Понякога всички ставаме ангели

Има истории, които човек слуша и чете с усещането, че ги е преживял лично или поне е бил някъде наоколо, когато са се случвали. Някъде съвсем наблизо, на съседната маса, на съседната седалка в автобуса, на същата пробита лодка насред езерото Байкал. Истории за илюзии, идеали, плажове, кръчми, рошави брадати хипари и бедни студенти с големи амбиции и с налудничави планове за живота.

Такава история разказва романът „Понякога ангели“ на българския журналист, сценарист и писател, също и страстен пловдивчанин Емил Тонев. Разказва я с езика на улицата, на пловдивските кръчми и на младите години, когато все още трупаме приятелства, за които после да тъгуваме, когато ги изгубим.

„Понякога ангели“ е разказ за време, което уж вече го няма от поне тридесет години, но мрачната му сянка все още е тук, дъхът му все още се усеща. Време на тотален контрол, граничещ с безумие, на заклеймяване на всичко различно, на неестествен стремеж към уеднаквяване. Време, в което да си различен, да си индивидуалист, да си цветен, да си отворен за света, да си любопитен, бе престъпление. Време, в което дори желанието да се снимаш с брада за паспорта си можеше да не направи „неблагонадежден“.

В същото време това е и автобиографичен роман, но не на един човек, а на всички, с които Емил Тонев дели една реалност – живи и мъртви. Той разказва открито и безкомпромисно за себе си и за хората, с които го среща животът. За сблъсъците му със системата и за приятелствата, които възникват в най-неочаквани моменти. За масите, на които сяда и от които става, и за питиетата, които се изпиват на тях, за планинските преходи и плаването със спукана лодка красавица, за училището на живота и задължителните летни бригади. За мигновената любов и невъзможната забрава. За малките победи срещу голямата система, които обаче те карат да вярваш, че има надежда за промяна. За ракията, която е поне колкото водата в езерото Байкал. За Пирин и акрофобията. За кръчмите, хижите и улиците. За махмурлука и любовта. За пиенето и писането – едновременно и поотделно. За хората, които по принцип са добри, но понякога стават още по-добри, точно когато самите те не очакват и тогава стават ангели. Стават може би малко омачкани, леко подпийнали, парфюмирани с евтин тютюн и алкохолни изпарения тъжни ангели в парцаливи дънки, с весели или направо абсурдни истории за разказване. Ако хванеш правилния ъгъл, от който да ги погледнеш, може дори да видиш крилете им.

„Понякога ангели“ е тъжно-комичен разказ не за един живот, а за живота на много хора, от време на време събран в една единствена история, от време на време дори в едно изречение само. Това е роман за цяла една епоха и за следата, която тя остави върху обикновения човек. Роман пътешествие подобно на онова на Джак Керуак, но и роман диагноза, подобна на онази от „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси. Забавно е, докато не погледнеш отблизо. Той е историята, която почти всеки писател иска да напише. История за хора, които понякога наистина са ангели, зависи дали ги гледаш иззад полицейското бюро или през дъното на току-що допита чаша в култовия пловдивски бар „Найлона“ например.

В същото време това и роман-обвинение към всички, които допуснаха да убият устрема на цяло едно поколение, да го вържат и оковат, да отсекат крилете на понякога ангелите. Обвинение към онези, които не пожелаха да разберат младостта, нейните таланти и необходимостта ѝ от свобода – физическа, но най-вече свобода на ума и на духа. Към всички, които не пожелаха да разберат, че младите искат само едно – да изживеят живота си както вярват, че е правилно, да опитат всички негови вкусове, да потърсят нови пътеки, по които да тръгнат, ако намерят свестен чифт обувки и някой не го обуе преди тях, разбира се. И накрая все пак е и присъда – над всички, които се опитаха да извършат най-масовото убийство на умове в съвременната история и почти успяха.

Край него хорските съвести изгубваха съня си

Писано за БТА по повод 120 години от рождението на Атанас Далчев

Въпреки нелекия си живот и вечното усещане за самота дори сред близки и приятели, Атанас Далчев не искаше състрадание от хората и може би затова и не го получи. Сваляше шапка на ветровете в Париж и молеше Господ да го научи да живее като всички хора.

