Когато една жена започне да опознава себе си...

„Сгреших много, като купих тази тетрадка. Но сега е твърде късно за съжаление, щетите са нанесени.“

Това са първите думи, които Валерия Косати – една уморена италианска домакиня, съпруга и майка – записва в тетрадката, която купува в края на 1950 г. под напора на внезапен импулс. След тях животът ѝ вече никога няма да бъде същия.

Сюжетът на романа „Забранената тетрадка“ на писателката Алба де Сеспедес изглежда привидно прост и изчистен – една обикновена жена, отдадена на семейството си, защото цял живот е приучавана, че такава трябва да бъде, внезапно започва да осъзнава все по-нарастващото си недоволство от живота. А началото на това недоволство е положено от самата нея, когато започва да си води таен дневник. Виждайки се отстрани, Валерия с почуда и огромно притеснение осъзнава, че може би никога не е познавала себе си. Чувства се напълно изгубена, лишена от здравата опора, която си е въобразявала, че има. Може би защото принадлежи към едно поколение, случило се на предела между две епохи, между два цивилизационни модела.

Някъде там зад гърба ѝ е останало времето на аристократи и простосмъртни, на твърдо наложени семейни и обществени модели, на ясни разделителни линии между мъже и жени, деца и възрастни, правила за поведение и непоклатим морал. Там назад, но все още съвсем наблизо е моделът на родителите на Валерия, в който жената има своето място в орбитата около мъжа, железни правила за поведение, дълбоко вкоренени ценности, които да брани, отговорности и задължения. Пред нея пък е светът на дъщеря ѝ, в който двете световни войни завинаги са пренаредили много повече неща от държавни граници и политически системи. Пренаредили са умовете на хората, но като че ли най-вече на жените. Строго налаганото старо е безвъзвратно отхвърлено, бурно и решително обявено за нефункционално. Стабилността сякаш я няма, границите са размити, ценностите са подменени, моралът се мери с нови теглилки. А Валерия е все по-изгубена между онова, което е смятала за правилно, и другото, което я връхлита като новото нормално. Изгубена е между онова, което е мислела за единствена и чиста истина, и всички останали истина, които едва сега открива в собствените си деца, в съпруга си, в близки и познати.

И започва да си води таен дневник в опит да разбере себе си и другите. Но личният дневник се оказва много по-опасно занимание, отколкото Валерия е допускала, защото когато започнеш да записваш мислите си, губиш привилегията да ги забравиш някога. Когато видиш себе си отстрани, е твърде вероятно откритието да не ти хареса, да те ужаси и вбеси, да те уплаши до смърт. Да те остави объркана и ридаеща над телешкото печено, което приготвяш за вечеря. Но най-вече писането може да разкрие на всички, че грехът не ти е непознат. Че не си онази съвършена икона, чийто образ си градила цял живот. Валерия се оказва напълно непозната.

Прецизността, нюансите и вниманието, с които Алба де Сеспедес рисува вътрешния свят на своята героиня, са толкова точни, че още с първите страници на романа читателят започва да открива в нея себе си. И това не е случайно. Защото „Забранената тетрадка“ е история не просто за една жена, а за всички нас, с всичките наши слабости и склонности да грешим, с всичките ни противоречия и опитите да избягваме неудобните истини, със страховете и малките тайни, с ролите, които играем пред обществото и пред близките си. Проницателен, ярък и изпепеляващ, романът прилича на миниатюра, която разказва история, много по-голяма от нея самата. Едно зашеметяващо точно изследване на човешкото и в същото време доказателство за това колко увличащи и увлекателни могат да бъдат малките драми от нечие ежедневие.

Алба де Сеспедес е писателка от кубинско-италиански произход и отдаден борец против политическия режим в Италия по време на Втората световна война. През 30-те години на ХХ век работи като журналист за списанията „Piccolo“ и „Epoca“ и за вестник „La Stampa“. Първия си роман пише през 1935 г., а творчеството ѝ е силно повлияно от събитията от преди и след световната война. През същата година е хвърлена в затвора заради своята антифашистка дейност. През 1943 г. отново попада в там заради сътрудничеството ѝ с Radio Partigiana, благодарение на което е станала една от звездите на съпротивата под псевдонима Clorinda. След войната се установява в Париж, където и почива през 1997 г. на 86-годишна възраст.

