улицата, друг път е като катастрофа на оживена магистрала. Но всеки път е с последствия.

Именно любовта е всичко, което искат героите в сборника разкази "Всичко, което искахме" на Мадлен Аспарухова. Любовта трудна, любовта невъзможна, любовта болезнена и разтърсваща, дори унищожителна. Дори любовта, от която сме готови да се откажем, пак в името на любовта. Любовта във всички нейни проявления и форми, но най-вече в онези, които оставят трайни следи като родилни белези.

Онази, заради която си готов да простиш измяната и да откажеш да простиш верността.

Онази, заради която пушиш със зачервени очи на гарата, когато всъщност не пушиш, не заминаваш никъде и очите ти въобще не са зачервени.

Онази, която не забравяш, независимо колко пъти се влюбваш в други междувременно. Защото тя е тази, за която са те предупреждавали да внимаваш, да се пазиш от нея като от огън.

Онази, заради която си готова да се откажеш от мъжа, когото обичаш – защото той обича друга.

Която пие 3 в 1, слуша U2 и има очите на Бойчо Огнянов, дори когато всичко друго от него си е отишло безвъзвратно. И печели твоите битки, с твоите любови, само за да си щастлив. Защото те обича да пълно отрицание.

А ние, читателите, търсим заедно с героите от разказите, чакаме, надничаме зад ъгъла дали не се задава любовта, пушим на гарата в очакване на влак, който никога не идва, в очакване на любов, която е слязла на чужда гара, в чакане на други влакове, които може би също не идват... Не е ли това основната движеща сила на света? Вечното преследване на невъзможното съвършенство.

Всъщност понякога може би не искаме любов. Може би сме я намерили и единственото, от което имаме нужда е да извървим улиците на спомените си в онзи град, в който скитат познати сенки, и да изпием една бира, ама истинска, а не с вкус на лимон например, в кухнята на баба Нада, докато тя прави баница и споделя челен опит... от кухнята на живота.

Не на последно място, понякога любовта се оказва не това, което очакваме от нея. Твърде слаба е, за да издържи тежестта на една ваза дори. Твърде тиха, за да чуем думите, от които имаме нужда. Твърде крехка, за да издържи на разрушителната сила на една възглавница в ръцете ти.

В книгата на Мадлен Аспарухова има 44 разказа, а в действителност 44 вида любов. 44 гари, 44 влака. Но дали всеки влак спира на точната гара? Не винаги, дори не често като че ли. Объркани влакове търсят своите гари, понякога безуспешно, междувременно спирайки на други, очаквайки двама души да се качат най-сетне в един и същи вагон. Двама души, които цял живот се чакат и разминават, цял живот се връщат и тръгват, но единият сякаш винаги остава на да пуши със зачервени очи любимите цигари на другия и да го чака, само за да се качи на свой ред в следващия влак, без да е сигурен, че когато се върне, ще има ли заради кого. Без да е сигурен дали изобщо ще се върне и дали ще е същия. Дали ще го чака онзи, когото е оставил, такъв, какъвто го е оставил, или зад цигарения дим ще открие очите на непозната любов и тя ще е точната.

А не е ли всъщност целият живот едно неспирно променящо се разписание, един безкраен низ от влакове, на които се качваме и слизаме, гари, на които пристигаме или от които заминаваме? Пътуваме, преследваме, преследват ни, слизаме на грешните гари, закъсняваме или избързваме, отново тръгваме, променяме маршрути, понякога катастрофираме повече или по-малко тежко... А крайната цел, оказва се, е една и съща. Щастието. Просто някои от нас, докато го преследват, забравят, че пътят към него е преди всичко път към нас самите. Увереността, че сме направили правилните избори, че вървим в точно накъдето трябва, дори и когато всичко твърди, че вървим в грешна посока.

Може би ще ви се стори, че героите от разказите на Мадлен Аспарухова често правят грешки. Вземат грешни решения, правят грешни избори. Като всички нас. В крайна сметка всички сме продукт преди всичко на грешките си и на онова, което сме научили от тях. Разликата е, че нейните герои се изправят пред грешките си, признават ги и тръгват в опит да ги оправят, дори и когато това означава да направят нови, може би още по-големи. Дори и когато няма шанс за поправка. Тайната е в куража.

„Всичко, което искахме“ е от книгите, които трябва да прочетеш няколко пъти, без да бързаш. Да се връщаш назад като в танго. Тя е от книгите, в които задължително намираш нещо от себе си, защото в крайна сметка всички сме били поне веднъж на някоя гара, качвали сме се на някой влак с надеждата да ни дочакат или сме чакали пристигащите.