… Изведи ме вън от всяка сложност,

научи ме пак на простота…

Но има неща, непосилни дори за Господ. Като например да изтръгне от Далчев тази негова ярка, неподражаема индивидуалност, с която пише и говори, да заличи аристократичната сензитивност на ума му, да го лиши от философията, която той сам създаваше, и да го отучи да бъде… ами Далчев. Да го научи как да ослепее за онова, което хората крият зад вратите си и което той виждаше във всичките му дребни детайли.

Вратите, вашите врати

напразно вие ги заключвате.

Вий няма никога, уви,

да бъдете зад тях спокойни.

Атанас Далчев е онзи поет, от когото всички се страхуват, защото мислят, че по цяла нощ пише доклади, докато той просто пише стиховете си. Поетът, след появата на който хорските съвести изгубват съня си, а той си ляга с очила, за да вижда по-ясно сънищата си, и така и не успява да научи на зло беззлобното си сърце. Научи се обаче да не обръща внимание на фасадите, а да се вглежда в чудото на задните дворове, където животът се разкрива напълно „в своята безсмисленост щастлива“.

Не беше възмутен, въпреки че осъзнаваше какво превъзходство дава възмущението над виновния, над предизвикалия това възмущение. Вместо да се възмущава от истината в задните дворове, той отвори всички възможни прозорци към душата си, към своя свят. Няма чувство за превъзходство. Там често пъти „… не живеят нито хора / и нито Божии чеда…“, а „смехът е чужденец“. И не се лъжете от надписа, който виси на вратата – „Стопанинът замина за Америка“! Той е там, живял е и съществуването му не е „зла измислица“. Все така търси невъзможното за изразяване в най-незабележимите парчета от ежедневието – онези, с които толкова сме свикнали, че дори не ги забелязваме. Например в същия този прозорец - любим негов образ, през който хората може би така и не успяха да погледнат докрай, за да видят твореца Далчев в цялата му тиха гениалност, в цялата му различност. Прозорецът, зад който се случи цяла една културна революция в българската литература и зад който безнадеждността се превръщаше в поезия, а той – поетът – стоеше там и се оглеждаше в огледалото, за да не бъде винаги толкова самотен като герой на Достоевски.

Той е от поетите, които се вглеждат в мръсните локви по разкаляните пътища, в прогизналите дървени коли, в посипаните със сажди дрипави мъгли през зимата, в къщата, която „сам дяволът я сякаш дал под наем“, в черните и затворени прозорци на човешките души. Там, където никога не се мяркат деца и жени, но все се намира по някой самотник сред прашните портрети и коварните празни огледала. Някой като Атанас Далчев, който да им припомни жестокия им дял от живота. Който се страхува да прокара ръка през лицето си, защото ръката му ще почернее от мрака на безсънните нощи. Вглеждаше се в камъка, в зазидания балкон и в часовника, в пътя и дори в дима и саждите на гарите, а после в знойната жега на лятото и бляскавите сутрешни отражения на пролетта и ги превръщаше във философия. Вглеждаше се през своя прозорец, само за да опише онези малки, почти незабележими моменти от живота, които биха вдъхновили само истински големия творец. И с поезията си сякаш създаваше своя собствена иновативна философия, превръщайки се в поет-философ или философ-поет.

И остава след него един въпрос: трябват ли ни очила, за да видим сънищата си по-ясно? Дали пък Далчев не е видял и нашите?

Веселото гробище в едно шантаво село крие стари тайни

БНР Радио Видин

Добре дошли в Кралево! Селото, в което… Абе просто едно село, което по нищо не се различава от хилядите други такива. Типичното балканско село с типични обитатели, предимно старци с чепати характери и с повече минало, отколкото бъдеще, със звучни имена и колоритни прякори. На село е така – чужд си, докато не ти лепнат прякор. Сдобиеш ли се с такъв, значи вече си свой, приет си и получаваш специален достъп до обществото там. Специално в Кралево означава, че вече няма да те посрещат с пушки в ръка например.

Криминалният роман „Веселото гробище“ на Лора Лазар започва с камбанен звън, а всеки знае, че в едно село камбаната рядко бие за хубаво. И този път е така.