Повтарящ се мотив в романите ѝ е този за жените, които започват да правят преценка на своите действия и ценности, а два от романите ѝ са забранени в Италия по време на Втората световна война. Въпреки че романите ѝ са бестселъри, тя и до днес остава една от силно и напълно незаслужено пренебрегваните от критиката италиански писателки.

P.S. Убийците

През 2010 г. Америка среща Европа, когато Джеймс Патерсън (автор на бестселъри №1 в САЩ) и Лиза Марклунд (автор на бестселъри №1 в Швеция) обединяват усилия, за да създадат пикантен, задъхан и завладяващ трилър в духа на най-добрите традиции в жанра. Резултатът е романа „P.S. Убийците“.

Шведската журналистка Деси Ларшон получава в редакцията на вестника, за който работи, картичка със странна гатанка. Нещо като кодът на да Винчи, нещо като парче от шекспирова пиеса, но съвсем непонятно за нея. Почти веднага става ясно, че гатанката е послание от двама мистериозни убийци, кръстостващи от месеци цяла Европа, а на прага на редакцията почти едновременно с картичката се появява и детектив Джейкъб Кенън. Той на свой ред преследва престъпниците, а мотивите му са колкото служебни, толкова и лични. Преди няколко месеца дъщеря му Кими и нейният съпруг са станали жертви на смъртоносната двойка по време на почивката си в Рим. Почивка, която Джейкъб им е подарил.

Мрачният нюйоркчанин винаги е бил воден от изостреното си чувство за справедливост, но смъртта на дъщеря му и зет му само прави нещата още по-лични. Зарязвайки „Харлем“, той заминава в Европа, където следите на убийците го водят от държава в държава и от град в град. В крайна сметка го отвеждат до Стокхолм, в редакцията на бавно западащия вестник „Афтонпостен“, в който работи Деси Ларшон. Тя е поредния журналист, когото убийците са избрали, за да изпратят своето послание към света преди отново да убият.

Защо точно тя? Никой не знае. Деси дори не се занимава с криминални случаи – нейната специалност са крадците на дребно. Но ето че сега е въвлечена в разследване на серия от убийства, шведската полиция няма представа откъде да започне разследването, а Джейкъб Кенън е като обсебен от мисълта да отмъсти за смъртта на своята Кими. Културните сблъсъци са гарантирани в това трудно сътрудничество, а Деси Ларшон установява, че дори убийци като тези все пак имат общи черти с крадците на дребно, които тя познава в детайли.

„P.S. Убийците“ е роман, който носи цялата класическа същност на Джеймс Патерсън, но с щипка хладен скандинавски привкус заради съавторството с Лиза Марклунд. Смесицата от добре премерена еротика, история, изкуство и убийства обаче го прави различен от типичното криминале. „P.S. Убийците“ е различен, дори и само защото от самото начало убийците се представят на читателя. Те не се крият нито от него, нито от полицията, защото имат мисия, която следват с фанатична отдаденост. С удоволствие дават своята гледна точка за случващото се, забавляват се. И все пак крият повече, отколкото полицията и Джейкъб Кенън предполагат, а удоволствието за читателя не е в това кой ще се окаже престъпника накрая, а в преследването му, в надпреварата с него и в крайна сметка в победата на справедливостта.

Въпреки това романът не бяга съвсем от характерните за Джеймс Патерсън похвати. Разделен е на кратки, динамични глави, подобни на филмови сцени, в които действието се развива скоростно, без излишни отклонения от сюжета, без излишни герои, сцени и описания. Патерсън винаги пише така, сякаш няма време за излишни обяснения. Както можеше да се очаква, през 2020 г. по кината със заглавие „Убийства по пощенски картички“ излезе и филмовата версия на романа с Джефри Дийн Морган и Фамке Янсен в главните роли.

