"Живак. Романът" на Димитър Живков като огледало на Северозапада

 

След повече от дванадесет години на сцена моноспектакълът „Живак“ на актьора Димитър Живков получи своето логично развитие, прераствайки в „Живак. Романът“. Една трагикомична, брутално откровена история за млад мъж от българския Северозапад, който се изправя лице в лице с живота и е решен да не отстъпи нито на милиметър. То в Северозапада нямаш особен избор, де. Той е всичко друго, но не и нежен към онези, които не се вписват в суровите му норми и правила. Толерантност, деликатност, изтънченост? Някой друг път! Така де. Не че ги няма, но са в труден за преглъщане вариант.

Маститият бизнесмен Здравко Димитров е на кръстопът. Безкомпромисният му начин на работа и инстинктът му на акула през последните седем години са го превърнали в играч, когото дори международните пазари са забелязали. Предстои финализиране на може би най-голямата сделка за фирмата му „Агро Гард Интернешънъл“. Сделка, за която и Здравко, и екипът му са работили на предела на силите си, че дори и отвъд него. Никой не може и не смее да се опълчи на амбициите на „Агро Гард Интернешънъл“. В ръцете на Здравко Димитров са бизнесмени, собственици на земя, кметове, партийни лидери и цели министерства. Извоювал си е неограничена власт и огромно богатство.

Ето че най-накрая идва моментът за грандиозното празненство, на което Здравко да се заяви, да покаже на света кой е. Той може и да не споделя много-много откъде идва, но знае точно къде иска да стигне или поне така си мисли. Така мислят и всички изнервени негови служители, които биха дали всичко, за да се докажат пред него. Празненството е подготвено до най-дребните подробности, така че място за изненади няма. Не може и да има.

Но, разбира се, изненадата се случва. Дебнала е своя си момент. Докато репетира речта си за пред чуждестранните инвеститори, минути преди да се появи на сцената пред бляскавите си гости, бизнесменът Здравко Димитров застава пред огледалото в стаята си и се оказва изправен пред… Здравко Димитров.

Там, от огледалото, го гледа и му се хили един двайсетгодишен, див като колибарски петел продукт на Северозапада. Той е натурален куражлия, готов да се разсмее, да се сбие, да обича или да мрази, да се изправи срещу най-проклетата бабичка на селото и даже да рецитира стихове на Христо Фотев пред красиво момиче, но да го живее тоя живот на пълни обороти. А ако случайно животът се опита нещо да се дърпа и да хапе, двайсетгодишният Здравко е готов и да му тресне една глава в носа, та да му намести и зъбите, и чакрите. В Северозапада така се живее – със много сърце и малко юмруци, тук там с някое благозвучно проклятие, като за последно, че то не се знае на кого колко му е драснато. И с памет за истински важните неща. Ония, които младият Здравко цени повече от всичко на света, защото нищо друго си няма, но страховитият бизнесмен господин Димитров някак си е допуснал да забрави, докато е преследвал върховете си.

Между двамата е разстоянието е станало толкова огромно, че вече едва се познават един друг. Затова и някогашният Здравко сега е тук – за да припомни на себе си, за себе си. Да си припомни какво беше, кое е важно и какво и кой трябва да се помни. Да си припомни какво е да си открит и напорист, безкомпромисен, но неизменно справедлив, емпатичен по оня, грубия, северозападен начин. И не е сам в това проклето огледало. Води със себе си цяла палитра образи, кой от кой по-колоритни и пълнокръвни, кой от кой по-чепат и очарователен. Решен е да си върне изгубеното. Куража. Желанието за живот, ама истински. Дъщерята. Миналото. Него си. И ще си ги върне, пък ако ще и да се наложи да се прекръсти на Ефимия. Точно сега!

„Живак“ започва съществуването си като моноспектакъл, който повече от десетилетие се радва на нестихващ успех и интерес от публиката. Благодарение на него актьорът, а вече и писател Димитър Живков получи и награда „Аскер“, но по-важното е, че покрай ролята си в пиесата неусетно, но трайно той се превърна в Живака. Един нов вид герой, символ на дивия български Северозапад със специфичното му чувство за хумор и безкомпромисно отношение към нещата. Не че самият той няма какво да разкаже извън образа на Живака. Има и още как!

„Живак. Романът“ пък е история, с която ще се смеете до сълзи, но може и да се поразплачете, защото в живота е така. Със сигурност ще ви се прииска да стиснете ръката на някои от героите, на други да изплющите по един зад врата. А когато го прочетете, вероятно дълго време с усмивка ще си повтаряте и вие като младия Здравко „Я съм могу див!“

Да надникнем зад завесата на прехода!