Когато в Кралево пристига вестта за неочакваната смърт на селския зевзек Коко Хлопката, сякаш всичко се обърква и побърква. Нещо се отключва и започват да се случват необясними, плашещи неща, които разбиват на парчета спокойствието на местните, точно като онова огледало, което намират на пода в селската кръчма. Старите другари на Коко – Велизар Вампора, Димо Вълкобореца, Максим Балабана, Щурата Стела и пенсионираният учител Бончо Гладиатора – го погребват, само за да установят, че със смъртта му майтапите, дето ги е въртял приживе, сякаш избухват с нова сила срещу тях. А че е той, няма съмнение. Познават се от деца, няма как да го сбъркат с друг. Дали Коко не им върти номера от отвъдното, че дори по-смел е станал, защото знае, че вече няма как да му го върнат?

После обаче много бързо става страшно. В селото явно се е появил нов майтапчия, който не харесва старите другари. И започват да умират хора, но не кои да е, а онези, дето крият една страховита тайна с трийсетгодишна давност, за която са си обещали никога да не отварят дума. Вярвали са, че е погребана в оня Прокълнат гроб в края на гробището и че само те помнят. Но дали?

На фона на зловещите събития и необясними случки в селото на всичкото отгоре пристигат и двама непознати – младият историк Траян, внукът на леля Бенда, който идва с намерение да довърши на спокойствие дипломната си работа, и Милко – дребничък нервен човек, повлякъл още мрачни тайни, които да скрие в Кралево, все едно досегашните са малко на местните. После пристига и полицията, разбира се, умерено пристрастена към кофеина, подозрителна и нервна. По-точно пристига комисар Михаил Донов, по прякор Мишената, със своя верен помощник Радослав, решени да разнищят поредицата от смъртни случаи в планинското селце. А някъде наоколо, сякаш в търсене на Коко, единствения човек, когото някога е слушал, из шубраците обикаля Краля – вироглавия местен пръч с позлатените си рога и копита. Но не е само той. Обикалят вълци, самодиви и древни божества и сякаш всички имат какво да разкажат.

Някак съвсем естествено, кръчмата на местния неосъществен творец – кръчмар, бояджия и художник Адриан Русев, по прякор Мазачо – някак съвсем естествено се превръща в щабквартира на старите другари. Всеки знае, че на село кръчмата е центъра на живота, мястото, където винаги ще намериш този, който ти трябва, и това, което ти трябва, без значение дали е клюка, мешана скара или гроздова ракия. Дали затова странни неща започват да се случват и там?...

Наред със старите чешити, Траян също има причина честичко да се отбива там – къде от любопитство, къде от желание да види Приказната Ели, дъщерята на Мазачо. А когато на свой ред се сдобива с прякор, разбира, че е приет и вече е един от местните. Само че принадлежността към малкото селско общество върви с някои неудобства, като например факта, че самият той се оказва в епицентъра на поредицата от зловещи събития, а дори не знае какво се е случило преди тридесет години в Прокълнатата къща. Баба му Бенда обаче знае и е готова да го защити, дори и с цената на това да проговори за ужасната тайна, която пази.

Лора Лазар е една от най-успешните писателки на криминални романи в България. Нейните герои са колоритни и пълнокръвни, изградени с майсторство, което кара читателят да повярва, че почти ги чува да дишат. Още с първия си роман „Чашата на проклятието“ през 2011 г. тя печели наградата на издателство „Ера“ и сайта „Аз чета“ в конкурса „По стъпките на Агата Кристи“. От тогава досега има издадени вече девет романа и няколко пиеси.

"Не ме напускай" на Дейвид Левитан и Дженифър Нивън

На 25 март 2021 г. Езра Ахърн разбира, че е останал сам. Сестра му – осемнайсетгодишната Беа – е избягала от вкъщи. Отново! Този път обаче е различно. Беа се е постарала да заличи всяка следа от присъствието си в опит да скъса всяка нишка, способна да я препъне в намерението ѝ този път да се отърве завинаги от домашния ад, който майка им и нейния приятел Дарън са устроили вкъщи от години. А след бягството ѝ Езра разбира, че самотата има различни дълбочини и никога не можеш да си сигурен дали си достигнал най-страшната.

