Какъвто и въпрос да имаш, попитай сърцето!

С нестандартната белгийска писателка Амели Нотомб вече сме се срещали благодарение на романа ѝ „Кралска воля“. И ако там тя разказваше една леко абсурдна любовна история за открадната самоличност, то в романа „Попитай сърцето“ темата е за друг вид любов и за това какво се случва, когато въпросната любов отсъства или не е тази, от която имаме нужда.

Различна и дръзка, Амели Нотомб обича си да се фокусира върху даден човек в определено време и място, разширявайки след това обстоятелствата около него. Вероятно под влияние на азиатската култура и светоглед, които е възприела по време на пребиваването си в страни като Япония, Китай, Лаос, Бирма и Бангладеш, Амели Нотомб обича да се вглежда в хората, да рови в душите и умовете им, да търси нормалността в странностите им. Да ги разбира без значение дали им симпатизира или не. В същото време в историите, които разказва, липсва мащабност. Няма полет от птичи поглед над живота на хората. Романите ѝ звучат като разказ за само един етап, дори за ограничен във времето епизод от живота на героите ѝ. Точно толкова са и кратки. „Попитай сърцето“ обаче е различен, макар да не надвишава по обем останалите. Този път авторката започва да разказва по-отдалеч, вероятно защото темата е за последствията от отношението на един човек към друг. От родител към дете. И няма как да разберем епизода, ако нямаме поглед върху предисторията.

Все така далеч от мейнстрийма в литературата, Амели Нотомб разказва една твърде реална история, позната и болезнена. Едва ли има човек, който да не разпознае някого в този или онзи от героите, но най-трудно е, ако откриеш някъде там себе си. Защото в този роман сякаш няма незасегнати. Има наранени и нараняващи, но никой не се измъква незасегнат.

„Попитай сърцето“ разказва историята на Диана – едно малко момиченце, отхвърлено напълно от нарцистичната си, ревнива майка. Не за първи път Амели Нотомб прави дисекция на женските взаимоотношения, този път пречупени през призмата на семейните връзки. Елегантно и изискано, без патетика, тя ни въвежда в света на Диана, която цял живот търси път към своята „богиня“ и вярва, че там някъде в сърцето на недосегаемата ледена кралица Мари има любов и за нея така, както се е намерила за брат ѝ и сестра ѝ.

Романът разказва за сложните, на ръба на непонятното отношения между красивата и суетна Мари и нейната най-голяма дъщеря, на която майката така и не може да прости за младостта – своята и нейната. Младостта, която Диана сякаш е откраднала от нея, както е откраднала блясъка, вниманието и възхищението на околните от деня на раждането си.

Диана е интелигентна, уравновесена и целенасочена, предизвикваща черна завист в собствената си майка дори само с факта, че съществува. Всеки поглед към дъщерята, всяка усмивка или мила дума докарва майката до депресия и злоба. За завистливата и суетна провинциална хубавица Мари детето ѝ, появило се според нея твърде рано, е основна причина за неслучилата се младост такава, каквато Мари я е бленувала, за недостатъчното хорско възхищение, от което дотогава е черпила енергия, за недостатъчното завист в погледа на не толкова успелите, не толкова хубавите и не толкова богатите.

И, разбира се, като всички романи на Амели Нотомб, и този в края си крие обрат, в който всички неуредени отношения между героите, всички висящи нишки на сюжета намират своята логична връзка. Както може да се очаква, с щипка непредвиденост и малко абсурдност – запазената марка на авторката, зад която прозират философските ѝ търсения, личат следите оставени от допира ѝ с културата на Изтока.

В крайна сметка „Попитай сърцето“ е поредният роман, в който Амели Нотомб смело се впуска в дисекция на сложните и на моменти объркващи връзки, на човешката психика и крехкостта на душата. Както може да се очаква, погледът ѝ е нетипичен, ярко контрастиращ с общоприетото, провокативен, почти научен. Въпреки това, „Попитай сърцето“ си остава една трогателна и тъжна история за твърде сложните и напълно необясними, нелогични понякога семейни отношения, в които един родител може да съсипе живота на всяко от децата си по съвършено различен начин. За пораженията от дефицита на родителска любов и подкрепа, за горчилката след перманентната липса на одобрение и нежност. Писателката не се страхува да обвини родителите с нисък капацитет за провалените им деца, но като че ли основното обвинение е срещу майките – справедливо или не. Защото в крайна сметка бъдещето на децата до голяма степен се определя от любовта на майката, а щетите от липсата ѝ са точно толкова зашеметяващи, колкото и тези от прекомерната, задушаваща любов.

На разходка из Квартала на писателите

В началото на ХХ век България е все още млада и очарователно наивна, затова пък отворена за новото по света и амбицирана да очертае границите на собствената си новопридобита независимост. Едва разчупила оковите на османското владичество, тя тепърва градяла закони и самостоятелност, свиквала със свободата и търсела своите хора, с помощта на които да се утвърди. Своите водачи, които да я изведат на световната карта не само физически, но и икономически, и културно. Ето защо отговорността за нова България падала не само върху плещите на държавниците и индустриалците, но и върху воините на перото, а именно интелектуалците, учените и творците. Писатели, поети, художници, драматурзи, критици, научни работници… всички те внезапно се оказали изправени пред отговорната задача да представят родината си на онези, които току-що са разбрали за съществуването ѝ.

