Към кого гледат сребърните очи?

БНР Радио Видин

Хърикейн е градче с мрачна история. Освен това е и градче, от което никой не си тръгва. Осемнадесетгодишната Чарли обаче си е тръгнала преди десет години, веднага след смъртта на баща си. А днес трябва да се върне без да е сигурна, че има сили и желание отново да види онази къща, пълна със странните му изобретения.

Ами „Пицарията на Фреди Фазбеър“, която той е създал с толкова любов? Какво ли е останало от нея след кръвта на жертвите?...

„Сребърните очи“ е първата книга от поредицата „Нощна смяна във Фреди“, базирана на добилите популярност видеоигри „Пет нощи във Фреди“. Тя е дебютна за създателят на играта Скот Коутън, писана в съавторство с Кира Брийд-Рисли.

Почитателите на хорър игрите знаят, че „Пет нощи във Фреди“ е поредица, проследяваща преживяванията на охранител, опитващ се да оцелее една седмица в обитавана от духове пицария, пълна със смъртоносни аниматронни роботи. Романът пък е нещо като разклонение на историята, в което обладаните от духове роботи вече не са най-страшното нещо в старата пицария.

Преди десет години Майкъл – местно дете – е отвлечен от „Пицарията на Фреди Фазбеър“, собственост на бащата на Чарли. Никой повече не го вижда, жив или мъртъв, точно както другите преди него. Точно както Сами – братът близнак на Чарли. Днес, десет години след изчезването на сина си, родителите на Майкъл събират старите му приятели от детските години на възпоминателна церемония, на която да обявят учредяването на стипендия в негова памет. Да поддържат спомена за Майкъл жив е важно за не само за тях, но и за всички онези, които са го познавали и които все още чакат отговори. Защото Майкъл така и не е намерен, нито пък някое от другите четири деца, отвлечени по същия брутален начин преди него.

От някогашната група само Карлтън – синът на местния полицейски шеф – все още е в Хърикейн, чудейки се не на шега как изобщо другите са успели да си тръгнат от града, но дори той няма представа какво се е случило с пицарията след затварянето ѝ, а и не гори от желание да разбира. Онова място носи твърде много страховита история, за да бъде привлекателно дори за най-заклетите почитатели на белѝте.

Събирайки се отново в стария си състав обаче, младежите не устояват на изкушението да разберат каква все пак е била съдбата на приказното царство от детските им години. Какво е останало от „Пицарията на Фреди Фазбеър“ и от нейните огромни аниматронни роботи – мечокът Фреди, пилето Чика, заекът Бони и лисицата Фокси, създадени от бащата на Чарли, за да забавляват малки и големи с танците си? Още същата вечер шестимата отиват до мястото, само за да се озоват пред изоставен недовършен мол – безмълвен свидетел за скорошен неуспешен опит на Хърикейн да посъживи икономиката си.

Пицарията обаче не е разрушена. Тя все още е там някъде, в сърцето на мола, и сякаш ги чака да се върнат, защото някой или нещо има недовършена работа. Но освен дом на изоставените аниматронни роботи, стари аркадни игри и атракциони, тя вече е и свърталище на тъмни сили, търсещи плячка.

Историята от романа се фокусира основно върху Чарли, която все още носи последствията от случилото се преди десет години, но досега не е имала желание да потърси отговори. И днес няма, но не може да откаже на някогашните си приятели, когато решават още веднъж да се върнат в старата пицария. Всъщност още няколко пъти, може би привлечени от въпросите, които вече десетилетие чакат своите отговори.

Скот Коутън е американски разработчик на видеоигри, сценарист и продуцент. Кариерата му започва с разработването на видеоигри на религиозна християнска тематика, но успехът му с тях е минимален. После решава да мине към хорър сюжетите и през 2014 г. се появява „Пет нощи във Фреди“, с която моментално добива световна популярност. До 2023 г. той вече е разработил седем игри от основната поредица и четири спинофа. Извън игрите успява да напише и няколко книги. Първата от тях – „Сребърните очи“ – излиза от печат през 2015 г.

"Дефицит", но на какво?

БНР Радио Видин

В началото на 1990 г. на големия екран излиза един филм, заснет още преди паметния 10 ноември 1989 г. Един от последните социалистически филми, който обаче по всички правила и закони на онова време, не би трябвало да съществува. Става дума за „Дефицит“ с участието на Катя Паскалева, Надя Тодорова и Ели Скорчева, заснет по сценария на българския режисьор, драматург, сценарист и писател Евгений Тодоров. Излъчен и… странно забравен. За причините можем само да предполагаме. Може би защото в него се говореше за корупция и рушвети, за невъзможността да съхраниш достойнството си, ако не „влезеш в играта“. Може би защото разкриваше пълната картина на социализма без изкуствения патос, без цензура, без свенливост. Неудобен за социализма по очевидни причини, но изненадващо оказал се неудобен и за новия обществен и политически строй.