Книгата „Не ме напускай“ на Дейвид Левитан и Дженифър Нивън всъщност не е роман, а хронологията на една интернет кореспонденция между объркания, уплашен и малко ядосан Езра и още по-обърканата, но решена да промени живота си Беа. И двамата са в критичен момент от живота си, когато напрежението вече е твърде голямо, за да продължат да се преструват, че го няма.

Само на петнайсет години, Езра остава да се справя почти сам с отчуждената си майка и садистичния ѝ приятел, докато Беа има своя мисия, която я отвежда далеч от всичко познато. Тя е решена да промени живота си, но за целта има нужда да си повярва, а това няма как да се случи в онази къща, с онези хора наоколо. Тайнствена поредица от съобщения в една от социалните мрежи я карат да поеме към Сейнт Луис с надеждата там да срещне точно определен човек. Както обикновено става в живота обаче, мистериозният мъж се оказва нещо съвсем различно от очакваното. Много, много различно!

И докато Беа и Езра се опитват да се справят със ситуацията по най-добрия начин, доколкото това е възможно, когато си сам, в имейлите, които си разменят, започват да изплуват дълго премълчавани тайни. От онези, от които никой не иска да е част. Изплуват страхове и надежди, истини и лъжи. Брат и сестра може би никога не са имали по-голяма необходимост един от друг, отколкото сега, когато са на хиляди километри един от друг.

Двамата автори на „Не ме напускай“ успяват да не избягат от болезнената реалност на домашното насилие. Парче по парче, сглобяват картината на едно от лицата му, което обществото тепърва започва бавно да опознава и за което все още се говори недостатъчно. Насилието вкъщи не винаги се изразява във физическо такова и човек неволно започва да се пита кой от вариантите му е по-страшен. А истината е, че няма по-страшен – те всички до един са еднакво ужасяващи, уродливи и неприемливи! И най-честите жертви са децата.

Въпреки, че в „Не ме напускай“ има много любов, това не е любовен роман. В него липсват изгарящи страсти и купища разбити сърца, а вместо това Дейвид Левитан и Дженифър Нивън са предпочели да покажат ежедневната любов, изразяваща се в малките жестове, мълчаливата подкрепа и присъствието. Най-истинската любов в историята е тази на Езра и Беа. Любовта между брат и сестра, които осъзнават, че имат само себе си. И най-разбитите сърца пак са техните, при това разбити от онази, която би трябвало да е най-яростния им защитник – собствената им майка. И нито те, нито читателят може да реши кое наранява повече – нещата, които любимите ни хора понякога правят, или нещата, които не правят. Враждебното присъствие или отсъстващата доброта?

Романът хвърля светлина върху проблеми, които често пъти остават незабелязани, целейки по този начин да покаже на други хора в подобна ситуация, че не са сами и че най-сигурният начин да се справят е като говорят. Защото хората отвън обикновено знаят какво се случва, но имат нужда да видят, че си готов да направиш нещо за себе си, за да помогнат. Никой не може да бъде спасен, ако сам не го иска. И тогава, подобно на Езра и Беа, разбираш, че около твоята история може би не имало издигнати непробиваеми стени, а през цялото време си стоял пред широко отворени прозорци.

 Освен темата за домашното насилие, „Не ме оставяй“ засяга и редица други въпроси, вълнуващи всеки тийнейджър. За намирането на приятели, балансирането между училищния живот и този отвън, несигурността на бъдещето, необходимостта да се вземат важни решения, когато не се чувстваш готов за тях. Засяга и въпроса за смелостта да заявиш себе си. Да си различен и да не се криеш. За това колко е важно да усещаш подкрепата на най-близките си, защото само така ще имаш куража да се изправиш пред света. Дейвид Левитан и Дженифър Нивън създават една прекрасна история за принадлежността, семейството и израстването и напомнят на читателя, че всеки има право на щастие и всеки има правото и потенциала да получи бъдещето, за което мечтае. Трябва само да усети, че не е сам.

Когато тръпката стане смъртоносна...

Колко далеч бихте стигнали в името на победата? Какво сте готови да направите, за да спечелите, ако никой не ви гледа и има шанс да ви се размине дори нечия смърт?...

