Независимо колко важно е да осъзнаем и поправим грешките
на комунизма, в това число да погледнем по-реално на някои от
писателите-флагмани на режима, има книги и писатели от онази епоха, които не
бива да потъват в забвение. Те са надрасли времето си още в мига, в който са се
появили. Една такава книга е романът „Моят приятел хулиганът“ на словашката
писателка Ева Раукова, излязъл от печат в България през 1980 г. в рамките на
поредицата „Библиотека СТО ЗАЩО“.
В него Ева Раукова разказва историята на студентката
Дана, която в рамките на следването си започва все повече да се интересува от
хулиганството като обществено явление, докато накрая не решава това да е темата
на дипломната ѝ работа. Но Дана не иска да черпи теории и материали само
от сухи лекции и чужди разработки. Иска да направи свое проучване.
И точно тогава, като по поръчка, се появява Владо, който
се влюбва в нея.
Владо е онзи, за когото Дана иска да пише. Нейното опитно
зайче. Обектът на търсенията и въпросите ѝ. Той е хулиган, главатар на
хулиганска банда. Шериф. Но освен това обаче е и едно объркано
седемнадесетгодишно момче с липсващ баща, огромни пропуски във възпитанието и
образованието, с изнервена уморена майка, която все още таи надежда неверният ѝ
съпруг да се върне, и три по-малки сестри, за които не успява да се грижи така,
както му се иска.
Естествената реакция на Дана, докато от първа ръка трупа
материал за дипломната си работа, е да се опита все пак да промени съдбата на
Владо, да му помогне, да оправи грешките – негови и чужди, нанесени от
семейната и социалната среда, в която е поставен. Но дали е възможно такова
спасение и чия отговорност би трябвало да бъде? Като цяло и конкретно на това
момче? Или отровата вече е проникнала твърде надълбоко и младият ум на момчето
вече не подлежи на прочистване? Дали спиралата не е станала твърде стръмна, за
да може спускането по нея да бъде забавено или дори спряно?
Докато се опитва да помогне на Владо, Дана изучава
характерите, обмисля постъпките и причините за тях на неговите приятели, а сюжетът
се преплита с интересни анализи на явлението „младежка престъпност“. И дори тя
не успява да разбере кога отношенията ѝ с Владо минават границата на
професионалния интерес и стават лични. Достатъчно лични, за да не е безразлична
към бъдещето му.
Едно от големите достойнства на „Моят приятел хулиганът“
е, че успява напълно да се дистанцира от комунистическия режим, в който се
ражда и който е на власт в тогавашна Чехословакия. Вместо това обръща
неочаквано емоционален поглед към реалния живот и към част от проблемите,
съществували и тогава, а именно противообществените прояви сред младежите,
причините за възникването им и начините за противодействие и превенция. Обръща
поглед към семейните проблеми и отражението им върху децата, към обществените
догми и клишета, към честото неразбиране на трудностите, пред които някои хора
са изправени.
Не на последно място, романът разказва и за любовта, но
не онази идеализирана страстна, всепоглъщаща и всепроменяща любов от книгите и
филмите, способна да обръща света и да променя времето, а другата – от живия
живот, осъзната и разумна, която често пъти няма достатъчно сили да промени
нищо и никого. Любов, която не може да спасява и е обречена от мига на
раждането си. Любов, който е готова на жертви, но не и на тотална саможертва.
Това е и роман, който ни казва, че може би никой не е изначално
лош. Че най-лошите всъщност далеч не винаги са наистина лоши и често пъти е
просто въпрос на късмет от коя страна на барикадата ще се озовеш. Че понякога
именно обществото създава своите лоши, само за да ги заклейми и накаже после.
„Моят приятел хулиганът“ излиза от печат в Чехословакия
през 1976 г. и за кратко време претърпява няколко тиража, въпреки че е напълно
извън концепциите за „правилна“ литература. В България се появява първо на
откъси като част от сп. „Антени“, където веднага печели огромна популярност
сред читателите и в крайна сметка получава своя пълен превод на български език.
Няма коментари:
Публикуване на коментар