Разбира се, няма как и къде да този процес да започне и набере сила по-успешно, отколкото в новата столица София, която макар и непавирана, макар и все още с кални улици, в които се къпели патици и прасета, вече разгръщала потенциала си като административен и културен център на страната. И така, случайно или не, в началото на ХХ век в София се оформя „писателският квартал“. Едно парче земя, заключено между булевард „Христо Ботев“, улица „Граф Игнатиев“, улица „Алабин“ и булевард „Патриарх Евтимий“, което в един момент може да се похвали като най-гъсто населеното с интелектуалци в цяла България. Място, познало стъпките на великите имена в българската литература, запазило спомен за гласовете им и за раждането на редица знакови творби от литературата ни. Така че защо не се разходим без да бързаме там, където преди нас са минавали Кирил Христов, Славейкови, Светослав Минков, Атанас Далчев, Иван Шишманов и още куп други познати личности? Разходката ни започва от паметника на Патриарх Евтимий или „Попа“, както го знаят всички днес, и приключва близо до Петте кьошета пред храма „Свети Георги“. За целта не е необходимо да ходим до София. Достатъчно е да отворим третата книга от поредицата „Бохемска София“ на Виктор Топалов.

Книгата „Кварталът на писателите“ е не просто сборник от любопитни житейски истории, а истински пътеводител в сърцето на Нова България. По улиците на квартала само преди стотина години са се разхождали и живели хора като Елисавета Багряна, Змей Горянин, Елин Пелин, професор Александър Балабанов със своята Яна Язова, красивата Мара Белчева, Дебелянов, Яворов и Лора, Алеко, Михалаки Георгиев и още куп познати днес лица, оформили облика на родната литература. На повечето от тях все още им предстояло да се превърнат в част от културната история на България, да напишат онези редове, които цели поколения след тях ще усещат като свои. Млади, буйни и талантливи, те в повечето случаи нямали представа, че с необходимостта си да творят, с радостите и скърбите си, с търсенията и увлеченията си създават история и бъдеще едновременно.

Тук например, съвсем близо до паметника на Патриарх Евтимий, била емблематичната пивница „Дивите петли“ на братята Запрян и Георги Глушкови, които обичали да се заобикалят с бедни на пари, но богати на ум и душа бохеми. Тя всъщност не се казвала точно така, но с това име останала в историята заради пъстрата компания от постоянни клиенти, която се събирала там и които сами наричали себе си „Дивите петли“. Всяка година на Заговезни пивницата празнувала, затваряйки вратите си за външни, оставайки на разположение само на признатите и доказали се „петли и петелици“. „Дивопетлието“ било светоглед без закони, но със свои правила.

Един от най-разпознаваемите „петли“ например бил професор Александър Балабанов, за когото всички сме чували, но малцина са чували, че освен него, приятелите му от обществото на „Дивите петли“ помнели и чантата му. Всички знаели, че в тоя култов аксесоар, винаги претъпкан с книги, когато и да бръкнел човек, винаги можело да открие парче халва и хляб.

Но пивницата „Дивите петли“ далеч не била единственото такова притегателно място за таланти, през което ни води пътеводителят на Виктор Топалов. Разходката из квартала, освен през домовете на творците, минава също през култови някогашни средища и любими места на софийската бохема като пивницата „Спас“, Домът на изкуствата и печата, редакцията на списание „Мисъл“, ателието на фотографа Иван Карастоянов, редакцията на вестник „Литературен глас“. Някъде наоколо все още тъмнеела и мрачната осанка на ужасяващия затвор Черната джамия, с гледка към бесилото на който известно време се събуждал сутрин поетът Кирил Христов. Пътеводителят разказва за дружбите и враждите на нашите таланти, за весели компании, знаменити празненства, за емоционални срещи и още по-емоционални раздели и в крайна сметка дава отговор на въпроса защо Втората световна война слага край на тези бохемски сбирки във вида, в който съществували дотогава. Разказва как бавно и полека под давлението на определени хора и групи или внезапно и екстремно под влиянието на събитията столицата променя облика си, а с нея се променяла и развивала и културата на българина.

Пътеводителят „Кварталът на писателите“ включва петдесет истории, проверени и проучени подробно от Виктор Топалов чрез множество документални източници, благодарение на редактора и консултант на книгата Павлина Делчева Вежинова. В свое интервю авторът споделя, че идеята за подобен пътеводител се зародила година преди това, когато се запознава с испанския проект за „Квартала на буквите“ в Мадрид. Както казахме, книгата е третата от серията „Бохемска София“ – една поредица, чрез която авторът запознава читателите си с миналото на столицата, с нравите и пикантните истории, занимавали и забавлявали българина преди век. И с изумителния понякога живот на хора, които преди това са били просто имена от учебниците.