Джеймс Патерсън от години е познат като автор в жанра трилър, криминале и съспенс, но в последно време прави успешни опити и в сферата на фентъзито и детската литература. Днес той вече има издадени няколко детски и документални книги наред с огромния обем от криминални истории. Още с първата си книга през 1976 г. печели наградата „Едгар Алън По“ за най-добър криминален роман на годината, но големият успех идва със „Завръщането на паяка“ и „Целуни момичетата“, с които полага основите и на поредицата си за Алекс Крос – един от емблематичните за творчеството му герои.

Носител на множество литературни награди, Джеймс Патерсън е единствения автор, успял да оглави едновременно класациите и за детска литература, и за такава за възрастни.

За ваше собствено добро...

 

Малко са авторите, които успяват да създадат по-изкривени, неприятни и в същото време така възхитително забавни герои от американската писателка Саманта Даунинг. В романът ѝ „За ваше собствено добро“ такъв герой е Теди Кръчър – преподавател по литература и учител на годината в елитната академия „Белмонт“.

Академия „Белмонт“ винаги се е гордяла със своите възпитаници, които по правило след завършването си влизат в най-престижните университети по света, но никой в академията не е по-отдаден на тази нейна мисия от Теди Кръчър. Той е харизматичен по един малко зловещ начин, интелигентен, дори забавен на моменти антигерой, към когото читателят просто няма как да не усети и мъничко симпатия, а защо не и съчувствие. Теди знае какво е да тръгнеш от нищото и да се бориш със зъби и нокти за място сред онези, които по рождение, а не по заслуги, получават най-доброто. Никой не е осъзнал по-ясно от него, че, за да стане светът малко по-добро място за всички, има много повече от доброто образование, за което училището трябва да се погрижи.

ТОЙ трябва да се погрижи!

Теди е от учителите, които искрено вярват, че са наясно кое е най-добро за неговите ученици. Знае кой какво обича, кой колко се старае, кой колко арогантен може да бъде от поверените му богати наследници. В състояние е да предвиди всяко тяхно действие, дума, скрит мотив и е решен да ги направи добри хора с цената на всичко. Всичко е оправдано в името на бъдещето на тези разглезени галеници на съдбата, а единственото, което Теди иска в замяна, е досадните му колеги и обсебващите родители да стоят настрани. Никой не е отдаден на учениците повече от него. И никой не е по-опасен от него, защото освен учител на годината, както вероятно се досещате, Теди всъщност е и пълен психопат. Но какво да се прави – съвършенството иска жертви и понякога те са човешки.

Високите резултати не само в учебния процес, но и в изграждането на младежите като личности, струват скъпо, но Теди Кръчър е убеден, че цената е оправдана, дори и ако в нея влиза нечия смърт. Например тази на Ингрид Рос – майка на една от ученичките в „Белмонт“. Добре де, може би не го мисли така в началото, но когато Ингрид внезапно умира по време на едно от училищните събития, той не е особено съкрушен. Вярва, че станалото може само да бъде от полза и за училището, и за дъщерята на Ингрид – Кортни. Според него всички имат нужда от едно такова разтърсване, поне докато Кортни изненадващо не се озовава в ареста с обвинение, че е убила собствената си майка. Полицията е убедена, че е хванала виновника, но Теди Кръчър е наясно, че въобще не е така.

И не само той. „Белмонт“ е приютил много повече тайни и техните приносители, отколкото си е представял който и да било от обитателите му. Въпрос на време е цялата натрупвана мръсотия да започне да изплува.

Когато Кортни се оказва с обвинение, се налага Теди да се погрижи за ученичката си, защото очевидно никой друг не може или не иска. Кортни трябва да получи своя шанс и Теди е готов на всичко, за да ѝ го даде. Така е справедливо. И той го прави. А из коридорите на елитното училище започват да умират още хора.