Почти 35 години след премиерата на филма Евгений Тодоров се решава да превърне сценария в роман и в самото начало на 2024 г. книгата е факт. „Дефицит. Нашата 1984-а“. „Нашата 1984-а“ като отговор на необяснимата, но очевидно набираща скорост в последните години носталгия по „онова време“. И може би точно затова оценявана високо от едни и ненавиждана яростно от други.

А по време на „онова време“, ако махнем розовите очила на носталгията, реалността беше такава, че трябваше да имаш свои хора за всичко, да даваш рушвети за неща като книги, портокали, кубчето рубик и дори за тоалетна хартия. Партията пък бе поела, при това отлично, ролята на българския Биг Брадър. Но може би най-зловещото беше, че очи и уши на този нашенски Биг Брадър често пъти се оказваха не просто някакви близки и далечни познати, а дори собственото ти семейство – човекът, който ти се е врекъл в любов и вярност, детето ти, брат ти или сестра ти, родителите ти, съседът, с когото от петнайсет години делите парчето хляб и нелегалните видеокасети с „упадъчни“ западни филми…

Но хората като цяло имат удивително къса памет за такива неща. Предпочитат да забравят как пак по „онова време“ за един виц можеше да попаднеш в затвора, как се налагаше да търсиш дебели връзки и да даваш още по-дебели рушвети, само за да си купиш нов телевизор, хладилник или автомобил, как за жилище в града се чакаше по десет и повече години. Забравят режимът на тока, опашките, нямането, търговията под масата, доносите, деленето на „наши“ и „по-наши“. Вместо това предпочитат да си спомнят с умиление за билетчето за градски транспорт на стойност 6 стотинки.

За Елисавета Митрева, позната просто като Елка, животът на село е започнал да доскучава. Не че има от какво толкова да се оплаче, но няма и с какво да се похвали. А и тази вечна миризма от прасетата, които родителите ѝ от години отглеждат полулегално, ѝ е втръснала до писък. Тя и брат ѝ са отраснали с нея, прасетата осигуряват на семейството повече от охолно съществуване, но Елка вече иска нещо по-добро за сина си Кирчо. Иска нещо по-добро и за себе си. Например апартамент в близкия Пловдив. Иска онова, дето го имат гражданите. Нима трябва да прекара целия си живот в това забутано село, с прасетата и камбите като родителите си? Да наричан сина ѝ „Прасчо“ и да пишат по вратата им „Гадове“ всяка година покрай 9 септември?

Само дето Елка има лошия късмет да иска тези неща във време, в което не е никак лесно да имаш каквото и да било. Затова се заема да си го осигури сама, по „втория начин“, който се оказва и единствен. Като за начало си намира работа като контрольорка в градския транспорт на Пловдив, а след това…

След това започва разбиването на идеалите един по един и сбогуването с тях парче по парче. Започва трудното проглеждане за истината зад политическите лозунги, зад изкуственото въодушевление на манифестациите, зад патриотичните уроци на другарката Роза от селското училище, зад кутиите с шоколадови бонбони, разнасяни из някои учреждения и зад фасадата на неподкупност, демонстрирана от властниците. А една случайна среща с „Първия“ не само че не успява да върне нещата по местата им, но дори съвсем ги обърква. И Елка не без доза справедлив гняв трябва да признае, че живее в държава, в която колкото и да искаш да си честен, системата просто не ти го позволява. Че цената на честността е човешкото ти достойнство.

Разбира се, невъзможно е да не направим паралел между „Дефицит“ на Евгений Тодоров и страховития роман-антиутопия „1984“ г. на Джордж Оруел. Всъщност самият автор прави тези препратки, както и такива към една друга, не по-малко страховита книга на Оруел, в която животните в една животинска ферма, точно както хората в условията на комунизъм, уж бяха равни, но някои се оказваха по-равни.

Разликата между оруеловата „1984“ и „Нашата 1984-а“ е тази, че нашата въобще не е дистопия, а си е челно преживяна история, при това сравнително скорошна. Преживяна е корупцията, дефицита не само в материално, но и в духовно отношение, комунизма, опитите за контрол на всички възможни нива. Преживени са режимът на тока, купоните, опашките за какво ли не, липсите на елементарни стоки, услуги и права, преживян е страхът и усещането за невъзможност да водиш достойно съществуване като честен човек, колкото и да ти се иска, ако не дадеш рушвет или не познаваш когото трябва.