БНР Радио Видин

В България – то е ясно – ако не от друго, всеки разбира от футбол, медицина и политика. И почти всеки разбира повече от всички други. Когото и да питате, без значение на кое стъпало в социалната стълбица се намира, има готова подробна концепция за справяне с всички наболели проблеми в държавата – демографията, социалните услуги, ситуацията с войната по пътищата, здравеопазването, ниските доходи и високите цени, Близкия и Далечен Изток, гладуващите в Африка, Църквата и футбола също. Всеки знае или поне подозира къде се коренят въпросните проблеми и чий демоничен ум стои зад невъзможността на България да е раят на земята, който – без никакво съмнение – тя напълно заслужава да бъде.

Има обаче едни хора, които поради ред причини поназнайват малко повече от другите. Парадоксално, но точно те по правило като че ли нямат особено желание да обсъждат нещата, които знаят. Може би защото причините да мълчат са доста повече. Само от време на време някой от тях все пак проговаря повече или по-малко откровено. И пак по правило нещата, които разказва, често пъти са по-невероятни от най-невероятната теория.

Един от тези хора е Калин Тодоров. Той сам се определя като едно от „децата на Политбюро“. Баща му Станко Тодоров е дългогодишен член на най-висшето ръководство на Комунистическата партия, бивш председател на Народното събрание и бивш министър председател. С други думи, поне на теория Калин Тодоров е един от онези, които винаги са били подозирани в задкулисни игри и скрита власт, тежко наследство от бащите им наред с митичните червени куфарчета с милиони. Не е тайна, че за мнозина от тях подозренията повече или по-малко се оказаха верни.

Дали самият Калин Тодоров е пряко облагодетелстван от някогашното си положение или е само почти невинен наблюдател, единствено той си знае. Но едно не може да се му се отрече – определено познава драматичните събития и процесите, протичали в национален и световен мащаб през последните няколко десетилетия.

След неочаквания успех на първата му книга „Зад завесата на соца“, в която, както е видно и от заглавието, повдига завесата на процесите, протичали в България преди знаковата 89-а година, излиза и нейното естествено продължение. „Зад завесата на прехода“ разказва именно за този митичен Преход, по който все още се носим и който се превърна в цяла една нова епоха, със своите герои и злодеи, със своите кукли и кукловоди. Разказва за това как в България за втори път се роди капитализмът, кои бяха бащите му и в чии ръце в крайна сметка минаха капиталите. Как външни и вътрешни сили променяха и оформяха облика не само на България, но на целия свят в продължение на десетки години, всъщност далеч преди Прехода и дори далеч преди комунизма у нас.

Ако например не сте чували за движението „Долу срама“ в Русия, което през 20-те години на ХХ век приветства Октомврийската революция, ще се изненадате колко общи черти има с някои уж съвременни тенденции в обществото. Но за дупката в Царичина и невероятните конспиративни теории около нея вероятно сте чували. За пророчествата на Ванга и амбициите на Людмила Живкова. А за бизнесът с антики и с културни ценности и неговите принцове и императори с техните митични, така и ненамерени съкровища? За причините правителството на Жан Виденов да падне през онзи незабравимо суров в много отношения февруари на 1997 г. и слуховете, че зад това стоят сили далеч отвъд пределите на България? За големите планове за нов световен ред на тайните служби и по-малките на отделните техни възпитаници?

Калин Тодоров се опитва да даде своето виждане за събитията. За този нескончаем Преход, който дали изобщо е преход и дали някога ще има край – не се знае. За наследството от времето преди 10 ноември 1989 г. и за наследниците, които го поеха по един или друг, повече или по-малко почтен начин. За възхода на силовите групировки и техните босове – някогашни галеници на властта, а после първите, които същата тази власт отритна и остави по улиците да се справят както могат, ако могат. За съдбата на златните наследници на хората от първия и втория ешелон на някогашната номенклатура. За шумните съдебни процеси срещу знакови политически фигури и за покушенията срещу редица представители на явната или не толкова явна власт, на бизнеса и финансите.

Калин Тодоров, както казахме, е едно от децата на някогашното всесилно Политбюро. Завършва право в Софийския университет „Климент Охридски“. През целия си живот обаче работи като журналист в различни медии – Българската телеграфна агенция, БНТ, вестниците „Отечествен фронт“ и „Отечествен вестник“, както и на свободна практика. Отразявал е събитията около убийството на Георги Марков, атентата срещу папа Йоан Павел II, падането на Берлинската стена и т.нар. „цветни революции“ в България и Румъния. И за всички тях той има свои виждания, съмнения и догадки, които споделя с читателите си без да настоява те да приемат неговата истина. Достатъчно е просто да им даде друга гледна точка, която да ги накара да се замислят. Дали наистина в България имаше Преход или…?