„За ваше собствено добро“ не е типичното криминале. Престъпникът от самото начало е ясен. Всъщност ясни са всички престъпници. Остава неизвестно само кой от тях е успял да изпревари другите, как, кога и защо, а залогът е съдбата на Зак Уорд и Кортни Рос – двама от най-обещаващите ученици в академията. Двама от онези, които Теди Кръчър иска да научи на смирение преди да са се превърнали в арогантни самозабравили се богаташи като родителите си. А Зак и Кортни просто искат поне за малко да бъдат оставени на мира от взискателните си родители и полуделите от амбиция учители.

Саманта Даунинг няма сериозно намерение да се занимава с писане, докато неин приятел не изпраща ръкописа ѝ на психологическия трилър „Моята прекрасна съпруга“ на един редактор. Романът е отпечатан и почти веднага става един от хитовете на Sunday Times, а Саманта влиза в списъка от автори на бестселъри на USA Today. Днес той вече е преведен на над тридесет езика и е подписан договор за филмовата му адаптация.

„За ваше собствено добро“ е третия ѝ роман и за него тя твърди, че е базиран на нейния собствен опит от училище. Натискът да се приспособиш към обществото в училището, натискът да учиш до умопомрачение, за да имаш възможно най-блестящото бъдеще, очакванията, отговорността, усещането, че други хора вземат решения за твоя живот… Да, гимназията може да бъде доста грубо бойно поле. Но въпреки това може би не е зле да сте поне мъничко благодарни, че нямате учител като Теди Кръчър.

Романът "Смок" на Ели Лозанова - пътеводител из нравите и порядките на Северозапада

БНР Радио Видин

Да избягаш от града, за да живееш на село си е сериозно предизвикателство и не е за всеки. Да избягаш от София, за да заживееш в Българския Северозапад, вече е само за избрани. Имам предвид без да хукнеш обратно още в рамките на първия месец. Това не всеки го може.

Могат го такива, като фотографката Изабел Арнаудова. Израснала на жълтите павета, сред красиви картини и дизайнерски дрехи, арогантни мъже и съмнителни в лоялността си приятели, един ден тя скача в своя верен ситроен, когото с нежна обич нарича Дон Лимон, и отпрашва накъдето ѝ видят очите, скъсвайки не само с последния мъж в живота си, но и със себе си. По-точно с онова свое аз, от което се е уморила до смърт. Запазва само другото, което я прави щастлива, спокойна и доволна, или поне така се надява, и го пренася в една стара къща накрай Наше село, на брега на Огоста.

С това нейно спонтанно решение започва романът „Смок“ на писателката Ели Лозанова.

В Наше село не ти се налага да решаваш какво да облечеш и къде да вечеряш, не гониш транспорт и не си в постоянна надпревара с два милиона души за място и въздух, но пък ти се налага да си лепиш сам плочките в банята, да садиш зеленчуци, да освежаваш полуразпаднали се стари мебели и дограми и да мъкнеш вода от герана или дори да се спуснеш в него, за да го почистиш. Ако ти стиска. Не че няма кой да помогне. На село, ако не друго, винаги има кой да ти помогне, да те нахрани или да те напсува.

И междувременно си задължен да не отказваш покана за вечеря или за напиване, за да не обидиш смъртно някого. Да откажеш покана за вечеря тук е по-непростимо оскърбление дори от това да откажеш предложение за брак, а на брака в Наше село все още се гледа по оня позабравен патриархален начин, от който на гражданята им присяда до задушаване понякога.

За всеобща, но най-вече за своя изненада, Изабел открива, че този нов, груб начин на живот я прави нещо като щастлива. Може би не чак пък доволна, но далеч по-щастлива, отколкото е била при вземането на онова спонтанно решение да се пресели в Наше село. Пред преуспяващия самовлюбен професор Филипов, апартамент на пъпа на София и марковите обувки на висок ток тя избира съседството на един намусен Змей Горянин из дълбините на дивия Северозапад, запусната стара къща със смок, който се крие някъде в основите ѝ, и чифт здрави кубинки. Разбира се, от подобен сблъсък на светове няма как да не се роди нещо неочаквано и за двете страни, без въобще да е сигурно за коя от тях културният шок е по-голям.