Може би на романа „Дефицит“ в крайна сметка трябва да се гледа като на лекарство. Лекарство против симптомите на онова заболяване, което обикновено започва с носталгична въздишка. „А пък едно време…“

Защо "Нощем вълците са черни"?

БНР Радио Видин

Норвегия, град Берген, на брега на Норвежко море.

40-те години на ХХ век. Втората световна война. Време мрачно и тежко като норвежко зимно утро. Или лятно. Толкова на север разликата не е особено голяма. На този прогизнал от дъжд декор се разиграва действието в романа на Гюнар Столесен „Нощем вълците са черни“.

Окупирана от нацистка Германия, северната държава е разкъсвана от външни и вътрешни борби и врагове. Фашизмът се опитва да смаже всеки, който не се вписва в човеконенавистните му представи за световен ред. Мракът властва над душите на хората и се разпространява като зараза. Единствената надежда като че ли е в местната съпротива. Има обаче и хора, които нямат никакви скрупули и се облагодетелстват от ситуацията, търгувайки с всичко, от което могат да изкарат пари, в това число и с човешки животи. Например предателите.

Десет години по-късно, през 1953 г. при чудовищен производствен инцидент във фабриката за бои „Пофугл“ петнадесет души намират смъртта си сред пламъците на огромен пожар. Официалното разследване – може би очаквано – е приключено така, че да е угодно за всички, но най-вече за собственика Хагбард Хеле. Останали са куп въпроси обаче, които никой не смее или не намира смисъл да задава. Отговорите биха стрували твърде много и на заподозрените, и на оцелелите.

През 1971 г. на доковете в Берген е открит трупът на смазан от бой куриер, който някога е работил именно във фабриката „Пофугл“ и дори е спасил живота на няколко души. Убитият е разпознат като никому неизвестния Харалд Юллвен, но някои от полицаите имат основания да подозират, че там всъщност е намерил заслужения си край, не герой, а мистериозният Ротеифтен – един от най-мразените национални предатели, на чиято съвест тежат стотици жертви.

През 80-те години на ХХ век пенсионираният полицай Ялмар Нюмарк едва не умира прегазен от автомобил, минути след като е разговарял с частния детектив Варг Веум в любимия им бар. Преди броени дни в дома си Ялмар е показал на Веум една картонена кутия, пълна с материали за пожара във фабриката „Пофугл“. Някога той е бил част от екипа, разследвал случая, но дори след тридесет години станалото все още не го оставя на мира. Все още не смята, че тогава е била въздадена справедливост.

А после, само ден след изписването си от болницата, Ялмар Нюмарк умира. Може би от естествена смърт, но защо тогава кутията с материалите за пожара в „Пофугл“ липсва от скривалището си?

Веум единствен има съмнения и решава, че дължи нещо на старото ченге. Нещо, което самият Ялмар така и не успява да осигури на семействата на жертвите от пожара през 50-те, а и на себе си. Справедливост. Дължи го и на виновниците за смъртта на всички онези хора, разбира се.

„Нощем вълците са черни“ е петия роман от знаменитата поредица „Варг Веум“ на норвежкия писател Гюнар Столесен – един от майсторите на скандинавското криминале. Може би част от тайната му е, че той разполага действието от романите си на позната територия. Столесен отлично познава град Берген, защото самият той е роден там и именно в Берген прекарва целия си живот. Познава мрачните капризите на времето, дъждовни дни, колебливото лято, мириса на Норвежко море, улиците, сградите, тайните на кварталите. И притежава необходимия талант, за да ги превърне в сцена на завладяващи истории за престъпления и възмездие.

Почитателите на класическите криминални истории вероятно ще открият в романите му твърде много прилики с автори като Реймънд Чандлър например и това не е случайно. Столесен принадлежи към същото поколение писатели, а поредицата му за частния детектив Варг Веум е смятана за една от най-добрите в съвременната криминална литература.

Както казахме, подобно на своя герой, Столесен живее в град Берген, където, освен като писател, работи и като сценарист и драматург. Работил е също като журналист, филмов критик и прессекретар. Днес от книгите му са продадени повече от 4 милиона копия в 24 държави. Много от тях вече са адаптирани за кино, телевизия, театър и радио, а във времето от 2007 до 2012 г. са заснети цели 12 филма само върху романи от поредицата „Варг Веум“.