Зима е. Времето, когато ледниците връщат телата на онези, които са убили. А ледникът Дю Диабл във Френските Алпи крие много тайни. Крие ги ревниво заедно с телата на онези, които убива, и само от време на време връща по някое от тях, за да напомни кой в крайна сметка е господарят. Нищо чудно! Ледникът Дю Диабл близо до курорта Лю Роше се е превърнал в култово място за опитните скиори и сноубордисти – хора на риска, които обичат да предизвикват себе си, природата и съдбата. А природата и съдбата са силни съперници и понякога просто убиват най-дръзките.

Романът „Тръпка“ на британката Али Рейнълдс започва с бившата обещаваща сноубордистка Мила Андерсън, която се завръща във Френските Алпи десет години след като окончателно е прекратила състезателната си кариера. Завърнала се е, за да се види със стари приятели. Не е убедена, че идеята е добра, но твърде много спомени я свързват с тези хора. Някогашната весела компания от амбициозни елитни спортисти се е разпаднала. Някои са мъртви, други не съвсем. Оцелели са петима и сега се събират в „Панорамата“ на върха на планината, точно десет години след необяснимото изчезване на една от тях. Само преди дни бляскавата, ледена кралица Саския Спаркс най-накрая официално е обявена за мъртва.

По онова време Мила Андерсън и Саския Спаркс са съпернички, всяка решена да спечели Британското първенство на всяка цена, без оглед на средства. Особено Саския – колкото красива, толкова безскрупулна и опасна. В света на високорисков спорт като сноуборда конкуренцията е повече от жестока – тя е смъртоносна! И Саския определено умее да играе тази игра дори по-добре, отколкото кара сноуборд. Тя не се притеснява да минава границите, ако това ще ѝ гарантира победа и челно място в ранглистите.

Мила, Къртис, Хедър, Дейл и Брент се събират извън сезона на върха на ледника Дю Диабл, приемайки мистериозна покана, пристигнала при всеки от тях по имейл. Всеки си мисли, че знае от кого е поканата и че не става дума за нищо повече от възпоминателна среща, на която да се видят, евентуално да си спомнят доброто старо време, когато сноубордът е бил голямата им страст и смисъл на живота им, и по възможност да не отварят дума за липсващите. Но си оказва, че не знаят нищо.

Романът „Тръпка“ на Али Рейнълдс е класическа история в стила на „мистерията на заключената стая“. Малко герои, много напрежение, необясними на пръв поглед събития, които в крайна сметка получават естественото си обяснение и завършек. Разказана чрез двойна хронология, която препраща читателя ту в миналото, ту в настоящето, историята добива зловещи краски още с първите страници, още преди петимата главни герои да стъпят в кабинковия лифт към Сграда Панорама. В нея нищо не е каквото изглежда, всеки има какво да крие и никой не е невинен. Въпросът е дали ще оцелеят достатъчно дълго, за да разкрият тайните си един на друг, и на какво всъщност са готови, за да ги опазят.

Много бързо играта става индивидуална както никога или може би точно както някога, когато всеки от петимата е гонел класиране, за да привлече по-богат спонсор, да натрупа повече пари, слава и адреналин. Никой не вярва на никого и има защо, но са принудени да играят заедно играта на невидимия враг, който сякаш дебне зад всеки ъгъл в огромната празна сграда. Дали Саския Спаркс е мъртва наистина? Нейният парфюм ли усещат в ледения въздух из коридорите на Панорамата?... 

Трилърът „Тръпка“ има и едно друго предимство, с което да привлече не само почитателите на криминалния жанр. Той повдига високо завесата към света на професионалния сноуборд за онези, които познават този спорт само от телевизионните канали. Самата авторка Али Рейнълдс, подобно на своята героиня Мила, години наред е състезателка по сноуборд в свободен стил и поне веднъж дори попада в челната десетка на Великобритания в ранглистата за халфпайп. Освен това е преподавала английски език, била е и начален учител, продавач, барман и преводач. Както самата тя казва, от 2018 г. е писател на пълен работен ден, а „Тръпка“ е нейният дебютен трилър.