Повелителката на книгите

БНР Радио Видин

Какво ще кажете да си починем малко от трилърите и драматичните любовни романи, наложили се като традиционни за лятото, и да отворим един роман за книгите? По-конкретно, да отворим очите и сърцата си за „Повелителката на книгите“ – роман на американската писателка Карън Хокинс.

„Повелителката на книгите“ е от историите, които сякаш хващат с топла ръка читателя и го отвеждат в някое малко южняшко градче, пълно с онази особена магия, характерна само за тези места. Ако нямаш очи за нея, ще видиш само западащи сгради, прахоляк и пусти улици с избелели цветове, но ако си от хората с дарба да виждат… Е, тогава това е книга за теб. Книга, в която никой не бърза за никъде, всичко се случва плавно и спокойно, не плаши, не държи в напрежение. Иначе казано, книга за сърцето, заредена с точната доза вълшебство и може би мъничко аромат на лавандулов чай.

Грейс Уилър е независима, делова жена, която е свикнала да се справя с предизвикателствата като главнокомандващ на агресивна малка армия – тя просто ги прегазва. Знае откъде е тръгнала и какво си е обещала. Има цели и е наясно, че трябва да работи здраво, за да ги постигне. Но, както казват хората, животът е всичко онова, което ни се случва, докато си правим планове. А на Грейс изведнъж ѝ се случват твърде много неща, които този път няма как просто да прегази. Сестра ѝ е мъртва, стоварвайки на нейните рамене отговорността за дванайсетгодишната Дейзи и за приемната им майка мама Джи, която скоростно губи ума си заради деменцията.

И Грейс разбира, че понякога животът ти отправя предизвикателства, които могат да прегазят теб. Че може да ти се наложи да отложиш мечтите си или напълно да се откажеш от тях и да напуснеш добре платената си работа в големия град, за да приемеш нископлатена чиновническа длъжност в западащия Дъв Понд – малко градче със собствен чар, вълшебство и доза причудливост, което на свой ред се нуждае от голямо спасяване и от магия, която да го опази от мрачното бъдеще.

Книжният плъх Сара Дъв, за разлика от Грейс, не познава амбицията и яростта. Може би защото е седмата, най-малка сестра от едно почти вълшебно семейство и никоя амбиция не може да е чак толкова голяма сред толкова много сестри. Семейството ѝ е същото, за което се знае със сигурност, че е сърцето и душата на градчето още от основаването му, призвано да го закриля и държи живо.

Още на седем години Сара, която единствена от сестрите си, дори когато пораства, упорито продължава да вярва във феи, тролове и призраци, установява, че може да чува гласовете на книгите в градската библиотека на Дъв Понд. В това е силата ѝ! И Сара вярва, че тя е тази, която трябва да опази своето градче от разрухата, докато не среща Грейс Уилър.

Колкото Грейс е решена възможно най-скоро да се махне от това затънтено място, толкова повече Сара е убедена, че то има нужда именно от Грейс, за да възкръсне. Така твърди старият дневник с кожена подвързия, който дреме в една от витрините в библиотеката. Пък и съседът на Сара – мрачният и необщителен ветеран Травис Паркър – може би има нужда именно от Грейс, Дейзи и все по-обърканата мама Джи, за да обърне гръб на миналото и най-накрая да може да заспи спокойно поне за една нощ. Трябва му ново семейство. А Сара е най-добрия приятел на Трав и няма да се спре пред нищо, за да помогне – на него, на Дъв Понд и на Грейс, колкото и Грейс да не иска да има нищо общо с никого и нищо тук.

В основата си „Повелителката на книгите“ – макар и типична за магическия реализъм, макар и книга, в която книгите са част от действащите герои, със собствено мнение, – все пак си остава книга за отношенията между хората с особен фокус върху семействата и приятелствата. Разбира се, и за романтиката, защото в нея има много романтика. Книгите и романтиката са две неделими половини от едно цяло и Карън Хокинс го е разбрала прекрасно.

Карън Хокинс е автор на редица бестселъри на Ню Йорк Таймс и на USA Today. Родена е в Източен Тенеси, където разказването на истории е начин на живот, но се премества със съпруга си и множеството си от осиновени кучета в мъгливата Великобритания. Самата тя казва за себе си, че пише по шест до осем часа на ден, освен в дните, когато чете научна литература за неща, за които никога няма да пише, похапва или затваря очи в „писателска дрямка“, по време на която крои планове и сюжети за нови книги.