Романът "Смок" на Ели Лозанова - пътеводител из нравите и порядките на Северозапада

БНР Радио Видин

Да избягаш от града, за да живееш на село си е сериозно предизвикателство и не е за всеки. Да избягаш от София, за да заживееш в Българския Северозапад, вече е само за избрани. Имам предвид без да хукнеш обратно още в рамките на първия месец. Това не всеки го може.

Могат го такива, като фотографката Изабел Арнаудова. Израснала на жълтите павета, сред красиви картини и дизайнерски дрехи, арогантни мъже и съмнителни в лоялността си приятели, един ден тя скача в своя верен ситроен, когото с нежна обич нарича Дон Лимон, и отпрашва накъдето ѝ видят очите, скъсвайки не само с последния мъж в живота си, но и със себе си. По-точно с онова свое аз, от което се е уморила до смърт. Запазва само другото, което я прави щастлива, спокойна и доволна, или поне така се надява, и го пренася в една стара къща накрай Наше село, на брега на Огоста.

С това нейно спонтанно решение започва романът „Смок“ на писателката Ели Лозанова.

В Наше село не ти се налага да решаваш какво да облечеш и къде да вечеряш, не гониш транспорт и не си в постоянна надпревара с два милиона души за място и въздух, но пък ти се налага да си лепиш сам плочките в банята, да садиш зеленчуци, да освежаваш полуразпаднали се стари мебели и дограми и да мъкнеш вода от герана или дори да се спуснеш в него, за да го почистиш. Ако ти стиска. Не че няма кой да помогне. На село, ако не друго, винаги има кой да ти помогне, да те нахрани или да те напсува.

И междувременно си задължен да не отказваш покана за вечеря или за напиване, за да не обидиш смъртно някого. Да откажеш покана за вечеря тук е по-непростимо оскърбление дори от това да откажеш предложение за брак, а на брака в Наше село все още се гледа по оня позабравен патриархален начин, от който на гражданята им присяда до задушаване понякога.

За всеобща, но най-вече за своя изненада, Изабел открива, че този нов, груб начин на живот я прави нещо като щастлива. Може би не чак пък доволна, но далеч по-щастлива, отколкото е била при вземането на онова спонтанно решение да се пресели в Наше село. Пред преуспяващия самовлюбен професор Филипов, апартамент на пъпа на София и марковите обувки на висок ток тя избира съседството на един намусен Змей Горянин из дълбините на дивия Северозапад, запусната стара къща със смок, който се крие някъде в основите ѝ, и чифт здрави кубинки. Разбира се, от подобен сблъсък на светове няма как да не се роди нещо неочаквано и за двете страни, без въобще да е сигурно за коя от тях културният шок е по-голям.

Преселването на устатата столичанка си е събитие, което, както се очаква, посъбужда селото от познатото монотоние. Местните може и да се познават един друг до пломбите и липсващите зъби, че и още по-добре, може и да се недолюбват помежду си понякога, макар и да не помнят вече защо и откога, но с ентусиазъм се втурват кой с каквото и както може да ѝ показват къде е попаднала. Едни с ритуали и обичаи, други с пиене и ядене, трети с някой и друг скандал или междумахленско сбиване. В Северозапада уважават традициите, а тук дори боят по време на селския сбор си е традиция, която никой не подценява и не забравя, в това число и някои от жените. Тук например няма официални споразумения и тежки договори. Достатъчно е веднъж да се напиеш с някого, за да сте сигурни и двамата, че може да си имате доверие. И това, че си с чудовищен махмурлук или цяла нощ си месила козунаци за Великден въобще не е оправдание на другия ден да не си полееш навреме пипера в градината. Тук няма откъде да си купиш нещо изтънчено за пиене, защото всички си произвеждат не толкова изтънчени, но далеч по-ефективни питиета, с които да празнуваш като хората всяка радост или да тушиш каквато мъка имаш на сърцето. И готвят като змейове!

И като стана дума за готвене, ето ти го спасението на Северозапада може би! Защото няма по-вкусно от хляба, опечен в пещ на стар речен камък, нито пък от пилешката супа от кокошка-бунищарка, да не говорим пък за салатата от току-що набрани от собствената ти градина зеленчуци. А Изабел Арнаудова може да е всякаква, може да няма добър усет за мъже, но е преди всичко дъщеря на майка си и знае как да презентира изкуството така, че да накара всички да го видят и харесат. С други думи не ѝ отнема много време да стигне до идеята за кулинарен фестивал, на който да представи Северозапада пред света, който удобно е предпочел да го забрави. И как да го нарекат тоя ми ти фестивал, ако не на най-емблематичната подправка от старите рецепти за селски гозби – „Бабина душица“! В чест на всички ония баби, от които всички следващи поколения са се учили не само да готвят, ами и да живеят. Защото на живот се учиш. На любов също, както Изабел Арнаудова ще разбере от първа ръка и тежък челен опит.

Да, любовта е възможна дори в Северозапада, дори в най-забутаното село. Дори в Наше село или най-вече там. Тук обаче тя не мирише на скъп парфюм, не ти поднася бутиков букет рози и не те води на скъп ресторант, обута в дизайнерски обувки. В Наше село тя те води в магазина на Роса или в кръчмата на Николинка, носи ти прясно сирене, обута е в галоши и мирише на каквито там животни по двора е обгрижвала последно. Защото любовта си е любов, но стоката си иска своето и не я е грижа ти спал ли си, ял ли си или предната вечер си спечелил годишното съревнование по надпиване на селото и са те докарали у вас в насипно състояние.

Пълен с тежък северозападен хумор и с още по-тежка северозападна мъдрост – и двете изцедени от живия живот в уж най-бедния край на Европа – с колоритни образи и запомнящ се език, романът „Смок“ всъщност е истински пътеводител из нравите и порядките на този живописен в много отношения и силно подценяван в още повече отношения район. Но ако не сте имали вземане-даване с местните досега, по-добре си пригответе поне една тетрадка-речник. Ще ви трябва, било то да питате за посоката, било то за да разберете после дали ви упътват накъдето сте тръгнали или ви пращат по дяволите. Тук шегите понякога звучат като обида, а обидата… Е, нея не можеш да я сбъркаш.

И ако си мислите, че на северозападен диалект човек не може да се обясни в любов, да знаете, че много се лъжете! Въпросът е вие какво и как ще разберете от цялата работа.