Никой никога не е излизал жив от списъка "Пасажер 23"... досега

Преди пет години съпругата и синът на полицая под прикритие Мартин Шварц изчезват по време на почивката си от борда на круизния кораб „Султанът на моретата“. За разследващите случаят е приключен със заключението, че става дума за „разширено самоубийство“. Според тях нищо не навежда на мисълта за насилие, а опитите на Мартин да разнищи мистерията остават напразни. Надя и Тими Шварц стават поредните имена в списъка „Пасажер 23“ – кошмарът на круизните кораби.

Няма нужда да търсите информация за списъка – официална такава не съществува. Неофициално в него са вписани имената на всички безследно изчезнали хора от туристическите кораби. За властите в тези случаи е най-удобно да става дума за жертви на злощастни инциденти и самоубийства, доколкото изобщо някой извън близките на изчезналите има желание да се занимава с тях.

Нито един от тези хора в цялата история на круизните пътешествия не се е появявал отново… до момента, в който едно момиче не възкръсва два месеца след предполагаемата си смърт и появата му поставя в опасност един бизнес за милиарди. А на всичкото отгоре, за да е пълна мистерията, в ръцете си момичето държи любимото плюшено мече на Тими Шварц.

Психотрилърът „Пасажер 23“ на германския писател Себастиан Фицек ще ви накара да усещате ледени тръпки дори само при мисълта да се качите на кораб, бил той и луксозен пътнически лайнер.

Пет години след изчезването на жена си и детето си, лишен от всичко, което някога е имало значение за него, Мартин Шварц продължава самоунищожителната си работа за полицията. За него не е проблем да рискува да се зарази с HIV, да си извади напълно здрав зъб без упойка и да си обръсне главата или да си направи татуировка, за да влезе в дирите на престъпниците. Убеден е, че няма какво да го разтърси вече, докато не получава странно телефонно обаждане от ексцентричната Герлинде Добковиц, обитаваща понастоящем луксозна каюта на  борда на онзи проклет кораб.

Малко смахнатата Герлинде има да му казва нещо важно, но за да го чуе, Мартин трябва да направи нещо, което си е обещал никога да не прави – да се качи на „Султана на моретата“ и да изтърпи едноседмично плаване до Ню Йорк. И умореният берлински полицай нарушава думата, която е дал сам на себе си. Както се очаква, сравнително бързо той установява, че колкото и да е голям, корабът става клаустрофобично малък, когато се налага да го делиш с хора като самовлюбения капитан Даниел Бонхьофер, арогантния милиардер Егор Калинин и един неуловим садистичен психопат за разкош.

Опитвайки се на всяка цена да разнищи загадката около изчезването на жена си и сина си, Мартин трябва да разплете цяла мрежа от загадки и ревниво пазени тайни. Какво се крие зад двумесечното изчезване на Анук Ламар и къде е майка ѝ? Какво се опитва момичето да предаде на възрастните с криптираните съобщения, които пише вместо отговори на въпросите, задавани от Мартин и корабният лекар – доктор Елена Бек?

В изграждането на сюжета Себастиан Фицек залага на класически подход, познат от романите на Агата Кристи. Място, от което никой не може да избяга, но и никой не може да се присъедини към вече присъстващите, винаги е отключвало въображението. В романите на Агата Кристи това често е отдалечена селска къща, Ориент Експрес или туристически кораб по течението на Нил, при Себастиан Фицек е круизен кораб с 3 000 пътници. Мащабът е различен, но перспективата е същата. Престъпникът е някъде наоколо и останалите разполагат с ограничено време, за да го разкрият.

Журналист, филмов продуцент и сценарист по професия, Себастиан Фицек, завършва право, но се отказва от кариера в юридическите среди, за да се посвети на писането. Въпреки че първият му роман „Терапия“ е отхвърлен от 13 издателства преди да получи договор за публикуване, после той сравнително бързо успява да се превърне в един от най-успешните германски автори в жанровете психотрилър, криминална литература и документалистика. Наред с това е и автор на детски книги. Първата му издадена книга е „Неизвестният тип употреба“, излязла от печат през 2000 г. Първият му трилър „Терапия“ е издаден през 2006 г.. Следват „Игра на амок“, „Детето“, „Пасажер 23“ и др. Една от най-често засяганите теми в романите му са престъпленията срещу деца.

За много от книгите си Себастиан Фицек получава редица награди, сред които и европейската награда „Рипър“ за криминална литература, а през 2018 г. самият той учредява литературната награда „Виктор“, която да се връчва на нови автори в жанровете трилъри и криминални романи.

Романът „Пасажер 23“ е филмиран през 2018 г. с участието на Лукас Грегорович като Мартин Шварц и Пико фон Грооте в ролята на доктор Елена Бек.