Преселването на устатата столичанка си е събитие, което, както се очаква, посъбужда селото от познатото монотоние. Местните може и да се познават един друг до пломбите и липсващите зъби, че и още по-добре, може и да се недолюбват помежду си понякога, макар и да не помнят вече защо и откога, но с ентусиазъм се втурват кой с каквото и както може да ѝ показват къде е попаднала. Едни с ритуали и обичаи, други с пиене и ядене, трети с някой и друг скандал или междумахленско сбиване. В Северозапада уважават традициите, а тук дори боят по време на селския сбор си е традиция, която никой не подценява и не забравя, в това число и някои от жените. Тук например няма официални споразумения и тежки договори. Достатъчно е веднъж да се напиеш с някого, за да сте сигурни и двамата, че може да си имате доверие. И това, че си с чудовищен махмурлук или цяла нощ си месила козунаци за Великден въобще не е оправдание на другия ден да не си полееш навреме пипера в градината. Тук няма откъде да си купиш нещо изтънчено за пиене, защото всички си произвеждат не толкова изтънчени, но далеч по-ефективни питиета, с които да празнуваш като хората всяка радост или да тушиш каквато мъка имаш на сърцето. И готвят като змейове!

И като стана дума за готвене, ето ти го спасението на Северозапада може би! Защото няма по-вкусно от хляба, опечен в пещ на стар речен камък, нито пък от пилешката супа от кокошка-бунищарка, да не говорим пък за салатата от току-що набрани от собствената ти градина зеленчуци. А Изабел Арнаудова може да е всякаква, може да няма добър усет за мъже, но е преди всичко дъщеря на майка си и знае как да презентира изкуството така, че да накара всички да го видят и харесат. С други думи не ѝ отнема много време да стигне до идеята за кулинарен фестивал, на който да представи Северозапада пред света, който удобно е предпочел да го забрави. И как да го нарекат тоя ми ти фестивал, ако не на най-емблематичната подправка от старите рецепти за селски гозби – „Бабина душица“! В чест на всички ония баби, от които всички следващи поколения са се учили не само да готвят, ами и да живеят. Защото на живот се учиш. На любов също, както Изабел Арнаудова ще разбере от първа ръка и тежък челен опит.

Да, любовта е възможна дори в Северозапада, дори в най-забутаното село. Дори в Наше село или най-вече там. Тук обаче тя не мирише на скъп парфюм, не ти поднася бутиков букет рози и не те води на скъп ресторант, обута в дизайнерски обувки. В Наше село тя те води в магазина на Роса или в кръчмата на Николинка, носи ти прясно сирене, обута е в галоши и мирише на каквито там животни по двора е обгрижвала последно. Защото любовта си е любов, но стоката си иска своето и не я е грижа ти спал ли си, ял ли си или предната вечер си спечелил годишното съревнование по надпиване на селото и са те докарали у вас в насипно състояние.

Пълен с тежък северозападен хумор и с още по-тежка северозападна мъдрост – и двете изцедени от живия живот в уж най-бедния край на Европа – с колоритни образи и запомнящ се език, романът „Смок“ всъщност е истински пътеводител из нравите и порядките на този живописен в много отношения и силно подценяван в още повече отношения район. Но ако не сте имали вземане-даване с местните досега, по-добре си пригответе поне една тетрадка-речник. Ще ви трябва, било то да питате за посоката, било то за да разберете после дали ви упътват накъдето сте тръгнали или ви пращат по дяволите. Тук шегите понякога звучат като обида, а обидата… Е, нея не можеш да я сбъркаш.

И ако си мислите, че на северозападен диалект човек не може да се обясни в любов, да знаете, че много се лъжете! Въпросът е вие какво и как ще разберете от цялата работа.