Приключенията на Уесли Джаксън

Кърт Вонегът го нарича „първият и все още най-велик американски минималист“. Печели Оскар за сценарий на филм по собствения си роман „Човешка комедия“. За пиесата „Времето на нашия живот“ през 1940 г. е удостоен с награда „Пулицър“, която отказва да приеме с думите „Никой не може да ме купи!“. Войната с критиците, която води цял живот, му струва пълно отричане на таланта му от голяма част от тях, но пък му печели любовта на милиони читатели.

Той е Уилям Сароян.

Ако попитаме за най-добрия му роман, повечето запознати с творчеството му веднага ще посочат „Човешка комедия“, разбира се. Но не всички. Мнозина от тях определят като абсолютен връх „Приключенията на Уесли Джаксън“. И всъщност никой няма да сбърка.

„Приключенията на Уесли Джаксън“ е откровен поглед към Втората световна война в частност и към войната като едно от най-безсмислените и мрачни човешки занимания по принцип. Той носи в пълна сила характерните за Сароян невинност и способност човек да се учудва на всеки един мъничък миг, който ни кара да се чувстваме по-живи. Стилът му принуждава читателя да усети копнеж към самоусъвършенстване, към растеж, към по-добро Аз.

За какво всъщност става дума?

Деветнадесетгодишният Уесли Джаксън е принуден да напусне родния Сан Франциско, когато е мобилизиран по време на Втората световна война. Романът проследява неговия път през света, докато той се опитва да оцелее във войната, в която не желае да участва, и се опитва да сключи сделка с Бог, за да не бъде убит. Защото Уесли наистина не иска да умира, нищо, че не успява да намери непоклатими аргументи в защита на тази своя молба. Така де, не че съвсем отказва да умре, но ако може, да не е толкова скоро и не по такъв нелеп начин – убит във война, която не приема, като част от армия, която мрази. Той иска преди това, ако е възможно и няма да навреди на никого, да има на кого да напише писмо, да си намери свое момиче, в което да се влюби и което да направи своя жена, да се запознае с неродения си син, да намери за пореден път собствения си баща, да върне парите на Лу Марчиано, да се види с майка си и брат си… И не на последно място, да изпее песента „Валенсия“ отново, но вече не сам и не заради липсата, която усеща от години.

Изпълнен с искреност и меланхолия, с хумор и човещина, романът „Приключенията на Уесли Джаксън“ е един от най-ярките манифести против войната, която никога не унищожава онези, които са я подпалили, но за сметка на това унищожава обикновени семейства, убивайки момчета и мъже като Уесли Джаксън, Джо Фоксхол, Доминик и Виктор Тоска. Момчета, които искат само да бъдат оставени да изживеят живота си възможно най-достойно и спокойно. Момчета, хванати в капана на реалността, за които единственият изход от цялата лудост е любовта.

В същото време романът е подробен и изключително честен пътеводител през армейския живот по време на война в средата на ХХ век, през отношенията между мъжете в армията, мотивите им, страховете, надеждите, смехът и скърбите им. През историите на отделните хора зад обезличаващата еднаквост на униформите. Но може би най-вече е пътеводител през човешкото, през трудността да запазиш достойнството си, да се съхраниш като личност в условия, които заличават цели държави и народи. През невъзможността на добрия човек да проумее и приеме причините за съществуването на злото, независимо под колко благовидни или патетично-патриотични мотиви е маскирано.

Уилям Сароян е американски писател и драматург от арменски произход, който спокойно мери талант с автори като Хемингуей и Стайнбек. Когато е едва 3-годишен, баща му умира, и в последствие това белязва цялото му творчество. Като писател, той непрекъснато се връща към този момент под една или друга форма. В ранните си години трябва да се справя с бедност, с необходимостта да живее в сиропиталище, да работи, да оцелява. На 15 напуска училище, за да работи, но още тогава вече има ясна мечта – да бъде писател. И става. След него остават повече от 3 000 разказа, множество пиеси и над десет романа.

Дали поради факта, че рано прекъсва образованието си, дали защото просто това е бил неговият стил, но произведенията му се отличават с отчетливо пренебрегване на обичайните условности на формата. Противоречив, предизвикателен и труден характер приживе, той оставя след смъртта си много повече неиздадени ръкописи, отколкото издадени книги.